Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (8)

Глава VIII

Джепето направя пак краката на Пинокио и продава палтото си, за да му купи буквар

Щом се отърва от глада, Пинокио започна веднага да мърмори и да плаче, защото искаше нови крака.

Но за да го накаже за лудориите му, Джепето го остави да плаче и да се къса от отчаяние в продължение на половин ден, после му каза:

— И защо да ти правя нови крака? За да те видя пак да бягаш от къщи ли?

— Обещавам ти — каза дървеното човече, като хълцаше, — че от днес нататък ще бъда добър…

— Всички деца — отвърна Джепето, — когато искат да постигнат нещо, все така говорят.

— Обещавам ти, че ще ходя на училище, ще уча и ще служа за пример…

— Всички деца, когато искат да постигнат нещо, повтарят все тия приказки.

— Но аз не съм като другите деца! Аз съм по-добър от всички и казвам винаги истината. Обещавам ти, татко, че ще изуча някой занаят и ще ти бъда утеха и подкрепа на старини.

Макар че си придаваше суров вид, Джепето изпитваше жал и очите му се наливаха със сълзи, като гледаше клетия Пинокио в това окаяно състояние. Той не каза ни дума повече, а взе инструментите си и две парчета изсъхнало дърво и започна да работи с голямо усърдие.

И за по-малко от час краката бяха готови: две пъргави, тънки и мускулести крачета, които сякаш бяха изваяни от някой гениален скулптор.

Тогава Джепето каза на човечето:

— Затвори си очите и спи!

Пинокио затвори очите си и се престори, че спи. И докато Пинокио се преструваше на заспал, Джепето залепи с малко лепило, разтворено в яйчена черупка, двата крака на мястото им, и то така добре, че нищо не личеше.

Щом усети, че има крака, Пинокио скочи от масата, на която се беше проснал, и започна да рита на всички страни и да се премята презглава, сякаш бе обезумял от радост.

— За да ти се отплатя за стореното — каза Пинокио, — искам веднага да отида на училище.

— Браво, момчето ми!

— Но за да отида на училище, трябва да бъда що-годе облечен.

Тогава Джепето, който беше беден и нямаше в джоба си нито стотинка, му направи дрешки от шарена хартия, чифт обувки от кора на дърво и шапчица от среда на хляб.

Пинокио се затича веднага да се огледа в пълния с вода леген и остана така доволен от себе си, че каза, като се надуваше:

Приличам на важен господин!

— Наистина — отвърна Джепето, — защото не забравяй, че не хубавите, а чистите дрехи правят важния господин.

— Само че — добави дървеното човече, — за да отида на училище, трябва ми още нещо — най-важното.

— Кое е то?

— Букварът.

— Прав си. Но как може човек да се сдобие с него?

— Много просто: отиваш при някой книжар и го купуваш.

— Ами пари?…

— Нямам.

— И аз нямам — добави натъжен добрият старец.

И Пинокио, макар че беше много весело момче, също тъй се натъжи, защото всички разбират какво е нищета — също и децата.

— Търпение! — извика изведнъж Джепето и стана; и като си навлече старото палто, цялото нашарено с кръпки, излезе тичешком от къщи.

След малко се върна с буквар в ръка за сина, ала без връхна дреха. Бедният човек беше по риза, а вън валеше сняг.

— Ами палтото ти, татко?

— Продадох го.

— Защо го продаде?

— Защото ми беше горещо.

Пинокио разбра веднага и като не можеше да сдържи порива на доброто си сърце, хвърли се на врата на Джепето и започна да го целува по лицето.