Марк Твен
Глупаци в чужбина (20) (Или Ново поклонение)

Глава XIX

Ла Скала. Изкусни фрески. Древен римски амфитеатър. Главното очарование на европейския живот. Италианска баня. Най-прочутата картина в света. Целувка за един франк.

„Желае ходи нависоко?“

Този въпрос ни зададе гидът, когато разглеждахме бронзовите коне на Арката на мира. Това значеше: искате ли да се качите там горе? Цитирам го като образец на екскурзоводски английски. Гидовете са хората, които превръщат живота на туриста в бреме. Езиците им никога не млъкват. Те вечно говорят и това е жаргонът, който употребяват. Дори да ви озари просветление свише, едва ли ще го разберете. Ако само ви покажат някой шедьовър на изкуството, древна гробница, затвор или бойно поле, превърнато от трогателните спомени, историческите традиции или великите легенди в светиня, а после отстъпят настрана, застанат неподвижни за десет минути и ви оставят да помислите, не би било толкова зле. Но те прекъсват всяка мечта, всяка приятна мисъл с досадното си крякане. Понякога, докато стоях пред някой скъп стар кумир, който помнех отпреди много години от картинките в учебника по география в училище, си мислех, че бих дал целия свят, ако човекът папагал до мене изведнъж загине на място и ме остави да се взирам, да размишлявам и да боготворя кумира си.

Не, ние не „желае ходи нависоко“. Желаехме да отидем в Ла Скала — мисля, че я наричат най-големият театър в света. Така и направихме. Сградата е огромна. Седем отделни и рязко разграничени категории от човешкия род — шест големи балкона и чудовищен партер.

Искахме да отидем до Амброзианската библиотека, посетихме и нея. Видяхме ръкопис на Вергилий с бележки от ръката на Петрарка — джентълмена, който обичал една чужда Лаура и през целия си живот я обсипвал с любов, което било чиста загуба на суровини и материали. Чувството било сериозно, но му липсвал трезв разсъдък. То донесло на двете страни слава и създало фонтан от съчувствие към тях в сантименталните сърца; този фонтан тече още. Но кой казва една дума в полза на горкия мистър Лаура (не знам другото му име)? Кой го слави? Кой го оросява със сълзи? Кой пише стихове за него? Никой. Как, мислите, му се е харесвала на него ситуацията, донесла на света толкова много удоволствие? Как ли се е радвал, че друг мъж следва жена му навсякъде и прави името й познато за всяка миришеща на чесън уста в Италия със сонетите си за нейните вежди, които тъй и тъй вече били собственост на друг? Ония получили слава и съчувствие, а той — нито едното, нито другото. Ето един особено уместен пример за това, което се нарича поетическа правда. Всичко е много хубаво, но не съвпада с моите представи за справедливост. Много едностранчиво е. Много егоистично. Ако иска, светът нека продължава да се терзае за Лаура и Петрарка, но що се отнася до мене, моите сълзи и жалби ще обсипят невъзпетия съпруг.

Видяхме и писмо, написано собственоръчно от Лукреция Борджия, дама, към която винаги съм хранил най-дълбоко уважение, заради редките й театрални способности, за изобилието й от златни бокали, направени от позлатено дърво, за големия й талант на оперна певица и за лекотата, с която можела да поръча погребение за шестима и да приготви труповете за него. Видяхме и един-единствен твърд жълт косъм от главата на Лукреция. Той ни развълнува, но въпреки това не умряхме. В същата библиотека видяхме някои рисунки от Майкъл Анджело (италианците му казват Микеланджело) и от Леонардо да Винчи, (Те пишат Винси, а го произнасят Винчи — чужденците винаги пишат по-добре, отколкото произнасят.) Няма да изказваме мнението си за тези скици.

В друга сграда ни показаха фреска, изобразяваща как няколко лъва и други зверове теглят колесница, и ние ги взехме за скулптура — толкова изпъкнали изглеждаха. Художникът ловко беше засилил илюзията, като беше нарисувал прах по гърбовете на животните, сякаш той се е натрупал там съвсем естествено. Хитър тип — ако е хитро да мамиш чужденци.

Някъде другаде видяхме огромен римски амфитеатър с все още добре запазени седалки. Модернизиран, сега той е сцена на по-миролюбиви развлечения от представлението с диви зверове, обядващи с християни. Част от годината миланците го използуват като писта за надбягвания, а през другото време го напълват с вода и там провеждат оживени регати с яхти. Гидът ни разказа тези неща, а той едва ли ще опита такъв рискован експеримент като лъжата, след като от английския му се схващат челюстите дори когато казва истината.

На едно друго място ни показаха нещо като лятна беседка с ограда пред нея. Казахме, че това не представлява нищо. Погледнахме отново и видяхме отвъд беседката безкрайна градина, храсти и трева. Поискахме да влезем там и да си починем, но не можахме да го направим. Това беше само още една измама, рисунка на някакъв изобретателен художник, чието сърце не е изпитвало жалост към уморените хора. Измамата беше съвършена. Никой не би помислил, че паркът не е истински. Дори отначало ни се стори, че усещаме мириса на цветята.

Привечер взехме файтон и се повозихме по сенчестите улици с другите аристократи, а след вечеря пихме вино и ядохме сладолед в една чудесна градина с много посетители. Музиката беше отлична, цветята и храстите — приятни за окото, пейзажът — оживен, всички бяха учтиви и добре възпитани, а дамите имаха малки мустачки, бяха елегантно облечени, но много грозни.

Оттеглихме се в едно кафене и един час играхме билярд. Аз спечелих шест или седем точки, като докторът вкара своята топка, и той спечели толкова, като аз вкарах моята. Понякога почти успявахме да направим карамбол, но не точно този, който се опитвахме да направим. Масата беше в обикновения европейски стил — очукани ръбове, два пъти по-високи от топките, и щеки в лошо състояние. На тях местните хора играят само някакво подобие на билярда. Все още не сме видели някой да играе френски карамбол и се съмнявам, че тази игра е позната във Франция и че има някой толкова луд, та да я играе на една от тези европейски маси. Накрая трябваше да преустановим играта, защото Дан започна да заспива в петнадесетминутните интервали между преброяванията на точките и не внимаваше какво отбелязва.

После известно време се разхождахме нагоре-надолу по една от най-популярните улици, насладихме се на чуждото спокойствие и пожелахме да можем да изнесем малко от него към нашите неспокойни, напрегнати, изсмукващи силите търговски центрове в Америка. Точно в това се крие главното очарование на живота в Европа — в спокойствието. В Америка ние бързаме, което е хубаво, но приключим ли работата си за деня, продължаваме да мислим за загуби и печалби, планираме утрешния ден, дори отнасяме служебните си грижи с нас в леглото, мятаме се и се безпокоим за тях, а в същото време трябва да възстановяваме със сън измъчените си тела и мозъци. Ние унищожаваме силите си с тези вълнения и или умираме рано, или се превръщаме в мършави и посредствени старци в онези години от човешкия живот, които в Европа смятат за най-цветущи. Когато акър земя е давал дълго време добра реколта, един сезон го оставяме незасят, за да си почине; никого не прекарваме през континента с един и същ дилижанс, някъде по пътя пътникът се прекачва на друг, а първия го прибират за няколко дни, за да се охладят прегрелите му части; когато един бръснач е служил дълго и не може да се наточи, бръснарят го оставя настрана за няколко седмици и острието се наточва от само себе си. Обсипваме с внимателни грижи неодушевените предмети, но не и себе си. Какъв як народ, каква нация от мислители бяхме могли да бъдем, ако само от време на време се оставяхме на полицата и си подновявахме остриетата!

Завиждам на европейците за това, че умеят да си почиват. Когато свършат работата си за деня, те я забравят. Някои от тях отиват с жена си и децата си на бирария, сядат тихо и благовъзпитано и изпиват една-две халби бира и слушат музика, други се разхождат по улиците, трети се возят на файтони по булевардите. Четвърти привечер се събират по големите красиви площади, за да се наслаждават на уханните цветя и да послушат военен оркестър, тъй като във всеки европейски град вечер свири военен оркестър, а пети седят на открито пред кафенетата, ядат сладолед и пият слаби напитки, които не биха навредили и на дете. Европейците си лягат сравнително рано и спят добре. Те винаги са спокойни, весели, бодри и умеят да ценят живота и разнообразните му блага. Сред тях никога не може да се види пиян човек. Промяната в нашата малка компания е изненадваща. С всеки изминат ден ние изгубваме част от неспокойния си дух и попиваме тишината и покоя на мирната атмосфера около нас и по лицата на хората. Бързо помъдряваме. Започваме да разбираме смисъла на живота.

В Милано се къпахме в обществена баня. Щяха да ни сложат и тримата в една вана, но ние възразихме. Всеки от нас носеше по една италианска ферма на гърба си. Щяхме да забогатеем, ако официално ни оразмеряха и ни поставеха огради. Пожелахме три вани, и то големи, вани, подходящи за ранга на аристократи, които притежават недвижими имоти и ги носят със себе си. След като се съблякохме и се наплискахме с хладната вода, пак открихме тази варварщина, която ни преследваше из толкова много градове и села на Франция и Италия и вгорчаваше живота ни — нямаше сапун! Извиках. Отговори ми жена и аз едва успях да се хвърля върху вратата — още секунда и тя щеше да влезе. Рекох й:

— Внимавай, жено! Махай се оттук, махай се веднага или ще ти се случи нещо лошо. Аз съм един беззащитен мъж, но ще пазя честта си с риск на живота си!

Тези думи сигурно са я изплашили, защото тя много бързо избяга.

Гласът на Дан се извиси:

— О, защо не донесете малко сапун?

Отговорът беше на италиански. Дан отново подхвана:

— Сапун, разбирате ли, сапун. Това, което искам, е сапун. С-а-п-у-н, съпуно, сапоне. По-бързо! Не знам как го произнасяте, но аз го искам. Произнасяйте го, както ви харесва, но го донесете. Замръзвам.

Чух доктора да казва с внушителен тон:

— Дан, колко пъти сме ти казвали, че тези чужденци не разбират английски? Защо не ни вярваш? Защо не ни кажеш какво искаш и не ни оставиш да попитаме за него на местния език? Това би ни спестило голяма част от унижението, което твоето осъдително невежество ни причинява. Ще се обърна към тази особа на родния й език. Ей, cospetto! Corpo di Bacco! Sacramento! Solferino!^[1] Сапун, кучи сине! Дан, ако ни оставиш да говорим вместо тебе, няма вече да се излагаш с просташкото си невежество.

Дори този словесен залп, изречен на хубав италиански, не ни донесе сапун, но за това си имаше причина. Този артикул го нямаше в заведението. Аз вярвам, че никога не го е имало. Когато най-после го донесоха, ни казаха, че трябвало да изпратят хора до града и те дълго са го търсили по разни магазини. Принудиха ни да чакаме половин час. Същото се беше случило предишната вечер в хотела. Мисля, че най-после отгатнах коя е причината за това състояние на нещата. Англичаните знаят как да пътуват комфортно и си носят сапун, а останалите чужденци не употребяват този артикул.

Във всеки хотел, в който отсядахме, трябваше да изпращаме някого за сапун в последния момент, когато се издокарвахме за вечеря, и те го слагаха в сметката заедно със свещите и другите дреболии. В Марсилия произвеждат половината от луксозния сапун, който изразходваме в Америка, но марсилците имат само неясна теоретична представа за употребата му, която са получили от пътеписите, точно както са добили смътно понятие за чистите ризи, за особеностите на горилата и за други любопитни неща. Това ми напомни за бележката на горкия Блюхер до хотелиера ни в Париж:

Paris, le 7 Juillet

Monsieur хотелиер, сър, pourquoi не mettez малко savon в стаите си? Est-ce que vous pensez, че ще го открадна? La nuit passée ме накарахте да платя pour deux chandelles, а имах само една. Hier vous avez ме накарахте да платя avec glace, а аз изобщо не съм го виждал. Tous les jours ме мамите по един или друг начин mais vous ne pouvez pas да ми играете този номер със savon два пъти. Savon е необходим de la vie на всеки освен на французите, et je l’aurai hors de cet hotel или ще ви създам неприятности. Чувате ли? Allons.^[2]

Блюхер

Възразих срещу изпращането на тази бележка, защото тя беше толкова объркана, че хотелиерът не би могъл да я разбере, но Блюхер каза, че според него старият ще може да прочете френските думи и ще схване останалото по смисъл.

Френският на Блюхер е лош, но не много по-лош от този английски, на който са написани рекламите из цяла Италия. Например обърнете внимание на печатния проспект на хотела, в който вероятно ще отседнем край брега на езерото Комо:

Обява

Този хотел, който най-добър е той в Италия и най-великолепен, е красиво месторазположен край езерото с най-прекрасен изглед към вила Мелзи, краля на Белгийски и Сербелони. Този хотел, който скоро разширил, наистина предлага всички удобства на чужди странни господа, които желае да прекара сезони в езеро Комо на умерена цена.

Хубаво, нали? В хотела има едно хубаво параклисче, където английски свещеник чете проповеди за идващите от Англия и Америка гости и този факт също е споменат в рекламата на неправилен английски. Би могло да се предположи, че лингвистът авантюрист, съставил проспекта, ще прояви достатъчно ум, за да го покаже поне на свещеника, преди да го изпрати на печатаря!

Тук, в Милано, в една древна полуразрушена църква се намират печалните останки от най-прочутата картина в света — „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи. Ние не сме непогрешими познавачи на живописта, но, разбира се, отидохме да видим тази картина, някога толкова красива, винаги така боготворена от майсторите на четката и увековечена в песни и истории. И първото, с което се сблъскахме, беше надпис на отвратителен английски. Опитайте едно късче от него:

Вартоломей (първата фигура от страната на лявата ръка към зрителя) несигурен и съмнителен в това, което мисли и върху което иска да бъде уверен от самия Христос, а не към някому друг.

Прекрасно, нали? А после Петър е описан, че спори в заплашително и сърдито състояние спрямо Юда Искариот.

Но да се върнем към картината. „Тайната вечеря“ е нарисувана на порутената стена на това, което, предполагам, преди е било параклисче, пристроено в древни времена към главната църква. Тя е очукана и цялата покрита с белези, времето я е замърсило и обезцветило, а Наполеоновите коне са изкъртили с копита краката на повечето апостоли, когато преди повече от половин век тук е била конюшнята им (на конете, не на апостолите).

Веднага познах добрата стара картина: Спасителя с наведена глава, седнал в средата на дълга груба маса, по която тук-там се виждат плодове и блюда, и с по шест апостоли в дълги раса от двете му страни, които разговарят помежду си — същата картина, от която от три века насам са направени толкова много гравюри и копия. Едва ли има жив човек, който да е чувал за опит да се нарисува Тайната вечеря по друг начин. В света сякаш много отдавна се е вкоренила вярата, че не е възможно човешкият гений да надмине това творение на Да Винчи. Предполагам, че художниците ще продължават да го копират, докато поне частица от оригинала остава видима за окото. Пред картината имаше десетина статива и също толкова художници, които пренасяха великото изображение върху платната си. Наоколо бяха пръснати и петдесет железни клишета за гравюри и литографии. И както обикновено, не можех да не забележа колко явно копията превъзхождаха оригинала, поне за моето неопитно око. Където и да намерите картина от Рафаело, Рубенс, Микеланджело, Карачи или Да Винчи (а ние ги виждаме всеки ден), там намирате и художници, които я копират, и копията са по-хубави. Може би и оригиналите са били красиви, докато са били нови, но вече не са.

Мисля, че тази картина е дълга около тридесет фута и висока десет-дванадесет, а фигурите не са по-малки от естествена големина. Тя е една от най-големите фрески в Европа.

Цветовете са потъмнели от времето, лицата са олющени, обезобразени и почти цялата им изразителност е изчезнала, косите са само мътни петна на стената, а в очите няма никакъв живот.

Единствено позите могат да бъдат определени със сигурност.

Тук идват хора от всички краища на света и славят този шедьовър. Стоят пред него омаяни, с притаен дъх и зяпнала уста, и щом проговорят, се чуват само лесно запомнящи се възторжени възклицания:

— О, чудесно!

— Такава изразителност!

— Толкова изящна композиция!

— Такава възвишеност!

— Такъв безукорен рисунък!

— Такъв несравним колорит!

— Такова чувство!

— Какъв изтънчен стил!

— Какъв грандиозен замисъл!

— Видение! Видение!

Аз само завиждам на тези хора. Завиждам им за откровеното възхищение, ако то е откровено, за насладата, ако те изпитват наслада. Не храня никаква враждебност към никого от тях. Но в същото време все ми се натрапва мисълта: „Как могат да видят нещо, което не се вижда?“ Какво бихте си помислили за човек, който погледне някоя разкапана, сляпа, беззъба, сипаничава Клеопатра и каже: „Каква несравнима красота! Каква душа! Каква изразителност!“ Какво бихте си помислили за човек, който се взре в мрачен мъглив залез и каже: „Каква възвишеност! Какво чувство! Какъв колорит!“ Какво бихте си помислили за човек, който се втренчва възторжено в гора от пънове и казва: „О, боже мой, какъв величествен лес!“

Навярно бихте си помислили, че тези хора притежават удивителен талант да виждат неща, които вече са изчезнали. Точно това си мислех, докато стоях пред „Тайната вечеря“ и чувах как хората възклицават пред чудесата, красотите и съвършенствата на картината, избледнели и изчезнали сто години преди те да се родят. Можем да си представим някогашната красота на остаряло лице, можем да си представим и гората, ако видим пъновете, но съвсем не можем да видим тези неща, когато ги няма. Готов съм да повярвам, че окото на опитния художник може да се спре на „Тайната вечеря“ и да поднови блясъка там, където е останала само следа от него, да възстанови избледняла вече багра, да закърпва, оцветява и добавя към изгубилото свежестта си платно и най-после фигурите да застанат пред него, пламнали от живота, чувството, свежестта, дори от величествената красота, която са притежавали, когато са излезли изпод ръката на майстора. Но аз самият не мога да извърша това чудо. Дали другите лишени от вдъхновение посетители са способни на това, или просто си въобразяват?

След като съм чел толкова много за „Тайната вечеря“, аз съм съгласен, че тя някога е била истинско чудо на изкуството. Но това е било преди триста години.

Дразня се, като слушам хората да употребяват така свободно „чувство“, „изразителност“, „тонове“ и другите лесно научавани и евтини термини в изкуството, които звучат толкова хубаво в разговорите за живописта. Няма да се намери ни един човек измежду седем хиляди и петстотин, който да може да каже какво точно трябва да изразява едно нарисувано лице. Няма да се намери един човек от петстотин, който да може да влезе в съдебна зала и да бъде сигурен, че няма да сбърка някой безобиден човечец от съдебните заседатели с жестокия убиец, когото съдят. И все пак такива хора говорят за „характер“ и си позволяват да тълкуват „изражението“ на лицата в картините. Има един стар анекдот за това как актьорът Матюс веднъж възхвалявал способността на човешкото лице да изразява страсти и емоции, скрити в сърцето. Той казал, че лицето може да разкрие какво става в душата, по-ясно от думите.

— Сега — казал той — наблюдавайте лицето ми. Какво изразява то?

— Отчаяние!

— Ами! То изразява кротко примирение. А сега?

— Ярост!

— Глупости! Това е ужас! А това?

— Слабоумие!

— Глупак! Това е сдържана ярост! Ами сега?

— Радост!

— О, проклятие! Всяко магаре може да види, че това означава лудост!

Изражение! Хора, които биха се сметнали за самонадеяни, ако се опитат да кажат, че могат да разчетат йероглифите по Луксорския обелиск, нахално твърдят, че могат да разчетат изражението, а те са толкова компетентни да направят едното, колкото и другото. През последните няколко дни чух двама много интелигентни критици да говорят за „Непорочното зачатие“ на Мурильо (сега то се намира в музея в Севиля). Единият каза:

— Ах, лицето на Дева Мария е преизпълнено от възторжена радост, по-голяма не би могла да съществува на земята!

Другият каза:

— Ах, това чудно лице е така смирено, така умоляващо. То сякаш говори: „Страхувам се, треперя, не съм достойна. Но нека бъде волята ти, подкрепи твоята рабиня!“

Читателят може да види тази картина във всяка гостна. Тя лесно се познава: Дева Мария (някои мислят, че тя е единствената млада и истински красива Дева Мария, която е била нарисувана от старите майстори) стои под полумесеца на нова луна, обкръжена от тълпа херувими, и все нови и нови бързат да се присъединят към тях, ръцете й са кръстосани пред гърдите, а по вдигнатото й нагоре лице пада небесно сияние. Читателят, ако пожелае, може да се забавлява, като се опитва да определи кой от тези джентълмени е разгадал правилно „изражението“ на Дева Мария и дали и двамата не са сгрешили.

Всеки, който е запознат със старите майстори, ще разбере колко е повредена „Тайната вечеря“, когато кажа, че зрителят не може точно да определи дали апостолите са евреи или италианци. Старите живописци никога не успяват да се откъснат от нацията, към която принадлежат. Италианците рисуват Дева Мария като италианка, холандците като холандка, а за френските живописци Дева Мария е французойка — нито един от тях не е вложил в лицето на Мадоната онова неуловимо нещо, което издава, че една жена е еврейка, независимо дали я срещаш в Ню Йорк, Константинопол, Париж, Йерусалим или Мароко. Веднъж на Сандвичевите острови видях копие на гравюра от американски илюстрован вестник, направено от талантлив художник немец. То представляваше алегория, изобразяваща мистър Дейвис в момента, когато подписва акта за отцепването на южните щати или някакъв друг подобен документ. Над него заплашително кръжи духът на Вашингтон, а на заден план ескадрон призрачни войници в английска униформа куцукат с боси бинтовани крака през силна снежна буря. Разбира се, че се намекваше за Вали Фордж. Копието изглеждаше точно и все пак нещо беше не както трябва. След като дълго го разглеждах, открих какво е то — призрачните войници бяха немци! Джеферсън Дейвис беше немец! Дори кръжащият дух беше немски дух! Несъзнателно художникът беше оставил отпечатъка на националността си в картината. Да си кажа право, малко ме смущават Йоан Кръстител и портретите му. Във Франция в края на краищата се примирих, че той е французин, тук без съмнение е италианец. А после? Възможно ли е живописците да рисуват Йоан Кръстител като испанец в Мадрид и като ирландец в Дъблин.

Наехме файтон и излязохме на две мили извън Милано, за да „видим ехото“, както се изрази гидът ни. Равният път минаваше край дървета, ниви и тучни ливади, а топлият въздух беше изпълнен с аромата на цветя. Групи живописно облечени селски момичета, които се връщаха от полето, ни подсвиркваха, подвикваха ни, всячески ни се присмиваха и ме изпълниха с възторг. Мнението, което си бях създал отдавна, се потвърди. Винаги съм мислел, че разчорлените, некъпани романтични селски момичета, за които съм прочел толкова стихове, са явна измама.

Излетът ни хареса. Той беше приятно разнообразие след досадното разглеждане на забележителности.

Ние не очаквахме много от удивителното ехо, което нашият гид така хвалеше. Привикнахме към възхвалите на чудеса, които често пъти се оказваха никакви. И затова бяхме най-приятно разочаровани, като впоследствие открихме, че гидът дори не бе успял да се издигне до висотата на темата си.

Пристигнахме при порутен стар гълъбарник, наричан Палацо Симонети — масивна сграда от дялан камък, обитавана от семейство дрипави италианци. Хубаво младо момиче ни заведе до един прозорец на втория етаж, който гледаше към вътрешен двор, ограден от три страни с високи сгради. Тя подаде главата си от прозореца и извика. Ехото й отговори повече пъти, отколкото можахме да преброим. Тя взе един рупор и през него извика остро и бързо едно-единствено „Ха!“ Ехото отговори:

— Ха!… Ха!… Ха!… Ха!… Ха!… Ха-а-а-а! — и накрая избухна в най-веселия смях, който можете да си представите.

Този смях беше така радостен, продължителен и сърдечен, че всички неволно се присъединиха към него. Никой не можа да му устои.

После момичето взе пушка и стреля. Стояхме, готови да преброим удивителните екове. Не можехме да казваме едно, две, три достатъчно бързо, но успяхме да отбелязваме с молив точки в бележниците си почти толкова бързо, че да направим стенографски запис на резултата. Моята страница показа, че не съм успял да вървя в крак с ехото, въпреки че правех каквото можех.

Аз отбелязах петдесет и две ясни повторения, а после ехото ме изпревари. Докторът отбеляза шестдесет и четири и от този момент ехото се задвижи прекалено бързо и за него. След това отгласите се сляха в продължително тракане като от кречеталото на нощен пазач. Много вероятно е то да е най-забележителното ехо в света.

Докторът на шега предложи да целуне младото момиче и беше малко изненадан, когато тя каза, че му позволява да го направи за един франк! Най-обикновеното кавалерство го задължаваше да не се отказва от предложението си и така той плати един франк и я целуна. Тя беше философка. Каза, че било хубаво да имаш един франк и че пет пари не давала за тази нищожна целувка, тъй като имала още един милион. Тогава нашият другар, който винаги е бил хитър бизнесмен, предложи да изкупи целия й запас за тридесет дни, но тази финансова операцийка пропадна.