Марк Твен
Глупаци в чужбина (22) (Или Ново поклонение)

Глава XXI

Красивото езеро Леко. Разходка с файтон извън града. Сънна земя. Кървави светилища. Сърцето и домът на попщината. Родното място на Арлекин. Наближаваме Венеция.

Отидохме с параход до езерото Леко, плавахме между гористи брегове, край градчета и вили и слязохме в град Леко. Казаха ли, че до древния град Бергамо е два часа път с файтон и че ще пристигнем там навреме за влака. Наехме файтон с луд, буен кочияш и потеглихме. Конете ни бяха бързи, а пътят — съвършено равен. Вляво от нас имаше много високи скали, вдясно беше красивото езеро Леко и от време на време ни поливаше дъжд. Точно преди да тръгнем, файтонджията взе от улицата угарка от пура и я захапа. След като я поноси така около час, аз си помислих, че ще бъде проява на християнско милосърдие, ако му дам огънче. Подадох му пурата си, която току-що бях запалил, той я захапа и сложи угарката в джоба си! Никога не съм виждал по-общителен човек. Поне никога не бях виждал човек, който да се държи по-непринудено след кратко познанство.

Сега видяхме Италия от по-лошата й страна. Къщите бяха масивни, каменни и често в не добро състояние. Всички селяни и децата им безделничеха, а магаретата и пилетата се разполагаха като у дома си в гостни и спални и никой не ги безпокоеше. Коларят на всяка една от бавно движещите се каруци, тръгнали на пазар, които срещнахме, се беше опънал на слънце върху стоката си и дълбоко спеше. Струваше ми се, че на всеки триста-четиристотин ярда попадаме на параклис, посветен на един или друг светец — неумело нарисуван негов портрет, вграден в грамаден стълб или каменен кръст край пътя. Някои от портретите на Спасителя бяха необичайни. Те го изобразяваха проснат на кръста с лице, изкривено от страдание. От раните, причинени от трънения венец, от прободената му гръд, от прикованите му ръце и крака, от бичуваното му тяло — отвсякъде се лееха потоци кръв! Такова кърваво, ужасно зрелище, струва ми се, би изплашило децата до смърт. Към картината имаше и някои уникални допълнения, които също допринасяха за силното въздействие: на видно място около фигурата бяха разположени истински дървени и железни инструменти — снопче пирони, чукът, който ще ги закове, сюнгер и тръстика към него, чаша с оцет, стълбата, по която се качвали на кръста, и копието, пронизало гръдта на Спасителя. Тръненият венец е направен от истински тръни и е прикован към святата глава. На някои италиански църковни картини, дори и от старите майстори, Спасителя и Дева Мария носят сребърни или позлатени венци, които са приковани към изрисуваните им глави с гвоздеи. Ефектът е колкото странен, толкова и нелеп.

Тук-там по фасадите на крайпътните ханове виждахме огромни недодялани стенописи със страдащи мъченици като тези от параклисите. Това, че са така неумело изрисувани, едва ли намалява страданията им. Бяхме в самото сърце на попщината — на едно щастливо, весело, доволно невежество, суеверие, деградация, бедност, леност и вечна, лишена от амбиции непригодност. И ние казахме с плам: „Това точно подхожда на тези хора, нека му се наслаждават заедно с другите животни и пази боже някой да ги обезпокои. Не изпитваме никаква злоба към тези опушвачи.“

Прекосихме най-странни, смешни и несънувани стари градове, които държат на обичаите, потънали са в мечти за миналите векове и съвсем не знаят, че земята се върти! И им е напълно безразлично дали се върти, или стои неподвижно. Те няма какво друго да правят освен да ядат и да спят, да спят, да ядат и да се трудят по малко, обаче само ако намерят някой приятел, който да стои край тях и да ги държи будни. Не им плащат да мислят, не им плащат да се грижат за световните работи. Те не са уважавани, достопочтени, учени, мъдри и блестящи хора, но през целия им глупав живот в душите им цари мир, който минава за разум! Как могат човеци, сами себе си наричащи хора, да се оставят да паднат така ниско и да са щастливи?

Профучахме край не един мрачен стар средновековен замък, гъсто обрасъл с бръшлян, който люлее зелените си знамена от същите кули и кулички; където някога се е развявал флагът на някой забравен кръстоносец. Кочияшът ни посочи една от тези древни крепости и каза (преводът е мой):

— Виждате ли онази голяма желязна кука, която стърчи от стената точно под най-високия прозорец на разрушената кула?

Казахме, че от такова разстояние не можем да я видим, но не се съмняваме, че е там.

— Е — каза той, — има една легенда, свързана с тази желязна кука. Преди около седемстотин години този замък бил собственост на благородния граф Луиджи Дженаро Гуидо Алфонсо ди Дженова…

— Каква му е фамилията? — попита Дан.

— Той няма фамилия. Това, което ви казах, е цялото му име. Той бил син на…

— Бедни, но честни родители, това стига. Без подробности… разказвай легендата.

Легенда

Е, добре, по това време целият свят бил обхванат от силно вълнение за Гроба господен. Всички големи феодали в Европа залагали земите си и сребърните си сервизи, за да екипират войници и да се присъединят към великите армии на християнския свят, та по този начин да спечелят слава в свещените войни. Граф Луиджи се снабдил с пари като останалите и през една топла септемврийска утрин, въоръжен с бойна секира, ризница и гръмотевична кулверина, той преминал през набедрениците и щитовете на своята крепостна стража, сподирен от най-храбрия ескадрон християнски бандити, който някога е стъпвал на италианска земя. Носел и верния си меч Ескалибур. Красивата графиня и малката й дъщеря му махали с прощални сълзи от тараните и контрафорсите на крепостта и той препуснал с щастливо сърце.

Нападнал един свой съсед, барон, и с плячката попълнил екипировката си. После изравнил замъка със земята, изклал обитателите му и потеглил. В доброто старо време на рицарството хората били смели. Уви! Тези дни никога няма да се върнат.

Граф Луиджи се прославил в Палестина. Хвърлил се в стотици кървави битки, но верният му Ескалибур винаги го измъквал жив, макар и често тежко ранен. Лицето му почерняло от сирийското слънце в дългите походи, страдал от глад и жажда, чезнал в затвори, креял из болниците за чумави. И много, много пъти си мислел за любимото си семейство и се чудел дали са добре. Но нещо в него казвало: „Смири сърцето си, нали брат ти пази домашното огнище!“

Отглъхнали в небитието четиридесет и две години, свещената война била спечелена. Готфрид царувал в Йерусалим — християнското войнство издигнало знамето с кръста над Гроба господен.

Здрачавало се. Петдесет арлекини с развети раса се приближили морно към замъка — пеша вървели те, а прахът по дрехите им показвал, че идат отдалече. Не щеш ли, настигнали един селяк и го попитали дали има вероятност от християнско милосърдие да получат в замъка храна и гостоприемно легло и дали едно поучително домашно забавление ще се посрещне там с приветен отклик. „Понеже — казали те — в нашето представление няма нищо, което би оскърбило и най-придирчивия вкус.“

— За бога! — продумал селянинът. — Ако позволите, ваша милост, по-добре ще е да пропътувате още много мили с цирка си, нежели да поверите живота си на господаря на онзи замък!

— Какво говориш, господинчо? — възкликнал главатарят на монасите. — Обясни своите непочтителни слова или, кълна се в името на Мадоната, зло ще то сполети!

— Не се гневи, добри ми шуте, аз само казах истината от чисто сърце. Свети Павел ми е свидетел, че ако намерите граф Леонардо пийнал, той всички ви ще хвърли от шеметните бойници на замъка! Уви, зла участ ни постигна, добрият граф Луиджи вече не е господар тук.

— Добрият граф Луиджи?

— Да, той самият, ако позволите, ваша милост. По негово време бедните благоденствуваха, а той потискаше богатите, данъците бяха нещо непознато, църковните отци дебелееха от щедростта му, пътници идваха и си отиваха, без някой да им попречи, а който желаеше, можеше да остане в замъка му, да бъде сърдечно посрещнат, да яде хляба му и да пие виното му. Но, о, горко ни! Минаха около четиридесет и две години, откак добрият граф тръгна оттук да се бие за Светия кръст, и много години изтекоха, откакто за последен път получихме вест от него. Казват, че костите му се белеят по полетата на Палестина.

— А сега?

— Сега ли? Боже милостиви! Жестокият Леонардо е господар на замъка. Той изтръгва данъците от бедните, ограбва всички пътници, които минат край портите му, прекарва дните си във вражди и убийства, а нощите в пиршества и разврат, пече църковните отци на шиш и се наслаждава на това, което сам нарича развлечение. Вече тридесет години никой на тоя свят не е виждал съпругата на граф Луиджи и мнозина шушукат, че тя чезне в тъмниците на замъка, защото не иска да се омъжи за Леонардо, казвайки, че скъпият й господар е още жив и че тя ще предпочете смъртта пред изневярата. Шушукат, че и дъщеря й е също затворничка. Не, добри ми жонгльори, потърсете подслон другаде. По-добре да загинете по християнски, нежели да ви хвърлят от онази шеметно висока кула. Останете си със здраве.

— Да те пази бог, любезни човече, сбогом!

Но актьорите не обърнали внимание на предупреждението на селянина и се запътили право към замъка.

Съобщили на граф Леонардо, че група циркаджии го моли за гостоприемство.

— Добре. Отървете се от тях по обичайния начин. Чакай! Те ми трябват. Нека дойдат насам. По-късно ги хвърлете от бойниците… или не… колко свещеници имаме на разположение?

— Равносметката за деня е лоша, милорд. Един абат и десетина жалки монаси е всичко, с което разполагаме.

— Гръм и мълнии! Да не би имението да запада? Доведи тук циркаджиите. После ще ги опечете заедно със свещениците.

Арлекините влезли, увити в расата си, и с лица, скрити в качулките. Намръщеният Леонардо седял тържествено начело на съветниците си. От двете страни на залата били строени почти сто тежковъоръжени войници.

— Ей, презрени шутове! С какво можете да спечелите гостоприемството, за което молите?

— Страшни и могъщи господарю, тълпи от зрители са приветствували скромните ни усилия с възторжени ръкопляскания. Сред нас са одареният с таланти разни Уголино, подобаващо прославеният Родолфо, даровитият и безупречен Родериго. Ръководството не е пожалило нито сили, нито средства, за да…

— По дяволите! Какво точно умеете да правите? Скрий си велеречивия език.

— Добри ми господарю, в акробатични номера сме вещи ние, в игра с гири, в еквилибристика, в акробатика на земя и във въздуха… и понеже ваше височество ме попита, ще се осмеля да оповестя тук, че в истински чудната и забавна зампиаеростатика…

— Запушете му устата! Удушете го! О, Бакхусе! Аз куче ли съм, та да ме връхлитат с такива многосрични богохулства? Но чакай! Лукреция, Изабела, излезте напред! Господинчо, виж тази дама, тази ридаеща девица. За първата тозчас ще се оженя, а втората ще изсуши сълзите си или ще нахрани лешоядите. Ти и твоите скитници ще украсите сватбата с веселбите си. Доведете тук свещеника!

Дамата се хвърлила към главния актьор:

— О, спасете ме! — извикала тя. — Спасете ме от съдба, по-лоша от смъртта! Вижте тези тъжни очи, тези хлътнали бузи, тази крееща снага! Вижте в каква развалина ме е превърнал този злодей и нека сърцето ви се смили! Погледнете тази девойка, забележете изсушеното й тяло, неуверените й крачки, бледите й бузи, където младостта трябваше да руменее и щастието да ги озарява с усмивки! Чуйте ни и имайте милост. Това чудовище е брат на моя съпруг. Той, който трябваше да бъде наш закрилник от всички злини, ни държи затворени в зловонните килии на главната си кула ето вече тридесет години. И за какво ли престъпление? Само задето не скланям да наруша своя обет, да изтръгна из корен силната си любов към този, който марширува с легионите на кръста в Палестина (понеже, о, той не е мъртъв) и да се омъжа за него! Спасете ни, о, спасете преследваните си молителки!

Тя се хвърлила в краката му и прегърнала коленете му.

— Ха-ха-ха! — изкрещял жестокият Леонардо. — Попе, на работа! — и откъснал плачещата дама от закрилника й. — Кажи веднъж завинаги — ще бъдеш ли моя? Понеже, бога ми, словата, с които ще изречеш отказа си, ще бъдат последните ти на тоя свят!

— Ни-ко-га!

— Тогава умри! — и мечът изскочил от ножницата си.

По-бързо от мисълта, по-бързо от блясъка на светкавица изчезнали петдесет монашески раса и се появили петдесет рицари във великолепни брони! Петдесет къси меча блеснали във въздуха над тежковъоръжените войници и по-ярко, по-яростно от всички пламнал Ескалибур, извил се остро и избил оръжието от ръката на жестокия Леонардо!

— Луиджи, на помощ! Ура!

— Леонардо!

— О, боже, съпруже мой!

— О, боже, о, боже, жено моя!

— Татко мой!

— Скъпа моя! (Завеса.)

Граф Луиджи вързал ръцете и краката на брат си узурпатора. Опитните рицари от Палестина като на шега превърнали тромавите тежковъоръжени войници в котлети и пържоли. Победата била пълна. Зацарувало щастие. Всички рицари се оженили за дъщерята. Радост! Гуляй! Край!

— Но какво направили с лошия брат?

— О, нищо… само го увесили на тази желязна кука, за която говорех. За брадата.

— Как?

— Прекарали я през устата му.

— И го оставили там?

— Две години.

— А… той умрял ли?

— Преди шестстотин и петдесет години или нещо подобно.

— Великолепна легенда… великолепна лъжа… карай нататък.

Пристигнахме в прославения от историята старинен укрепен град Бергамо около три четвърти час преди да тръгне влакът. Той има тридесет-четиридесет хиляди жители и е забележителен с това, че е родно място на Арлекин. Щом разбрахме това, легендата на нашия файтонджия доби нов интерес за нас.

Починали, освежени, доволни и щастливи се качихме на влака. Няма да се бавя да разказвам за красивото езеро Гарда, за великолепния му замък, който крие в каменната си гръд тайните на епоха толкова далечна, че за нея няма и предания, за внушителния планински пейзаж, който облагородява околността, нито пък за древна Падуа или надменна Верона, нито за техните Монтеки и Капулети, нито за прочутите им балкони и гробниците на Ромео и Жулиета, а ще побързам направо към древния град край морето, тази овдовяла невеста на Адриатика. Пътят е много, много дълъг. Но привечер, както си седяхме мълчаливо и едва ли съзнавахме къде сме, потопени в унило, замислено спокойствие, което така неизбежно идва след буря от разговори, някой извика:

— ВЕНЕЦИЯ!

И наистина, плаващ в спокойното море на левги от нас, лежеше великият град с кулите, куполите и камбанариите си, задрямал в златистата мъгла на залеза.