Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (34)

Глава XXXIV

Хвърлен в морето, Пинокио бива изяден от рибите и става отново кукла както преди, но, докато плува, за да се спаси, бива погълнат страшната акула

След петдесет минути, през които магаренцето беше под водата, купувачът си каза:

— Досега моето куцо магаренце трябва да се е удавило. Я да си го изтегля вече и да си направя от кожата му един хубав тъпан.

И започна да тегли въжето, с което го беше вързал за крака. След като тегли, тегли, тегли, най-сетне видя да се показва от водата… сещате ли се какво? Вместо умрялото магаренце видя да се показва от водата една жива кукла.

Като видя тая дървена кукла, клетият човечец помисли, че сънува и остана смаян, със зинала уста и с опулени очи.

Като се посъвзе, каза, като плачеше и заекваше:

— А магаренцето, което хвърлих в морето, къде е?

— Магаренцето съм аз! — отвърна куклата, като се смееше.

— Ти ли?

— Аз.

— Ах ти, измамнико! Да не искаш да ме вземаш на подбив?

— Да те вземам на подбив ли? Нищо подобно, говоря ти сериозно.

— Но как така ти, който преди малко беше магаре, сега, след като постоя във водата, си станал дървена кукла?…

— Трябва да се дължи на морската вода. Морето прави такива шеги.

— Внимавай, дървен палячо, внимавай!… Не си мисли, че можеш да се забавляваш с мен. Тежко ти и горко, ако ми се изпари търпението!

— Е добре, господарю, искаш ли да узнаеш цялата истинска история? Отвържи ми крака и ще ти я разправя.

Тъй като любопитстваше да узнае истинската история, купувачът развърза веднага възела на въжето и тогава Пинокио, като се почувства свободен като птица във въздуха, заговори:

— И тъй, трябва да знаеш, че аз бях дървена кукла, каквато съм сега, но ми предстоеше да стана момче като многото други момчета на тоя свят. И щях да стана, ако поради слабото си желание да уча и поради туй, че слушах лошите си другари, не бях избягал от дома… и един прекрасен ден, като се събудих, се видях превърнат на магаре с грамадни уши… и с голяма опашка!… Какъв срам беше за мен!… Да не ти дава господ да изпитваш такъв срам!… Като ме закараха на магарешкия пазар да ме продадат, бях купен от директора на един цирк, който си втълпи в главата да ме направи голям танцьор и голям прескоквач на обръчи; но една вечер, през време на представлението, паднах лошо и окуцях с двата си крака. Тогава директорът, като не знаеше какво да прави с едно окуцяло магаре, ме изпрати да ме продадат и ти ме купи!

— За съжаление! За теб платих двайсет петачета. А сега кой ще ми върне парите?

— А защо ме купи? Купи ме, за да си направиш от кожата ми тъпан!… Тъпан!…

— За съжаление! А сега къде ще намеря друга кожа?…

— Не се отчайвай, господарю. Толкова магаренца има по света!

— Я ми кажи, нахални немирнико, тук ли свършва твоята история?

— Не — отвърна Пинокио, — още две думи и тогава историята е свършена. След като ме купи, ти ме доведе на това място да ме убиеш, но после от милост предпочете да ми вържеш на шията камък и да ме хвърлиш на дъното на морето. Това чувство на нежност ти прави голяма чест и аз завинаги ще ти бъда признателен. Обаче, драги господарю, тоя път си направил сметката без Феята…

— А коя е тази Фея?

— Тя е моята майка, която прилича на всичките добри майки, които обичат много децата си и винаги бдят над тях и се грижат за тях нежно при всяко нещастие, дори когато тия деца заради лекомислието си и лошото си поведение заслужават да бъдат напуснати и оставени сами на себе си. И тъй, казах, че щом видя, че съм изложен на опасност да се удавя, добрата Фея изпрати веднага около мен безбройно ято риби, които, като смятаха, че съм истинско умряло магаренце, започнаха да ме ядат. И как лапаха! Никога не съм допускал, че рибите биха могли да бъдат по-лакоми от децата. Едни ми изядоха ушите, други муцуната, други шията и гривата, други кожата на краката, други кожата на гърба… и между тях една риба беше тъй любезна, че изяде опашката ми.

— Отсега нататък — каза ужасеният купувач — кълна се, няма да вкуся вече риба. Би ми било много неприятно да разпоря някой барбун или някой пържен калкан и да намеря в него магарешка опашка!

— И аз мисля като теб — отвърна Пинокио, като се смееше. — Впрочем, трябва да знаеш, че когато рибите изядоха цялата магарешка обвивка, която ме покриваше от главата до петите, стигнаха, естествено, до костите… или по-добре казано, до дървото, защото, както виждаш, аз съм направен от много кораво дърво. Но след като гризнаха по един-два пъти, тия лакоми риби разбраха веднага, че дървото не беше храна за зъбите им и отвратени, се пръснаха коя на една страна, коя на друга, без дори да се обърнат и да ми благодарят… Ето аз ти разказах по какъв начин, като изтегли въжето, намери жива кукла вместо умряло магаренце.

— Твоята история не ме интересува — извика купувачът озверен. — Аз знам, че похарчих двайсет петачета, за да те купя, и си искам обратно парите. Знаеш ли какво ще направя? Ще те отведа пак на пазара и ще те продам на тегло като сухо дърво за горене.

— Продавай ме, аз съм доволен — каза Пинокио.

Но при тия думи с един скок се озова във водата. И като плуваше весело и се отдалечаваше от брега, викаше на бедния купувач:

— Сбогом, господарю, ако ти потрябва кожа за тъпан, спомни си пак за мен.

И после започна да се смее, като продължаваше да плува. След малко, като се обърна назад, извика още по-силно:

— Сбогом, господарю. Ако ти потрябва сухо дърво за горене, спомни си пак за мен.

В съвсем кратко време Пинокио успя да се отдалечи толкова много, че почти не се виждаше вече или по-скоро виждаше се на морската повърхност само една черна точица, която от време на време изкарваше крака извън водата и подскачаше като делфин в добро настроение.

Като си плуваше така напосоки, Пинокио видя сред морето една скала, която сякаш беше от бял мрамор, и на върха на скалата една хубава козичка, която блееше нежно и му правеше знак да се приближи.

Най-странното беше, че тая козичка, вместо да бъде бяла или черна, или пък сива като другите кози, беше тъмносиня, но с ослепителен тъмносин цвят, който напомняше твърде много костите на хубавото момиче.

Можете да си представите колко силно заби сърцето на Пинокио. Той заплува с удвоена сила към скалата. Беше вече на половината път, когато изведнъж из водата излезе и се впусна срещу него една глава на морско чудовище с широко разтворена уста като бездна и с три редици зъби, от които човек би се изплашил, дори ако ги видеше нарисувани.

И знаете ли кое беше това морско чудовище?

Това морско чудовище беше оная грамадна акула, за която стана вече няколко пъти дума и която заради настървеността си и ненаситната си лакомия носеше прякора „Атила за рибите и рибарите“.

Можете да си представите уплахата на Пинокио при вида на чудовището. Опита се да го отбегне, да промени пътя си, но оная огромна зинала уста се приближаваше към него с бързината на стрела.

— Бързай, Пинокио, моля те! — викаше, блеейки, красивата козичка.

И Пинокио плуваше отчаяно с ръцете си, с гърдите си, с краката си.

— Бягай, Пинокио, защото чудовището се приближава!…

И Пинокио, като напъваше всичките си сили, удвояваше бързината на бягането.

— Внимавай, Пинокио!… Чудовището те настига!… Ето го!… Ето го!… Бързай или си загубен!…

Пинокио продължаваше да напъва все повече и повече силите си и плуваше с бързината на куршум. И вече беше близо до скалата, и козичката, надвесила се цялата над морето, му подаваше крачката си, за да му помогне да излезе из водата…

Но вече беше късно! Чудовището го бе настигнало, то лапна клетия Пинокио, както би лапнало едно кокоше яйце, и го глътна тъй бързо и с такава настървеност, че Пинокио, като падна долу в тялото на акулата, се удари тъй силно, че остана замаян в продължение на четвърт час.

Когато дойде на себе си, той не можеше да разбере къде се намира. Около него беше тъй тъмно и непрогледно, та му се струваше, че е паднал с главата надолу в мастилница, пълна с мастило. Той се вслуша, но не чу никакъв шум: само от време на време усещаше по лицето си силни подухвания на вятър. Отначало не можеше да разбере откъде излизаше тоя вятър, но после разбра, че излизаше от дробовете на чудовището, защото трябва да се знае, че акулата страдаше от задух и когато дишаше, сякаш духаше северният вятър.

Отначало Пинокио се опита да се понасърчи, но когато му стана съвсем ясно, че е затворен в тялото на морското чудовище, тогава започна да плаче и да крещи; и като плачеше, викаше:

— Помощ! Помощ! О, клетият аз! Няма ли някой да дойде да ме спаси?

— Кой искаш да те спаси, нещастнико?… — обади се в мрака един писклив глас.

— Кой говори така? — запита Пинокио, като чувстваше, че се смръзва от страх.

— Аз съм! Един нещастен тон, погълнат заедно с теб от акулата. А ти каква риба си?

— Аз нямам нищо общо с рибите. Аз съм кукла.

— Е тогава, щом не си риба, какво търсиш в търбуха на акулата?

— Как какво търся? Аз не съм влязъл самичък вътре, ами акулата ме глътна. А сега какво да правим в тоя мрак?…

— Да се примирим и да чакаме акулата да ни смели и двамата!…

— Но аз не искам да бъда смлян! — извика Пинокио, като започна отново да плаче.

— Нито пък аз искам да бъда смлян — добави тонът, — но аз съм философ и се утешавам с мисълта, че щом си се родил риба, по-достойно е да умра под водата, отколкото в олиото!…

— Глупости! — извика Пинокио.

— Това е мое мнение — отвърна тонът, — а мненията, както казват нашите политици, трябва да бъдат зачитани!

— С една дума… аз искам да се махна оттука… искам да избягам…

— Ако можеш, избягай!…

— Много ли е голяма тая акула? — запита Пинокио.

— Смятай, че нейното тяло е по-дълго от километър, без да се взема под внимание опашката й.

Докато водеха тоя разговор в мрака, на Пинокио му се стори, че вижда надалече нещо като светлина.

— Какво ли ще е оная далечна светлинка? — каза Пинокио.

— Трябва да е някой наш другар по нещастие, който очаква като нас да бъде смлян!…

— Искам да отида да го намеря. Защо да не предположим, че това е някоя стара риба, която ще може да ми посочи пътя, за да избягам?

— Желая ти от сърце да избягаш, драга кукло.

— Сбогом, тоне.

— Сбогом, кукло, и добра сполука!

— Къде ще се видим пак?

— Кой знае… По-добре да не мислим дори за това!