Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (25)

Глава XXV

Пинокио обещава на Феята да бъде добър и да се учи, защото му е дотегнало да бъде кукла и иска да стане добро момче

Отначало добрата жена казваше, че не била малката Фея с тъмносините коси, но после като видя, че вече е разкрита, и като не искаше да продължава комедията, призна, че е тя, и каза на Пинокио:

— Ах ти, хитрецо! Как се сети, че съм аз?

— Моята голяма обич към теб ми подсказа.

— Спомняш ли си? Ти ме остави момиченце, а сега ми намираш жена, която би могла почти да ти бъде майка.

— Много ми е драго, защото така вместо сестричка ще те наричам мама. От толкова време съм петимен и за да имам майка като другите деца!… Но как си пораснала тъй бързо?

— Това е тайна.

— Кажи ми я, бих желал да порасна малко и аз. Не виждаш ли? Аз съм си останал все същият.

— Но ти не можеш да растеш — отвърна Феята.

— Защо?

— Защото куклите не растат. Раждат се кукли, живеят кукли и умират кукли.

— О, до гуша ми дойде да бъда все кукла! — извика Пинокио, като се удари по главата. — Сега би трябвало да стана и аз човек като другите.

— И ще станеш, ако съумееш да го заслужиш…

— Наистина ли? И какво мога да сторя, за да го заслужа?

— Много лесно нещо: да свикнеш да бъдеш добро момченце.

— Че не съм ли?

— Съвсем не си! Добрите момчета са послушни, а ти…

— А аз никога не слушам.

— Добрите момчета обичат да учат и да се трудят, а ти…

— А аз се заплесвам и скитам през цялата година.

— Добрите момчета казват винаги истината.

— А аз винаги лъжа.

— Добрите момчета отиват на драго сърце на училище…

— А за мен училището е мъчилище. Но от днес нататък искам да променя живота си.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Искам да стана и аз добро момченце и да бъда утеха на баща си… Къде ли ще е моят клет баща в тоя час?

— Не знам.

— Ще имам ли щастието да го видя отново и да го прегърна?

— Вярвам, дори съм уверена в това.

Пинокио остана толкова много доволен от тоя отговор, че хвана ръцете на Феята и започна да ги целува тъй буйно, сякаш беше не на себе си. После, като повдигна лицето си и я погледна нежно, я запита:

— Кажи ми, мамичко, нали не е вярно, че ти си умряла?

— Изглежда, че не е вярно — отвърна Феята, като се усмихваше.

— Ако знаеше каква мъка изпитах и как ми се сви гърлото, когато прочетох „Тук почива…“

— Зная и заради това ти простих. Искреността на мъката ти ме увери, че имаш добро сърце, а на децата с добро сърце, дори и когато са малко разхайтени и зле възпитани, винаги може да се разчита, че ще тръгнат отново по добрия път. Ето защо дойдох чак тука да те търся. Аз ще бъда твоя майка…

— О! Колко е хубаво! — извика Пинокио, като заскача от радост.

— Ти ще ме слушаш и ще вършиш винаги онова, което ти кажа.

— На драго сърце, на драго сърце!

— Още от утре — прибави Феята — ще започнеш да ходиш на училище.

Радостта на Пинокио веднага понамаля.

— После ще си избереш по свой вкус някакво изкуство или занаят.

Пинокио стана сериозен.

— Какво мърмориш през зъби? — попита го сърдито Феята.

— Казах… — измънка полугласно Пинокио, — че да ходя на училище отсега нататък ми се струва късничко.

— Не, господине. Не забравяй, че никога не е късно да учим и да се обогатяваме със знания.

— Но на мене не ми трябват нито изкуства, нито занаяти…

— Защо?

— Защото работенето ми се струва мъчение.

— Моето момче — каза Феята, — ония, които казват така, почти винаги свършват или в затвора, или в болницата. Трябва да знаеш, че всеки човек на земята трябва да върши нещо, да се занимава, да работи. Тежко и горко на оня, който се остави да го завладее мързелът! Мързелът е много лоша болест, от която трябва да се излекуваме веднага, още като деца; иначе, като пораснем, не се лекува вече.

Тия думи трогнаха душата на Пинокио, който, като повдигна живо глава, каза на Феята:

— Аз ще уча, ще работя, ще върша всичко, което ми кажеш, защото животът на кукла ми дотегна и искам на всяка цена да стана и аз момче. Ти ми обеща това, нали?

— Обещах ти го, но зависи от теб.