Марк Твен
Глупаци в чужбина (42) (Или Ново поклонение)

Глава XIV

Наближаваме Божи гроб! Трескави приготовления. Одобряваме „дългия маршрут“. В Сирия. Нещо за Бейрут. Екипировката. Жалки кранти. „Стилът“ на нашите поклонници.

Когато за последен път си водих записки, бяхме в Ефес. Сега сме в Сирия, лагеруваме в планините на Ливан. Оттогава досега изминаха много дни и мили. Ние не донесохме нито една реликва от Ефес! След като събирахме отломки от мраморни статуи и отчупвахме орнаменти от вътрешната украса на джамиите, след като ги пренесохме с мулета с цената на безкрайни неприятности и умора цели пет мили до гарата, един правителствен чиновник принуди всички от нас, които имаха такива неща, да върнат откраднатото! Той имаше заповед от Константинопол да намери нашата група и да се погрижи да не отнесем нищо. Това беше мъдро, справедливо и заслужено наказание, но то предизвика всеобщо възмущение. Аз никога не мога да устоя на изкушението да оплячкосам чужда собственост, без да се почувствувам неизразимо горд от това. Този път гордостта ми беше просто неописуема. Стоях си спокойно сред упреците, които се стовариха върху турското правителство за обидата, нанесена на група почтени дами и господа, пътуващи за собствено удоволствие. Казах: „Нас, хората с чиста съвест, това не ни засяга.“ Не само че ни засегна, но ни засегна здравата; един от главните потърпевши откри, че султанската заповед е затворена в плик с печата на британското посолство в Константинопол и сигурно е била написана по указание на представител на кралицата. Това беше лошо, много лошо. Ако заповедта идваше само от страна на турците, тя можеше да е израз на омразата им към християните и на грубо невежество, що се отнася до по-изисканите начини, по които може да бъде изразена. Но тъй като идваше от легацията на приелите християнството, образовани и хитри британци, с нея просто се намекваше, че ние сме такива дами и господа, които трябва да бъдат наблюдавани! Всички приеха заповедта в този смисъл и съответно се вбесиха. Истината без съмнение беше, че същите мерки щяха да бъдат взети срещу които и да било пътници, защото английската компания, която се беше сдобила с правото да прави разкопки в Ефес и беше платила за това солидна сума, се нуждаеше от защита и напълно я заслужаваше. Тя не можеше да позволява на пътешествениците да злоупотребяват с гостоприемството й, особено ако тези пътешественици са прочути като хора, презиращи честността.

Отплавахме от Смирна, изгарящи от нетърпение, защото гвоздеят на програмата, главната цел на нашата екскурзия беше на една крачка — наближавахме Божи гроб! Всички ровеха в трюма за куфарите си, лежали там погребани със седмици, дори с месеци, тичаха напред-назад и нагоре-надолу, трескаво опаковаха и разопаковаха багажа си, разхвърляха в каютите ризи, поли и най-неописуеми и непонятни дреболии, всички правеха вързопи, вадеха чадъри, зелени очила и гъсти воали, критично оглеждаха седла и юзди, които още не се бяха докосвали до кон, чистеха и зареждаха револвери, проверяваха добре ли са наточени ножовете им, подшиваха дъната на панталоните си със здрава еленова кожа, задълбочено се ровеха из древни карти, четяха Библията и разни пътеписи за Палестина, набелязваха маршрути, полагаха мъчителни усилия да се разделим на малки групи от сродни души, които да могат да изминат дългия и тежък път, без да се карат, сутрин, обед и вечер всички се събираха по каютите, произнасяха речи, правеха мъдри предложения, вълнуваха се, спореха. Не, нашият кораб още не беше виждал такова чудо.

Но сега всичко е свършено. Разделихме се на групи от по шест до осем човека и вече сме се разпръснали надлъж и нашир. Но нашата група е единствената, която се осмелява да тръгне по така наречения „дълъг маршрут“, а именно: през Сирия, край Баалбек и Дамаск и оттам през цяла Палестина. През този горещ сезон това пътешествие ще е изморително и рисковано за всички други освен за силни, здрави мъже, привикнали донякъде на умора и на суров живот под открито небе. Другите групи ще минат по по-кратки маршрути.

През последните два месеца една страна от пътешествието из Божи гроб не преставаше да ни тревожи. Имам предвид транспорта. Ние прекрасно знаехме, че Палестина не е страна, която обслужва много пътници, и всеки срещнат, знаещ нещо по въпроса, ни даваше да разберем, че дори и половината от нас няма да си намерят тълмачи и коне. В Константинопол всички се заловиха да телеграфират на американските консули в Александрия и Бейрут и да ги предупреждават, че се нуждаем от тълмачи и транспорт. Бяхме отчаяни и готови да вземем коне, магарета, жирафи, кенгура и каквото и да е. От Смирна телеграфирахме още веднъж със същата цел. И понеже се страхувахме от най-лошото, телеграфически си запазихме голям брой места в дилижанса до Дамаск, като си поръчахме и коне, които да ни отведат до руините на Баалбек.

Както можеше да се очаква, в Сирия и Египет се разпространил слухът, че цялото население на провинция Америка (турците ни смятат за незначителна провинция в някой затънтен край на света) се кани да посети Божи гроб, и така, когато вчера пристигнахме в Бейрут, градът гъмжеше от тълмачи в пълно бойно снаряжение. Всички ние възнамерявахме да отидем с дилижанса до Дамаск, пътьом да се отбием до Баалбек, да се върнем на кораба, да отидем до планината Кармел и после да скитаме на воля. Но когато нашата осемчленна групичка откри, че е напълно възможно да минем по „дългия маршрут“, решихме да променим първоначалните си планове. Никога досега не сме създавали грижи на някой наш консул, но на консула в Бейрут страшно му дотегнахме. Споменавам това, защото не мога да не се възхитя от търпението, трудолюбието и сговорчивия му характер. Споменавам това и защото мисля, че някои от пътниците не оценяват по достойнство отличната му помощ.

И така, трима от нашата осморка бяха избрани да се погрижат за всичко, свързано с експедицията. Останалите нямаше какво да правим освен да разглеждаме красивия Бейрут с чистите му нови къщи, сгушени сред множество зелени храсти, прострели се нагоре по едно възвишение, което с лек наклон се спускаше към морето; да разглеждаме и ливанските планини, които го заобикалят; и да се къпем в прозрачните сини води, които надигаха вълни около кораба (не знаехме, че там имало акули). Можехме и да бродим нагоре-надолу из града и да разглеждаме облеклото на хората. Тук то не е толкова живописно и чудновато, нито толкова разнообразно както в Константинопол и Смирна. Жените в Бейрут са ужасни! В Константинопол и Смирна те носят тънък, прозрачен воал (и често показват глезените си), но в Бейрут покриват лицата си с тъмни или черни воали, така че приличат на мумии, и изваждат на показ гърдите си. Един млад господин (мисля, че беше грък) изрази желание да ни разведе из града и каза, че това ще му достави голямо удоволствие, защото учел английски и имал нужда да практикува езика. Обаче когато направихме обиколката, той ни поиска възнаграждение, каза, че се надява господата да му дадат нещо дребно, например няколко пиастра (ще рече няколко петцентови монети). И ние му дадохме. Консулът се изненада, когато чу за това, и каза, че много добре познава семейството на младия човек, че те са стара и изключително почтена фамилия и притежават сто и петдесет хиляди долара! Много хора с такова положение биха се засрамили от подобна постъпка, а той отгоре на това ни се и натрапи.

В определеното време нашият комитет по деловите въпроси докладва, че всичко е в готовност — днес тръгваме с коне, товарни мулета и шатри към Баалбек, Дамаск, Тивериадското море, поемаме на юг, после посещаваме мястото, където Яков сънувал, и други прочути библейски места; след това минаваме през Йерусалим, откъдето може би ще отидем до Мъртво море, а накрая ще се отправим към океана и след три-четири седмично пътуване ще се върнем на кораба в Яфа. Условията бяха следните: по пет долара на човек в злато за ден, а за всичко останало ще се грижи тълмачът. Казаха ни, че ще си живеем като на хотел. Бях чел нещо подобно и по-рано, но не бях толкова глупав, че да повярвам на някоя дума. Все пак не казах нищо, а си взех шал и одеяло, за да се завивам с тях, лули и тютюн, две-три вълнени ризи, папка, пътеводител и Библия. Взех си освен това кърпа и един калъп сапун, за да вдъхна на арабите уважение — нека ме мислят за преоблечен крал.

В три часа следобед трябваше да избираме конете си. В този час тълмачът Аврам ги строи пред нас. Съвсем тържествено заявявам тук, че тези коне бяха най-жалките кранти, които някога съм виждал, и че сбруята им напълно съответствуваше на вида им. Едното от добичетата беше без око, на друго опашката му беше отрязана късо като на заек и то се гордееше с това, на трето от шията до опашката се издигаше хребет от кокали, досущ някои от онези разрушени акведукти около Рим, а шията му наподобяваше бушприт. Всички коне куцаха, имаха рани по гърбовете, а също и ожулени места и стари корички по целите си тела, подобни на пиринчени кабари по кожен сандък; походката им представляваше чудна гледка и беше наситена с разнообразие — в път нашето шествие приличаше на флотилия в бурно море. Беше ужасно. Блюхер поклати глава и каза:

— Тоя таласъм ще си докара някоя беля, задето е измъкнал сюрия стари кранти от болницата, освен ако няма специално разрешение.

Не казах нищо. Всичко си съвпадаше с пътеводителя, а нима и ние не пътувахме съобразно пътеводителя? Избрах си един кон, защото ми се стори, че той се уплаши от нещо, като си помислих, че кон, в който има достатъчно живот, за да се уплаши, не е за пренебрегване.

В шест часа следобед спряхме върху ветровитото било на красива планина с изглед към морето и към хубавата долина, където са живеели някои от онези предприемчиви древни финикийци, за които сме чели толкова много. Навред наоколо се простираха някогашните владения на Хирам, царя на Тир, който доставил дървен материал от кедрите на тези ливански хълмове за построяването на цар Соломоновия храм.

Скоро след шест часа пристигна и обозът ни. Виждах го за пръв път и имах право да се учудвам. Ние имахме деветнадесет прислужници и двадесет и шест товарни мулета. Истински керван! И приличаше на такъв, както се извиваше между скалите. Почудих се за какво, по дяволите, ни е на нас, осемте души, такова оборудване? Почудих се малко, но скоро закопнях за тенекиена чиния и малко боб с бекон. Не един път съм лагерувал под открито небе и знаех точно какво ни предстоеше. Без да дочакам прислужниците, разседлах коня си и измих тези части от ребрата и гръбнака му, които стърчаха под кожата, а когато се върнах, що да видя — пет внушителни циркови шатри лежаха разпънати! Вътре бяха великолепно украсени и блестяха в сини, златисти и алени цветове! Онемях. После донесоха осем железни легла и ги поставиха в шатрите; на всяко легло сложиха мек дюшек, възглавници, хубави одеяла и по два снежнобели чаршафа. После стъкмиха маса около средния прът на шатрата и поставиха на нея оловни кани, легени, сапун и възможно най-белите кърпи — по един комплект за всеки; посочиха ни джобовете по стените на шатрата и казаха, че там можем да си слагаме разни дреболии за по-удобно, а ако се нуждаем от карфици или други такива неща, те стърчаха навред. После дойде ред и на последната подробност — на пода постлаха килими! Аз казах; „Ако това се нарича лагеруване под открито небе, добре, но това не е лагеруването, с което съм свикнал. Малкото багаж, който носех със себе си, напълно се обезцени.“

Стъмни се и на масата сложиха свещи — свещи, поставени в нови, блестящи бронзови свещници. И скоро звънна звънецът — истински, автентичен звънец и ни поканиха в „салона“. Преди си мислех, че имаме една-две шатри в повече, но ето че една поне беше правилно предвидена. Тя нямаше да се използува за друго освен за трапезария. Като всички други шатри и тя беше толкова висока, че в нея би могло да живее семейство жирафи, отвътре всичко беше красиво, чисто и яркоцветно. Не шатра, а бижу! Маса за осем души и осем брезентови стола, покривка и салфетки, чиято белота и изящество правеха за смях тези, които използувахме на големия ни екскурзионен параход; ножове, вилици, дълбоки и плитки чинии — всичко подбрано с най-добър вкус. Истинско чудо! И това те наричат лагеруване под открито небе. Представителни мъжаги с шалвари и обвити с чалми фесове ни поднесоха вечеря от овнешко печено, печено пиле, печена гъска, картофи, хляб, чай, пудинг, ябълки и великолепно грозде; ястията бяха приготвени много по-добре от тези, които ядяхме вече седмици наред, да не говорим за масата с големите свещници от ново сребро, която надвишаваше всичко известно нам досега. Въпреки това Аврам, нашият учтив тълмач, влезе с поклони, извини се за неизбежната бъркотия поради подготовката за дългото пътуване и обеща да се справя много по-добре за в бъдеще.

Сега е полунощ, а в шест часа вдигаме бивака.

И на това му казват лагеруване под открито небе! В такъв случай да си поклонник на Божи гроб е славна привилегия.