Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (33)

Глава XXXIII

Станал вече истинско магаре, Пинокио бива изкаран на пазара, дето го купува директорът на една палячовска трупа, за да го научи да танцува и да прескача обръчи; но една вечер окуцява и тогава го купува друг, за да си направи от кожата му тъпан

Като видя, че вратата не се отваряше, коларят я отвори с много силен ритник. Той влезе в стаята и каза на Пинокио и на Фитилчо, като се смееше подигравателно:

— Браво, момчета! Добре ревахте. Аз ви познах веднага по гласа. И затуй дойдох.

При тия думи двете магаренца останаха умърлушени, с наведени глави, с провиснали уши и с опашки между краката.

Отначало коларят ги поглади, помилва ги, попипа ги, а после, като изкара чесалото, започна здравата да ги чеше. И след като от много чесане станаха лъскави като огледала, той им постави оглавниците и ги отведе на пазара с надежда да ги продаде и да спечели малко пари.

И действително не стана нужда да чака дълго време за купувачи.

Фитилчо бе купен от един селянин, чието магаре бе умряло предния ден, а Пинокио бе продаден на директора на една трупа на палячовци и въжеиграчи, който го купи, за да го дресира и го накара после да скача и да танцува заедно с другите животни от трупата.

А сега разбрахте ли, мои малки читатели, какво беше занятието, което упражняваше коларят? Тоя отвратителен мошеник, който имаше толкова благообразно лице, от време на време обикаляше по света: из пътя прибираше с обещания и подмилкване всички лениви деца, които мразеха книгите и училището, и след като ги натовареше на колата, ги отнасяше в „Страната на забавленията“, за да минават всичкото си време в игри, в шумни забави и в развлечения. Когато после тия нещастни, измамени момчета, от постоянното развличане и от това, че не учеха никога, ставаха магаренца, тогава предоволен и весел слагаше ръка върху тях и ги откарваше по пазарите и панаирите да ги продава. И по тоя начин за няколко години бе натрупал много пари и бе станал милионер.

Какво стана с Фитилчо, не знам; ала знам, че Пинокио още в първите дни се сблъска с много суров и мъчителен живот.

Когато го вкара в обора, новият господар му напълни яслата със слама; но Пинокио, след като я вкуси, я изплю.

Тогава господарят, като мърмореше, му напълни яслата със сено, ала и сеното не му се хареса.

— А! Сеното не ти се харесва, а? — извика господарят разгневен. — Почакай ти, хубаво магаре, ако имаш някакви прищевки, аз ще ги изкарам от главата ти!…

И за да го изправи, веднага му удари един камшик през краката.

От голяма болка Пинокио започна да плаче и да реве и като ревеше, каза:

— У-а, у-а, сламата не мога да смилам!…

— Тогава яж сено! — отвърна господарят, който разбираше отлично магарешкия говор.

— У-а, у-а, сеното ми причинява болки!…

— Значи ти искаш магаре като теб да го храня с пилешки гърди и с петел, пълнен с кълцано месо, а? — добави господарят, като все повече се разгневяваше, и му удари още един камшик.

При втория удар Пинокио от благоразумие веднага млъкна и вече не се обади.

Между това господарят затвори обора и Пинокио остана самичък; и тъй като бяха минали много часове, откакто не бе хапвал, започна да се прозява от глад.

И като се прозяваше, разтваряше уста, която приличаше на фурна.

Най-сетне, като не намери друго в яслата, задоволи се да хапне малко сено; и след като го сдъвка много добре, затвори очи и го глътна.

— Това сено не е лошо — си каза след това Пинокио, — но колко по-добре щеше да бъде, ако бях продължил да уча!… Сега вместо сено можех да ям пресен хляб и салам!… Здраве да е!

На следната утрин, като се събуди, потърси в яслата още малко сено, но не намери, тъй като бе изял всичкото през нощта.

Тогава сграби с устата си малко скълцана слама и докато я дъвчеше, разбра, че вкусът на окълцаната слама не прилича никак на вкуса на миланското ризото^[1] и на неаполитанските макарони.

— Здраве да е! — повтори Пинокио, като продължаваше са дъвче. — Дано поне нещастието ми може да послужи за урок на всички непослушни деца, които нямат желание да учат. Здраве да е!… Здраве да е!…

— Ще ти дам аз тебе едно здраве! — извика господарят, като влизаше тоя миг в обора. — Да не си мислиш, че съм те купил само за да те храня и поя? Купих те, за да работиш и да си изкарвам с теб много пари. И тъй, хайде тръгвай! Ела с мен в цирка и там ще те науча да прескачаш обръчи, да трошиш с главата си бъчви от картон и да танцуваш валс и полка, като се държиш на задните си крака.

Клетият Пинокио трябваше — с добро или насила — да научи всички тия хубави неща; но за да ги научи, трябваше да го учат три месеца и да изяде много бой с камшика.

Най-после дойде денят, в който неговият господар можа да оповести едно наистина необикновено зрелище. Разноцветните обяви, залепени по ъглите на улиците, гласяха:

„Голямо галапредставление

Тая вечер ще се представят скокове

чудесни и изненадващи игри,

участват всички артисти от трупата

и конете от двата пола дори.

Освен това

не пропускайте шанса да видите

прочутото магаренце Пинокио,

наречено Звездата на танца.

В театъра ще бъде светло като ден.“

Тая вечер, както можете да си представите, един час преди започването на представлението театърът беше претъпкан.

Нямаше вече нито едно кресло, нито едно от първите места, нито една ложа — дори и със злато да искаш да си платиш.

Пейките на цирка гъмжаха от момченца, момиченца и младежи от всички възрасти, които бяха в треска от силното желание да видят как танцува прочутото магаренце Пинокио.

Като свърши първата част на представлението, директорът на трупата, облечен в черен жакет, с бели тесни панталони и с ботуши, които стигаха до над коленете му, се яви пред многобройната публика и след като се поклони дълбоко, произнесе с голяма тържественост следната объркана реч:

— Почитаема публика, господа и госпожи! Долуподписаният на минаване през тая прочута столица поисках да си създам честта, както и удоволствието покорно да представя на тази интелигентна и забележителна аудитория едно прочуто магаренце, което вече има честта да танцува пред техни величества царете във всички главни дворове на Европа.

И като ви благодаря, моля да ни помогнете с вашето вдъхновяващо присъствие и да бъдете снизходителни към нас!

Тази реч бе посрещната с много смях и много ръкопляскания; но ръкоплясканията се удвоиха и станаха нещо като ураган при появата на магаренцето Пинокио сред цирка. То беше празнично нагиздено. Имаше нова юзда от лъскава кожа с пиринчени розети и токи; на ушите си имаше две бели японски рози; гривата му бе разделена на къдри, свързани с корделки от червена коприна; коремът му бе опасан от златно-сребърна кордела, а опашката му сплетена с ширити от небесносиньо кадифе.

Беше изобщо магаренце — да се влюбиш в него.

Като го представяше на публиката, директорът добави тия думи:

— Уважаеми мои слушатели! Аз няма тук да ви лъжа за големите трудности, които трябваше да преодолея, за да хвана и покоря тоя бозайник, когато си пасеше волно от планина на планина в равнините на горещия пояс. Забележете, моля ви, колко дивост се излъчва от очите му, поради която моите средства да го привикна към живота на питомните четириноги излязоха безполезни и трябваше много пъти да прибягвам до любезния говор на камшика. Но всяка моя любезност, вместо да го накара да ме обикне, още повече го озлоби срещу мен. Обаче, следвайки системата на Гал, намерих на черепа му малък костен израстък, който самият медицински факултет в Париж призна, че е луковицата възродителка на космите и на военния спартански танц. И затова поисках да го обуча в танца и в съответните скокове на обръчи и на бъчви, покрити с вестник. Възхитете му се и после го преценете! Преди обаче да се сбогувам с вас, позволете, о господа, да ви поканя на представление утре вечер; но в случай че вали дъжд, представлението вместо утре вечер ще бъде отложено за другиден в единадесет часа преди обед.

При тия думи директорът се поклони отново много дълбоко, след това се обърна към Пинокио и му каза:

— Не се бой, Пинокио! Преди да започнеш упражненията си, поздрави тая уважаема публика, тия господа, госпожи и деца!

Пинокио, послушен, веднага подгъна двете си предни колена на земята и остана коленичил, докато директорът, като изплющя с камшика си, му извика:

— Ходом!

Тогава магаренцето се изправи на четирите си крака и започна да обикаля из цирка, като вървеше бавно.

След малко директорът извика:

— Тръс! — и Пинокио, послушен на заповедта, промени бавното ходене в тръс.

— Галоп! — и Пинокио се впусна в галоп.

— Кариер! — и Пинокио започна да бяга голям кариер. И докато бягаше като кон за надбягване, директорът вдигна ръка във въздуха и изгърмя с пищова си.

При гърма магаренцето, преструвайки се на ранено, се просна сред цирка, сякаш наистина умираше.

Като се изправи на краката си, сред взрив от бурни одобрения, викове и ръкопляскания, които стигнаха до небесата, Пинокио вдигна случайно глава, погледна нагоре и… видя в една ложа красива дама, която имаше на врата си голяма златна огърлица, на която висеше медальон. В медальона се виждаше образът на една кукла.

— Тоя образ е моят!… И тая дама е Феята! — си каза Пинокио, който я позна веднага; и овладян от голяма радост, той се опита да извика:

— О, Феичко моя! Феичко моя!

Но вместо тия думи от гърлото му излезе тъй звучен и продължителен магарешки рев, та накара да се засмеят всичките зрители и особено всичките момчета, които бяха в театъра.

Тогава директорът, за да му покаже, че не е прилично да се реве пред публика, го удари с дръжката на камшика си по муцуната.

Клетото магаренце извади езика си, колкото педя, и облизва в продължение поне на пет минути носа си, като вярваше може би, че така ще премахне болката, която усещаше.

Но какво отчаяние изпита, когато, като се обърна втори път, видя, че ложата бе празна и Феята я нямаше!…

Почувства се много зле, сякаш умираше: очите му се напълниха със сълзи, които потекоха по страните му. Ала никой не забеляза това, нито самият директор, който, плющейки с камшика, дори извика:

— Браво, Пинокио! Сега ще покажеш на тия господа с колко прелест умееш да прескачаш тия обръчи.

Пинокио опита два или три пъти, но винаги щом стигнеше пред обръча, вместо да скочи през него, минаваше за по-удобно под него. Най-сетне направи скок и мина през обръча, но за нещастие задните му крака се закачиха в него и той падна на земята от другата страна като сноп.

Когато се изправи на крака, беше окуцял и с мъка можа да се върне в конюшнята.

— Да излезе Пинокио! Искаме Пинокио! Да излезе Пинокио! — викаха момчетата от партера, трогнати и нажалени от твърде печалната случка.

Но магаренцето тая вечер не се показа вече.

На следната сутрин лекарят на животните, след като прегледа Пинокио, заяви, че щял да остане куц за цял живот.

Тогава директорът каза на слугата, който наглеждаше обора:

— Какво да правя с едно куцо магаре? Само ще го храня за тоя, дето духа. Заведи го на пазара и го продай.

Като стигнаха на пазара, намериха веднага купувач, който запита слугата:

— Колко искаш за това куцо магаренце?

— Двайсет лири.

— Давам ти двайсет петачета. Не смятай, че го купувам, за да си служа с него; купувач го само за кожата му. Виждам, че кожата му е много корава и искам да направя от нея тъпан за оркестъра ни в село.

Оставям на вас, драги момчета, да си представите удоволствието, което изпита Пинокио, когато чу, че трябвало да стане на тъпан!

Във всеки случай купувачът, щом заплати двайсетте петачета, отведе магаренцето върху една скала на морския бряг, върза му един камък на шията и като завърза единия му крак за въжето, което държеше в ръка, изведнъж го тласна и го събори във водата.

С камъка на врата Пинокио веднага потъна на дъното. Стискайки в ръка въжето, купувачът седна на скалата, за да почака, докато се удави магаренцето, та да му одере после кожата.