Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Avventure di Pinocchio, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)

Издание:

Карло Колоди. Приключенията на Пинокио

Италианска. Първо издание

ИК „Софи-Р“, София, 1995

История

  1. — Добавяне

Глава XVII

Пинокио изяжда захарта и не иска да вземе очистително, но когато вижда гробарите, които идват да го отнесат, скланя да изпие очистителното. После казва една лъжа и за наказание му пораства носът

Щом тримата лекари излязоха от стаята, Феята се приближи до Пинокио и след като го пипна по челото, разбра, че го измъчваше страшна треска.

prikljuchenijata_na_pinokio_lekarite.jpg

Тогава тя разтвори някакъв бял прах в половин чаша вода и като му я подаде, му каза нежно:

— Изпий това и след няколко дни ще бъдеш здрав.

Пинокио погледна чашата, поизкриви устата си и след това запита плачешком:

— Сладко ли е, или горчиво?

— Горчиво е, но ще ти помогне.

— Щом е горчиво, не го искам.

— Послушай ме, изпий го.

— Аз горчиво не обичам.

— Изпий го: след като го изпиеш, ще ти дам бучка захар, за да ти се промени вкусът.

— Где е бучката захар?

— Ето я — каза Феята, като я извади от една златна захарница.

— Първо искам бучката захар, а след това ще изпия тая горчива вода…

— Обещаваш ли?

— Да…

Феята му даде бучката захар и Пинокио, след като я схруска и глътна в миг, каза, като си облизваше устните:

— Хубаво щеше да бъде, ако и захарта беше лекарство! Всеки ден бих я вземал като очистително.

— Сега си изпълни обещанието и изпий тия няколко капки вода, които ще ти възвърнат здравето.

Пинокио пое неохотно чашата и пъхна вътре върха на носа си; след това я доближи до устните си; после пак пъхна в нея върха на носа си; най-сетне каза:

— Много е горчиво! Много горчиво! Не мога да го изпия!

— Как можеш да разправяш така, щом не си го вкусил?

— Представям си! Усетих го по миризмата. Първо искам още една бучка захар… и след това ще го изпия.

Тогава Феята с всичкото търпение на добра майка му сложи в устата още малко захар и след това му подаде пак чашата.

— Така не мога да го изпия! — каза Пинокио, като се мръщеше.

— Защо?

— Защото ме дразни оная възглавница, която е в краката ми.

Феята махна възглавницата.

— Безполезно е! Нито така мога да го изпия…

— Какво друго те дразни?

— Дразни ме вратата на стаята, която е полуотворена.

Феята отиде и затвори вратата.

— Изобщо — извика Пинокио, като се разплака — тая горчива вода не искам да я пия, не, не, не!…

— Момчето ми, ще се разкайваш…

— Все ми е едно…

— Твоята болест е тежка…

— Все ми е едно…

— За няколко часа треската ще те отнесе на оня свят…

— Все ми е едно…

— Не те ли е страх от смъртта?

— Ни най-малко!… Предпочитам да умра, отколкото да пия това лошо лекарство.

В тоя миг вратата на стаята се отвори и влязоха четири зайци, черни като мастило. Те носеха на рамената си малък погребален ковчег.

— Какво искате от мен? — извика Пинокио, като се надигна изплашен на леглото.

prikljuchenijata_na_pinokio_zaicite.jpg

— Дойдохме да те вземем — отвърна най-едрият заек.

— Да ме вземете ли?… Но аз още не съм умрял!…

— Още не, но ти остават само няколко минути да живееш, щом си отказал да изпиеш лекарството, което щеше да те излекува от треската…

— О, моя Фейо, о, моя Фейо — започна тогава да крещи Пинокио, — дай ми веднага чашата… Моля ти се по-скоро, защото не искам да умра, не… не искам да умра…

prikljuchenijata_na_pinokio_lekarstvoto.jpg

И като сграбчи чашата с двете си ръце, той я изпразни на един дъх.

— Здраве да е! — казаха зайците. — Тоя път дойдохме напразно.

И като сложиха отново малкия ковчег върху раменете си, излязоха от стаята, като мърмореха нещо през зъби.

След няколко минути Пинокио скочи от леглото съвсем оздравял, защото трябва да се знае, че дървените човечета се разболяват рядко и оздравяват много бързо.

И Феята, като го гледаше да тича и подскача из стаята пъргав и весел като младо петле, му каза:

— Значи моето лекарство наистина ти помогна, а?

— Каква ти помощ! То ми възвърна живота!…

— Ами тогава защо ме накара да те моля толкова да го изпиеш?

— Защото ние децата всички сме такива. Боим се от лекарствата повече, отколкото от болестта.

— Срамота е!… Децата трябва да знаят, че доброто лекарство, взето навреме, може да ги спаси от тежка болест и може би дори и от смърт…

— О! Друг път няма да карам толкова да ме молят! Ще си спомня за черните зайци с ковчега на рамената… и тогава ще грабна чашата и ще я гаврътна!…

— Сега ела малко насам и ми разкажи как си попаднал в ръцете на убийците.

— Ето как: стопанинът на куклите, Огнегълтачът, ми даде няколко жълтици и ми каза: „На, занеси ги на баща си!“, но из пътя срещнах една лисица и един котак, и двамата много добри, които ми казаха: „Искаш ли тия жълтици да станат хиляда и две хиляди? Ела с нас и ние ще те заведем на Нивата на чудесата.“ И аз казах: „Да вървим.“ И по-късно те ми казаха: „Да се спрем в тая странноприемница «Червеният рак» и след полунощ ще продължим пътя си.“ Когато се събудих, нямаше ги, защото бяха отпътували. Тогава тръгнах сам в нощта. Беше тъмно като в рог, поради което се натъкнах из пътя на двама убийци, навлекли два чувала, които ми казаха: „Извади парите“, а аз им отвърнах, че нямам, защото бях скрил четирите жълтици в устата си; един от убийците се опита да пъхне ръцете си в устата ми и аз му отхапах ръката и след това я изплюх, но вместо ръка изплюх котешка лапа. Хукнах да бягам и убийците подир мен, докато най-сетне ме настигнаха и ме вързаха за врата на едно дърво от тая гора, като казаха: „Утре ще се върнем тук и тогава ще бъдеш мъртъв и с отворена уста и ние ще ти задигнем жълтиците, които си скрил под езика си.“

— А сега къде са жълтиците? — попита го Феята.

— Загубих ги! — отвърна Пинокио. Но той излъга, защото жълтиците бяха в джоба му.

Щом изрече лъжата, неговият нос, който и без това беше дълъг, веднага стана по-дълъг.

— И къде ги изгуби?

— В гората, тук наблизо.

При тая втора лъжа носът продължи да расте.

— Щом си ги изгубил в близката гора — каза Феята, — ще ги потърсим и ще ги намерим, защото всичко, което се изгуби в близката гора, се намира!

— А, сега си спомням добре — додаде Пинокио, като се заплиташе, — четирите жълтици не съм ги изгубил, и без да забележа, ги глътнах, когато пиех лекарството.

При тая трета лъжа носът му се удължи толкова много, че клетият Пинокио не можеше да се обърне на никоя страна. Ако се извърнеше насам, блъсваше носа си в леглото или в стъклата на прозореца, ако се извърнеше натам, удряше го в стените или във вратата на стаята, ако повдигнеше малко главата си, имаше опасност да го завре в окото на Феята.

А Феята го гледаше и се смееше.

— Защо се смееш? — запита я Пинокио, съвсем смутен и обезпокоен за носа си, който растеше всеки миг.

— Смея се на лъжата, която каза.

— Откъде знаеш, че съм казал лъжа?

— Лъжите, моето момче, се познават веднага, защото има два вида лъжи, едни, на които краката са къси, и други, на които носът е дълъг.

Като не знаеше къде да се дене от срам, Пинокио се опита да избяга от стаята, но не му се удаде. Неговият нос беше пораснал толкова, че не можеше да мине през вратата.

prikljuchenijata_na_pinokio_feiata.jpg