Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (19)

Глава XIX

На Пинокио открадват четирите жълтици и за наказание си навлича четири месеца затвор

Като се върна в града, Пинокио започна да брои една по една минутите и когато му се стори, че е станало време, веднага пое пътя, който водеше за Нивата на чудесата.

Като вървеше забързан, сърцето му биеше силно и правеше тик-так, тик-так като стенен часовник. И в същото време си мислеше:

„Ами ако вместо хиляда жълтици по клонките на дървото намеря две хиляди?… Ами ако вместо две хиляди намеря пет хиляди?… Ами ако вместо пет хиляди намеря сто хиляди?… Ох! Тогава какъв богаташ ще стана!… Искам да имам един хубав дворец, хиляда дървени кончета и хиляда конюшни, за да мога да се забавлявам, зимник с ликьори, долап, пълен със захаросани плодове, с торти, с козунаци, с бадемови сладкиши и с банички с каймак.“

Като си бълнуваше така, стигна близо до нивата и се спря да види дали случайно няма някое дърво с клони, отрупани с жълтици; ала не забеляза нищо. Направи още сто крачки напред, нищо; навлезе в нивата, отиде тъкмо до оная малка дупка, в която бе заровил жълтиците си, но пак нищо. Тогава се замисли и като забрави правилата на благоприличието, извади едната си ръка от джоба и се почеса продължително по главата.

В туй време в ушите му пропищя продължителен смях и като се обърна, видя на едно дърво един голям папагал, който пощеше малкото си пера, които му бяха останали.

— Защо се смееш? — запита го със сърдит глас Пинокио.

— Смея се, защото, като се пощех, ми стана гъдел под крилата.

Пинокио не отвърна нищо. Отиде при канала и като напълни с вода обувката си, започна да полива отново пръстта, която покриваше жълтиците.

Но ето че друг смях, по-груб от първия, се разнесе в тихата самота на нивата.

— Изобщо — извика Пинокио разгневен — може ли да се знае, невъзпитани папагале, на какво се смееш?

— Смея се на ония тиквеници, които вярват на всичките глупости и се оставят да ги мами по-хитрият от тях.

— Да не би да говориш за мен?

— Да, говоря за теб, клети Пинокио, за теб, който си тъй глупав, та вярваш, че парите могат да се сеят и събират в нивята, както се сеят фасулът и тиквите. Някога и аз вярвах и днес страдам от това. Днес (но вече много късно!) трябваше да се убедя, че за да събереш честно малко пари, трябва да умееш да ги спечелиш или с труда на собствените си ръце, или с ума на собствената си глава.

— Не те разбирам — каза Пинокио, който вече започваше да трепери от страх.

— Е, няма що. Ще ти обясня по-добре — добави папагалът. — И тъй, знай, че докато ти беше в града, лисицата и котакът се върнаха тук, взеха заровените жълтици и след това — дим да ги няма. И сега, който може, нека ги настигне!

Пинокио остана със зинала уста и тъй като не искаше да повярва на думите на папагала, започна с ръце и с нокти да разравя пръстта, която бе напоил с вода. И след като рови, рови, рови, издълба толкова дълбока дупка, че в нея би могло да се вмести цяла копа слама, но жълтиците ги нямаше.

Тогава, обхванат от отчаяние, се върна тичешком в града и отиде направо в съда, за да се оплаче на съдията от двамата разбойници, които бяха го ограбили.

Съдията беше една маймуна от рода на горилите, една стара маймуна, почитана заради напредналата й възраст, заради бялата й брада и особено заради златните й очила без стъкла, които бе принудена да носи постоянно, тъй като страдаше от няколко години от възпаление на очите.

Пинокио описа пред съдията най-подробно мошеничеството, на което бе станал жертва; даде името, презимето и отличителните белези на разбойниците и накрая поиска справедливост.

Съдията го изслуша много добродушно, взе живо участие в разказа, смили се, трогна се и когато Пинокио нямаше какво повече да каже, протегна ръка и разклати звънеца.

При позвъняването веднага се появиха две овчарски кучета, облечени като карабинери.

Тогава съдията, като сочеше на карабинерите Пинокио, им каза:

— На тоя нещастен дявол му откраднали четири жълтици; тъй че вземете го и веднага го пъхнете в затвора.

Като чу тази ужасна присъда, Пинокио остана поразен и поиска да протестира, но карабинерите, за да не се губи напразно време, му запушиха устата и го отведоха в затвора.

И там трябваше да прекара четири месеца, четири дълги месеца, а може би и повече, ако не беше се явил един много щастлив случай. Тъй като младият император, който властваше в града Хванитиквеници, бе спечелил победа над враговете си, заповяда да се устроят големи обществени празненства с илюминации, изкуствени огньове, надбягвания и в знак на голямо ликуване поиска да отворят затворите и да пуснат на свобода всички разбойници.

— Щом излизат другите, искам да изляза и аз — каза Пинокио на тъмничаря.

— Ти не! — отвърна тъмничарят. — Защото ти не влизаш в това число…

— Извинявай — отвърна Пинокио, — но и аз съм разбойник.

— Е, щом е тъй, имаш хиляди основания — каза тъмничарят и като си сне почтително шапката и му се поклони, отвори вратата на затвора и го пусна навън.