Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (22)

Глава XXII

Пинокио открива крадците и като награда за верността му бива пуснат на свобода

Бяха минали повече от два часа, откакто Пинокио си спеше сладичко, когато към полунощ биде разбуден от шушукане на странни гласчета, които му се стори, че чува на гумното. Като надникна навън, видя събрани на съвет четири зверчета с тъмна козина, които приличаха на котки. Но не бяха котки, а белки, месоядни животни, които много обичат яйца и ярчици. Една от тия белки, като се отдели от другарките си, отиде до дупката на колибката и каза тихо:

— Добър вечер, Мелампо.

— Аз не се казвам Мелампо — отвърна Пинокио.

— Че кой си ти?

— Аз съм Пинокио.

— Ами какво правиш тук?

— Пазя вместо куче.

— А Мелампо къде е? Къде е старото куче, което живееше в тая колибка?

— Умря тая заран.

— Умря ли? Клетото животно! Беше толкова добър! Но ако се съди по лицето ти, и ти ми изглеждаш добро куче.

— Извинявай, но аз не съм куче!…

— Че какво си?

— Аз съм дървено човече.

— И значи изпълняваш службата на куче-пазач, а?

— За съжаление за наказание!…

— Е добре, предлагам ти същите условия, каквито имах с покойното куче Мелампо; вярвам, че ще бъдеш доволен.

— И какви бяха тия условия?

— Ще идваме веднъж в седмицата както в миналото в тоя кокошарник и ще задигаме по осем кокошки. От тия кокошки седем ще изяждаме ние, а една ще даваме на теб при условие, разбира се, че ти ще се преструваш, че спиш, и няма да ти хрумва никога да лаеш и да разбудиш селянина.

— Тъй ли правеше Мелампо? — запита Пинокио.

— Тъй правеше и винаги се разбирахме с него. И тъй, спи си спокойно и бъди уверен, че преди да си отидем, ще ти оставим върху колибката една оскубана кокошка за закуска. Разбрахме се добре, нали?

— Много добре дори!… — отвърна Пинокио и си поклати главата заканително, сякаш искаше да каже: „След малко пак ще си приказваме!“

Когато четирите белки сметнаха, че са си изпекли работата, отправиха се към кокошарника, който беше съвсем близо до колибката на кучето, и след като отвориха със зъби и с нокти вратичката, се промъкнаха вътре една след друга. Но тъкмо бяха се промъкнали, когато чуха, че вратичката се затвори с голяма сила.

Беше я затворил Пинокио, който за по-голяма сигурност я подпря и с един голям камък.

И след това започна да лае като куче.

При тоя лай селянинът скочи от леглото, грабна пушката, показа се на прозореца и запита:

— Какво има?

— Тук са крадците! — отвърна Пинокио.

— Къде са?

— В кокошарника.

— Веднага слизам.

И наистина селянинът слезе в миг, влезе в кокошарника и след като пипна и пъхна в един чувал четирите белки, им каза със задоволство:

— Най-сетне ми паднахте в ръцете! Мога да ви накажа, но не съм тъй долен човек! Ще се задоволя да ви занеса утре на гостилничаря в съседното село, който ще ви одере и ще ви сготви като вкусни зайци. Правя ви чест, която не заслужавате, но хора, великодушни като мен, не обръщат внимание на такива дреболии!…

След това, като се приближи до Пинокио, започна да го милва и между другото го запита:

— Как можа да откриеш заговора на тия четири крадли? А пък моят Мелампо, моят верен Мелампо никога нищо не забеляза!…

Пинокио можеше тогава да разкаже всичко, каквото знаеше, можеше да разкаже за срамните условия между кучето и белките, но като си спомни, че кучето бе умряло, веднага си помисли: „Какъв смисъл има да се обвиняват мъртвите?… Мъртвите са си мъртви и най-доброто нещо, което мога да направя, е да ги оставя на мира!…“

— Когато белките пристигнаха на гумното, буден ли беше, или спеше? — продължи да го разпитва селянинът.

— Спях — отвърна Пинокио, — но белките ме разбудиха с приказките си и една от тях дойде до колибката ми, за да ми каже: „Ако обещаеш, че няма да лаеш и не събудиш стопанина, ще ти подарим една оскубана ярка!…“ Разбираш ли? Има нахалството да направи не на друг, а на мен подобно предложение! Защото трябва да се знае, че аз може да имам всички недостатъци на тоя свят, но никога няма да се съглася да участвам в кражбите на нечестни хора!

— Браво, момче! — извика селянинът, като го потупа по рамото. — Тия чувства ти правят чест и за да покажа колко много съм доволен от теб, още сега те освобождавам да се завърнеш у дома си.

И му махна нашийника.