Марк Твен
Глупаци в чужбина (5) (Или Ново поклонение)

Глава IV

Животът на поклонниците в морето. Синагогата. Дневникът на Джек. Клубът на „Квакер Сити“. Пищен бал на палубата. Шеговитият процес. Благочестието на поклонниците. Щурманът изказва мнението си.

Седмица или повече порихме вълните без някаква особена схватка за власт между капитаните. Скоро пътниците привикнаха към новите условия и животът на кораба потече равномерно и монотонно като в казарма. Не бих го нарекъл скучен, тъй като това не беше съвсем вярно, но в него си имаше доста еднообразие. Както обикновено става при пътуване по море, пътниците скоро започнаха да употребяват морските термини — знак, че вече се чувствуваха като у дома си. Шест и половина вече не беше шест и половина за тези поклонници от Нова Англия, Юга и долината на Мисисипи, а седем камбани; осем, дванадесет и четири часът станаха осем камбани; капитанът не измерваше географската ширина в девет часа, а при две камбани. Те с лекота говореха за кърмовата каюта, за бакборда, щирборда и бака.

При седем камбани удряше първият гонг, при осем беше закуската за онези, които не страдаха от морска болест чак толкова, че да не могат да я изядат. След това всички здрави се разхождаха под ръка нагоре-надолу по дългата горна палуба и се наслаждаваха на хубавите летни утрини, а болните изпълзяваха навън, облягаха се откъм подветрената страна на кожусите на корабните колела, пиеха гнусен чай с препечен хляб и страдаха. От единадесет часа до обяд и от обяд до вечерята в шест часа заниманията и развлеченията бяха най-разнообразни. Четяха, пушеха и пиеха, но, разбира се, никога едни и същи хора; имаше морски чудовища, които трябваше да наблюдаваме и на които трябваше да се удивляваме; имаше и чужди кораби, които трябваше да съзерцаваме през театрални бинокли и за които трябваше да се произнасят мъдри заключения, и нещо повече, всеки проявяваше личен интерес да следи дали флагът се вдига и учтиво се сваля три пъти в отговор на поздравите на тези чужденци. В пушалнята винаги имаше компании от джентълмени, които играеха на карти, на дама и на домино, особено на домино — възхитително безобидна игра, а долу, в носовата част на главната палуба, пред кокошарника и мястото за добитъка, устроихме така наречения „конски билярд“. Конският билярд е хубава игра. Тя доставя активно движение, веселие и всепоглъщащо вълнение. Смесица е от детската игра „дама“ и билярд и се играе с щека. Начертавате една голяма „дама“ на палубата и номерирате всяко квадратче. Заставате на три-четири стъпки разстояние, поставяте пред вас няколко широки дървени диска и ги тласкате силно напред с дълга щека. Ако дискът спре на тебеширена линия, печелите нула точки. Ако спре в седмия квадрат, печелите седем точки, в петия — пет, и така нататък. Трябва да се наберат сто точки, могат да играят четирима души едновременно. Играта би била много проста, ако подът е неподвижен, но при нас, за да се играе добре, се изискваше голяма вещина. Трябваше да вземаме под внимание клатенето на кораба. Много често човек си прави сметка, че корабът ще се наклони надясно, а той отива в обратната посока. Последствието е, че дискът излиза един-два ярда извън дамата и тогава единият играч плаче, а другите се смеят.

Когато валеше, пътниците, разбира се, трябваше да стоят в салона или поне в каютите си и да се забавляват с игри, с книги, със съзерцаване на познатите до болка грамадни вълни или с клюки.

Вечерята привършваше някъде към седем часа, следваше едночасова разходка по горната палуба, после удряше гонгът и голяма част от групата се отправяше на богослужение в кърмовата каюта — хубав салон, дълъг петдесет-шестдесет фута. Неосенените от божията милост наричаха този салон „синагогата“. Богослужението се състоеше само от два химна от Плимутския сборник и кратка молитва и рядко отнемаше повече от петнадесет минути. Химните се пееха в съпровод на физхармониум, стига само морето да е достатъчно тихо, за да може изпълнителят да седне пред инструмента, без да има нужда да го връзват за стола.

След богослужението синагогата бързо заприличваше на класна стая в час по краснопис. Никой друг кораб не е виждал подобна гледка. Около двадесет-тридесет джентълмени и дами сядаха под люлеещите се лампи зад дългите маси за хранене от двете страни на салона, пръснати от единия до другия му край, и в продължение на два-три часа прилежно пишеха в дневниците си. Уви! Съжалявам, че повечето от тези дневници, започнати с такъв ентусиазъм, стигнаха до толкова жалък и безславен край. Съмнявам се, че има поне един-единствен от нашите поклонници, който да не може да покаже поне сто четливо изписани страници в дневника си за първите двадесет дни от пътуването с „Квакер Сити“, и съм съвсем сигурен, че няма и десет души, които да могат да покажат двадесет страници от следващите двадесет хиляди мили от пътешествието! В известни периоди от живота на човека най-скъпата на сърцето му цел е да води достоверен дневник за подвизите си. И той се впуска в тази работа с ентусиазъм, който му внушава мисълта, че писането на дневник е най-подходящото и най-приятното развлечение на света. Но ако той поживее още двадесет и един дни, ще открие, че само онези редки натури, надарени със смелост, издръжливост, вярност към дълга в името на самия дълг и непоколебима решителност, могат да се надяват, че ако дръзнат да се заловят с такова грандиозно начинание, каквото с воденето на дневник, няма да претърпят позорно поражение.

Един от всеобщите любимци, Джек, великолепен младеж с глава, пълна със здрав разум, и с чифт нозе, толкова дълги, прави и стройни, че представляваха истинско чудо, всяка сутрин най-пламенно и оживено докладваше за напредъка си и казваше:

— О, върви много гот! (Той имаше лека склонност към употребата на жаргонни думи, когато беше в по-добро настроение.) Миналата вечер написах десет страници в дневника си. Знаете ли, че по-миналата написах девет, а по-по-миналата — дванадесет. Та то е просто удоволствие!

— Какво толкова намирате за писане, Джек?

— О, всичко. Географската ширина и дължина по обяд за всеки ден; и колко мили сме изминали през последните двадесет и четири часа; и всичките игри на домино и конски билярд, които съм спечелил, и китовете, и акулите, и делфините; и текста на неделната проповед (защото това ще направи добро впечатление в къщи); и корабите, които сме поздравили, и от коя държава са били те, и в каква посока е духал вятърът; и дали е имало вълнение, и с какви платна сме плавали, въпреки че предимно плаваме без тях, тъй като винаги има силен насрещен вятър (чудя се коя е причината за това?); и колко лъжи е изрекъл Моулт. О, всичко! Всичко съм записал. Баща ми заръча да водя този дневник. И хиляда долара не биха му го заменили, когато го завърша.

— Не, Джек, той ще струва повече от хиляда… когато го завършите.

— Нима? Не, все пак наистина ли мислите така?

— Да, той ще струва поне хиляда долара, когато го завършите, а може би и повече.

— Е, аз самият мисля горе-долу същото. Това не е някакво си там скапано дневниче!

Но дневникът скоро се превърна в много жалко, „скапано“ дневниче. Една вечер в Париж, след целодневно къртовско разглеждане на забележителности, аз казах:

— Джек, сега ще ида да се поразходя малко из кафенетата и ще ви дам възможност да попишете в дневника си, приятелю.

Лицето му помръкна. Той каза:

— О, не се притеснявайте. Мисля, че няма повече да водя този дневник. Ужасно е отегчително. Знаете ли, смятам, че съм изостанал с цели четири хиляди страници. Не съм написал нито дума за Франция. Отначало мислех да пропусна Франция и да започна наново. Но така не върви, нали? Старият ще каже: „Ей, та ти нищо ли не си видял във Франция?“ Този номер няма да мине. Мислех да препиша нещо за Франция от някой пътеводител като стария Баджър от носовата каюта, който пише книга, но там има повече от триста страници за нея. О, не мисля, че има някаква полза от дневник. А вие? Само ядове, нали?

— Да, няма голяма полза от недовършен дневник, но един дневник, воден както трябва, струва хиляда долара… когато се напише.

— Хиляда! Е, може би имате право. Лично аз не бих го завършил и за милион.

Това, което се случи с него, стана и с мнозинството прилежни нощни писачи в салона. Ако искаш да наложиш тежко и мъчително наказание на някой младеж, накарай го да даде обещание, че ще води дневник в продължение на една година.

Към много средства се прибягваше, за да бъдат екскурзиантите весели и доволни. Учреден беше клуб, обединяващ всички пътници, който се събираше в школата по краснопис след богослужение; там се четеше на глас за страните, които наближавахме, и се обсъждаше така получената информация.

Няколко пъти фотографът на експедицията изваждаше „прозрачните си картини“ и даваше чудесни представления с магически фенер. Почти всичките му изгледи бяха от чужди страни, но между тях имаше и една-две снимки от дома. Той оповести, че ще открие „представлението си в кърмовия салон при две камбани (девет часа вечерта) и ще покаже на пътниците къде им предстои да пристигнат“, което беше чудесно, но по някаква смешна случайност първата картина, която се появи на платното, беше изглед от Грийнуудското гробище!

През няколко звездни нощи танцувахме на горната палуба под навесите и като закачихме три-четири корабни фенера на подпорите, й придадохме натруфен и бляскав вид на бална зала. Музиката ни се състоеше от хубаво размесените звуци на един леко астматичен хармониум, склонен да се задъхва там, където трябваше да свири силно, един кларинет, който беше малко несигурен във високите тонове и твърде меланхоличен в ниските, и един акордеон със съмнителна репутация, който имаше дупка някъде и издишаше значително по-гръмогласно, отколкото пищеше — сега не ми идват наум по-изискани думи. Но танците бяха още по-лоши от музиката. Когато корабът се накланяше надясно, целият взвод танцьори връхлиташе върху десния борд и се спираше накуп при парапета, а когато се накланяше наляво, се мяташе към левия брод със същото емоционално единодушие. Валсуващите се завъртаха несигурно за около петнадесет секунди и после заприпкваха към парапета, сякаш искаха да се хвърлят зад борда. Танцът „вирджинска въртушка“, така както се изпълняваше на борда на „Квакер Сити“, съдържаше повече въртене от всяка друга „въртушка“, която съм виждал досега, и беше еднакво интересна за зрителите и опасна за танцьорите — те по чудо спасяваха кожите си. В крайна сметка изоставихме танците.

Отпразнувахме рождения ден на една дама с тостове, речи, стихотворения и прочие. Играхме и на съд. Няма кораб, на чийто борд да не са играли на съд. Домакинът на кораба беше обвинен в кражба на палто от каюта № 10. Назначихме съдия, писари, викач, полицай, шериф, прокурор, и защитник, призовахме свидетели и избрахме съдебни заседатели, след като на мнозина направихме отвод. Свидетелите даваха глупави, ненадеждни и противоречиви показания, съвсем като истински свидетели, както обикновено. Адвокатите произнасяха красноречиви, убедителни и отмъстително оскърбителни един за друг пледоарии — нещо свойствено за тяхното съсловие. Най-после се видя краят на процеса и съдията навреме го приключи с абсурдно решение и смешна присъда.

Няколко вечери младите джентълмени и дами се опитаха да представят шаради в каютите и се оказа, че постигнаха най-забележителен успех от всички в областта на развлеченията.

Направен бе опит да се организира дискусионен клуб, но той не беше успешен. Никой от пътниците нямаше талант на оратор.

Спокойно мога да кажа, че всички ние се забавлявахме, но по един доста тих начин. Много рядко свирехме на пиано, правехме дуети на флейта и кларинет, и то не лоши, когато изобщо нещо се получаваше, но винаги изпълнявахме една и съща стара мелодия. Беше много хубава мелодия. Колко добре си я спомням! Чудя се кога изобщо ще се отърва от нея! На хармониум и на орган свирехме само по време на богослужение… но аз твърде много избързвам. Младият Албърт знаеше една песничка, нещо за „О, еди-кой си, колко мило, че разбрахме, че той е неговото как го казват“ (не си спомням точното й заглавие, но беше много тъжна и сантиментална песничка). Албърт я свиреше горе-долу през цялото време, додето не се договорихме да се въздържа. Но никой никога не пееше на горната палуба на лунна светлина, а хоровото пеене по време на богослужение не беше на висота. Понасях го, докато можех, после се включих и се опитах да оправя работата, но това окуражи младия Джордж да последва примера ми и тогава пеенето се провали — гласът на Джордж тъкмо по това време мутираше и когато той отвореше уста, гробовният му бас скъсваше юздата и стряскаше всички с фалшивото си крякане във високите тонове. Джордж не знаеше и мелодиите, което също беше недостатък на изпълнението му.

— Слушай, Джордж, не импровизирай — казах аз. Изглежда твърде егоистично. Това ще предизвика забележки. Придържай се просто към „Коронацията“, както правят другите. Мелодията е хубава, не можеш да я подобриш по този начин, ей така от един път.

— Но аз не се опитвам да я поправя — и аз пея като другите, както е по нотите.

И той наистина си мислеше, че пее като другите, следователно сам си беше виновен, когато гласът му засядаше в гърлото и го задушаваше.

Между неосенените от божията милост имаше такива, които твърдяха, че неспирните насрещни ветрове са резултат от печалното ни хорово пеене. Други открито заявяваха, че нашата гнусна музика си е сама по себе си огромен риск, дори да е на най-голяма висота, но че да се увеличава престъплението, като се позволява на Джордж да помага, е предизвикателство към провидението. Те твърдяха, че с мъчителните си опити да пее хорът ще докара някоя буря и тя ще потопи кораба.

Някои мърмореха и против молитвите. Щурманът каза, че на поклонниците им липсва великодушие.

— Ей ги на, всяка вечер там долу при осем камбани се молят за попътен вятър, а знаят не по-зле от мен, че това е единственият кораб, пътуващ на изток по това време на годината, срещу хиляда, отиващи на запад, и че това, което за нас е попътен вятър, за тях е насрещен. Всемогъщият праща попътен вятър на хиляда кораба, а това племе иска от него да обърне вятъра наопаки, за да направи услуга на един-единствен, и при това параход. Нито е разумно, нито е по християнски, нито е по човешки великодушно! Стига с тия глупости!