Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Avventure di Pinocchio, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)

Издание:

Карло Колоди. Приключенията на Пинокио

Италианска. Първо издание

ИК „Софи-Р“, София, 1995

История

  1. — Добавяне

Глава XXXI

След пет месеца блажен живот Пинокио за голямо свое учудване усеща, че му поникват магарешки уши и става магаре с опашка и всичко останало

Най-сетне колата пристигна; и пристигна, без да дига най-малък шум, тъй като колелата й бяха обвити с кълчища и парцали.

Теглеха я дванадесет чифта магаренца; всички еднакво големи, но с различна козина.

Някои бяха сиви, други бели, други пъстри, сякаш посипани със сол и чер пипер, други набраздени с големи жълти и тъмносини ивици.

Но най-странното беше, че тези дванадесет чифта или двадесет и четири магаренца, вместо да бъдат подковани като всичките други впрегатни или товарни животни, носеха на краката си човешки обувки от бяла кожа.

А коларят?

Представете си човече повече широко, отколкото високо, меко и мазно като маслена топка, с личице като червена ябълка, с устица, която винаги се смее и с тъничко и гальовно гласче като гласчето на котка, която се умилква около домакинята.

Всички деца, щом го видеха, се влюбваха в него и се надпреварваха кое по-напред да се качи на колата му, за да бъдат отведени в оная истински блажена страна, позната в географската карта с привлекателното име „Страна на забавленията“.

Действително, колата беше вече съвсем пълна с момченца на възраст от осем до дванадесет години, натрупани едни върху други като риба в саламура. Те се чувстваха зле, бяха натъпкани, не можеха почти да дишат; но никой не охкаше, никой не се оплакваше. Мисълта, че след няколко часа щяха да стигнат в страна, дето нямаше нито книги, нито училища, нито учители, ги правеше така доволни и примерни, че не чувстваха нито неудобствата, нито затрудненията, нито глада, нито жаждата, нито безсънието.

Щом се спря колата, човечето се обърна към Фитилчо и като се подмилкваше и любезничеше извънредно много, го запита усмихнато:

— Кажи ми, мое хубаво момче, искаш ли да дойдеш и ти в щастливата страна?

— Разбира се, че искам!

— Но те предупреждавам, мило мое, че в колата няма повече място. Както виждаш, препълнена е…

— Здраве да е — отвърна Фитилчо, — ако няма вътре, ще седна на стръката на колата. И с един скок се метна на стръката.

— А ти, любов моя?… — каза човечето, като се обърна крайно любезно към Пинокио. — Какво смяташ да правиш? Ще дойдеш ли с нас, или оставаш?…

— Оставам — отвърна Пинокио. — Искам да се върна вкъщи: искам да уча и да стана примерен ученик като всички добри момчета.

— Да ти е честито!

— Пинокио! — каза Фитилчо. — Послушай ме: ела с нас и ще прекараме весело.

— Не, не, не!

— Ела с нас и ще прекараме весело — извикаха други четири гласа от колата.

— Ела с нас и ще прекараме весело — извикаха заедно всичките стотина гласа от колата.

— Ако дойда с вас, какво ще каже моята добра Фея? — каза Пинокио, който бе започнал да омеква и да се колебае.

— Не му мисли толкова много. Не забравяй, че отиваме в страна, дето ще бъдем свободни да дигаме врява от сутрин до вечер!

Пинокио не отговори, но въздъхна; след това въздъхна пак; след това въздъхна трети път и най-сетне каза:

— Сторете ми малко място, искам да дойда и аз!…

— Всички места са запълнени — отвърна човечето, — но за да ти покажа колко си ми приятен, мога да ти отстъпя мястото си на капрата…

— А ти?

— Аз ще вървя пеш.

— Не, не съм съгласен. Предпочитам по-скоро да възседна едно от тия магаренца! — извика Пинокио.

Речено — сторено — доближи се до магаренцето, което беше в първия чифт отдясно и понечи да се метне на гърба му; но животното, обръщайки се внезапно към Пинокио, го удари силно с муцуната си в корема и го отхвърли във въздуха.

prikljuchenijata_na_pinokio_magareto.jpg

Можете да си представите безочливия и дебелашки смях на всички ония деца, които присъстваха на разигралата се сцена.

Но човечето не се засмя. Доближи се, изпълнено с нежност, до непослушното магаренце и като се преструваше, че иска да го целуне, му отхапа половината от дясното ухо.

Между това Пинокио стана от земята разлютен и се метна с един скок на гърба на клетото животно. И скокът беше така красив, че момчетата престанаха да се смеят и започнаха да викат: „Да живее Пинокио!“ и да ръкопляскат лудешки.

Но ето че изведнъж магаренцето вдигна двата си задни крака и тръсна така силно гърба си, че запрати клетия Пинокио посред пътя върху купчина чакъл.

Тогава пак избухна силен смях, но човечето, вместо да се смее, се почувства обхванато от толкова любов към неспокойното магаренце, че с една целувка му отхапа половината от другото ухо. След това каза на Пинокио:

— Възседни го пак и не се бой. На това магаренце му беше влязла някаква муха в главата; но аз му казах на ухо две думички и надявам се, че съм го укротил и вразумил.

Пинокио се качи на магаренцето и колата тръгна.

prikljuchenijata_na_pinokio_pytuvane.jpg

Но през времето, когато магаренцата препускат и колата се движеше по чакъла на главния път, на Пинокио му се стори, че чува сподавен и едва доловим глас, който му каза:

— Клети глупчо! Ти поиска да действаш както си знаеш, но ще се разкайваш!

Почти изплашен, Пинокио погледна насам-натам, за да разбере откъде идваха тия думи, но не видя никого: магаренцата препускаха, колата се плъзгаше, момчетата в колата спяха, Фитилчо хъркаше като сънлива белка и човечето, седнало на капрата, тананикаше през зъби:

„Нощем всички тихо спят, само аз един не спя…“

След като изминаха около половин километър, Пинокио чу пак същото слабо гласче, което каза:

— Запомни, глупчо! Децата, които престават да учат и обръщат гръб на книгите, на училището и на учителите, за да се отдадат всецяло на забавленията и развлеченията, свършват зле!… Знам го от опит!… И мога да ти го кажа! Ще дойде ден, когато ще плачеш ти, както плача и аз… но тогава ще бъде късно!

При тия думи, прошепнати съвсем тихо, Пинокио изплашен повече от всеки друг път, скочи от гърба на магаренцето и отиде да го хване за муцуната. И можете да си представите колко се смая, когато забеляза, че неговото магаренце плачеше… и плачеше като момче.

— Хей, господин човече — извика тогава Пинокио коларя, — знаете ли новото? Това магаренце плаче.

prikljuchenijata_na_pinokio_plach.jpg

— Нека плаче: като се ожени, ще се смее.

— Но ти май си го научил и да говори?

— Не, но то се е научило само да изговаря някои думи, тъй като е било три години в една трупа на дресирани кучета!

— Клетото животно!…

— Хайде, хайде — каза човечето, — да не си губим времето да гледаме как плаче едно магаре. Възседни го пак и да вървим — нощта е хладна и пътят е дълъг.

Пинокио се подчини, без да каже дума. Колата подзе отново своя бяг и на сутринта, призори, пристигнаха благополучно в „Страната на забавленията“.

prikljuchenijata_na_pinokio_palqcho.jpg

Тая страна не приличаше на никоя друга страна в света. Нейното население се състоеше само от момчета. Най-големите бяха на четиринадесет години, а най-малките — на осем. По улиците — едно веселие, един шум, една врява — свят да ти се завие! Навсякъде дружини от безделници: някои играеха на орехи, други на хвърляне на диск, някои на топка, други караха велосипед, някои яздеха дървено конче, други играеха на сляпа баба, някои на гоненица, други, облечени като палячовци, лапаха запалени кълчища, някои декламираха, други пееха, някои правеха смъртни скокове, други се забавляваха да вървят на ръце с краката във въздуха, някои се разхождаха, облечени като генерали, с шлем от листа и със сабя от хартиено тесто, други търкаляха обръч, други се смееха, някои викаха, други ръкопляскаха, други свиреха с уста, други пък подражаваха кудкудякането на кокошка, след като е снесла яйце — изобщо такова бърборене, такава врява, такава адска олелия, че би трябвало да си сложи човек памук в ушите, за да не оглушее. По всичките площадки се виждаха малки театърчета от платно, натъпкани от сутрин до вечер с момчета, и по всички стени се четяха надписи с въглен като следните: „Да живеят забавленеята“ (вместо забавленията); „Не искаме вече учелища!“ (вместо не искаме вече училища); „Долу Арин Метиката!“ (вместо аритметиката) и други подобни бисери.

Пинокио, Фитилчо и всички други деца, които бяха пътували с човечето, щом стъпиха в града, потънаха веднага в голямата бъркотия и след няколко минути, както лесно можем да си представим, станаха приятели с всички. Кой можеше да бъде по-доволен, по-щастлив от тях?

Сред постоянните забавления и разнообразни развлечения часовете, дните, седмиците минаваха съвсем неусетно.

— Ех, че хубав живот! — възкликваше Пинокио винаги, когато се сблъскваше с Фитилчо.

prikljuchenijata_na_pinokio_hubav_jivot.jpg

— Видя ли, че съм бил прав? — отвръщаше Фитилчо. — А пък ти не искаше да дойдеш! И като си помисли човек, че си беше втълпил да се връщаш вкъщи при Феята си, за да си губиш времето да учиш!… Ако днес си свободен от досадата на книгите и на училището, дължиш го на мен, на съветите ми, на грижите ми, така е, нали? Само истинските приятели могат да правят такива големи услуги.

— Вярно е, Фитилчо! Ако днес съм наистина доволно момче, дължи се само на теб. А пък учителят знаеш ли какво ми казваше, когато ставаше дума за теб? Винаги ми казваше: „Не дружи с този уличник Фитилчо, защото той е лошо момче и може да те накара да сториш само нещо лошо!…“

— Клетият учител! — отвърна Фитилчо, като клатеше главата си. — Знам, за съжаление, че не ме понасяше и че му правеше удоволствие да ме клевети, но аз съм великодушен и му прощавам!

— Велика душа си ти! — каза Пинокио, като прегърна сърдечно приятеля си и го целуна.

Между това, от пет месеца вече траеше този блажен живот, в който момчетата се развличаха и забавляваха по цели дни, без да виждат нито книга, нито училище, когато една заран, като се събуди, Пинокио бе изненадан от нещо лошо, което му развали настроението.