Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (21)

Глава XXI

Пинокио бива хванат от един селянин, който го принуждава да пази като куче един кокошарник

Както можете да си представите, Пинокио започна да плаче, да вика, да моли за милост, но плачът и виковете му бяха безполезни, тъй като наоколо не се виждаха къщи и по пътя не минаваше жива душа.

Между това се стъмни.

Донякъде от болката от капана, който се беше впил в пищялите му, донякъде и от страх, че беше сам сред мрака на полето, Пинокио започваше почти да губи свяст, когато изведнъж забеляза да минава над главата му една светулка; той я повика и й каза:

— О, светулчице, ще ми сториш ли милостта да ме освободиш от това мъчение?

— Клето дете! — отвърна светулката, като се спря нажалена да го гледа. — Как така си попаднал с краката между тези заострени железа?

— Влязох в лозето да си откъсна две чепки от тоя мискет и…

— Ами гроздето твое ли е?

— Не…

— Тогава кой те е научил да задигаш чуждото?

— Бях гладен…

— Гладът, моето момче, не е основание да слагаме ръка върху неща, които не са наши…

— Вярно е, вярно е! — извика Пинокио, като плачеше. — Друг път няма да правя така.

На това място разговорът беше прекъснат от много слаб шум от стъпки, които се приближаваха. Беше стопанинът на лозето, който идваше на пръсти, за да види дали някоя от белките, които нощем ядяха пилетата, не се е хванала в капана.

И той се учуди извънредно много, когато, след като изкара фенера изпод дългото си палто, забеляза, че вместо белка се беше хванало едно момче.

— Ах, ти, крадецо — извика разгневен селянинът, — значи ти си ми задигал кокошките, а?

— Не съм аз, не съм аз! — извика Пинокио, като хълцаше. — Аз влязох в лозето само за да си откъсна две чепки грозде!…

— Който краде грозде, може да краде и пилета. Но аз ще ти дам такъв урок, че ще го помниш дълго време.

И като разтвори капана, хвана Пинокио за врата и го отнесе вкъщи като някое агънце-сукалче.

Като стигна на гумното пред къщи, той го захвърли на земята и стъпил с единия си крак върху врата му, каза:

— Вече е късно и аз искам да си легна. Ще оправим сметките си утре. През туй време ти ще заемеш мястото на кучето ми, което днес умря. Ти ще ми бъдеш куче-пазач.

Речено, сторено — нахлузи му един голям нашийник, целият покрит с пиринчени шипове, и му го стегна така, че да не може да измъкне главата си през него. Нашийникът беше свързан с дълга желязна верига, която беше прикрепена към стената.

— Ако през нощта завали дъжд — каза селянинът, — можеш да се подслониш в оная дървена колибка, дето винаги има слама, която служи за легло на кучето ми в продължение на четири години. И ако случайно дойдат крадци, не забравяй да залаеш.

След тия думи селянинът си влезе вкъщи, като залости отвътре вратата, и клетият Пинокио остана сгушен на гумното, повече мъртъв, отколкото жив, поради студа, глада и страха. И от време на време, като пъхваше гневно ръцете си под каишника, който му стягаше гърлото, казваше плачешком:

— Пада ми се!… За съжаление, пада ми се! Аз поисках да я карам като ленивец, като скитник… Послушах лошите си другари и заради това съдбата винаги ме преследва. Ако бях добро момче, каквито ги има толкова по света, ако имах желание да уча и да работя, ако бях останал вкъщи с клетия си баща, сега нямаше да съм тук наместо куче в къщата на селянина. О, ако можех да се родя още веднъж!… Но вече е късно и трябва да се търпи.

След това малко излияние, бликнало от сърцето му, Пинокио влезе в колибката и заспа.