Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Avventure di Pinocchio, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)

Издание:

Карло Колоди. Приключенията на Пинокио

Италианска. Първо издание

ИК „Софи-Р“, София, 1995

История

  1. — Добавяне

Глава IX

Пинокио продава буквара, за да отиде да види кукления театър

Като престана снегът, Пинокио с новия си буквар под мишница тръгна по улицата, която водеше за училището; и като вървеше, разсъждаваше за това-онова и строеше в ума си хиляди въздушни замъци, един от други по-хубави.

И си казваше:

— Днес в училището искам веднага да се науча да чета, утре ще се науча да пиша, а вдругиден ще се науча да смятам. По-късно със способностите си ще спечеля много пари и с първите пари, които влязат в джоба ми, ще купя на татко едно хубаво палто от плат. От плат ли? Ще му го направя от сребро и злато, а копчетата ще бъдат от безценни камъни. И тоя беден човек го заслужава, защото, за да ми купи книги и ми даде възможност да уча, остана по риза… при тоя студ! Само бащите могат да правят такива жертви!…

Докато си говореше така, развълнуван, стори му се, че чува отдалеч музика от флейти и удари на тъпани: пи-пи-пи, пи-пи-пи… дзум, дзум, дзум, дзум.

Спря се и се вслуша. Тия звуци идваха от дъното на една много дълга пряка улица, която извеждаше в едно малко селце, разположено на брега на морето.

— Каква е тая музика? Жалко, че трябва да отида на училище, иначе…

И остана в колебание. Във всеки случай трябва да вземе решение: или на училище, или да чуе флейтите.

— Днес ще ида да чуя флейтите, а утре на училище: винаги има време за училище — каза най-сетне Пинокио.

Речено — сторено — зави по пряката улица и започна да тича. Колкото повече тичаше, толкова по-ясно чуваше звуците на флейтите и на тъпана: пи-пи-пи, пи-пи-пи… дзум, дзум, дзум.

prikljuchenijata_na_pinokio_kuklen_teatyr.jpg

Ето че се озова сред площад, изпълнен с хора, които се тълпяха около една голяма барака от дърво и платно, нашарено с хиляди цветове.

— Каква е тая барака? — запита Пинокио, като се обърна към едно момченце, което беше от селото.

— Прочети афиша и ще разбереш.

— На драго сърце бих го прочел, но тъкмо днес не зная да чета.

— Браво бе, теле! Тогава аз ще ти го прочета. И тъй, знай, че на тоя афиш с огненочервени букви е написано: „Голям куклен театър…“

— Отдавна ли е започнала комедията?

— Сега започва.

— И колко се плаща за вход?

— Четири петачета.

Пинокио, който изгаряше от любопитство, загуби всяко самообладание и каза на момчето, без да се срамува:

— Ще ми заемеш ли четири петачета до утре?

— На драго сърце — отвърна му момчето, вземайки го на подбив, — но тъкмо днес не мога да ти ги заема.

— Продавам ти за четири петачета палтото си — каза тогава дървеното човече.

— Какво ще правя това палто от шарена хартия? Ако го навали дъжд, човек няма да може да го свали от гърба си.

— Искаш ли да купиш обувките ми?

— С тях човек може да запали огъня.

— Колко даваш за шапката ми?

— Чудесна покупка наистина! Шапка от среда на хляб! Може мишките да дойдат да ми я изядат на главата!

Пинокио стоеше като на тръни. Беше почти готов да направи едно последно предложение, но нямаше смелост: колебаеше се, двоумеше се, измъчваше се. Най-сетне каза:

— Искаш ли да ми дадеш четири петачета за тоя нов буквар?

— Аз съм дете и не купувам нищо от деца — му отвърна неговият малък събеседник, който беше много по-разсъдлив от него.

— За четири петачета го вземам аз — извика един вехтошар, който бе дочул разговора им.

И книгата биде продадена веднага. И като си помисли човек, че бедният Джепето бе останал вкъщи да трепери от студ по риза, за да купи буквар на сина си!