Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (6)

Глава VI

Пинокио заспива с крака върху мангала и заранта се събужда със съвсем изгорели ходила

Тъкмо тогава се случи лоша нощ. Гърмеше силно, святкаше се, сякаш небето възпламваше, студен и лудешки вятър, като свиреше гневно и повдигаше огромен облак от прахоляк, караше всичките дървета в полето да пищят и да скърцат.

Пинокио се боеше много от светкавиците и гръмотевиците, но гладът беше по-силен от страха. Поради това той излезе от къщи, плю си на петите и със стотина скока стигна до селото, задъхан, с изплезен език като на ловджийско куче.

Но завари селото тъмно и пусто. Дюкяните бяха затворени; вратите на къщите затворени; прозорците затворени. По улиците не се виждаш дори и куче. Сякаш бе село на мъртъвци.

Тогава Пинокио, обхванат от отчаяние и глад, се лепна на звънеца на една къща и започна да звъни непрекъснато, като си казваше:

— Все ще се покаже някой.

И наистина показа се старче с нощно кепе на глава, което извика съвсем ядосано:

— Какво искаш по това време?

— Ако обичате да ми дадете малко хляб.

— Почакай там, ей сегичка ще се върна — отвърна старчето, като смяташе, че има работа с някой от ония нехранимайковци, които се забавляват нощем да звънят на звънците на къщите, за да безпокоят добрите хора, които си спят спокойно.

След половин минута прозорецът се отвори отново и се чу гласът на старчето:

— Застани под прозореца и подложи шапката си.

Пинокио, които още нямаше шапка, застана под прозореца и усети, че се изля отгоре му грамаден леген с вода, която го измокри от главата до петите.

Върна се вкъщи като мокра кокошка и изтощен от умора и глад; и понеже нямаше сили да стои прав, седна, като сложи измокрените си и изкаляни крака на мангала, пълен с жарава. И заспа. И докато спеше, краката му, които бяха от дърво, се запалиха и полека-лека се овъглиха и се превърнаха на пепел.

А Пинокио продължаваше да спи и да кашля, сякаш краката му принадлежаха на друг. Най-сетне на разсъмване се събуди, тъй като някой бе похлопал на вратата.

— Кой е? — запита Пинокио, като се прозяваше и търкаше очи.

— Аз съм — отвърна един глас.

Тоя глас беше гласът на Джепето.