Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Avventure di Pinocchio, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)

Издание:

Карло Колоди. Приключенията на Пинокио

Италианска. Първо издание

ИК „Софи-Р“, София, 1995

История

  1. — Добавяне

Глава XXVII

Голям бой между Пинокио и другарите му, поради нараняването на един от тях Пинокио бива арестуван от карабинерите

Като стигна на брега, Пинокио огледа веднага морето, но не видя никаква акула. Морето беше гладко като огледало.

— Къде е акулата? — запита той, като се обърна към другарите си.

— Трябва да е отишла да закуси — отвърна един от тях, като се смееше.

— Или пък ще се е хвърлила в леглото, за да си подремне — добави друг, като се смееше по-силно от всеки друг път.

prikljuchenijata_na_pinokio_moreto.jpg

От тия несвързани отговори и от тия глупави смехове Пинокио разбра, че другарите му бяха устроили лоша шега, като бяха го накарали да повярва в нещо, което не беше вярно; засегнат, той им каза с гневен глас:

— Е, сега какво спечелихте, като ме накарахте да повярвам в историята за акулата?

— Спечелихме нещо!… — отвърнаха в хор тия нехранимайковци.

— И какво е то?…

— Какво ли? Накарахме те да отсъстваш от училище и да дойдеш с нас. Не те ли е срам да се явяваш всеки ден точен и прилежен на урок? Не те ли е срам да се занимаваш толкова много?

— Че ако аз се занимавам, вас какво ви засяга?

— Много ни засяга, защото ни излагаш пред учителя…

— Защо?

— Защото учениците, които се занимават, винаги засенчват ония, които нямат желание да се занимават. А пък ние не искаме да бъдем засенчвани! И ние имаме честолюбие!…

— И тогава какво трябва да сторя, за да ви задоволя?

— Трябва и ти като нас да се отвратиш от училището, от уроците и от учителя, които са нашите трима големи врагове.

— Ами ако искам да продължа да се занимавам?

— Няма да те поглеждаме вече и при пръв случай ще си платиш!…

— Наистина вие без малко ще ме разсмеете — каза Пинокио, като поклати глава.

— Хей, Пинокио! — викна тогава най-едрото от момчетата, като се приближи до лицето му. — Я не се хвали и не се перчи толкова много, защото ако ти не се боиш от нас, и ние не се боим от теб! Не забравяй, че ти си самичък, а ние сме седем души.

— Седем като смъртните грехове — каза Пинокио, като избухна в смях.

— Чухте ли? Обиди всички ни! Сравнява ни със седемте смъртни грехове!

— Пинокио, поискай извинение за обидата… иначе тежко ти и горко!…

— Куку! — извика Пинокио, като чукна с показалец по върха на носа си в знак на подигравка.

— Пинокио, зле ще свършиш!

— Куку!

— Ще те напердашим като магаре!…

— Куку!

— Ще се върнеш вкъщи с разбит нос!…

— Куку!

— Аз сега ще ти дам на теб едно куку! — извика най-смелият от тия безделници. — На ти сега туй и си го запази за вечеря.

И при тия думи той му стовари един юмрук върху главата.

Но както трябваше да се очаква, Пинокио отговори веднага с друг юмрук и за миг борбата стана обща и настървена.

Макар че беше самичък, Пинокио се защищаваше като герой. С краката си от много кораво дърво той работеше тъй добре, че държеше винаги враговете си на почетно разстояние. Там, гдето краката му можеха да достигнат и да засегнат, оставяха винаги синини за спомен.

Тогава момчетата, ядосани, че не могат да премерят силите си с Пинокио тяло до тяло, намислиха да си послужат със снаряди и като развързаха вързопите с училищните си книги, започнаха да хвърлят върху него разните учебници и прочитни книги. Но Пинокио, който имаше подвижни и хитри очи, се снишаваше все навреме, така че томчетата, като минаваха над главата му, попадаха всички в морето.

Можете да си представите какво ставаше с рибите! Като смятаха, че тия книги са нещо за ядене, те се спускаха на ята, показвайки се от водата; но след като захапваха някоя страница или заглавна корица, я изплюваха веднага, като изкривяваха уста, сякаш искаха да кажат: „Не е за нас, ние сме свикнали да ядем по-хубави неща!“

Между това борбата ставаше все по-яростна. По едно време един голям рак, който беше излязъл от водата и бавничко се беше покатерил по брега, извика с дрезгав глас:

— Хей, уличници такива, престанете най-сетне! Тия ръкопашни боеве между момчета рядко свършват добре. Винаги се случва някое нещастие!…

Клетият рак! Все едно, че говореше на вятъра. Дори Пинокио, като се обърна назад и го изгледа сърдито, му каза грубо:

— Млъкни, досадни рако! По-хубаво ще сториш, ако глътнеш някое лекарство, за да излекуваш простиналото си гърло. По-скоро иди в леглото и гледай да се изпотиш!

През това време момчетата, които бяха вече изхвърлили всичките си книги, съгледаха наблизо вързопа с книгите на Пинокио и в миг ги докопаха.

Между тия книги имаше един том, подвързан с дебел картон, с гръб и с върхове от пергамент. Беше учебник по аритметика. Оставям на вас да си представите дали беше много тежък!

Един от уличниците сграби този том и като се прицели в главата на Пинокио, го запрати с всичката си сила, но вместо да улучи Пинокио, улучи един от другарите си, който побледня като платно и можа да каже само тия думи:

— О, мамо… помогни ми… умирам!

prikljuchenijata_na_pinokio_ranen.jpg

И се строполи върху пясъка на брега.

При вида на умрелия си другар децата, изплашени, хукнаха да бягат и след няколко минути не се виждаше никой от тях.

Но Пинокио остана там и макар от мъка и от страх да беше и той повече мъртъв, отколкото жив, все пак се затича, натопи кърпата си в морската вода и се залови да мокри слепите очи на нещастния си училищен другар. И в същото време, като се заливаше в сълзи, го зовеше по име и му думаше:

— Евгений!… Клети мой, Евгений!… Отвори си очите и ме погледни!… Защо не ми отговаряш? Не бях аз, знай, който ти причини толкова голяма злина! Повярвай, не бях аз!… Отвори си очите, Евгений… Ако държиш очите си затворени, ще накараш и мен да умра… О, господи, как ще се върна сега вкъщи?… С каква смелост ще мога да се явя пред добрата си майка? Какво ще стане с мен?… Къде ще бягам?… Къде ще отида да се скрия?… О, колко щеше да бъде по-добре, хиляди пъти по-добре, ако бях отишъл на училище!… Защо послушах тия другари, които са моето проклятие?… Учителят ми беше казал!… И майка ми беше повтаряла: „Пази се от лоши другари!“ Но аз съм корава глава… оставям всички да ми кажат, каквото искат, а си правя, каквото си знам. И после изкупвам грешките си… И така, откакто съм на света, не съм бил нито четвърт час добре. Господи, какво ще стане с мен? Какво ще стане с мен? Какво ще стане с мен?

И Пинокио продължаваше да плаче, да крещи, да се удря с юмруци по главата и да зове по име клетия Евгений, когато дочу изведнъж глух шум от стъпки, които се приближаваха.

prikljuchenijata_na_pinokio_karabinerite.jpg

Обърна се — двама карабинери.

— Какво правиш там, проснат на земята? — запитаха те Пинокио.

— Помагам на тоя училищен другар.

— Лошо ли му е станало?

— Изглежда, да!

— Какво ти лошо! — каза един от карабинерите, като се навеждаше и разглеждаше Евгений отблизо. — Това момче е ранено в сляпото око. Кой го рани?

— Не съм аз — измънка Пинокио, който бе останал без душа от страх.

— Щом не си ти, кой тогава го е наранил?

— Не съм аз — повтори Пинокио.

— И с какво е бил наранен?

— С тая книга.

И Пинокио пое от земята учебника по аритметика, подвързан с картон и пергамент, за да го покаже на карабинерите.

— Чия е тая книга?

— Моя.

— Достатъчно е, друго не трябва. Стани веднага и ела с нас.

— Но аз…

— Хайде с нас!

— Но аз съм невинен…

— Тръгвай с нас!

Преди да тръгнат, карабинерите повикаха неколцина рибари, които тъкмо в тоя миг минаваха с лодка близо до брега, и им казаха:

— Поверяваме ви това момченце, ранено в главата. Отнесете го у дома си и се погрижете за него. Утре ще се върнем да го видим.

След това се обърнаха към Пинокио и като застанаха от двете му страни, му заповядаха по войнишки:

— Напред! И върви бързо! Иначе по-лошо ще бъде за теб!

prikljuchenijata_na_pinokio_bqgstvo.jpg

Пинокио не чака да му повторят и тръгна бързо по оная пътека, която водеше за селото. Но клетото момче не разбираше вече къде се намираше. Струваше му се, че сънува грозен сън. Беше извън себе си. Очите му виждаха всичко двойно, краката му трепереха, езикът му беше залепнал на небцето и не можеше повече нито дума да отрони. И все пак при тоя вид оглупяване и затъпялост един много остър трън пронизваше сърцето му — мисълта, че прозорците на къщата на добрата си Фея между двамата карабинери. Би предпочел по-скоро да умре.

Тъкмо вече щяха да влязат в селото, когато силно подухване на вятъра отнесе шапката на Пинокио от главата му на десетина крачки разстояние.

— Ще ми позволите ли — каза Пинокио на карабинерите — да отида да си взема шапката?

— Иди, но чевръсто.

Пинокио отиде, пое шапката си… но вместо да я сложи на главата си, захапа я и хукна към морския бряг. Летеше като куршум.

Като сметнаха, че ще бъде трудно да го настигнат, карабинерите насъскаха подир него едно едро овчарско куче, което бе печелило първа награда при всички надбягвания на кучета. Пинокио тичаше и кучето тичаше още по-бързо от него. Хората се подаваха от прозорците и се трупаха на улицата, любопитни да видят края на това свирепо надбягване. Но не можаха да задоволят любопитството си, защото овчарското куче и Пинокио вдигнаха по пътя такъв прахоляк, че след няколко минути не можеше вече да се види каквото и да било.