Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (4)

Глава IV

Историята на Пинокио с говорещия щурец, в която се вижда как на лошите деца им е неприятно да ги поправя някой, който знае повече от тях

И тъй, деца, ще ви кажа, че докато караха клетия Джепето без вина в затвора, непослушникът Пинокио, освободен от лапите на карабинера, бягаше през полето, за да стигне по-скоро вкъщи. В лудешкия си бяг той прескачаше високи насипи, плетища от търносливки и ями, пълни с вода, както би ги прескачала някоя дива козичка или някое зайче, гонено от ловци.

Като стигна пред къщи, завари пътната врата притворена. Блъсна я, влезе си в стаята и щом сложи резето, тръшна се на земята, като въздъхна дълбоко от доволство.

Но това доволство трая малко, защото чу някой в стаята да вика:

— Кри-кри-кри!

— Кой ме вика? — запита Пинокио изплашен.

— Аз!

Пинокио се обърна и видя един голям щурец, който се изкачваше бавно по стената.

— Слушай, щурчо, я ми кажи кой си ти?

— Аз съм Говорещият щурец и живея в тая стая повече от сто години.

— Но днес тая стая е моя — каза Пинокио — и ако искаш да ми направиш истинско удоволствие, върви си веднага, без дори да се обръщаш назад.

— Аз няма да си отида оттука — отвърна щурецът, — ако първо не ти кажа една голяма истина.

— Кажи ми я и бързай!

— Тежко и горко на ония деца, които не се покоряват на родителите си и които напускат, без да му мислят много-много, бащината къща! Те няма никога да видят добро на тоя свят и рано или късно ще се разкайват горчиво.

— Пей си, щурчо, както си щеш, но аз си знам, че утре призори ще се махна оттук, защото ако остана, ще ми се случи онова, което се случва на всички деца, с други думи, ще ме изпратят на училище и с добро или насила ще трябва да уча; а пък аз, между нас да си остане, нямам никакво желание да уча и по ми е приятно да тичам подир пеперудите и да се катеря по дърветата, за да хващам птичките в гнездата им.

— Клети глупчо! Нима не знаеш, че като правиш така, ще станеш цяло магаре и че всички ще ти се присмиват?

— Млъкни, щурчо-прокобнико! — извика Пинокио.

Но щурецът, който беше търпелив и мъдър, вместо да се почувства засегнат от тая безочливост, продължи със същия тон:

— Ами щом не ти е по сърце да ходиш на училище, защо не научиш поне един занаят, за да можеш да си изкарваш с честен труд хляба?

— Искаш ли да ти кажа? — отвърна Пинокио, който започна да губи търпение. — Между всички занаяти им света има само един, който наистина ми се харесва.

— И кой е тоя занаят?…

— Ей тоя — да ям, да пия, да спя, да се забавлявам и от сутрин до вечер да скитам.

— Трябва да знаеш — каза Говорещият щурец, все така спокоен, че всички, които упражняват тоя занаят, почти винаги свършват в болницата или в затвора.

— Внимавай, щурецо-прокобнико!… Ако се ядосам, тежко ти и горко!

— Клети Пинокио! Караш ме да те съжалявам!…

— Защо те карам да ме съжаляваш?

— Защото си дървено човече и което е още по-лошо, защото имаш дървена глава.

При тия думи Пинокио скочи като бесен, сграби от тезгяха дървения чук и го запрати по Говорещия щурец.

Може би той дори не смяташе, че ще го улучи, но за нещастие го удари точно в главата и клетият щурец едва можа да извика кри-кри-кри и издъхна, залепнал на стената.