Марк Твен
Глупаци в чужбина (38) (Или Ново поклонение)

Глава X

Лятната резиденция на царя. На прием у императора. На гости на великия княз. Очарователна вила. Посещението на генерал-губернатора. Знатни гости.

Преди два-три дни пуснахме котва в Ялта. За мене това място е като видение от Сиера Невада. Високите сиви планини, които му служат за фон, покритите им с борове склонове, прорязани от клисури, тук-там някоя древна скала, която се извисява към небесата, дългите, прави резки, спускащи се от билото надолу към морето и отбелязващи пътя на някоя лавина от древни времена — всичко това толкова прилича на Сиера Невада, че сякаш е неин портрет. Селцето Ялта е сгушено в подножието на един амфитеатрален склон, скосен назад и нагоре към стената от хълмове, и изглежда така, като че ли тихо се е спуснало някъде от високото. Тази низина е покрита с големите паркове и градини на аристокрацията и през гъстата зеленина яркоцветните им дворци са напъпили тук-там като цветя. Прекрасно място.

На борда ни се намираше консулът на Съединените щати — одеският консул. Събрахме се в салона и му заповядахме да ни каже какво трябва да правим, за да не се посрамим. Той произнесе цяла реч. Първото нещо, което каза, попари като слана надеждите ни: той никога не беше виждал дворцов прием. (Три стенания в чест на консула.) Но каза, че е бил на прием у генерал-губернатора на Одеса и често е слушал разкази за приеми в руския и други дворове, та смяташе, че знае много добре какво изпитание ни очаква. (Надеждата отново разцъфна.) Каза, че ние сме много, а лятната резиденция била малка — просто голяма къща — и затова, без съмнение, ще ни приемат по лятному, в градината; ние ще стоим в редица, всички джентълмени във фракове, бели ръкавици от ярешка кожа и бели вратовръзки, а дамите в светли рокли, копринени или някакви други; в определеното време — дванадесет по обяд — ще се появи императорът, придружен от свитата си, облечена във великолепни униформи, и ще мине покрай редицата, като кимва на едни и казва една-две думи на други. В момента, когато се появи негово величество, всеобща радостна и възторжена усмивка трябва да избие като обрив по лицата на пътниците от „Квакер Сити“ — усмивка на обич, благодарност и възхищение — и всички едновременно трябва да се поклонят, не раболепно, а с уважение и достойнство. След петнадесет минути императорът ще се оттегли в двореца си и ние ще можем да си ходим у дома. Почувствувахме безкрайно облекчение. В известен смисъл това изглеждаше лесно. Нямаше човек на кораба, който да не беше уверен, че с малко упражнения ще може да застане в редица, особено ако до него има други; нямаше мъж, който да не беше уверен, че ще може да се поклони, без да настъпи опашката на фрака си и без да си счупи врата. С една дума започнахме да вярваме, че сме способни да изпълним всички номера от представлението, освен тази сложна усмивка. Консулът каза, че трябва да съставим кратък адрес към императора и да го връчим на някой от адютантите му, който ще го предаде, когато му дойде времето. Следователно петима джентълмени бяха определени да подготвят документа, а останалите петдесет тръгнаха из кораба, като се усмихваха унило — упражняваха се. През следващите дванадесет часа ние изглеждахме така, сякаш бяхме на погребение, където всички съжаляват, че покойният е умрял, но се радват, че всичко е свършило, т.е. където всички се усмихват, но въпреки това са съкрушени.

Специален комитет слезе на брега да поднесе почитанията си на негово превъзходителство генерал-губернатора и да узнае съдбата ни. След три часа зловещо очакване те се върнаха и казаха, че императорът ще ни приеме на следващия ден по обяд, ще изпрати за нас карети и ще изслуша адреса ни лично. Великият княз Михаил също беше изпратил покана да посетим двореца му. Всеки можеше да види едно — тук имаха намерение да ни покажат, че приятелските чувства на Русия към Америка са толкова искрени, че превръщат дори обикновените й граждани в обекти, достойни за любезен прием.

В определения час изминахме три мили с карети и се събрахме в красивата градина пред императорския дворец.

Застанахме в кръг под дърветата пред вратата, защото в къщата нямаше нито една стая, в която да могат да се настанят шестдесет души удобно, и след няколко минути императорското семейство с поклони и усмивки излезе пред нас. С тях бяха и няколко висши сановници на империята, но не в парадни униформи. С всеки поклон негово величество отправяше по няколко приветствени думи. Ще възпроизведа тези думи. Те носят в себе си характер, руски характер, който е самата учтивост, и то непресторена. И французите са учтиви, но това често е просто официална любезност. Руснакът вдъхва на учтивостта си сърдечност — и в думите, и в изражението на лицето си, която сърдечност те принуждава да вярваш, че учтивостта е искрена. Както казах, царят редуваше думите си с поклони:

— Добро утро… Радвам се да ви видя… Много ми е приятно… Щастлив съм… Радвам се, че ме посетихте!

Всички свалиха шапки и консулът натрапи на царя нашия адрес. Той го изтърпя, без да трепне, после взе опърпания документ и го подаде на някакъв висш офицер да го сложи в архива или в печката. Благодари ни за адреса и каза, че много се радва да ни види, особено като се има предвид, че между Русия и Съединените щати съществуват такива приятелски отношения. Императрицата каза, че в Русия обичат американците и че тя се надява, че и в Америка обичат руснаците. Това бяха всичките речи, произнесени тук, и аз ги препоръчвам на събранията, където се награждават полицаи със златни часовници, като образци за краткост и придържане към същността на въпроса. След това императрицата поговори дружелюбно (за една императрица) с различни дами от кръга; няколко господа започнаха несвързан разговор с императора; князете, адмиралите и придворните дами непринудено бъбреха ту с един, ту с друг от нас, а който искаше, излизаше напред и заговаряше скромната малка велика княгиня Мария, дъщерята на царя. Тя е на четиринадесет години, синеока, светлокоса, естествена и хубава. Всички говорят английски.

Императорът носеше фуражка, редингот и панталони от някакъв гладък бял плат, памучен или ленен, без скъпоценности и без отличителни знаци за ранга си. Няма по-непретенциозен костюм от този. Той е много висок и слаб мъж с решителен вид, но въпреки това е приятен. Личи си, че е добър и мил човек. Когато си свали шапката, в израза на лицето му се появява нещо благородно. В погледа му няма и следа от лукавството, което забелязахме в очите на Луи Наполеон.

Императрицата и великата княгиня носеха скромни рокли от памучен или копринен фулар (аз не разбирам много от тези работи) на дребни сини точки и със синя гарнитура; и двете дами имаха широки копринени колани, ленени якички и скромни муселинени вратовръзки; сламени шапки с плитки дъна, гарнирани със синьо кадифе, чадърчета и ръкавици в телесен цвят. Великата княгиня беше с обувки без ток. Това го знам не от собствени наблюдения, а от думите на една от дамите. Не съм гледал обувките й. С радост забелязах, че косата и е естествена, а не перука, че е сплетена на две дебели плитки отзад на тила, а не се спуска грозно като това, което наричат „водопад“, и което прилича на водопад колкото и шунката прилича на водопад. Като гледах добродушното лице на императора и нежността в погледа на дъщеря му, се чудех дали твърдостта на царя няма да е подложена на голямо изпитание, ако тя се застъпи за някой нещастник, осъден на мъчително заточение в ледената сибирска пустиня. Всеки път, когато погледите им се срещаха, аз все по-ясно и по-ясно виждах с каква огромна власт може да разполага това слабо и стеснително девойче само ако пожелае. Много пъти ще може тя да управлява руския самодържец, чиято дума е закон за седемдесет милиона души! Тя беше само едно девойче, виждал съм хиляди такива, но никога едно момиче не е предизвиквало у мен такъв необикновен интерес. В нашия монотонен живот новите, необичайни усещания са рядкост, но ето че сега аз изпитах такова усещане. Всичко тук събуждаше нови, свежи чувства. Изглеждаше странно, по-странно дори, отколкото осъзнавам, че централната фигура в групата мъже и жени — бърборещ така унесен в приказки тук под дърветата като най-обикновен човек — е мъжът, който само ако отвори уста, кораби ще полетят по вълните, влакове ще се понесат из равнините, куриери ще забързат от село на село, стотици телеграфи ще съобщят думите му по четирите краища на една империя, простираща огромната си територия върху една седма от обитаемата площ на земното кълбо, и безброй хора ще скочат да изпълнят заповедта му. Имах някакво смътно желание да разгледам ръцете му и да видя дали са от плът и кръв като на другите хора. Тук стоеше човекът, който можеше да извърши това чудо, и въпреки това, ако пожелаех, можех да го поваля на земята. Работата беше проста, но все пак в нея имаше нещо нередно — все едно да се опиташ да повалиш планина или да заличиш континент. Ако този човек си изкълчи глезена, телеграфът ще пренесе новината през планини, долини, необитаеми пустини, под неизбродното море, и хиляда вестника ще я раздрънкат навред; ако заболее тежко, всички народи ще научат новината, преди слънцето да се вдигне отново; ако падне безжизнен, падането му може да разтърси троновете по целия свят! Ако можех, щях да открадна палтото му. Когато срещна такъв човек, все ми се иска да си взема нещо за спомен от него.

Досега из дворците ни развеждаха лакеи с плюшени панталони и целите в галони и искаха по един франк, но след като поговориха половин час с нашата компания, руският император и семейството му ни разведоха из целия си дворец сами. Не ни взеха никакви пари. Явно това им доставяше истинско удоволствие.

Поскитахме половин час из двореца, възхищавахме се на уютните апартаменти и на разкошната, но съвсем домашна мебелировка, а след това императорското семейство се сбогува с нас сърдечно и отиде да си преброи лъжиците.

Беше ни предадена покана да посетим двореца на най-големия син, престолонаследника на Русия, който се намираше много наблизо. Младежът отсъствуваше, но князете и графините ни показаха двореца му бавно и непринудено, както беше и в императорския дворец, и разговорът продължи все така оживено.

Минаваше един часа. Отидохме с карети до двореца на великия княз Михаил, намиращ се на една миля от царския, в отговор на неговата покана да го посетим.

За двадесет минути пристигнахме. Прекрасно място. Красивият дворец се гуши сред величествените стари дървета на парка, разположен е в подножието на живописни скали и хълмове и оттук се открива гледка към накъдреното от вятъра море. В парка тук-там в уединени сенчести кътчета има прости скамейки; текат и рекички с кристална вода; виждат се и езерца с примамливи тревисти брегове; през пролуки в гъстия листак се съзират искрящи водопади; бистри потоци бликат сякаш от самите стволове на горските дървета; миниатюрни мраморни храмове са накацали по стари сиви скали; има и просторни места, откъдето човек може да се взира в огромната шир на сушата и морето. Дворецът е построен в стила на най-хубавите образци на гръцката архитектура, широка колонада огражда вътрешния двор, по края на който са посадени редки благоуханни цветя, а по средата блика фонтан, охлажда въздуха през лятото и може би завъжда комари, но не ми се вярва.

Великият княз и княгинята излязоха и церемониите по представянето бяха също така прости, както и в императорския дворец. След няколко минути започна непринуден разговор както преди. Императрицата се появи на верандата, а малката велика княгиня се смеси с гостите. Те ни бяха изпреварили. След няколко минути самият император пристигна на кон. Беше много приятно. Вие можете да го оцените, ако сте посещавали царски особи и понякога сте чувствували, че злоупотребявате с гостоприемството им, въпреки че, по мое мнение, царските особи не се притесняват да ви отпратят, когато вече не сте им нужни.

Великият княз, третият брат на царя, е може би на около тридесет и седем години и има най-царствената фигура в цяла Русия. Той е дори по-висок от царя, прав е като индианец и с осанката си напомня блестящите рицари, познати ни от романсите за кръстоносните походи. Има вид на великодушен човек, който в един момент може да хвърли врага си в реката, а после да скочи и да рискува живота си, за да го измъкне. Историите, които се разказват за него, го представят като смел и благороден мъж. Той сигурно е искал да ни докаже, че американците са желани гости в руските императорски дворци, защото дойде на кон чак до Ялта и сам придружи нашето шествие до императорския дом, като непрекъснато изпращаше адютантите си да разчистват пътя и да предлагат помощта си там, където имаше нужда. Тогава ние се отнасяхме към него твърде фамилиарно, понеже не знаехме кой е. Сега го познахме и оценихме приятелството, подтикнало го да ни направи услуга, която всеки друг велик княз по света, без съмнение, би отказал да извърши. Той има много приближени, но предпочел да се заеме с работата сам.

Великият княз беше облечен в красивата и пищна униформа на казашки офицер. Великата княгиня носеше бяла рокля от алпака, гарнирана по шевовете и годетата с черна назъбена дантела и малка сива шапка с перо в същия цвят. Тя е млада, доста е хубава, скромна, естествена и пленително учтива.

Ние обиколихме цялата къща, а после, придружени от знатните дами и господа, се разходихме из парка и накрая към два и половина ни заведоха в двореца на закуска. Те го наричаха закуска, но според нас си беше обяд. Състоеше се от два вида вино, чай, хляб, сирене и студени меса и беше сервирана на кръглите маси в гостната и на верандата — навсякъде, където беше удобно. Нямаше никакви церемонии. Това беше нещо като пикник. По-рано бях чул, че ще ни поканят на закуска, но Блюхер каза, че според него момчето на Бейкър е дало тази идея на негово императорско величество. Заради момчето на Бейкър сигурно ще измрем от гладна смърт. То е винаги гладно. Казват, че обикаля каютите, когато пътниците ги няма, и изяжда всичкия сапун. Ядял и кълчища от разсуканите корабни въжета. Казват, че между яденетата се храни с каквото намери, но предпочита кълчища. Не обича кълчища за вечеря, но на обяд или когато няма какво да прави, ги яде като топъл хляб. Това го прави много неприятен, защото устата му мирише, а по зъбите му има полепнал катран. Момчето на Бейкър може и да е дало идеята за закуската, но аз все пак се надявам, че не е. Знатният домакин обикаляше групичките, помагаше да се унищожават провизиите и да се поддържа оживен разговор, а великата княгиня разговаряше с онези, които се бяха разположили на верандата или напускаха гостната, след като се бяха наяли до насита.

Чаят на великия княз беше великолепен. С него ви поднасят лимон, за да го изстискате вътре, или пък студено мляко, ако го предпочитате. Първото е по-добро. Чаят се доставя по суша от Китай. Стоката се разваля, ако се транспортира по море.

Когато стана време да си тръгваме, казахме довиждане на високопоставените си домакини и те, доволни и щастливи, се оттеглиха в апартаментите си, за да си преброят лъжиците.

Прекарахме повече от половината ден в домовете на царски особи и през цялото време бяхме така весели и се чувствувахме така удобно, както бихме се чувствували на кораба. А аз винаги съм си мислел, че по-скоро ще ми е весело в лоното Аврамово, отколкото в императорски дворец. Предполагах, че императорите са ужасни хора. Мислех си, че единственото, с което се занимават, е да носят великолепни корони и червени кадифени халати със зашити по тях късчета вълна, да седят на тронове, да гледат намръщено лакеите и зрителите в партера и да изпращат на смърт велики князе и княгини. Но установих, че когато човек има късмет да влезе зад кулисите и да ги види у дома, край домашното им огнище, те удивително приличат на простосмъртните. У дома си са много по-приятни отколкото в театъра. Изглежда за тях е също така естествено да се обличат и да действуват като другите хора, както е естествено да сложиш в джоба си молива на приятеля си, след като вече си си свършил работата с него. Но отсега нататък отказвам да имам доверие на покритите с фалшива позлата театрални крале. Това ще бъде голяма загуба. Едно време така се възхищавах от тях. Но сега ще се извръщам тъжно и ще казвам:

— Не, това не отговаря на истината… аз съм общувал със съвсем различни крале.

Когато те се перчат по сцената с отрупани със скъпоценни камъни корони и великолепни одежди, ще се чувствувам задължен да отбележа, че всички императори, с които се познавам лично, носят най-обикновени дрехи и не се перчат. А когато се явят на сцената, придружавани от огромна охрана от статисти с шлемове и тенекиени брони, ще имам задължението и удоволствието да информирам невежите, че никоя коронована особа от моите познати няма войници нито около къщата си, нито около себе си.

Възможно е да си помислите, че нашата компания прекалено дълго се е заседяла или че е вършила други неподобаващи неща, но това не е вярно. Ние чувствувахме, че заемаме необикновено отговорен пост — представяхме американския народ, а не правителството и следователно с всички сили се стараехме да изпълним с чест важната си мисия.

От друга страна, императорската фамилия несъмнено смяташе, че канейки ни на гости, показва отношението си към американския народ по-силно, отколкото ако обсипе с внимание цял взвод пълномощни посланици. И затова тя се отнесе към събитието с голямо внимание, което трябваше да изрази доброжелателство и приятелски чувства към цялата наша страна. Ние, разбира се, знаехме, че любезността им не е адресирана лично до нас. Не отричам, че се гордеехме, че ни приемат като представители на нацията, и всички несъмнено изпитвахме национална гордост от топлата сърдечност на този прием.

Откакто пуснахме котва, нашият поет беше под най-строга забрана. Когато ни съобщиха, че ще посетим руския император, от него бликна поетичен фонтан и цяло денонощие той сипа неописуеми глупости. Първоначалната ни тревога как да се държим и какво да правим със себе си се превърна в тревога какво да правим с нашия поет. Най-после проблемът беше решен. Предложихме му две възможности: или да се закълне със страшна клетва, че няма да изрече нито ред от поезията си, докато сме във владенията на царя, или да остане на кораба под охрана, докато се върнем в Константинопол. Той дълго се бори с дилемата, но накрая се предаде. Това беше голямо облекчение за нас. Може би свирепият читател ще пожелае да прочете един образец от неговото творчество? Не искам да обидя никого с тази дума. Употребих я само, защото „любезният читател“ се използува толкова често, че всяка промяна може да донесе само освежително разнообразие.

От свойта благодат ни дай, и светъл химн,

за да ни следват, докато пътуваме за Йерусалим.

Тъй иска човекът, вярваме в това,

а времето не чака ни това, ни онова.

През целия ден морето беше необикновено бурно. Но въпреки това прекарахме весело. Имахме доста голям наплив от посетители. Дойде генерал-губернаторът и ние го посрещнахме със салют от девет оръдия. Той доведе със себе си и семейството си. Забелязах, че от началото на кея до каретата му са постлали килим, за да мине по него, въпреки че съм го виждал да минава оттам без никакъв килим, когато отива по работа. Помислих си, че може би е лъснал обувките си по някакъв специален начин и иска да ги запази чисти, но когато ги разгледах внимателно, открих, че не са лъснати по-добре от обикновено. Може би преди е забравял да си вземе килима, но във всеки случай минаваше без него. Той е изключително приятен стар джентълмен. Ние всички го харесахме, особено Блюхер. Когато си тръгна, Блюхер го покани да дойде пак и да си донесе и килима.

Княз Долгоруки и един-двама адмирали, които бяхме видели вчера на приема, също дойдоха на борда. Отначало се държах малко настрани от тях, понеже, откакто ходих на гости на императора, не обичам да интимнича прекалено с хора, които познавам само по думите на другите и чиито нравствен облик и положение в обществото не са ми напълно известни. Сметнах, че е най-добре отначало да бъда малко надменен. Казах си: князе, графове, велики адмирали — е, много добре, но те не са императори, а човек трябва да внимава с кого общува.

Дойде и барон Врангел. Едно време той беше руски посланик във Вашингтон. Казах му, че имам чичо, който миналата година паднал в една шахта и се прекършил на две. Това беше лъжа, но аз никога няма да се оставя някой да ме затъмнява с изумителни приключения, само защото ми липсва изобретателност. Баронът е прекрасен човек и казват, че императорът му има голямо доверие и високо го цени.

Заедно с останалите дойде и барон Унгерн-Щернберг, — шумен, сърдечен стар благородник. Той е напредничав и предприемчив човек — типичен представител на епохата. Баронът е главен директор на руските железопътни линии, нещо като железопътен крал. Благодарение на него Русия е напреднала в тази област. Той е пътувал надлъж и нашир из Америка. Казва, че е опитвал да използува затворници като работници по железниците, и то с пълен успех. Работят добре и са мирни и тихи. Той отбеляза, че сега е наел почти десет хиляди от тях. Това сякаш беше нов призив към възможностите ми. Справих се с положението. Казах, че у нас, в Америка, по железниците работят осемдесет хиляди затворници — всички осъдени на смърт за предумишлено убийство. Това го довърши. Беше дошъл и генерал Тотлебен (прочутият защитник на Севастопол по време на обсадата) и много по-нисши армейски и флотски офицери, а също известен брой обикновени руски дами и господа. Естествено поднесохме им обяд с шампанско, но нямаше човешки жертви. Тостове и шеги се сипеха на воля, ала нямаше никакви речи освен една, с която чрез генерал-губернатора благодарихме на императора и на великия княз за гостоприемния прием, а после генерал-губернаторът произнесе втора, с която от името на императора благодари за речта, и т.н.