Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Глупаци в чужбина
Или Ново поклонение - Оригинално заглавие
- The Innocents Abroad (or The New Pilgrims’ Progress), 1869 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лидия Александрова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пътепис
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- raglub (2014)
Издание:
Марк Твен. Глупаци в чужбина
Американска, първо издание
Редактор: Владимир Трендафилов
Редактор на издателството: Красимир Мирчев
Художник: Виктор Паунов, 1986 г.
Художествен редактор: Камен Стоянов
Технически редактор: Петко Узунов
Коректори: Катя Цонева, Татяна Паскалева
Издателство Профиздат, София, 1986
Дадена за набор на 21.I.1986 г. Формат 32/84/108
Печатни коли 35.50 Издателски коли 29.82 УИК 30,28
Издателски № 1 (101)
ЛГ VI КОД 26/95318/22612/5557–107–86
Подписана за печат м. май 1986 г.
Излязла от печат м. юни 1986 г.
ДП „В. Александров“ — Враца
Цена 3.41 лв. — мека подвързия, 3.61 лв. — твърда подвързия
История
- — Добавяне
Глава XV
„Джексънвил“ в Ливанските планини. Странният жребец. „Йерихон“. Поклонението. Библейски сцени, планината Хермон, бойните полета на Исус Навин и т.н. Гробницата на Ной.
Лагерът ни е близо до Темнин ел Фока — име, което момчетата доста опростиха за по-голямо удобство. Нарекоха го Джексънвил. Тук, в Ливанската долина, това звучи малко странно, но има предимството, че се помни по-лесно от арабското название.
И нощта ще прозвънне от музика,
а дневните грижи ще свият
своите арабски шатри
и в тихия мрак ще се скрият.
Миналата нощ спах много дълбоко и въпреки това, когато в пет и половина тази сутрин проеча звънецът на тълмача и се разнесе викът: „Десет минути за обличане!“, чух и двата звука. Това ме изненада, защото на кораба цял месец не бях чувал гонга за закуска и когато денем се случеше да дадем оръдеен салют, аз научавах за това чак по-късно, от разговор с някой спътник. Обаче лагеруването на открито, дори и да е във великолепна шатра, те кара сутрин да се чувствуваш свеж и бодър, особено ако дишаш хладен чист планински въздух.
За по-малко от десет минути се облякох и излязох навън. Стените на шатрата салон бяха свалени и стоеше само покривът й, така че когато седнахме на масата, можехме да съзерцаваме величествената панорама от планини, море и мъгливи долини. И докато си седяхме така, слънцето изгря и заля пейзажа с цветовете на дъгата.
Горещи овнешки пържоли, пържено пиле, омлети, пържени картофи и кафе — и всичко това отлично приготвено. Такова беше менюто ни. За подправка ни служеше вълчият апетит, придобит от тежката езда предишния ден и от освежителния сън на чист въздух. Като си поисках втора чаша кафе, погледнах назад и що да видя — бялото ни селце го нямаше, великолепните шатри бяха изчезнали като по чудо! Арабите бяха свили шатрите с удивителна бързина, със същата удивителна бързина бяха събрали хилядите дреболии от лагера и бяха изчезнали с тях.
Към шест и половина вече бяхме на път и сякаш цяла Сирия също беше на път. Непрекъснато срещахме кервани от мулета и камили. Това ми напомни, че от известно време се опитваме да разберем на какво прилича камилата и сега се сетихме. Когато е легнала долу на колене, с гърди, опрени в земята, за да поеме товара си, тя прилича на плуваща гъска, а когато е права, прилича на щраус с един допълнителен чифт крака. Камилите не са красиви и издадената им долна челюст им придава изключително тъпанарски[1] вид. Те имат огромни, плоски и раздвоени копита, които оставят в праха следа като от пай, от който е отрязано едно парче. Камилите не са много придирчиви към храната си. Биха яли и надгробни камъни, ако можеха да отхапват от тях. Тук расте магарешки трън, чиито бодли, по мое мнение, са в състояние да пробият и кожен каиш; ако някой от тях те докосне, можеш да намериш облекчение само в ругатните. Но камилите ги ядат. И по всичко личи, че им харесват. Предполагам, че за една камила ще бъде истински деликатес, ако получи за вечеря бъчвичка пирони.
Сега, когато пиша за животни, ще спомена, че имам кон на име Йерихон. Той е кобила. И преди съм виждал забележителни коне, но като този още не съм срещал. Исках плашлив кон и този напълно отговаря на изискванията ми. Мислех си, че плашенето е признак на буйност. Ако съм прав, значи притежавам най-буйния кон на света. Той се плаши от всичко срещнато, без разлика. Изглежда, че изпитва смъртен страх от телеграфни стълбове. За мое щастие те са от двете страни на пътя и при това положение никога не падам два пъти подред на една и съща страна. Ако падах винаги на една и съща страна, скоро щеше да ми стане скучно. Днес това същество се уплаши от всичко, което видя, с изключение на една копа сено. То се приближи до нея с удивителна смелост и безразсъдство. И всеки би се възхитил от присъствието на духа, което Йерихон запазва в присъствието на торба с ечемик. Някой ден тази безразсъдна храброст ще му струва живота.
Той не е особено бърз, но мисля, че ще ме преведе през Палестина. Има само един недостатък. Опашката му е била отрязана или пък някога е седнал на нея твърде тежко и сега трябва да бие мухите с копита. Дотук всичко е наред, но когато животното се заема да цели със задни крака някоя муха, която е на върха на главата му, разнообразието, става прекалено голямо. Така само ще си докара някоя беля. Освен това обича да протяга глава и да ме хапе по краката. Не бих имал нищо против, но не обичам твърде общителните коне.
Мисля, че собственикът на тази скъпоценност е имал погрешно мнение за нея. Той си е въобразявал, че конят му е пламенен необязден жребец, но това е грешка. Знам, че този арабин е мислел точно така, защото когато той доведе Йерихон в Бейрут за оглед, непрекъснато дърпаше юздата и крещеше на арабски: „Тпру-у! Кротко! Каниш се да бягаш, а, свирепо животно, врата ли искаш да си счупиш?“ А конят не правеше абсолютно нищо, само гледаше така, сякаш искаше да се облегне някъде и да поразмисли. И сега още му се иска да прави същото, когато не се плаши от разни работи или не гони някоя муха. Как ли ще се изненада собственикът му, ако узнае.
Цял ден пътуваме по исторически места. По обяд лагерувахме три часа и обядвахме в Мексех, близо до мястото, където Ливанските планини се сливат с планините Ел Кинейсех, и гледахме надолу към необятната, равна, прилична на градина Ливанска долина. Вечерта лагерувахме близо до тази долина и пред нас се откри обширна гледка от нея. Видяхме дългия като гръбнак на кит хребет на планината Хермон, стърчащ над източните хълмове. Сега над нас се изсипва „росата на Хермон“ и целите ни шатри са напоени от нея.
Далече от нас нагоре по долината с далекогледите можем да различим смътните очертания на чудните руини на Баалбек, предполагаемия Ваал Гад от Светото писание. Исус Навин и още един от синовете Израилеви били изпратени като съгледвачи в Ханаанската земя, за да докладват каква е тя — тъкмо те били съгледвачите, които донесли благоприятните сведения. На връщане взели със себе си грозде и в детските илюстровани книжки ги рисуват винаги как носят един гигантски грозд на прът — достоен товар за цял обоз. Книжките от неделното училище малко преувеличават. Гроздето и до днес е все така хубаво, но чепките му не са толкова големи както по картинките. Изненадах се и ми стана болно, като ги видях, защото онези гигантски гроздове бяха една от най-скъпите ми детски мечти.
Исус Навин донесъл благоприятни сведения и чедата Израилеви продължили напред начело с Моисей, върховния вожд, а Исус Навин командувал армия от шестдесет хиляди души. Имало и огромна тълпа жени, деца и цивилни граждани. От цялата тази орда нито един, освен двамата разузнавачи, не доживял кракът му да стъпи в Обетованата земя. Те и потомците им четиридесет години скитали из пустинята, а после Моисей, талантливият воин, поет, държавник и философ, се изкачил на връх Фасга и там срещнал тайнствената си смърт. Никой не знае къде е погребан, понеже той се намира в
… гроб от човек недокоснат,
единствено дъжд го умива.
Децата ти, боже, стъкмиха му ложе
и в него мъртвецът почива.
Тогава Исус Навин започнал ужасното си нашествие и от Йерихон чак до самия Ваал Гад връхлетял върху страната като дух на разрушението. Той изклал хората, опустошил нивята им и сравнил градовете им със земята. Прахосал на вятъра тридесет и един царе. Може да се каже и така, въпреки че по това време е имало предостатъчно царе. Във всеки случай той убил тридесет и един царе и поделил владенията им между своите израилтяни. Разделил тази долина, която сега се простира пред нас, така че някога тя е принадлежала на евреите. Обаче от евреите тук няма и следа.
Ей там отзад, на около час път оттук, минахме през едно арабско село с къщи като каменни сандъци, където гробницата на Ной стои под ключ. (Онзи Ной, дето построил ковчега.) Над тези древни хълмове и долини някога се е носил по водата ковчегът, натоварен с всичко, останало от един изчезващ свят.
Не се извинявам за това, че си позволих да напиша тези подробности. Във всеки случай за някои от читателите ми те ще представляват новост.
Гробницата на Ной е от камък и над нея се издига дълга каменна сграда. Бакшишът ни отвори вратите. Сградата е трябвало да бъде дълга, защото самият гроб на уважавания стар мореплавател е дълъг двеста и десет фута. Но височината му е само четири фута. Сигурно сянката му е приличала на гръмоотвод. Само необичайно недоверчиви хора могат да се усъмнят, че това е истинският гроб на Ной. Фактите са красноречиви. Сим, синът на Ной, присъствувал на погребението и показал мястото на потомците си, които го предали на своите потомци, а днес ни се представиха техните наследници по права линия. Приятно е да се запознаеш с членовете на такова почтено семейство. Това е нещо, с което човек може да се гордее. Все едно че си се запознал със самия Ной.
Отсега нататък паметното пътешествие на Ной ще буди жив интерес у мене.
Ако има на света поробен народ, то това е този, който страда тук под нечовешката тирания на Отоманската империя. Иска ми се Европа да позволи на Русия да поунищожи малко турци — не много, но толкова, че ако някой за в бъдеще поиска да види Турция, да не може да осъществи мечтата си без кирка и лопата. Сирийците са много бедни, но въпреки това са смазани от една данъчна система, която би докарала до лудост всяка друга нация. Миналата година данъците наистина са били много тежки, но тази година са увеличени от добавянето на данъци, опростени на местните жители през минали гладни години. Отгоре на всичко правителството взема данък, равен на една десета от цялата реколта. Но това не е всичко. Пашата не си прави труда да назначава бирници. Той пресмята на колко трябва да възлязат данъците от даден окръг. А после дава на някого правото да ги прибере срещу откуп. Той събира богаташите и този, който даде най-много, плаща веднага на пашата и получава целия окръг, а след това го разпродава на по-дребни риби, те на свой ред го продават на разбойническа шайка от още по-дребни риби. Тези, последните, принуждават селянина да докара нищожната си реколта в селото на свои разноски. Там претеглят зърното, заделят от него за различните данъци и остатъкът се връща на производителя. Но бирниците отлагат работата си от ден за ден, а през това време семейството на селянина умира от глад. Най-сетне нещастникът, който не може да разбере каква е играта, казва: „Вземете една четвърт, вземете половината, вземете две трети, ако искате, само ме пуснете да си вървя!“ Това състояние на нещата е възмутително.
Тук хората са добри и природно интелигентни и ако получат образование и свобода, ще бъдат щастлив и доволен народ. Те често се обръщат към чужденците, за да разберат дали светът няма някой ден да им се притече на помощ и да ги спаси. Султанът пръскаше пари като дъжд в Англия и Париж и сега поданиците му плащат за това.
Нашето лагеруване ме смайва. Вече имаме обувалки и вана, а товарните мулета крият още тайни. Каква ли изненада ни очаква?