Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Глупаци в чужбина
Или Ново поклонение - Оригинално заглавие
- The Innocents Abroad (or The New Pilgrims’ Progress), 1869 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лидия Александрова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пътепис
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- raglub (2014)
Издание:
Марк Твен. Глупаци в чужбина
Американска, първо издание
Редактор: Владимир Трендафилов
Редактор на издателството: Красимир Мирчев
Художник: Виктор Паунов, 1986 г.
Художествен редактор: Камен Стоянов
Технически редактор: Петко Узунов
Коректори: Катя Цонева, Татяна Паскалева
Издателство Профиздат, София, 1986
Дадена за набор на 21.I.1986 г. Формат 32/84/108
Печатни коли 35.50 Издателски коли 29.82 УИК 30,28
Издателски № 1 (101)
ЛГ VI КОД 26/95318/22612/5557–107–86
Подписана за печат м. май 1986 г.
Излязла от печат м. юни 1986 г.
ДП „В. Александров“ — Враца
Цена 3.41 лв. — мека подвързия, 3.61 лв. — твърда подвързия
История
- — Добавяне
Глава XXV
Сихем. Гробницата на Йосиф. Кладенецът на Яков. Сило. Стълбата на Яков. Рама, Берот, гробницата на Самуил, Бейрският извор. В Йерусалим.
Тясната клисура, в която е разположен Наблус — или Сихем, — се обработва великолепно и почвата тук е черноземна и извънредно плодородна. Тя се напоява добре и пищната й растителност изпъква в контраст с голите хълмове, извисяващи се от двете й страни. Един от тях е древната Планина на благословиите, а другият — Планината на проклятията; и мъдреците, които търсят изпълнени пророчества, мислят, че тук са попаднали на истинско чудо, а именно: Планината на благословиите е странно плодородна, а нейната другарка е странно непродуктивна. Но ние не можахме да намерим голяма разлика между тях в това отношение.
Сихем е известен като едно от местата, където е живял патриархът Яков, а също и като седалище на онези племена израилеви, които се отцепили от братята си и разпространявали учение, което не е в съгласие с истинската еврейска вяра. От хиляди години този род живее в Сихем под строго табу и почти не търгува и не общува с хора от друга вяра или народност. От поколения наред те не са наброявали повече от сто-двеста души, но все още се придържат към древната си вяра и съблюдават древните си обреди и обичаи. И ние говорим за знатни фамилии и древни родове! Принцове и благородници се гордеят с родословие, което води началото си отпреди неколкостотин години. Това е дреболия в сравнение с шепата старинни фамилии в Сихем, които могат да назоват прадедите си по права линия от хилядолетия — още от време толкова далечно, че хората, израснали в страна, където събития отпреди двеста години се смятат за древни, се объркват, когато се опитват да го проумеят! Ето ви почтеност, ето ви „фамилия“, ето ви висок произход, за който си заслужава да се говори. Тази печална, горда останка от една някога могъща община все още се държи настрани от целия свят; те все още живеят, както са живели праотците им, трудят се, както са се трудили праотците им, мислят като тях, чувствуват като тях, почитат боговете си на същото място и по същия странен начин, както са ги почитали и техните прадеди преди повече от тридесет века. Установих, че гледам всеки потомък на този странен народ с прикован, очарован поглед, точно както човек би се взрял в някой жив мастодонт или мегатерий, живял в ранните зори на сътворението и видял чудесата на онзи загадъчен свят от преди Потопа.
Сред свещените архиви на тази удивителна община се пази ръкопис на древния юдейски закон, който се смята за най-старият документ на света. Написан е на тънък пергамент и е на четири-пет хиляди години. Само с бакшиш можеш да купиш правото да го видиш. Напоследък славата му е малко затъмнена поради съмненията в неговата автентичност, които много автори на пътеписи за Палестина са си позволили да изкажат. Като стана дума за този ръкопис, си спомних, че на много висока цена се сдобих от първосвещеника на тази древна самарянска община с таен документ, още по-древен и по-интересен, който предлагам да публикувам, щом като го преведа.
В Сихем Исус Навин дал предсмъртните си нареждания на синовете израилеви и горе-долу по същото време тайно заровил под дъба ценно съкровище. Суеверните самаряни винаги са се страхували да го търсят. Те вярват, че то се пази от зли духове, невидими за хората.
На около миля и половина от Сихем спряхме пред малко квадратно място в подножието на планината Гевал, оградено с висока, гладко варосана каменна стена. На единия му край има гробница, построена по мюсюлманския обичай. Гробницата на Йосиф. Това е неоспорима истина.
Когато умирал, Йосиф предрекъл изхода на евреите от Египет, който станал четиристотин години по-късно. По същото време той настоял пред хората си да му се закълнат, че тръгнат ли към Ханаанската земя, ще вземат костите му със себе си и ще го погребат в древната земя на прадедите му. Клетвата била спазена.
И в Сихем погребаха Йосифовите кости, които израилтяните възнесоха из Египет, в местността на нивата, която Яков купи за сто сребърника от синовете на Емора, Сихемовия баща.
Малко гробници на земята вдъхват такава почит у толкова много народи и хора от различни вери като тази на Йосиф. „Самаряни и евреи, мюсюлмани и християни я почитат и идват да се поклонят тук. Гробницата на Йосиф, послушния син, любещия и всеопрощаващ брат, добродетелния човек, мъдрия принц и владетел. Египет изпитал властта му — светът познава историята му.“
В същата тази „нива“, която Яков купил от синовете на Емор за сто сребърника, се намира и прочутият кладенец на Яков. Той е изсечен в скалата, заема площ девет квадратни фута и е дълбок деветдесет фута. Името на тази съвсем обикновена дупка, край която можеш да минеш и да не я забележиш, е добре познато и на децата, и на селяните от не една далечна страна.
Той е по-прочут от Партенона, по-стар е от пирамидите.
Точно край същия кладенец седял Исус и разговарял с една жена от тази странна древна самарянска община, за която говорех преди малко, и й казал за тайнствената вода на живота. Както потомците на английските благородници все още пазят в преданията на родовете си спомена как този или онзи крал преди триста години прекарал един ден с някой техен облагодетелствуван праотец, така и потомците на жената от Самария, живеещи тук в Сихем, все още говорят с простима суетност за разговора на тяхната прародителка с месията на християните. Те едва ли подценяват тази чест. Самаряните са хора, а човек по природа е такъв, че винаги помни срещите си със забележителни личности.
Веднъж синовете на Яков изтребили целия Сихем за обида на семейната им чест.
Напуснахме кладенеца на Яков и пътувахме до осем часа вечерта, но доста бавно, понеже от деветнадесет часа бяхме на седлата и конете бяха капнали от умора. Толкова много изпреварихме обоза си, че трябваше да лагеруваме в едно арабско село и спахме на земята. Можехме да преспим в най-голямата къща, но тя имаше някои дребни недостатъци: гъмжеше от паразити, имаше пръстен под, беше съвсем мръсна, в единствената спалня живееше семейство кози, а в гостната — две магарета. Навън нямаше никакви неудобства, освен това, че мургавите дрипави селяни от двата пола и от всички възрасти наклякаха около нас, вглеждаха се в нас настойчиво, обсъждаха и ни критикуваха шумно до среднощ. Ние бяхме толкова изморени, че шумът не ни пречеше, но без съмнение читателят разбира, че е почти невъзможно да заспиш, като знаеш, че те гледат. Легнахме си в десет часа, станахме в два и тръгнахме отново. Така ни измъчват тълмачите, чиято единствена цел в живота е да се изпреварват един друг.
На разсъмване минахме край Сило, където ковчегът със завета престоял триста години и пред чиито врати добрият стар Илия паднал и си „счупил врата“, когато вестителят, пристигнал след продължителна езда от бойното поле, му казал за поражението на хората му, за смъртта на синовете му и най-вече за пленяването на гордостта на Израил, на надеждата му за спасение: древния ковчег със завета, който праотците му донесли със себе си от Египет. Няма нищо чудно в това, че като чул тези новини, той паднал и си счупил врата. Но Сило не криеше никакво очарование за нас. Беше ни толкова студено, че можехме да се стоплим само в движение, а и така ни се спеше, че едва се държахме на седлата.
Не след дълго стигнахме до безформена маса руини, която все още носи името Ветил. Тук лежал Яков, когато му се явило великолепното видение от ангели, прехвръкващи нагоре-надолу по стълба, стигаща от облаците до земята, и когато през разтворените небесни порти той зърнал благословения им дом.
Поклонниците взеха това, което беше останало от свещената развалина, и ние упорито продължихме към целта на нашия кръстоносен поход — славния Йерусалим.
Колкото по-нататък отивахме, толкова по-силно печеше слънцето и пейзажът ставаше все по-скалист, гол, отблъскващ и мрачен. Дори ако на всеки десет квадратни фута тук е имало по една каменоделница, този край не би могъл да бъде по-гъсто осеян с каменни отломки. Не се виждат никакви храсти и дървета. Дори маслината и кактусът, верните приятели на неплодородната почва, почти са напуснали тази местност. Не съществува пейзаж по-скучен за окото от този, който обгражда подстъпите към Йерусалим. Пътищата се отличават от заобикалящата ги пустиня само по това, че по тях има много повече камъни.
Минахме край Рама и Берот и вдясно видяхме гробницата на пророк Самуил, кацнала на една височина. Йерусалим все още никакъв не се виждаше. Ние забързахме, изгарящи от нетърпение. Спряхме за минута при древния Бейрски извор, но камъните му, дълбоко изтъркани от муцуните на жадни животни, умрели преди векове, не представляваха никакъв интерес за нас — ние жадувахме да видим Йерусалим. Пришпорвахме конете, изкачвахме хълм след хълм и обикновено започвахме да протягаме шии много преди да достигнем върха, но винаги следваше разочарование — оттатък ни очакваха нови глупашки хълмове, нови грозни гледки, а свещеният град все го нямаше и нямаше.
Най-после, чак по обяд, край пътя започнаха да се пострупват останки на древни стени и рушащи се арки. С мъка изкачихме още един хълм и всички, и грешници, и поклонници, хвърлиха шапките си чак до небесата! Йерусалим!
Кацнал на вековните си хълмове, бял, масивно построен и с множество куполи, със струпани нагъсто сгради и обхванат в обръч от високи сиви стени, почитаният от целия свят град блестеше на слънцето. Какъв е малък! Та той не е по-голям от американско село с четири хиляди жители, нито от обикновен сирийски град с тридесет хиляди жители. В Йерусалим живеят само четиринадесет хиляди души.
Ние слязохме от конете и цял час, а дори и повече, без да проговорим и дузина изречения, гледахме града, от който ни отделяше широка долина; видяхме всички онези забележителности на града, с които сме се запознали от картинките още в ученическите си години и ще помним до смъртта си. Разпознахме Хипиковата кула, джамията на Омар, Дамаската порта, Елеонския хълм, долината на Йосафат, кулата на Давид и Гетсиманската градина и по тях определихме местонахождението на много други забележителности, които не можехме да различим оттук.
Аз трябва да отбележа важния, но не и позорен факт, че дори нашите поклонници не заплакаха. Мисля, че в главите на всички ни гъмжаха мисли, образи и спомени, събудени от величествената история на древния град, който лежеше пред нас, но все пак не се чу никакъв плач.
Нямаше причина за сълзи. Тук те щяха да бъдат неуместни — мислите, които внушава Йерусалим, са пълни с поезия, възвишеност и най-вече с достойнство. На такива мисли не подхожда да бъдат изразявани външно, по детински.
Точно по пладне през древната и прочута Дамаска порта влязохме в тесните и криви улички на Йерусалим и вече няколко часа се опитвам да осъзная, че се намирам в забележителния стар град, където е живял Соломон, където Аврам е разговарял с бога и където все още стоят стените, свидетели на разпятието Христово.