Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (15)

Глава XV

Убийците преследват Пинокио и след като го настигат, го обесват на един клон на големия дъб

Пинокио беше вече съвсем объркан и тъкмо щеше да се тръшне на земята и да се предаде, забеляза сред тъмната зеленина на дърветата да се белее като сняг в далечината една къщичка.

— Ако имам сили да стигна до оная къща, може би ще бъда спасен — каза си Пинокио.

И без да губи нито минута, продължи да бяга с всички сили през гората. И убийците все подир него.

И след като бяга отчаяно в продължение на около два часа, най-сетне стигна запъхтян пред вратата на къщичката и похлопа.

Никой не се обади.

Похлопа повторно, още по-силно, защото чуваше да се приближава шумът от стъпките и тежкото и запъхтяно дишане на преследвачите си. Пак никой не се обади.

Като разбра, че от хлопането нямаше полза, започна от отчаяние да рита вратата и да я удря с главата си. Тогава на прозореца се показа едно красиво момиче с тъмносини коси и с бяло, сякаш от восък лице, със затворени очи и с ръце, кръстосани на гърдите; без да движи устните си, то промълви с гласче, което сякаш идваше от другия свят:

— В тая къща няма никой. Всички са умрели.

— Отвори ми поне ти! — извика умолително Пинокио, като плачеше.

— И аз съм умряла.

— Умряла ли? Ами тогава какво правиш там на прозореца?

— Очаквам ковчега, който ще ме отнесе.

Щом изрече тия думи, момичето изчезна и прозорецът се затвори без шум.

— О, хубаво момиче с тъмносини коси — викаше Пинокио, — отвори ми, моля ти се! Имай милост към едно клето момче, преследвано от убий…

Но не можа да довърши думата си, защото усети, че го хващат за врата, и познатите два груби гласа му изръмжаха заплашително:

— Сега няма вече да избягаш от ръцете ни!

Като му се мярна пред очите смъртта, Пинокио се разтрепера тъй силно, че започнаха да звънят ставите на дървените му крака и четирите жълтици, които държеше скрити под езика си.

— И тъй — запитаха го убийците, — искаш ли да отвориш устата си, или не? А! Не отговаряш значи?… Добре, тоя път ще те накараме да я отвориш!…

И като извадиха два дълги и остри като бръснач ножа, тряс… нанесоха му два удара в кръста.

Но за щастие Пинокио беше направен от много кораво дърво, поради което ножовете се строшиха на хиляди парченца и убийците останаха да се гледат с дръжки в ръка.

— Разбрах — каза тогава единият от тях, — трябва да го обесим. Да го обесим!

— Да го обесим! — повтори другият.

Речено, сторено. Вързаха му ръцете на гърба и като му прокараха един клуп около врата, окачиха го да виси на клона на едно дърво, наречено Големия дъб.

После седнаха там, на тревата, да почакат, докато Пинокио издъхне, но след три часа той все още беше с отворени очи, стиснати устни и шаваше с краката си още повече.

Най-сетне като им досади да чакат, те се обърнаха към Пинокио и му казаха, като се кискаха:

— Сбогом до утре. Когато утре се върнем тук, надяваме се, че ще ни направиш удоволствието да те заварим мъртъв и със зинала уста.

И си отидоха. Между това беше се извил силен северен вятър, който духаше и ревеше с ярост и тласкаше насам-натам клетия обесен, като го караше да се люлее силно като езика на камбана, която бие за празник. И това люлеене му причиняваше много остри болки, а клупът, като се стягаше все повече около гърлото му, спираше дъха му.

Малко по малко очите му се замъгляваха. Той усещаше, че се приближаваше смъртта, но все пак се надяваше, че всеки миг можеше да се яви някоя милостива душа да му помогне. Но след като чака дълго време и не се яви никой, тогава си спомни за клетия си баща… и измънка почти умиращ:

— О, татко, ако ти беше тук!…

И няма сили да каже друго. Затвори очи, отвори уста, опъна нозе и като се разтърси силно, остана като вцепенен.