Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (2)

Глава II

Майстор Череша подарява къса дърво на приятеля си Джепето, които го взема, за да си направи чудно дървено човече, което да умее да танцува, да се бие с тънка сабя и да прави смъртни скокове

В тоя миг се похлопа на вратата.

— Заповядайте — каза дърводелецът, без да има сила да се изправи на нозете си.

Тогава в работилницата влезе едно бодро старче, което се казваше Джепето, но съседските деца, когато искаха да го ядосват, му прикачиха прякора Качамачко поради жълтата му перука, която приличаше много на качамак.

Джепето беше много гневлив. Не дай боже да го нарекат Качамачко! Изведнъж ставаше същински звяр и нямаше вече начин да го обуздае човек.

— Добър ден, майстор Антонио — каза Джепето. — Какво правиш там на земята?

— Уча мравките да смятат.

— Пожелавам ти успех!

— Какво те носи при мен, приятелю Джепето?

— Краката ми. Дойдох при теб, майстор Антонио, да ти поискам една услуга.

— Готов съм да ти услужа, думай — отвърна дърводелецът, като се изправяше на нозете си.

— Тази заран ми хрумна нещо.

— Да го чуем.

— Намислих да си направя едно красиво дървено човече, но чудно човече, което да умее да танцува, да се бие с тънка сабя и да прави смъртни скокове. С тая кукла искам да обикалям света, за да си изкарвам комат хляб и чаша вино. Как ти се струва?

— Браво, Качамачко! — извика същото гласче, което не се разбираше откъде излиза.

Като чу да го наричат Качамачко, Джепето почервеня от гняв, извърна се към дърводелеца и му каза ядосан:

— Защо ме обиждаш?

— Кой те обижда?

— Нарече ме Качамачко!…

— Не съм те нарекъл аз.

— Тогава трябва да съм аз! Казвам, че ти ме нарече.

— Не!

— Да!

— Не!

— Да!

И като се разгорещяваха все повече и повече, накрай се сграбчиха, започнаха да се дращят, да се хапят и да се хокат.

Като свърши боят, майстор Антонио намери в ръцете си жълтата перука на Джепето, а Джепето забеляза, че е захапал прошарената перука на дърводелеца.

— Дай ми перуката — каза майстор Антонио.

— И ти ми дай моята и да се помирим.

Двамата старци, след като всеки от тях взе собствената си перука, стиснаха ръцете си и се заклеха да останат добри приятели през целия си живот.

— И тъй, приятелю Джепето — каза дърводелецът в знак на примирие, — каква услуга искаш от мен?

— Да ми дадеш едно дръвце, за да си направя човечето; ще ми го дадеш ли?

Предоволен, майстор Антонио отиде веднага да вземе от тезгяха онова дърво, което го бе уплашило толкова много. Но когато се тъкмеше да го подаде на приятеля си, дървото се разклати и като се измъкна със сила от ръцете му, се бухна в краката на клетия Джепето.

— Ах! По тоя вежлив начин ли, майстор Антонио, го подаряваш? Без малко не ме окуци.

— Кълна ти се, че не бях аз!

— Тогава ще съм бил аз!…

— Цялата вина е у това дърво…

— Знам, че е у дървото, но ти го бухна в краката ми!

— Не съм!

— Лъжец!

— Джепето, не ме обиждай, иначе ще те нарека Качамачко!…

— Магаре!

— Качамачко!

— Муле!

— Качамачко!

— Грозна маймуна!

— Качамачко! Като чу да го наричат за трети път Качамачко, на Джепето му причерня пред очите и се хвърли върху дърводелеца. Запердашиха се здравата.

Когато свърши боят, на носа на майстор Антонио имаше още две драскотини, а от палтото на Джепето липсваха две копчета. Като уравниха по тоя начин сметките си, те стиснаха ръцете си и се заклеха да останат добри приятели през целия си живот.

После Джепето взе дървото и след като поблагодари на майстор Антонио, се отправи към къщи, като накуцваше.