Марк Твен
Глупаци в чужбина (29) (Или Ново поклонение)

Глава I

Манастирът на капуцините. Веселото общество на мъртъвците. Великолепният Ватикански музей. Папата — защитник на изкуството. Таблица за ранговете на светите особи в Рим.

От кървавите развлечения на Светата инквизиция, от кланетата в Колизея и мрачните гробници на катакомбите аз естествено преминавам към живописните ужаси в манастира на капуцините. Спряхме за малко в едно параклисче на църквата, за да се полюбуваме на картината, на която архангел Михаил побеждава Сатаната — картина толкова красива, че не мога да не я припиша на обругания Ренесанс, макар, струва ми се, да ми казаха, че я е рисувал един от старите майстори — а после слязохме в огромната гробница под нея.

Ето едно зрелище за чувствителни нерви! Очевидно тук здравата са поработили старите майстори. Апартаментът имаше шест отделения и всяко от тях беше украсено в свой стил — и всичките украшения бяха направени от човешки кости! Имаше стройни арки, издигнати изцяло от бедрени кости; изумителни пирамиди, построени изцяло от ухилени черепи; причудливи построения от костите на пищяли и ръце; стени, изписани със сложни фрески, чиито виещи се лозници бяха изработени от възлести човешки прешлени; нежните им ластари бяха от мускули и сухожилия, а цветовете — от колянни капачки и нокти. Всяка издръжлива част от човешкия скелет беше представена в тези сложни композиции (струва ми се, че бяха създадени от Микеланджело), произведението беше завършено грижливо и с внимание към детайлите, което издаваше любовта на художника към работата му и школуваната му ръка. Попитах добрия монах, който ни придружаваше, кой е направил всичко това. А той каза: „Ние“ — като имаше предвид себе си и своите братя от горните етажи. Видях, че старият монах много се гордее с чудноватото зрелище. Накарахме го да се разприказва, като проявихме интерес, какъвто никога не бяхме проявявали пред гидовете.

— Кои са тези хора?

— Наши… горе… монаси от ордена на капуцините… мои братя.

— Колко покойни монаси са били необходими, за да се облицоват тези шест зали?

— Тук са костите на четири хиляди души.

— Дълго ли сте ги събирали?

— Много, много векове.

— Различните им части са добре разделени — черепи в една стая, крака в друга, ребра в трета — тук ще настане суетня, когато изсвири тръбата на архангела. Някои братя може в бъркотията да вземат чужд крак или чужд череп и да установят, че куцат и че гледат през очи, които са по-раздалечени или по-сближени, отколкото са свикнали. Вие не можете, предполагам, да разпознаете никой от тези хора?

— О, напротив, аз познавам много от тях.

Той сложи пръста си на един череп.

— Това е брат Анселмо… умрял преди триста години… добър човек.

Той докосна втори.

— Това е брат Александър… умрял преди двеста и осемдесет години. Това е брат Карло… умрял горе-долу тогава.

После той взе един череп в ръка и го погледна замислено, като гробаря от „Хамлет“, когато говори за Йорик.

— Това — каза той — е брат Тома. Той бил млад принц, потомък на горд род, който води началото си от великите стари времена на Рим преди повече от две хиляди години. Влюбил се в девойка от по-долен произход. Семейството му го преследвало, преследвало и девойката. Прогонили я от Рим, той я последвал, търсил я надлъж и шир, но не намерил и следа от нея. Върнал се, принесъл в жертва разбитото си сърце пред нашия олтар и отдал безрадостния си живот в служба на бога. Но вижте какво станало. Скоро починал баща му, а също и майка му. Девойката се върнала радостна. Тя търсила навсякъде този, чийто очи някога се вглеждали с любов в нейните от този нещастен череп, но не могла да го намери. Най-после го познала на улицата в грубото расо, което ние носим. И той я познал. Било твърде късно. Той паднал на земята като покосен. Вдигнали го и го донесли тук. Повече не проговорил. Още същата седмица починал. Можете да видите цвета на косата му — малко поизбелял — по този тънък кичур, който още стои на слепоочието. Това (той вдигна една бедрена кост) е негово. Жилките на това място от украсата над главата ви са от ставите на пръстите му отпреди сто и петдесет години.

Деловият начин, по който монахът илюстрира една трогателна сърдечна история, като ни показа няколко фрагмента от любовника и ги назова, беше най-страшното зрелище, което някога съм виждал. Не знаех да се смея ли, или да треперя от ужас. В телата ни има нерви и мускули, чиито функции и методи на работа е светотатство да се описват с хладни физиологични названия и хирургически термини, и думите на монаха ми напомниха именно за това. Представете си хирург, който с щипците си повдига сухожилия, мускули и други такива от сложната машинария на някой труп, за да ги покаже, и отбелязва:

„Ето това нервче потреперва, вибрацията се предава на този мускул, оттук преминава към тази влакнеста тъкан; тук съставките му се разделят под химическото въздействие на кръвта — една част отива до сърцето и го изпълва с това, което обикновено се нарича чувство, друга следва този нерв до мозъка и предава поразителната новина, трета част се плъзга по този канал и докосва пружинката, свързана с пълните с течност жлези, които се намират в задната част на окото. Така чрез този прост и красив процес човек получава информация, че майка му е починала, и се разплаква.“

Ужасно!

Попитах монаха дали всички братя горе очакват да бъдат поставени на това място, когато умрат. Той отговори тихо:

— Накрая всички трябва да легнем тук.

Вижте човек с какво може да привикне. Мисълта, че някой ден трябва да го разглобят като мотор или часовник, или като къща, чийто собственик е заминал, и да направят от него арки, пирамиди и отвратителни фрески, ни най-малко не безпокоеше този монах. Стори ми се дори, че той си мислеше със самодоволна суетност, че собственият му череп ще стои добре на върха на купчината и че собствените му ребра ще придадат на фреските очарование, което вероятно им липсва понастоящем.

Тук-там в декоративни ниши, проснати върху ложета от кости, лежат мъртви и съсухрени монаси с хилави тела, облечени в черни раса, в които обикновено виждаме свещениците. Разгледахме един подробно. Мършавите му ръце бяха сключени над гърдите му; два кичура коса без блясък стояха на черепа; кожата беше кафява и сбръчкана, силно опъната върху скулите, и ги караше да изпъкват рязко; изсъхналите мъртви очи бяха хлътнали дълбоко; ноздрите бяха болезнено изпъкнали, понеже върха на носа го нямаше; устните се бяха съсухрили и откриваха жълтите зъби; и донесена до нас през годините и вкаменена, на места се виждаше зловеща усмивка на възраст цял век.

Това беше най-веселата, но и най-ужасната усмивка, която човек може да си представи. Сигурно, помислих си аз, вицът, който този ветеран е разказал с последното си дихание, е бил много особен, щом той и досега не е престанал да се смее. В този миг видях, че старият инстинкт е обхванал момчетата, и казах, че ще е по-добре да побързаме към „Св. Петър“. Те се мъчеха да се въздържат да не попитат: „Той… той умрял ли е?“

Завива ми се свят, като си помисля за Ватикана множеството статуи, картини и редки предмети от всички видове и всички епохи. „Старите майстори“ (особено в скулптурата) се срещат тук в голямо изобилие. Не мога да пиша за Ватикана. Мисля, че никога няма да мога да си спомня ясно това, което съм видял там, освен мумиите, „Преображението“ на Рафаел и някои други неща, които не е необходимо да споменавам сега. Ще запомня „Преображението“, защото то виси в отделна стая, отчасти защото е признато от всички за първата картина с маслени бои в света, и отчасти защото е чудно красиво. Цветовете са свежи и наситени; казват, че „изразителността“ е прекрасна, „тонът“ — добър, „дълбочината“ — голяма, а широчината смятам, че е около четири фута и половина. Това е картина, която наистина привлича вниманието, красотата й е пленителна! Достатъчно е хубава, за да принадлежи към Ренесанса. Забележката, която направих преди малко, ме навежда на една мисъл — една обнадеждаваща мисъл. Възможно ли е причината, поради която аз откривам такова очарование в тази картина, да е в това, че тя е извън лудешкия хаос на галериите? Ако някои от другите бяха отделени, нямаше ли и те да бъдат красиви? Ако тази беше поставена сред бурята от картини, която човек открива в грамадните галерии на дворците в Рим, щях ли да мисля, че е толкова красива? Ако досега бях видял само по един „стар майстор“ във всеки дворец, а не цели акри от стени и тавани, облицовани с тях, щях ли да имам по-цивилизовано мнение за старите майстори, отколкото имам сега? Сигурно. Когато бях ученик и исках да си купя ново ножче, все не можех да реша кое е най-красивото в кутията, никое от тях не ми хареса особено, така че направих избора си опечален. Но когато погледнах покупката си в къщи, където нямаше други блестящи остриета, които да й съперничат, се изумих колко е красива. До ден-днешен новите ми шапки изглеждат по-добре извън магазина, отколкото заедно с другите нови шапки. Сега започва да ме осенява мисълта, че е възможно това, което в галериите съм взимал за еднообразна грозота, в крайна сметка да е еднообразна красота. Искрено се надявам това да е така за другите, но за мене със сигурност не е. Може би причината, поради която ми беше приятно да посещавам Академията за изящни изкуства в Ню Йорк, е тази, че в нея има само неколкостотин картини и че не се пресищам, докато ги разглеждам. Предполагам, че академията е това, което са беконът и бобът в Четиридесетмилната пустиня, а една европейска галерия е официална вечеря от тринадесет блюда. Човек изяжда едното ястие без остатък, но тринадесетте го плашат, развалят му апетита и не му доставят никакво удоволствие.

Но има едно нещо, в което съм сигурен. При всичките тези микеланджеловци, рафаеловци, гуидорениевци и прочие стари майстори, великата история на Рим стои ненарисувана! Те са рисували Деви Марии, папи и свети плашила почти достатъчно, за да населят рая, и това е всичко, което са нарисували. „Нерон, който свири на цигулка над горящия Рим“, убийството на Цезар, вълнуващото зрелище на сто хиляди души, наведени напред в Колизея, за да видят как двама опитни гладиатори се насичат, как тигър се хвърля върху някой коленичил мъченик — тези и хиляди други неща, за които четем с жив интерес, трябва да се търсят само в книгите, а не сред боклука, оставен от старите майстори, които, имам удоволствието да информирам читателите, вече не са между живите.

Наистина те са рисували и са ваяли от мрамор една историческа сцена, една-единствена (от голямо историческо значение). А коя е тя и защо са избрали точно нея? Тя е „Отвличането на сабинянките“ и са я избрали заради краката и бюстовете.

Но аз обичам да гледам статуи, обичам да гледам и картини — дори на монаси, загледани нагоре в свещен екстаз, на монаси, загледани надолу в размисъл, на монаси, търсещи си нещо за ядене — и следователно изоставям лошото си отношение, за да благодаря на папското правителство, че така ревностно е пазило и така усърдно е събирало тези неща, че позволява на мен, чужденец и не съвсем приятелски настроен при това, да скитам на воля и спокойствие сред тях, като не ме карат да плащам нищо и изискват само да се държа така добре, както би трябвало да се държа в която и да е чужда къща. Благодаря на светия отец от все сърце и му пожелавам дълъг живот и много щастие.

Папите от дълго време са покровители и пазители на изкуството точно както нашата млада и практична република е насърчител и поддръжник на техниката. В техния Ватикан е складирано всичко рядко и красиво в изкуството, в нашата служба по патентите се пази всичко рядко или полезно в областта на техниката. Когато някой човек изобрети нов модел хамут или открие нов и по-добър метод на телеграфиране, нашето правителство му издава патент, който струва цяло състояние; когато някой човек изкопае древна статуя в Кампаня, папата му дава цяло състояние в златни монети. Ние можем донякъде да изкажем предположение за характера на човек, съдейки по носа му. Ватиканът и службата по патентите са правителствени носове и са много характерни.

Гидът ни показа във Ватикана гигантска статуя на Юпитер, за която ни обясни, че изглежда така повредена и стара — истински бог на скитниците, — понеже наскоро е била изкопана в Кампаня. Попита ни колко смятаме, че струва този Юпитер. Аз отговорих интелигентно и бързо, че сигурно струва четири долара или може би четири и половина. „Сто хиляди долара!“, каза Фъргюсън. Фъргюсън по-нататък съобщи, че папата не позволява нито едно от древните произведения на изкуството да напуска владенията му. Той назначава комисия, която да изследва подобни находки и да докладва за стойността им; после папата плаща на откривателя половината от определената стойност и взима статуята. Фъргюсън каза, че този Юпитер бил изкопан в нива, току-що купена за тридесет и шест хиляди долара, така че първата реколта е била добра за фермера. Не знам дали Фъргюсън винаги казва истината или не, но все пак съм склонен да му вярвам. Знам, че износът на всички картини от старите майстори се облага с много високо мито, за да се попречи на продажбата им за частните колекции. Доволен съм и от това, че в Америка едва ли изобщо съществуват истински картини от старите майстори, защото най-евтините и незначителни от тях струват колкото една хубава ферма. Аз самият предложих да купя една дреболия от Рафаел, но цената й беше осемдесет хиляди долара, а митото би я направило доста над сто хиляди, затова я поразгледах известно време и реших да не я вземам.

Искам тук да спомена един надпис, който видях, преди да съм го забравил:

„Слава на бога във висините, мир на земята за людете с добра воля.“ Това не е точно по Светото писание, но във всеки случай е католическо и човешко.

Написано е със златни букви около абсидата на една мозаечна група от едната страна на scala sancta^[1] в църквата „Св. Йоан Латерански“, майката и повелителката на всички католически църкви в света. Групата представлява Спасителя, свети Петър, папа Лъв, свети Силвестър, Константин и Карл Велики. Петър дава мантия на папата и знаме на Карл Велики. Спасителят дава ключовете на свети Силвестър и знаме на Константин. Не се отправя никаква молитва към Спасителя, който сякаш никъде в Рим не е на почит, но в един надпис отдолу пише: „Блажени Петре, дай живот на папа Лъв и победа на крал Карл.“ Там не пише: „Застъпи се за нас чрез Спасителя пред Отеца да ни изпрати той своята милост“, а е казано: „Блажени Петре, дай ни я.“

Съвсем сериозно — без намерение да проявявам лекомислие и преди всичко без намерение да богохулнича — аз твърдя вследствие на видяното и чутото, че в Рим светите особи се нареждат по ранг по следния начин:

първо — Богородица, или с други думи Дева Мария,

второ — бог отец,

трето — Петър,

четвърто — около петнадесет канонизирани папи и мъченици,

пето — Исус Христос, Спасителя (но винаги като младенец).

Може да греша в това — преценките ми често са погрешни точно както става и с другите хора, — но мнението си е лично мое, независимо дали е вярно или не.

Точно тук ще спомена нещо, което ми изглежда любопитно. В Рим не можах да открия Христова църква, нито църква на Светия дух. Тук има около четиристотин църкви, но приблизително една четвърт от тях са кръстени на Мадоната и на свети Петър. Има толкова много кръстени на Дева Мария, че ако правилно съм разбрал, разлики съществуват само в прибавките към името. После идват църквите на св. Людовик, св. Августин, св. Агнес, св. Каликст, св. Лоренцо в Луцина, св. Лоренцо в Дамаео, св. Цецилия, св. Атанасий, св. Филип Нери, св. Катерина, св. Доминик и множество по-малки светии, чиито имена са непознати на света, а чак долу, извън списъка на църквите, идват две болници: едната от тях носи името на Спасителя, а другата — на Светия дух.

Ден след ден и нощ след нощ се скитахме сред рушащите се чудеса на Рим; ден след ден и нощ след нощ се хранехме с праха и разрухата на двайсет и пет столетия — денем размишлявахме над тях, а нощем ги сънувахме, докато понякога сякаш ние самите се разпадахме, обезобразявахме се, загубвахме ръце и крака и имаше опасност да станем жертва на някой антиквар, да ни закърпят краката, „да ни реставрират“ с неподходящ нос, да ни сложат погрешен надпис и погрешна дата и да ни поставят във Ватикана вовеки веков, за да могат гостите да се лигавят над нас и вандалите да драскат имената си отгоре ни.

Но най-сигурният начин да спреш да пишеш за Рим е да спреш. Исках да напиша една глава, истински пътеводител за този очарователен град, но не можах да го направя, защото през цялото време се чувствувах като момче в магазин за бонбони — имаше всичко, но пак нямаше избор. Написах ръкопис от сто страници, без да знам откъде да започна. Изобщо няма да започвам. Паспортите ни са проверени. Отиваме в Неапол.