Марк Твен
Глупаци в чужбина (51) (Или Ново поклонение)

Глава XXIII

На път към Назарет. Ухапан от камила. Пещерата на Благовещението, Назарет. Работилницата на Йосиф. Един свещен камък. Изворът на Дева Мария. Литературни рядкости.

Слязохме от връх Тавор, пресякохме една дълбока клисура и поехме по каменист неравен път към Назарет, който е на два часа път оттук. Всички разстояния в Изтока се измерват не с мили, а с часове. Добър кон може да измине три мили за час по всякакъв път, следователно един час тук винаги е равен на три мили. Този метод на изчисление е досаден и дразнещ; докато не свикне напълно с него, човек не може да се оправи, трябва само да спре и да превърне езическите часове в християнски мили, точно както постъпват хората, когато им заговорят на чужд език, който не им е познат достатъчно добре, за да уловят веднага значението на думите. Разстоянията, изминати пеша, също се измерват с часове и минути, въпреки че не знам на каква основа се прави изчислението. В Константинопол питаш: „Колко път има до консулството?“ и ти отговарят: „Около десет минути.“ „Колко път има до агентството на Лойд?“ — „Четвърт час.“ „Колко път има до по-долния мост?“ — „Четири минути.“ Не съм съвсем сигурен, но мисля, че там, когато някой си поръчва панталони при шивач, му казва, че ги иска четвърт минута дълги и девет секунди широки.

От Тавор до Назарет е два часа езда и понеже пътеката беше необичайно тясна и криволичеща, ние трябваше да срещнем всички кервани от камили и магарета, намиращи се между Йерихон и Джексънвил, точно на това място и никъде другаде. Магаретата не са от голямо значение, защото са толкова малки, че можеш да ги прескочиш с коня си, ако той е енергичен, но камилата е нещо, което не може да бъде прескочено. Тя е висока колкото обикновена сирийска къща, което значи, че е от един до два, а понякога и цели три фута по-висока от среден на ръст мъж. В тази част от страната товарът на камилите най-често се състои от два гигантски чувала — по един от всяка страна. Тя и товарът й заемат място колкото един файтон. Помислете си какво значи да срещнеш такова препятствие по тясна пътека. Камилата не се отбива от пътя за нищо на света. Тя върви горделиво с широки крачки, олюлявайки се равномерно като махало, и каквото и да излезе насреща й, трябва мирно да се отстрани или да бъде насилствено премахнато от грамадните й чували. Ездата беше досадна за нас и съвършено изтощителна за конете. Бяхме принудени да прескочим повече от хиляда и осемстотин магарета и само един от нас беше съборен по-малко от шейсет пъти от камила. Това изглежда силно казано, но както е рекъл поетът: „Нещата не са такива, каквито изглеждат.“ Не мога да се сетя за нещо друго, което с по-голяма сигурност да може да накара човек да потрепери от ужас от това някоя камила да се промъкне зад него и да го докосне по ухото със студената си увиснала долна устна. Една камила постъпи така с едно от момчетата, което клюмаше замислено на седлото си. Той вдигна поглед и видя величественото привидение, надвиснало над него и направи безумно усилие да се махне от пътя му, но камилата се протегна и го ухапа по рамото преди той да успее да се отстрани. Това беше единствената приятна случка по време на пътуването ни.

В Назарет се разположихме на лагер в маслинова горичка близо до извора на Дева Мария и нашият великолепен телохранител дойде да събере бакшиш за „услугата“ да ни следва от Тивериада дотук и да отблъсква невидими опасности с ужасното си въоръжение. Тълмачът беше платил на господаря му, но това не се броеше: тук, ако наемеш човек да киха вместо тебе и някой друг реши да му помага, трябва да платиш и на двамата. Тук не си помръдват и пръста, без да им платиш. Колко ли са били изненадани тези хора, когато чули, че им се предлага спасение, „което не струва пари и няма цена“. Ако хората, нравите и обичаите им са се променили от времето на Спасителя, то с библейските образи и метафори това не може да се докаже.

Влязохме в големия католически манастир, построен на мястото, където според преданието е било жилището на светото семейство. Спуснахме се по петнадесет стъпала под земята и влязохме в малък параклис, накичен с гоблени и сребърни лампи и изрисуван с маслени бои. На мраморния под под олтара с кръст е отбелязано мястото, станало свещено, защото тук била застанала Дева Мария, когато ангелът й донесъл благата вест. Мястото изглеждаше твърде обикновено и скромно за важното събитие. Мястото на Благовещението това събитие, увековечено от великолепни светилища и величествени храмове по целия цивилизован свят, което най-великите художници са си поставяли като най-висша цел да изобразят на платната си; място, чиято история е позната дори и на децата от всички къщи, градове и забутани селца от най-отдалечените краища на християнския свят; безбройни множества от хора биха прекосили света надлъж и шир, за да го видят, и биха сметнали това за безценна привилегия. Тези мисли ме осениха лесно. Но не ми беше никак лесно да почувствувам величието на, това събитие. На няколко хиляди мили оттук бих могъл да си представя как се появява ангелът, лекокрил и със сияйно лице, да забележа светлината, която струи над главата на Дева Мария, когато до слуха й достига изпратената свише блага вест всеки може да направи това отвъд океана, но малцина могат да постигнат това тук. Видях малката ниша, от която излязъл ангелът, но аз не можах да запълня празнотата й. Ангелите, които познавам, са същества с причудливи хрумвания и не могат да се поместят в ниши от здрав камък. Въображението се труди най-добре на простор. Съмнявам се, че някой може да застане в пещерата на Благовещението и да насели твърде яките й каменни стени с призрачните образи, плод на въображението му.

Показаха ни една счупена гранитна колона, висяща от тавана, за която казаха, че е била разсечена на две от мюсюлманите завоеватели на Назарет с напразната надежда да съборят светилището. Но по чудо колоната останала да виси във въздуха и сама, без опора, крепяла и все още крепи покрива. Като разделихме това твърдение между осемте колони, установихме, че не е трудно да му повярваме.

Даровитите католически монаси не правят нищо наполовина. Ако трябва да ви покажат медния змей, който се вдигнал над пустинята, можете да бъдете сигурни, че те притежават и пръта, на който той се е вдигнал, та дори и дупката, в която е стоял прътът. Тук имат пещера на Благовещението, а точно толкова близо до нея, колкото е гърлото до устата, имат и кухня на Дева Мария, и гостна, където тя и Йосиф са гледали как малкият Спасител си играе с израилтянски играчки преди осемнадесет столетия. Всички тези пещери са под един покрив и са чисти, просторни и удобни. Чудно е, че личностите, тясно свързани със светото семейство, са живеели винаги в пещери — в Назарет, във Витлеем и в царствения Ефес, — а въпреки това никой друг от тяхното време и поколение не е помислял да направи нещо подобно. Или ако са си помисляли, то пещерите им са изчезнали, и предполагам, че ни остава само да се удивляваме по какво чудо са се запазили тези, за които разказвам. Когато Дева Мария избягала от гнева на Ирод, тя се скрила в една пещера във Витлеем и тази пещера е цяла и до ден-днешен. Клането на младенците във Витлеем е било извършено в пещера. Спасителя се е родил в пещера — и двете все още ги показват на поклонниците. Изключително странно е, че всички тези важни събития са станали в пещери, и това е голям късмет, защото и най-здравите къщи след време се разрушават, а пещерите в скалите ще стоят вечно. Тази работа с пещерите е измама, но за нея трябва да благодарим на католиците. Когато изнамерят някое забравено място, осветено от библейско събитие, те веднага построяват там масивна, почти вечна църква и запазват спомена за мястото за благото на идните поколения. Ако е било оставено на протестантите да извършват това във висша степен достойно дело, днес ние нямаше дори да знаем къде е бил Йерусалим, а човекът, който би могъл да отиде и да посочи къде е бил Назарет, е трябвало да бъде надарен със свръхестествена мъдрост. Светът дължи благодарност на католиците дори за ловкото мошеничество да изсекат в скалата тези фалшиви пещери, понеже е безкрайно по-приятно да видиш пещера, в която, както хората вярват от векове, е живяла Дева Мария, отколкото да се опитваш да си представиш жилището й някъде из Назарет: някъде, навсякъде и никъде. Мястото е прекалено обширно. Въображението е безсилно. Няма нито една определена точка, която да прикове погледа и вниманието ти и да те накара да се замислиш. Споменът за първите заселници в Америка няма да изчезне, докато съществуват кокошките от породата плимутрок. Старите монаси са мъдри. Те знаят как да закрепят някоя хубава традиция, така че тя никога да не изчезне.

Посетихме местата, където Исус работил като дърводелец петнадесет години и където се опитал да проповядва в синагогата, но бил изгонен от тълпата. На тези места се издигат католически параклиси и се пазят нищожните останки от древните стени. Нашите поклонници си отчупиха парчета за спомен. Посетихме и малък параклис насред града, построен върху огромен камък, дълъг около дванадесет фута и широк около четири фута; преди няколко години свещениците открили, че апостолите веднъж седнали на него да си починат, след като дошли пеша от Капернаум. И побързали да съхранят реликвата. Реликвите са ценна собственост. Екскурзиантите трябва да платят, за да ги видят и го правят с радост. Идеята ни хареса. Съвестта никога няма да те гризе, ако знаеш, че си си платил честно и почтено. На нашите поклонници много би им се харесало да извадят саждите и шаблоните си и да изрисуват имената си на тази скала, заедно с имената на американските села, в които са родени, но свещениците не разрешават подобни неща. Всъщност да си кажем право, нашата компания рядко извършва такива престъпления, въпреки че на кораба имаме хора, които не пропускат удобен случай да увековечат имената си. Главният грях на нашите поклонници е жаждата им за „сувенири“. Предполагам, че до този момент са научили размерите на тази скала до инч и теглото й до тон, и без страх мога да ги обвиня, че довечера ще се върнат и ще се опитат да я отмъкнат.

„Изворът на Богородица“ е този, от който според преданието Дева Мария като момиче по двадесет пъти на ден е носела на главата си стомна с вода. Водата тече от тръби, вградени в стена от древна зидария, която се издига извън селото. Девойките от Назарет все още се събират край него с дузини, смеят се шумно и вдигат врява. Назаретските момичета са грозни. Някои от тях имат големи блестящи очи, но ние не видяхме нито едно хубаво лице. Тези момичета обикновено носят една-единствена дреха, широка, безформена, с неопределен цвят, а често и скъсана. По обичая на красавиците от Тивериада, от темето до врата им висят чудновати нанизи от стари монети, на китките си носят пиринчени гривни, а на ушите си — пиринчени обици. Нямат нито обувки, нито чорапи. Все пак от всички момичета, които видяхме досега в тази страна, назаретските са с най-човешки вид и най-добродушни. Но колкото и тъжно да звучи това, тези живописни девици са лишени от красота.

Един от нашите поклонници — наричаме го Ентусиаста — каза:

— Вижте това високо грациозно момиче, погледнете красивото му като на мадона лице!

Скоро дойде друг поклонник и каза:

— Погледнете това високо грациозно момиче. Каква царствена красота има в изящното й лице! Тя е истинска мадона.

Аз казах:

— Тя не е висока, а ниска, не е красива, а по-скоро е грозна. Признавам, че е грациозна, но е много шумна.

Не след дълго се приближи третият и последен поклонник и рече:

— Ах, какво високо грациозно момиче, каква изящна царствена красота! Истинска мадона.

Всички присъди бяха прочетени. Сега беше време да погледнем източниците, от които са били взети тези мнения. Аз намерих следния откъс. Написан от кого мислите? От У. К. Граймс:

Качихме се на конете и отидохме до извора да погледнем за последен път назаретянките, като цяло най-красивите жени, които видяхме в Изтока. Като наближихме тълпата, едно високо деветнадесетгодишно момиче пристъпи към Мириам и й подаде чаша вода. Движенията му бяха грациозни и царствени. „Та това е истинска мадона!“ — възкликнахме ние. Уайтли изведнъж ожадня, помоли за вода и пи бавно, впил поглед над ръба на чашата в големите черни очи на девойката, които се бяха втренчили в него със същото любопитство. После и Морайт поиска вода. Тя му подаде чашата, а той успя да разлее водата, за да поиска още една чаша, и докато дойде и моят ред, момичето разбра номера. Когато ме погледна, очите й се смееха. Аз се разсмях, а тя се присъедини към мене с весел звънък смях, така както се смеят всички селски момичета у дома. Прииска ми се да имам портрета й. Ако лицето на това хубаво назаретско момиче послужи като модел за портрет на Мадоната, то този портрет ще бъде неизказано красив и ще носи вечна радост.

Това е кашата, която векове наред ни сервират от Палестина. Четете Фенимор Купър, за да откриете красота у индианците, и Граймс, за да я откриете у арабите. Сред арабите често се срещат хубавци, но жените им са грозни. Ние всички вярваме, че дева Мария е била красива. Неестествено е да мислим другояче. Но следва ли от това, че е наш дълг да откриваме красота в днешните назаретянки?

Обичам да цитирам Граймс, защото той е така драматичен. И защото е така романтичен. И защото почти не го е грижа дали казва истината или не. Така той плаши читателя, или пък възбужда завист и възхищение у него.

Той прекосил тази мирна земя с револвер в едната ръка и с носна кърпичка в другата. Ту се готви да се разплаче над някоя светиня, ту се кани да убие някой арабин. Никой друг пътешественик не е преживял по-удивителни приключения в Палестина или където и да е другаде, откакто е умрял барон Мюнхаузен.

В Бейт Джин, където никой не го закачал, той изпълзял от шатрата си в потайна доба и стрелял по нещо, което взел за арабин, лежащ на една поотдалечена скала и кроящ тъмни планове. Куршумът убил един вълк. Точно преди да стреля, той, както обикновено, описва преживяванията си много драматично, за да уплаши читателя:

Дали това беше игра на въображението или аз наистина виждах движещ се предмет по повърхността на скалата? Ако беше човек, защо не ме застреля? Аз бях добър прицел, така както стоях с черния си бурнус на фона на бялата шатра. Чувствувах как куршумът ме улучва в гърлото, в гърдите, в мозъка.

Гламав човек!

На път за Генисарет видели двама бедуини и… „ние се хванахме за пистолетите и незабелязано ги измъкнахме от шаловете си“ и прочие. Той винаги е хладнокръвен.

В Самария се изкачил по един хълм, въпреки че срещу него летял залп от камъни, и после стрелял срещу тълпата, която ги хвърляла. Ето какво разказва той:

Никога не пропусках удобен случай да впечатля арабите със съвършенството на американските и английски оръжия и да им покажа колко опасно е да се напада въоръжен франк. Мисля, че урокът, който им даде моят куршум, не беше напразен.

В Бейтин той дал на всичките си араби мулетари да разберат и после…

Тържествено се заклех, че ако пак се случи да не се подчини някой на заповедите ми, ще хвърля на виновника такъв бой, какъвто не е сънувал, а ако не мога да открия кой е виновен, ще ги набия с камшик до един, независимо дали наблизо има някой вожд, който да извърши това, или трябва да го направя сам.

Този човек не знае какво е страх.

Той се спуснал с кон по отвесната пътека от замъка Баниас до дъбовата горичка в летящ галоп, като конят му изминавал по тридесет фута с всеки скок. Готов съм да доведа тридесет свидетели, на които може да се вярва, за да докажат, че прочутият подвиг на Пътнам в Хорснек е дреболия в сравнение с това.

Вижте го (той както винаги театралничи) как гледа Йерусалим отвисоко и този път по изключение ръката му не е на пистолета.

Стоях на пътя с ръка на шията на коня си и замъглените ми очи търсеха силуетите на светините, които отдавна бях запечатал в паметта си, но бликащите сълзи ми пречеха. С мене бяха слугите ни мюсюлмани, един католически монах, двама арменци, един евреин и на всички тях очите им преливаха от сълзи.

Ако католическите монаси и арабите са плакали, то аз съм сигурен, че и конете са плакали, и така картината вече добива завършеност.

Но когато необходимостта го изисква, той може да бъде твърд като камък. В Ливанската долина един млад арабин християнин (той държи да обясни, че мюсюлманите не крадат) му откраднал барут и сачми за някакви си десет долара. Граймс го завел при един шейх да го съди и гледал как жестоко го бият по петите за наказание. Чуйте разказа му:

В миг повалиха Муса по гръб, той виеше, крещеше и пищеше, но те го изнесоха навън, на площадката пред вратата, за да можем и ние да наблюдаваме наказанието, и го положиха по очи. Един мъж седна на гърба, друг — на краката му, като последният вдигна стъпалата му нагоре. Трети започна да налага голите му ходила с курбаш^[1] от кожа на носорог, който просветваше във въздуха при всеки удар. Горкият Морайт беше в агония, а Нама и Нама Втора (майката и сестрата на Муса) се хвърлиха на земята по очи, като прегръщаха ту коленете на Уайтли, ту моите. Брат му, който стоеше по-настрани, огласяше въздуха с викове по-високо от Муса. Дори Юсуф дойде и ме помоли на колене да се смиля, а последен от всички се появи Бетуни — нехранимайкото беше изгубил торба с храна в тяхната къща и тази сутрин той най-силно настояваше за наказание — и помоли Ховаджи на колене да се смили над Муса.

Всеки друг би се смилил, но не и Граймс! Наказанието било спряно на петнадесетия удар, за да изслушат признанието на виновния. После Граймс и другарите му потеглили и оставили християнското семейство на шейха мюсюлманин, да ги глоби и да ги накаже толкова жестоко, колкото пожелае.

Като се качих на коня, Юсуф още веднъж ме помоли да се намеся и да се смиля над тях, но аз погледнах мургавите лица от тълпата и не можах да намеря в сърцето си нито капка милост.

Той завършва картината с буен изблик на смях, който чудесно контрастира с тъгата на майката и децата й.

Ето още един откъс:

После още веднъж сведох глава. Не е срамно да плачеш за Палестина. Плаках, като видях Йерусалим, плаках, когато лежах под светлината на звездите във Витлеем, плаках на благословените брегове на Галилейско море. Ръката ми все така здраво държеше юздите, показалецът на дясната ми ръка не трепваше върху спусъка на пистолета, когато яздех по брега на синьото море, плачейки)… Очите ми не се замъглиха от тези сълзи, нито сърцето ми се смекчи. Нека този, които ще се подиграва с чувствата ми, да затвори тук този том, понеже ще намери малко неща по свой вкус из моите странствувания по Палестина.

Каквото и да прави, той винаги успява да трогне читателите си.

Съзнавам, че обърнах доста голямо внимание на книгата на мистър Граймс. Но да говоря за нея е съвсем в реда на нещата, защото „Номадски живот в Палестина“ е показателна за цял род книги, посветени на Палестина, и критиката към нея ще послужи за критика към всички тях. И понеже я разглеждам като представителка на цял род, аз си позволих да дам и на нея, и на автора й измислени имена. Може би все пак така е по-тактично.