Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (28)

Глава XXVIII

Пинокио се излага на опасност да бъде изпържен в тиган като риба

При отчаяния си бяг Пинокио преживя ужасен миг, в който повярва, че е загубен: Алидор (така се казваше овчарското куче) бягаше с такъв устрем, че почти го достигна.

Достатъчно е да се каже, че Пинокио усещаше зад себе си на педя разстояние мъчителното често дишане на животното и дори топлината на дъха му.

За щастие брегът беше вече наблизо и морето се виждаше на няколко крачки.

Щом се озова на брега, Пинокио направи един прекрасен скок, какъвто би могла да направи някоя жаба, и попадна във водата. Алидор искаше да се спре, но по инерция навлезе във водата и той. Тъй като не можеше да плува, започна веднага да маха лапите си, за да се задържи на повърхността на водата, но колкото повече махаше лапи, толкова повече главата му потъваше под водата.

Когато изкара отново главата си над водата, клетото куче беше с облещени и изплашени очи и лаейки, викаше:

— Потъвам! Потъвам!

— Пукни! — отвърна отдалече Пинокио, който вече се чувстваше извън всяка опасност.

— Помогни ми, Пинокио!… Спаси ме от смъртта!…

При тези сърцераздирателни викове Пинокио, който всъщност имаше превъзходно сърце, се трогна и като се обърна към кучето, извика:

— Но ако ти помогна да се спасиш, обещаваш ли ми, че няма вече да ме безпокоиш и няма да тичаш подир мен?

— Обещавам ти! Обещавам ти! Бързай, моля те, защото ако закъснееш половин минута, свършено е с мен.

Пинокио се поколеба малко, но после, като си спомни, че баща му е казвал много пъти да върши добро винаги, когато може, заплува към Алидор и като го хвана за опашката с двете си ръце, го извлече върху сухия пясък на брега.

Клетото куче не можеше да се държи на краката си. Без да иска, то бе погълнало толкова много солена вода, че се бе надуло като балон.

Като не искаше да се доверява твърде много, Пинокио намери за благоразумно да се хвърли отново в морето и като се отдалечаваше от брега, извика на спасения приятел:

— Сбогом, Алидор, добър ти път и много здраве вкъщи!

— Сбогом, Пинокио — отвърна кучето, — хиляди благодарности, задето ме спаси от смъртта. Ти ми стори голямо добро, а на тоя свят каквото направим, ни се връща. Ако ни се удаде случай, пак ще си поговорим за това.

Пинокио продължи да плува, като се държеше все близо до сушата. Най-сетне му се стори, че е стигнал на сигурно място и като хвърли поглед към брега, забеляза в скалите нещо като пещера, от която излизаше много дълга ивица дим.

— В тази пещера — каза си той — трябва да има огън. Толкова по-добре! Ще отида да се изсуша и да се постопля. А после? А после да става, каквото ще.

Като взе това решение, той се приближи до скалистата плитчина, но когато се тъкмеше да се покатери, усети нещо под водата, което се издигаше, издигаше и го носеше из въздуха. Веднага се опита да избяга, но вече беше късно, защото за свое голямо учудване се озова в голяма мрежа сред гъмжило от риби от всякаква форма и големина, които махаха опашките си и се мятаха отчаяно.

И в същото време видя да излиза от пещерата рибар, който беше толкова грозен, че приличаше на морско чудовище. На главата си вместо коси имаше гъсталак зелена трева, зелена беше кожата на тялото му, зелени бяха очите му, зелена брадата му, която се спускаше чак до земята. Приличаше на зелен гущер, изправен на задните си крака.

Когато рибарят извлече рибата от морето, извика много доволен:

— Слава богу! Днес ще падне хубаво лапане на риба!

— Добре, че не съм риба! — си каза Пинокио, като се поободри.

Мрежата, пълна с риба, биде отнесена в пещерата, една мрачна и опушена пещера, сред която в голям тиган кипеше олио, което издаваше задушаваща миризма на току-що изгасена свещ.

— Сега да видим какви риби сме хванали! — каза зеленият рибар и като пъхна в мрежата грамадната си ръка, която приличаше на фурнаджийска лопата, извади шепа барбуни.

— Хубави са тия барбуни! — каза той, като ги гледаше и ги миришеше със задоволство. И след като ги помириса, ги хвърли в корито без вода.

После много пъти бърка в мрежата и като изваждаше рибите, усещаше как му текат лигите и казваше ликуващ:

— Хубави са тия трески!…

— Превъзходни са тия кефали!…

— Прелестни са тия калкани!…

— Вкусни са тия раньоли!…

— Милички са тия сардини!…

Както можете да си представите, треските, кефалите, калканите и сардините отидоха презглава в коритото да правят компания на барбуните.

Последен остана в мрежата Пинокио.

Като го изкара вън, рибарят ококори зелените си очи от почуда и извика почти изплашен:

— Що за риба е тая? Не си спомням да съм ял такава!

Загледа го пак внимателно и след като го разгледа добре от всяка страна, накрая каза:

— Разбрах: трябва да е морски рак.

Тогава Пинокио, засегнат, че го вземат за рак, каза със сърдит тон:

— Какъв ти рак! Гледай как се отнасяте с мен! Трябва да знаете, че аз съм кукла.

— Кукла ли? — отвърна рибарят. — Казвам истината: рибата-кукла за мен е нова риба! Но по-добре така — ще те изям с още по-голяма охота.

— Ще ме изядете ли? Но не искате ли да разберете, че аз не съм риба? Не чувате ли, че говоря и разсъждавам като вас?

— Много е вярно — добави рибарят — и защото виждам, че си риба, която има щастието да говори и разсъждава като мен, то искам да проявя към теб дължимата почит.

— И каква ще бъде тая почит?…

— В знак на приятелство и особено уважение ще предоставя на теб да си избереш как да бъдеш сготвен. Да бъдеш изпържен в тиган ли желаеш, или пък да бъдеш сварен с доматена салца?

— Истината е — отвърна Пинокио, — че ако трябва да избирам, предпочитам по-скоро да бъда оставен свободен, за да мога да си отида вкъщи.

— Ти се шегуваш! Нима смяташ, че искам да изтърва случая да вкуся една тъй рядка риба? Зер не всеки човек може да улови риба-кукла. Остави на мен — ще те изпържа в тигана заедно с другите риби и ти ще останеш доволен. Да бъдеш изпържен заедно с други е винаги утешително.

Като чу тези думи, нещастният Пинокио започна да плаче, да вика, да моли за милост и като плачеше, казваше:

— Колко по-добре щеше да бъде, ако бях отишъл на училище!… Послушах другарите си и сега си плащам… ии… ии… ии!

И тъй като се мяташе като змиорка и правеше невероятни усилия да се изплъзне от лапите му, зеленият рибар взе здраво лико и като го върза за ръцете и краката, хвърли го в коритото при другите риби.

После, като изкара една голяма дървена чиния, пълна с брашно, се залови да оваля в брашното всичките риби. След като ги овалваше, хвърляше ги да се пържат в тигана.

Първи заскачаха в кипящото олио клетите трески, после дойде редът на раньолите, после на кефалите, после на калканите и на сардините и най-сетне на Пинокио. Като се видя тъй близо до смъртта (и при това каква грозна смърт!), Пинокио се разтрепера и изплаши толкова много, че нямаше нито глас, нито сила да моли за милост.

Клетото момче молеше за милост с очи! Но зеленият рибар, без да му обръща внимание, го оваля четири или пет пъти в брашното и го набрашни така добре от главата до петите, че Пинокио заприлича на гипсово човече.

След това го хвана за главата и…