Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (32)

Глава XXXII

На Пинокио порастват магарешки уши и след това става истинско магаре и започва да реве

Какво беше това лошо нещо?

Ще ви кажа, мои скъпи малки читатели. Като се събуди, Пинокио започна неволно да си чеше главата и като си чешеше главата, усети…

Догаждате ли се какво усети?

Усети смаян, че ушите му са пораснали повече от една педя.

Вие знаете, че от раждане Пинокио имаше много малки уши, толкова малки, че с просто око не се виждаха! Тъй че можете да си представите колко поразен остана, когато забеляза, че през нощта ушите му се бяха така удължили, че изглеждаха като две метлички.

Веднага отиде да потърси огледало, за да се види; но като не намери огледало, напълни легена с вода и като се огледа в нея, видя това, което никога не би пожелал да види — видя образа си, разхубавен от две великолепни магарешки уши.

Вие можете да си представите мъката, срама и отчаянието на клетия Пинокио.

Започна да плаче, да вика, да удря главата си о стената, но колкото повече се отчайваше, толкова повече растяха ушите му, растяха и ставаха космати към върха.

При шума на острите му писъци влезе в стаята му една сънлива белка, която живееше на горния етаж; като видя Пинокио тъй силно възбуден, тя го запита съчувствено:

— Какво ти е, скъпи съседе?

— Болен съм, моя сънливке, много съм болен… и то от болест, която много ме плаши! Разбираш ли от пулс?

— Мъничко.

— Я провери дали случайно нямам треска.

Сънливката повдигна дясната си лапа напред и след като попипа пулса на Пинокио, му каза, като въздишаше:

— Приятелю мой, неприятно ми е, че трябва да ти съобщя нещо лошо!…

— Какво?

— Ти имаш много лоша треска!…

— И що за треска е тя?

— Магарешка треска.

— Не я разбирам тая треска! — отвърна Пинокио, който за съжаление много добре я беше разбрал.

— Тогава ще ти обясня — добави сънливката. — И тъй, знай, че след два или три часа ти няма да бъдеш вече нито кукла, нито момче…

— А какво ще бъда?

— След два или три часа ти ще станеш едно истинско магаре като ония, които теглят двуколките и които носят зеле и салата на пазара.

— О! Горко ми! Горко ми! — извика Пинокио, като хвана с ръце двете си уши и започна гневно да ги тегли и дърпа, като да бяха чужди.

— Драги мой — подзе сънливката, за да го утеши, — какво ще правиш? Това вече е съдба. В указите на мъдростта е написано, че всички ония лениви момчета, които гледат с досада на книгите, на училището и на учителите си и минават дните си в забавления, в игри и развлечения, трябва рано или късно да се превърнат на малки магарета.

— Но наистина ли е така? — запита Пинокио, като хълцаше.

— За съжаление, така е. И сега плачът е безполезен. Трябвало е да мислиш по-рано за това!

— Но вината не е моя, цялата вина, повярвай ми, сънливке, е на Фитилчо!…

— И кой е тоя Фитилчо?

— Един мой училищен другар. Аз исках да се върна вкъщи, исках да бъда послушен, исках да продължа да уча и да заслужа похвала… Но Фитилчо ми каза: „Защо искаш да се мъчиш да учиш? Защо искаш да ходиш на училище? Ела с мен в «Страната на забавленията», там няма да учим, от сутрин до вечер само ще се развличаме и ще я караме винаги весело.“

— А ти защо послуша съвета на тоя лъжлив приятел, на тоя лош другар?

— Защо ли?… Защото, сънливке моя, аз съм неразумен и… безсърдечен дървен палячо. О, ако имах малко сърце, нямаше да оставя добрата Фея, която ме обичаше като майка и която е направила толкова много за мен!… И сега нямаше да бъда вече кукла… а щях да бъда разумно момченце, каквито има толкова много по света! А!… Но ако срещна Фитилчо, тежко му и горко! Хубаво ще го насоля!…

И понечи да излезе. Но когато стигна до вратата, спомни си, че има магарешки уши и тъй като се срамуваше да ги покаже на другите, взе един голям каскет от памучен плат и го нахлузи чак до върха на носа си.

След това излезе и се залови да търси навсякъде Фитилчо. Търси го по улицата, по площадите, в театърчетата, навсякъде, но не го намери. Пита за него всички, които срещна на улицата, никой не беше го видял.

Тогава отиде да го потърси вкъщи и като стигна до вратата, похлопа.

— Кой е? — запита Фитилчо отвътре.

— Аз съм! — отвърна Пинокио.

— Почакай малко, ще ти отворя.

След половин час вратата се отвори и можете да си представите колко учуден остана Пинокио, когато влизайки в стаята, видя приятеля си Фитилчо с голям каскет от памучен плат, нахлузен чак до носа.

При вида на тоя каскет Пинокио почувства, че почти се утешава и си помисли: „Дали приятелят ми не е болен от същата болест? Дали и той не страда от магарешка треска?…“

И като се преструваше, че не е забелязал нищо, го запита, усмихвайки се:

— Как си, драги Фитилчо?

— Много добре, като мишка при пита кашкавал.

— Сериозно ли говориш?

— Че защо трябва да те лъжа?

— Извинявай, приятелю, но защо държиш на главата си тоя каскет, който ти закрива целите уши?

— Тъй нареди лекарят, понеже си ударих коляното. А ти, драги Пинокио, защо носиш тоя каскет, нахлузен чак под носа?

— Тъй нареди лекарят, понеже си охлузих единия крак.

— О, клетият Пинокио!…

— О, клетият Фитилчо!…

След тия думи последва дълго мълчание, през време на което двамата приятели се гледаха подигравателно.

Най-сетне Пинокио каза на другаря си с престорено сладък глас:

— Задоволи едно мое любопитство, драги Фитилчо, страдал ли си някога от болест в ушите?

— Никога!… А ти?

— Никога! А пък от тая заран насам едното ми ухо ме боли много.

— И мен също тъй ме боли едното ухо.

— Тъй ли?… Е, кое ухо те боли?

— И двете. А теб?

— И двете. Да не е една и съща болест?

— Боя се, че ще е тъй.

— Искаш ли да ми направиш удоволствие, Фитилчо?

— На драго сърце! От все сърце!

— Ще ми покажеш ли ушите си?

— Защо не? Но първо искам да видя твоите, драги Пинокио.

— Не, пръв трябва да бъдеш ти.

— Не, драги. Първо ти, после аз!

— Е добре — каза тогава Пинокио, — да направим едно приятелско споразумение.

— Я да чуем какво е това споразумение?

— Да си махнем и двамата едновременно каскетите. Приемаш ли?

— Приемам.

— И тъй, внимание!

И Пинокио започна да брои на висок глас:

— Едно! Две! Три!

При думата три двете момчета свалиха каскетите си и ги хвърлиха във въздуха.

И тогава се разигра сцена, която би била невероятна, ако не беше станала в действителност: когато се видяха, засегнати от едно и също нещастие, вместо да останат посрамени и опечалени, Пинокио и Фитилчо започнаха да си сочат с очи прекомерно порасналите уши и след като си размениха хиляди дебелашки шеги и закачки, накрая избухнаха в смях.

И се смяха, смяха толкова много, че трябваше да се опрат на нещо, за да не паднат. Но в най-хубавия миг на смеха Фитилчо изведнъж утихна и като се олюляваше и му се променяше цветът, каза на приятеля си:

— Помощ, помощ, Пинокио!

— Какво ти е?

— Уви! Повече не мога да стоя прав на краката си.

— Също и аз не мога — извика Пинокио, като плачеше и залиташе.

И докато си говореха така, превиха се и двамата на пода и започнаха да обикалят и да тичат из стаята на четири крака. И докато тичаха, ръцете им се превърнаха в магарешки крака, лицата им се удължиха и станаха муцуни и гърбовете им се покриха със светлосива козина, прошарена с черно.

Но най-лошият миг за двамата нещастници знаете ли кой беше? Най-лошият и най-унизителният миг бе тоя, когато усетиха, че им расте отзад опашка. Тогава сразени от срам и от мъка, те се опитаха да плачат и да се оплакват от съдбата си.

Що им трябваше! Вместо стонове и жалби те издаваха магарешки ревове.

В това време на вратата се похлопа силно и един глас извика:

— Отворете! Аз съм коларят, който ви докара в тоя град. Отворете веднага или мислете му!