Марк Твен
Глупаци в чужбина (15) (Или Ново поклонение)

Глава XIV

Катедралата „Нотр Дам“. Съкровища и свещени реликви. Моргата. Скандалният канкан. Лувърът. Големият парк. Опазването на забележителностите.

Отидохме да разгледаме катедралата „Света Богородица“. Бяхме чували за нея отпреди. Понякога се учудвам, като си помисля колко много знаем и колко сме интелигентни. Веднага познахме старата готическа грамада, беше точно като на картинките. Стояхме на малко разстояние от нея, сменяхме точките си на наблюдение и дълго се взирахме в извисените й квадратни кули и богато украсената й фасада, по която нагъсто са се скупчили осакатени каменни светци, вперили погледи надолу от високите места, където още преди векове са накацали. Патриархът на Йерусалим е застанал под тях в далечните времена на рицарството и романсите и с проповеди е възвестил началото на третия кръстоносен поход — преди повече от шестстотин години; и оттогава те си стоят там и гледат безмълвно надолу към най-вълнуващите сцени, най-грандиозните шествия, най-необикновените зрелища, които са натъжавали или възхищавали Париж. Тези очукани старци със счупени носове са видели не една кавалкада от облечени в броня рицари, връщащи се у дома от Божи гроб; чули са как камбаните над главите им дават сигнала за клането през Вартоломеевата нощ и са видели последвалата касапница; по-късно видели и терора по времето на Френската революция, избиването на хора, свалянето на един крал, коронациите на двама Наполеоновци, кръщенето на младия принц, който днес властвува над полк слуги в Тюйлери — и вероятно ще продължат да стоят там, докато не видят Наполеоновата династия изметена от Франция и знамената на една велика република да се развяват над руините й. Иска ми се тези старци да можеха да говорят. Те щяха да разкажат приказка, която си заслужава да бъде чута.

Говори се, че там, където е сега „Света Богородица“, по време на римското владичество, преди осемнадесет-двадесет века, се е издигал езически храм — останки от него все още се пазят в Париж — и че християнска църква заела мястото му около третото столетие от нашата ера; друга заела нейното през петстотната година, а основите на настоящата катедрала са поставени в хиляда и стотната година от нашата ера. Човек би помислил, че за това време земята там е станала доста свята. Една част от старата сграда напомня за чудноватите архитектурни стилове от древни времена. Построил я е Йоан Безстрашни, херцог на Бургундия, за да успокои съвестта си, понеже убил Орлеанския херцог. Уви! Отминаха добрите стари времена, когато човек можеше да изтрие петното от името си и да приспи угризенията си, просто като струпа тухли и хоросан и направи пристройка към църква.

Порталите на голямата западна фасада са разделени на две от квадратни колони. През 1852 г. извадили средната от тях по случай благодарствения молебен за възобновяването на президентската власт, но съвсем скоро им се удал случай да преразгледат решението си и отново да я поставят обратно! И го направили.

Разхождахме се час-два по внушителните пътеки на църквата, взирахме се в пищни витражи, украсени със сини, жълти и червени светци и мъченици, опитвахме се да се възхитим от безбройните велики картини в параклисите; после ни пуснаха в сакристията и ни показаха великолепните одежди, които носил папата, когато коронясал Наполеон I, цял вагон съдове от чисто злато и сребро, използувани при големи църковни процесии и церемонии, няколко гвоздея от кръста господен, парче от него и част от трънения венец. Вече бяхме видели голям къс от кръста господен в една църква на Азорските острови, но там нямаше пирони. Показаха ни окървавената дреха, която носил онзи парижки архиепископ, който изложил святата си особа на опасност, без да се страхува от гнева на въстаниците през 1849 година — изкачил се на барикадите и вдигнал високо маслиненото клонче на мира с надеждата, че ще спре клането. Това благородно усилие му струвало живота. Бил убит от изстрел. Показаха ни гипсовата отливка от лицето му, направена след неговата смърт, куршума, който го убил, и двата прешлена, където заседнал този куршум. Тези хора проявяват малко своеобразен вкус по въпроса с реликвите. Фъргюсън ни каза, че сребърният кръст, който добрият архиепископ носел на колана си, бил сграбчен и хвърлен в Сена, лежал там петнадесет години, заровен в тинята, докато на някакъв свещеник не се явил един ангел и не му казал къде да се гмурне, за да го намери. Той наистина се гмурнал, извадил го и сега кръстът е изложен в „Света Богородица“, за да бъде разгледан от всеки, който изпитва интерес към неодушевени предмети, свързани с намесата на свръхестествени сили.

След това отидохме да посетим моргата, това ужасно хранилище на мъртъвците, които умират по мистериозен начин и чиято смърт остава страшна тайна. Стояхме пред решетката и гледахме през нея една стая, където висяха дрехите на умрелите: груби ризи, напоени с вода, фините дрехи на жени и деца, прободени с нож и покрити с червени петна, смачкана и окървавена шапка. На наклонен камък лежеше удавник, гол, подут, морав, стиснал с ръка — така вкочанена от смъртта, че човешка сила не можеше да я разтвори — откършен клон, ням свидетел на последното отчаяно усилие да се спаси обреченият живот. Струя вода се стичаше непрекъснато по отвратителното лице. Знаехме, че тялото и дрехите са оставени тук, за да бъдат разпознати от приятели на покойния, но все пак се чудехме дали някой може да обича този отблъскващ предмет, или да жали за загубата му. Замислихме се и се чудехме дали преди около четиридесет години, когато майката на това отблъскващо нещо го е подрусвала на коленете си, целувала го е, галила го е и го е показвала с гордо задоволство на минувачите, някое пророческо видение за този ужас не е проблеснало в мозъка й. Малко се страхувах, че майката, съпругата или братът на мъртвеца могат да дойдат, докато стояхме там, но нищо подобно не се случи. Идваха мъже и жени, някои поглеждаха вътре с жадни очи и притискаха лица към решетките, други хвърляха небрежен поглед към тялото и се отвръщаха с разочарован вид. Реших, че това са хора, които живеят от силни вълнения и редовно посещават моргата, точно както други хора ходят всяка вечер да гледат театрални зрелища. Когато един от тях погледна и отмина, не можах да се сдържа да не помисля: „Е, това не ти достави никакво удоволствие, трябва ти някой с откъсната глава.“

Една вечер отидохме до прочутата Jardin Mabille, обаче стояхме малко. Но ние искахме да видим и тази страна на парижкия живот, затова на следващата вечер посетихме подобно място за забавление в една голяма градина на предградието Аниер. Привечер отидохме на гарата и Фъргюсън купи билети за втора класа. Не съм срещал често такава тъпканица, но нямаше никакъв шум, никакво безредие, никакво хулиганство. Познахме, че някои от жените и момичетата, които се качиха на влака, са от демимонда, но за други изобщо не бяхме сигурни.

Момичетата и жените от нашия вагон се държаха скромно и прилично през целия път, като изключим това, че пушеха. Когато пристигнахме в градината на Аниер, платихме един-два франка вход и влязохме в едно място с цветни лехи, тревни площи и дълги виещи се редове декоративни храсти. Тук-там имаше по някоя уединена беседка, където може да се хапне сладолед. Продължихме напред по криволичещи, настлани с чакъл пътеки заедно с голяма тълпа от момичета и млади мъже и изведнъж един бял храм с купол и филигранна украса, целият обсипан с газени горелки като със звезди, изникна пред погледите ни, подобно на паднало слънце. Наблизо се издигаше голяма красива къща с широка фасада, осветена по същия начин, а на покрива й се вееше американското знаме.

— Ей! — казах аз. — Как може така? — дъхът ми почти спря от удивление.

Фъргюсън каза, че един американец от Ню Йорк държал това заведение и бил опасен конкурент на Jardin Mabille.

Тълпи от двата пола и от почти всички възрасти лудуваха из градината или пък седяха на открито пред пилона със знамето или пред храма, пиеха вино и кафе или пушеха. Танците още не бяха започнали. Фъргюсън каза, че ще има представление. Известният Блонден щял да играе на въже в друга част на градината. Отидохме натам. Тук светлината беше слаба и хората се тълпяха нагъсто. И сега аз направих грешка, която може да направи всяко магаре, но не и един разумен мъж. Направих грешка, която сам установявам, че повтарям всеки ден от живота си. Стоях точно пред една млада дама и казах:

— Дан, погледни само това момиче колко е хубаво!

— Благодарна съм ви повече за очевидната искреност на комплимента, сър, отколкото за необичайната гласност, която му дадохте! — и това на хубав чист английски език.

Разходихме се, но настроението ми беше много понижено. Известно време след това не се чувствувах много удобно. Защо хората са толкова глупави да си въобразяват, че са единствените чужденци в тълпа от десет хиляди души?

Но Блонден скоро излезе. Появи се на опънато дебело въже, извисено над море от подхвърляни шапки и кърпички, и на фона на ослепителния блясък от стотиците ракети, които просвистяваха край него към небето, изглеждаше като дребничко насекомо. Той балансираше с пръта си и измина цялата дължина на въжето — двеста-триста фута. Върна се, взе един мъж и го пренесе от другата страна, пак излезе в средата и изтанцува една жига, после изпълни няколко гимнастически и акробатически номера, прекалено опасни, за да представляват приятно зрелище, завърши, като закачи по себе си хиляди римски свещи, огнени колела и разноцветни ракети, запали ги отведнъж и отново мина по въжето в ослепително бляскаво сияние, което в полунощ освети градината и лицата на хората като голям пожар.

Танците бяха започнали и ние се върнахме в храма. Отвътре той беше бар, а наоколо имаше широка естрада във форма на окръжност за танцьорите. Аз отстъпих към стената и зачаках. Оформиха се двадесет двойки, музиката засвири и тогава… аз закрих очите си с ръце от срам. Но гледах през пръстите. Танцуваха прочутия канкан. Красивото момиче в двойката пред мене изтанцува няколко стъпки напред към партньора си, после отново отстъпи назад, енергично сграбчи в ръце полите си от двете страни, вдигна ги доста високо, изтанцува една необикновена жига с много повече движение и разголване, отколкото съм виждал досега, и след това, като вдигна дрехите си още по-нагоре, тя весело се приближи към средата, хвърли злобен ритник точно в лицето на партньора си — ако джентълменът беше висок седем фута, непременно щеше да му отнесе носа. За щастие той беше само шест фута.

Това е канканът. Основното е да танцуваш лудешки, шумно и яростно, колкото можеш; разголвай се колкото е възможно повече, ако си жена; ритай колкото можеш по-високо, независимо от кой пол си. Не преувеличавам нито дума. Всеки от почтените сериозни възрастни люде, които присъствуваха, може да потвърди истината на твърдението ми. А те бяха доста. Предполагам, че френският морал не е от онази пуританска разновидност, която се шокира от дреболии.

Дръпнах се назад и хвърлих общ поглед към канкана. Викове, смях, лудешка музика, зашеметяващ хаос, стрелкащи се и прелитащи тела, бурни дръпвания и сграбчвания на ярки рокли, поклащащи се глави, размахващи се ръце, светкавични проблясвания във въздуха на прасци в бели чорапи и елегантни чехли и след това голямото финално втурване, бъркотия, врява и лудешко паническо бягство! Небеса! Светът не е виждал подобно нещо, откакто разтрепераният Там О’Шантър видял дявола и вещиците по време на оргиите им през онази бурна нощ в „обитаваната от духове стара църква на Алоуей“.

Посетихме Лувъра по време, когато не ни предстояха никакви покупки на коприна, и разгледахме цели мили от събрани там картини на старите майстори. Някои от тях бяха красиви, но същевременно носеха такива доказателства за раболепието на тези велики мъже, че не изпитахме голямо удоволствие от разглеждането. Противното им умилкване пред техните знатни покровители за мене беше по-очевидно и приковаваше вниманието ми по-силно от очарованието на цветовете и изразителността, които се твърдеше, че картините притежават. Признателността е хубаво нещо, но ми се струва, че някои от тези художници са отишли твърде далече, че това вече не е признателност, а преклонение. Ако има правдоподобно оправдание за боготворенето на хора, нека тогава простим на Рубенс и братята му.

Но ще оставя тази тема, за да не кажа за старите майстори нещо, което не бива да се казва.

Пътувахме, разбира се, с файтон до Булонския лес — този безбрежен парк с гори, езера, водопади и широки алеи. В градината срещнахме хиляди екипажи и пейзажът беше пълен с живот и веселие. Имаше обикновени файтони с цели семейства в тях; набиващи се в очи открити екипажи, наети от прочути дами със съмнителна репутация; имаше херцози и херцогини, излезли на разходка с внушителни лакеи, застанали отзад на каляската, и също толкова внушителни ездачи, яхнали всеки един от шестте коня; имаше сини и сребърни, зелени и златни, розови и черни, изумителни и зашеметяващи ливреи и аз самият за малко не закопнях да стана лакей заради хубавите дрехи.

Но скоро се появи императорът и ги засенчи всичките. Пред него яздеше конна гвардия с ярки униформи, на конете от екипажа се бяха качили представителни мъже също в елегантни униформи (като че ли най-малко хиляда), а друг отряд гвардейци следваше каляската. Всички се отстраниха от пътя, поклониха се на императора и на неговия приятел султана, а те двамата отминаха в люлеещ се тръс и изчезнаха.

Няма да описвам Булонския лес. Не мога. Той е просто една красива, култивирана, безкрайна, чудесна дива местност. Очарователен е. Сега може да се каже, че е в Париж, но някакъв оронен стар кръст в един ъгъл на парка напомня, че невинаги е било така. Кръстът отбелязва мястото, където през четиринадесети век прочут трубадур бил нападнат от засада и убит. В този парк типът с непроизносимото име направи миналата пролет опит за покушение срещу живота на руския цар. Куршумът ударил едно дърво. Фъргюсън ни показа мястото. Сега в Америка това дърво щяха да го отсекат и да го забравят през следващите пет години, но тук го пазят като съкровище. Гидовете ще го показват на посетителите през идните осем века, а когато изгние и падне, ще посадят друго и все така ще продължат да разказват същата стара история.