Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (29)

Глава XXIX

Пинокио се връща в къщата на Феята, която му обещава, че на следния ден няма да бъде вече кукла, а ще стане момче. Голяма закуска с млечно кафе, за да се отпразнува това голямо събитие

Когато рибарят се тъкмеше да хвърли Пинокио в тигана, в пещерата влезе голямо куче, примамено от много острата и апетитна миризма на пърженото.

— Махни се оттук! — му изкряска рибарят, като го заплаши и като държеше все още в ръка набрашнената кукла.

Но клетото куче беше изгладняло колкото четири кучета заедно и като скимтеше и махаше опашката си, сякаш казваше:

— Дай ми малко от пърженото и ще те оставя на мира.

— Махни се оттук, ти казвам! — му повтори рибарят и протегна крака си, за да го ритне.

В това време се чу в пещерата слабо гласче, което каза:

— Спаси ме, Алидор! Ако не ме спасиш, ще ме опържат!…

Кучето позна веднага гласа на Пинокио и разбра с голямо учудване, че гласчето бе излязло от набрашнения вързоп, който рибарят държеше в ръка.

Тогава какво направи то? С голям скок захапа набрашнения вързоп и като го държеше леко със зъбите си, излезе тичешком из пещерата — и дим да го няма!

Силно разгневен, че му измъкнаха от ръката една риба, която той щеше да изяде с толкова голямо удоволствие, рибарят се опита да догони кучето, но след като направи няколко крачки, се закашли и трябваше да се върне назад.

Между това, като намери пътеката, която водеше за село, Алидор се спря и сложи внимателно Пинокио на земята.

— Колко трябва да ти благодаря! — каза куклата.

— Няма нужда — отвърна кучето, — ти спаси мен, а кой каквото стори, му се връща. Знае се: на тоя свят трябва да си помагаме един на друг.

— Но как така попадна в пещерата?

— Аз си лежах все така на брега повече мъртъв, отколкото жив, когато вятърът донесе отдалече миризмата на пържено. Тая миризмица възбуди апетита ми и се упътих към мястото, откъдето идваше. Ако бях дошъл една минута по-късно!…

— Не ми го казвай! — извика Пинокио, който още трепереше от страх. — Не ми го казвай! Ако ти беше пристигнал една минута по-късно, сега щях да бъда изпържен, изяден и смлян. Бррр!… Потрепервам само като си помисля!…

Смеейки се, Алидор протегна дясната си лапа на Пинокио, който я стисна силно в знак на голямо приятелство, и после се разделиха.

Кучето пое за вкъщи, а Пинокио, като остана самичък, отиде в една близка колиба. На прага той завари старче, което се припичаше на слънце, и го запита:

— Кажи ми, старче, знаеш ли нещо за едно клето момче, ранено в главата, което се казваше Евгений?…

— Момчето бе донесено от неколцина рибари в тая колиба, а сега…

— Сега ще е мъртво!… — прекъсна го Пинокио, дълбоко натъжен.

— Не, живо е и вече се е завърнало вкъщи.

— Наистина ли, наистина ли? — извика Пинокио, като заскача от радост. — Значи раната не е била тежка?

— Но е могла да бъде много тежка и дори смъртоносна — отговори старчето, — защото му запратили върху главата една голяма книга, подвързана с картон.

— И кой му запратил книгата?

— Един негов училищен другар, някой си Пинокио…

— А кой е тоя Пинокио? — запита Пинокио, като си даваше вид, че нищо не знае.

— Разправят, че бил лошо момче, скитник, истински уличник…

— Клевети! Клевети!

— Ти познаваш ли тоя Пинокио?

— По лице! — отвърна Пинокио.

— А ти какво мислиш за него? — запита го старчето.

— На мен ми изглежда много добро момче, пълно с желание да учи, послушно, привързано към баща си и към семейството си…

Докато Пинокио нижеше всички тия лъжи, без да му мигне окото, пипна носа си и усети, че бе се удължил с една педя. Тогава изплашено се развика:

— Не обръщай внимание, старче, на доброто, което казах за Пинокио, защото го познавам много добре и мога и аз да те уверя, че наистина е лошо момче, непослушник и ленивец, който вместо да ходи на училище, скита с другарите си из улиците!

Щом изрече тия думи, носът му се скъси и придоби отново естествената си големина.

— А защо си побелял така? — запита го изведнъж старчето.

— Ще ти кажа… без да забележа, съм се отъркал о една стена, която бяха току-що боядисали — отвърна Пинокио, като се срамуваше да признае, че бяха го набрашнили като риба, за да го опържат в тигана.

— А какво си направил с палтото, с гащичките и шапката си?

— Срещнах крадци и те ме съблякоха. Кажи, добро старче, нямаш ли случайно да ми дадеш нещо да облека, колкото да мога да се върна вкъщи?

— Момчето ми, имам само едно чувалче, в което държа вълчия боб. Ако искаш, вземи го, ей го там.

Пинокио взе веднага чувалчето, което беше празно, и след като направи с ножиците една малка дупка на дъното и две дупки отстрани, навлече си го вместо риза. И облечен лекичко по тоя начин, се упъти към село.

Но из пътя не се чувстваше никак спокоен и правеше крачка напред и крачка назад. Приказвайки си сам, той нареждаше:

— Как ще се представя на моята добра Феичка? Какво ще каже, когато ме види?… Ще ми прости ли втората лудория?… Обзалагам се, че няма да ми я прости!… О! Положително няма да ми я прости… И си го заслужавам, защото съм уличник, който винаги обещава да се поправи и никога се сдържа обещанието си!

Пинокио пристигна в село късно вечерта и тъй като валеше проливен дъжд, отиде направо в къщата на Феята, решен да похлопа на вратата и да накара да му отворят.

Но когато стигна там, усети, че му липсва смелост и вместо да похлопа, се отдалечи тичешком на двадесетина крачки. Доближи се втори път до вратата и пак не се реши да похлопа; доближи се трети път, пак не похлопа, на четвъртия път хвана треперещ желязното чукче и удари лекичко.

След като чака, чака, най-сетне, след половин час, се отвори един прозорец на последния етаж на къщата, която беше на четири етажа, и Пинокио видя да се показва голям охлюв, който имаше на главата си малка лампичка.

— Кой хлопа по това време? — запита охлювът.

— Феята вкъщи ли е? — запита на свой ред Пинокио.

— Феята спи и не иска да я будят! Но кой си ти?

— Аз.

— Кой аз?

— Пинокио.

— Кой Пинокио?

— Дървеното човече, което живее при Феята.

— А! Разбрах — каза охлювът. — Почакай ме там, ей сега ще сляза долу и ще ти отворя веднага.

— Бързай, моля ти се, защото умирам от студ.

— Момчето ми, аз съм охлюв, а охлювите никога не бързат.

Между това мина час, минаха два, а вратата не се отваряше, поради което Пинокио, който трепереше от студ, от страх и от влагата, която бе проникнала в него, се осмели да похлопа още веднъж, и тоя път по-силно.

При второто хлопане се отвори един прозорец на долния етаж и се показа същият охлюв.

— Хубаво охлювче — извика Пинокио от улицата, — два часа чакам вече! А два часа в тая грозна нощ са по-дълги от две години. Бързай, моля ти се.

— Момчето ми — отвърна от прозореца спокойно и бавно животинчето, — аз съм охлюв, а охлювите никога не бързат.

И прозорецът отново се затвори.

След малко удари полунощ, после един часът, после два след полунощ, а вратата беше все затворена.

Тогава Пинокио, изгубил всяко търпение, сграбчи гневно чукчето на вратата, за да похлопа тъй силно, че да прокънти цялата къща, но чукчето, което беше от желязо, се превърна изведнъж в жива змиорка, която, изплъзвайки се от ръцете му, изчезна във вадичката сред пътя.

— А! Така ли? — извика Пинокио, все още обхванат от гняв. — Щом изчезна чукчето, ще продължа да хлопам с ритници.

И като се поотдръпна малко назад, ритна с всичка сила вратата на къщата. Ударът беше тъй силен, че кракът проби дъската и потъна в дървото до половината и Пинокио напразно се мъчеше да го изтегли навън, защото се бе забил като гвоздей.

Можете да си представите клетия Пинокио! Трябваше да мине остатъка от нощта с един крак на земята и с друг във въздуха.

Сутринта, на разсъмване, най-сетне вратата се отвори. Охлювът, това добро животинче, за да слезе от четвъртия етаж до пътната врата, бе употребило само девет часа. Трябва да се каже, че се бе изпотил!

— Какво правиш с тоя крак, втикнат във вратата? — запита охлювът, като се смееше.

— Случи се нещастие. Виж, хубаво охлювче, дали ще успееш да ме освободиш от това мъчение.

— Момчето ми, тук трябва дърводелец, а пък аз никога не съм бил дърводелец.

— Помоли Феята от мое име!…

— Феята спи и не иска да я будят.

— Но какво ще правя, закован цял ден на тая врата?

— Забавлявай се да броиш мравките, които минават по пътя.

— Донеси ми поне нещо за ядене, защото се чувствам съсипан.

— Веднага! — каза охлювът.

Действително след три часа и половина Пинокио го видя да се връща със сребърен поднос на глава. Върху подноса имаше хляб, пържено пиле и четири узрели зарзали.

— Ето закуската, която ти праща Феята — каза охлювът.

При вида на тая благодат Пинокио се почувства съвсем успокоен. Но какво беше разочарованието му, когато като започна да яде, забеляза, че хлябът беше от гипс, пилето от картон и четирите зарзали от алабастър, оцветени като естествени.

Искаше да плаче, искаше да се отдаде на отчаянието, искаше да захвърли подноса и онова, което беше на него; но било от голяма мъка, било от прималяване, той падна в несвяст.

Когато се съвзе, Пинокио се видя проснат върху едно канапе и до него — Феята.

— И тоя път ти прощавам — му каза Феята, — но тежко ти и горко, ако извършиш друга някоя лудория!…

Пинокио обеща и се закле, че ще учи и че ще се държи винаги добре. И сдържа обещанието си до края на годината. Действително на последните изпити излезе пръв в училището и неговите обноски изобщо бяха тъй задоволителни и похвални, че Феята, много доволна от него, му каза:

— Утре най-сетне твоето желание ще бъде изпълнено.

— Какво желание?

— Утре ще престанеш да бъдеш дървена кукла и ще станеш добро момче.

Който не е видял радостта на Пинокио при тая толкова жадувана вест, няма да може никога да си я представи. Всичките му училищни приятели и другари трябваше да бъдат поканени на следния ден на голяма закуска в дома на Феята, за да отпразнуват заедно голямото събитие. И Феята бе приготвила двеста чаши с млечно кафе и четиристотин хлебчета, намазани отдолу и отгоре с масло. Тоя ден обещаваше да бъде много хубав и много весел, но…

За съжаление в живота на куклите винаги има едно „но“, което разваля всяко нещо.