Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (26)

Глава XXVI

Пинокио отива с училищните си другари на морския бряг, за да види ужасната акула

На следващия ден Пинокио отиде в общинското училище.

Можете да си представите ония немирни и закачливи момчета, които видяха да влиза в училището им един дървен палячо! То беше смях, който нямаше край. Един го закачаше така, друг инак; един му грабваше шапката от ръката, друг му дърпаше палтото отзад; един се опитваше да му изрисува мустаци под носа, друг дръзваше дори да му връзва конци за краката и ръцете, за да го разиграва.

Известно време Пинокио не обръщаше внимание; но накрая, като му се изпари търпението, той се обърна към ония, които най-много го закачаха и го подиграваха, и им каза строго.

— Внимавайте, хей момчета, аз не съм дошъл тук да ви бъда смешник. Аз уважавам другите и искам и мен да уважават.

— Браво бе дяволе! Ти говориш като по книга! — извикаха немирниците, като залитаха от лудешки смях; и един от тях, по-нахален от другите, посегна да хване куклата за върха на носа.

Но не успя, защото Пинокио протегна крака си под масата и го ритна в пищялите.

— Ох, че корави крака! — извика момчето, като си търкаше синината, която му бе причинил Пинокио.

— И какви лакти!… По-твърди и от краката! — каза друго момче, което поради дебелашките си закачки си бе спечелило един удар с лакът в корема.

Във всеки случай след ритника и удара с лакътя Пинокио веднага спечели уважението и симпатията на всички момчета в училище; всички го галеха и го обичаха от сърце.

Също тъй и учителят се хвалеше с него, защото го виждаше внимателен, прилежен, умен, винаги пръв при влизане в училището и винаги последен при излизане.

Единственият недостатък, който имаше, беше тоя, че общуваше с много другари, между които имаше мнозина безделници, познати със слабото си желание да учат и да заслужат похвали.

Учителят го предупреждаваше всеки ден, добрата Фея също тъй не пропускаше да му казва и повтаря много пъти:

— Внимавай, Пинокио! Рано или късно тия твои лоши училищни другари ще те накарат да изгубиш любовта си към учението и може би ще ти навлекат някоя голяма беда.

— Няма опасност! — отвръщаше Пинокио, като докосваше с показалец челото си, сякаш за да каже: „Тук вътре има толкова ум!“

Но един прекрасен ден, като отиваше на училище, срещна неколцина от постоянните си другари, които му казаха:

— Знаеш ли голямата новина?

— Не.

— В морето, тук наблизо, е пристигнала една акула, голяма като планина.

— Наистина ли?… Дали не е същата акула от времето, когато се удави клетият ми баща?

— Ние отиваме на брега да я видим. Ще дойдеш ли и ти?

— Аз… Не, ще отида на училище.

— А бе, какво държиш толкова на училището? На училище ще отидем утре. С един урок повече или по-малко — все същите магарета ще си останем.

— Ами учителят какво ще каже?

— Нека си казва, каквото си ще. Затуй му плащат — по цял ден да мърмори.

— Ами майка ми?

— Майките никога нищо не узнават — отвърнаха безделниците.

— Знаете ли какво ще направя? — каза Пинокио. — Акулата искам да видя по известни свои съображения… но ще отида да я видя след училище.

— Клети глупако! — възрази един от дружината. — Да не смяташ, че една толкова голяма риба ще поиска да стои там, за да ти угоди? Щом й дотегне, ще се отправи на друга страна и тогава, който я видял, видял я.

— За колко време ще стигнем оттук до брега? — запита Пинокио.

— За един час ще отидем и ще се върнем.

— И тъй, да тръгваме! Да видим кой ще стигне пръв! — извика Пинокио.

След като бе даден знак за тръгване, тия безделници с книги и тетрадки под мишница хукнаха през полята. Пинокио бягаше все пред другите, сякаш имаше крила на краката си.

От време на време, като се обръщаше назад, подиграваше другарите си, изостанали на доста голямо разстояние, и като ги виждаше запъхтени, изпрашени и с провиснал език, се смееше от сърце. Клетникът не знаеше в тоя миг към какви страхове и към какви ужасни нещастия отиваше!…