Даниел Стийл
Скъпоценности (8)

8

Пътуването с влак до Рим се стори на Сара безкрайно. Беше бледа и мълчалива и родителите й приглушено разговаряха помежду си, като рядко се обръщаха към нея. И за двамата беше ясно, че тя тъгува и че никакъв разговор не би я заинтересувал. Точно преди да се отправят към гара „Виктория“, Уилям й беше телефонирал. Бяха разменили само няколко думи, но когато след това взе чантата си и тръгна, в очите й имаше сълзи. Макар да означаваха много един за друг, Сара разбираше, че това е началото на окончателната им раздяла. Тя най-добре знаеше колко безнадеждно е положението и каква глупачка излезе, допускайки така да се влюби в Уилям. Сега трябваше да плаща за тази си глупост, да страда и чак след време да го забрави. Вече не беше сигурна, че иска отново да го види, когато се върнат в Лондон преди отплаването. Може би ще се окаже прекалено болезнено за нея.

Взираше се безцелно през прозореца на влака и се мъчеше да мисли за Питър и Джейн, за малките Джеймс и Марджъри, та дори за Фреди. Но каквито и опити да правеше да се разсее, неизменно се улавяше, че мисли за Уилям… за майка му… за приятелите му, за следобеда, който прекараха в Уитфийлд… за целувките им… или за нощните танци.

— Добре ли си, скъпа? — загрижено попита майка й, когато двамата с баща й тръгваха към вагон-ресторанта, а тя отказа да ги придружи. Настоя, че никак не била гладна и че всичко, което би искала, е стюардът да й донесе някакъв плод и чаша чай. Майка й заподозря, че дори и това няма да изяде.

— Добре съм, мамо, наистина.

Но Виктория знаеше, че не е вярно, и по време на обяда сподели с Едуард колко й е болно да гледа как Сара страда. Достатъчно много бе преживяла, та да позволят отново някой да разбие сърцето й. Вероятно не биваше да я оставят толкова да задълбочи уж безобидния си флирт с херцога.

— Може би сега е моментът да си даде сметка какво точно изпитва към него — тихо каза Едуард.

— Защо? — изненада се Виктория. — С какво това би променило нещата?

— Човек никога не знае какво ще му поднесе животът, Виктория. Не е ли така?

Тя се зачуди дали Уилям не беше споделил с него нещо повече, но не попита, реши, че това е малко вероятно. Когато се върнаха в купето, завариха Сара да чете книга — „Брайтънската скала“ — току-що излезлия роман на Греъм Грийн, който Уилям й беше дал за пътуването. Ала тя така и не успяваше да се съсредоточи, не можеше да запомни дори имената на героите. Фактически почти нямаше представа какво точно чете и в крайна сметка скоро захвърли книгата.

Минаха през Доувър, Кале и Париж, където ги прикачиха към друг влак. Дълго след полунощ Сара остана будна в мрака, заслушана в шума на колелетата, прекосяващи Северна Италия. И при всеки звук, при всеки следващ километър, при всяко завъртане на колелетата единственото, за което можеше да мисли, беше Уилям и миговете, прекарани с него. Чувствуваше се много по-зле откогато и да било с Фреди, като разликата беше, че тя наистина обичаше Уилям и знаеше, че той също я обича. Просто цената, която трябваше да плати за съвместното им бъдеще, щеше да бъде прекалено висока за него и тя не искаше да допусне това.

Събуди се уморена и бледа само след няколко часа неспокоен сън, докато навлизаха в гарата с изглед към площад Чинкуеченто.

Хотел „Екселсиор“ беше изпратил кола да ги посрещне и Сара се отправи към нея с безразличие. Носеше малка тоалетна чантичка, както и ръчната си чанта, а на главата си беше сложила шапка с широка периферия, която да я предпазва от римското слънце, но фактически беше сляпа за всичко наоколо. По пътя към хотела шофьорът им показа някои от забележителностите, сред които баните на Диоклециан, дворецът Барберини и градините Боргезе, разположени в близост до хотела. Всъщност Сара съжаляваше, че бяха дошли, и отсега й тежаха трите дълги седмици, които трябваше да прекара в разглеждане на паметници, музеи и други подобни в Рим, Флоренция и Венеция.

Тя въздъхна с облекчение едва в хотела, когато остана сама в стаята си. Заключи вратата, тръшна се на леглото и затвори очи. Ала веднага в съзнанието й изплува образът на Уилям. Беше като обладана от дух. Стана да се понаплиска със студена вода и да се среши, но реши да си вземе вана, което бе истинско удоволствие след дългото пътуване, облече чисти памучни дрехи и след около час се присъедини към родителите си. Те също се бяха изкъпали и преоблекли и изглеждаха освежени въпреки изгарящата августовска жега.

Баща й беше планирал за този следобед разходка до Колизея и докато обикаляха и разглеждаха, слънцето безпощадно припичаше. Прибраха се в хотела чак привечер и Сара и майка й бяха направо съсипани от жегата. Баща й предложи да пийнат по нещо, ала дори това не можа да ги ободри. Сара изпи две лимонади, но когато се отправи към стаята си, се почувствува като стогодишна бабичка. Оставила родителите си да бъбрят весело на чаша вино, тя прекоси фоайето със сламената шапка в ръка, най-после без никаква мисъл в главата, което беше немалко облекчение.

— Синьорина Томпсън? — дискретно назова името й един от управителите, когато мина покрай рецепцията.

— Да? — Погледна учудено натам, като се питаше защо ли я викат.

— Има съобщение за вас. — Подаде й плик, адресиран до нея с добре познатия й енергичен почерк. Тя му хвърли разсеян поглед, чудейки се как е пристигнало това писмо толкова скоро. Отвори го бързо и единственото, което прочете, беше: „Винаги ще те обичам Уилям“. Усмихна се, докато го препрочиташе, след което бавно го сгъна и отново го пъхна в плика с убеждението, че Уилям го е изпратил още преди тя да напусне Лондон. Докато вяло се изкачваше по стълбите към втория етаж, Сара мислено се върна при него. А когато някой леко се блъсна в нея, съзнанието й беше изцяло погълнато от Уилям.

— Извинете — промърмори тя, без дори да вдигне поглед, но в същия миг някой я сграбчи в прегръдките си и… това бе той тук, в Рим, в хотела, и започна да я обсипва с целувки, сякаш никога нямаше да я пусне. Сара не можеше да повярва на очите си.

— Но… какво значи това… аз… ти… Уилям, но как така? Искам да кажа… О, боже, какво правиш тук? — Беше съвсем объркана и задъхана от изумление. Ала същевременно и много, много щастлива, а той просто се разтапяше от блаженство.

— Щом е толкова наложително да знаеш, дойдох да прекарам три седмици с теб в Италия, глупачето ми. А ти най-пренебрежително ме подмина във фоайето. — Печалният й вид донякъде му беше доставил удоволствие. Той се бе почувствувал точно толкова отчаян, когато се бяха разделили в хотел „Кларидж“ в Лондон. Но само час по-късно вече бе решил да зареже всичко и да замине при нея в Рим. И сега, като я гледаше до себе си, изпитваше двойно по-голямо задоволство от решението си. — Страхувам се, че имам лоши новини за теб, скъпа. — Изглеждаше много сериозен, когато нежно я погали по бузата, и за момент тя се разтревожи за майка му.

— Какво се е случило?

— Мисля, че не мога да живея без тебе — ухили се хлапашки той и тя се позасмя в отговор. Все още стояха насред стълбището, разговаряха и се целуваха, а хората долу усмихнато им се любуваха. При гледката на тази влюбена красива двойка усещаха топлина в сърцата си.

— А не трябва ли поне да се опитаме да устоим на това? — кротко забеляза Сара, ала беше много щастлива, че той е тук, и не искаше веднага да го отблъсва.

— Не намерих сили. Достатъчно зле ще ми бъде, когато си заминеш за Ню Йорк. Нека се насладим на малкото останали дни. — Притегли я и отново започна да я обсипва с целувки точно в момента, когато родителите й тръгнаха, да се качват по стълбите и смаяно се заковаха на място. Отначало не можаха да различат кой е мъжът, в чиито прегръдки е дъщеря им, но Едуард тутакси разбра каква е работата и радостно се засмя. Двамата с Виктория бавно продължиха нагоре и само след миг четиримата стояха заедно на площадката. Сара се беше зачервила от щастие и продължаваше да държи Уилям за ръка, когато родителите й се приближиха.

— Както виждам, дошли сте да ни разведете из Италия, нали? — весело подхвана Едуард. — Изключително предвидлив сте, Ваша светлост. Трогнати сме от вниманието ви.

— Сметнах го за свой дълг. — Изглеждаше почти оглупял от щастие.

— Радваме се да ви видим тук. — Едуард говореше от името на всички, явно и от името на Сара, която направо сияеше. — Сега вече пътешествието ни ще стане много по-приятно. Страхувам се, че дъщеря ми не хареса особено Колизея. — Сара се засмя при тази забележка, защото наистина всяка минута в отсъствието на Уилям й се беше сторила омразна.

— Ще гледам утре да променя мнението си, татко.

— Сигурен съм, че ще успееш. — След това се обърна към Уилям: — Ваша светлост, да смятам ли, че разполагате със стая? — Бяха започнали да се сприятеляват и възрастният мъж хранеше искрена симпатия към този млад благородник.

— Да, сър, цял апартамент в интерес на истината. Много е хубав. Секретарят ми направи резервацията и бог знае какво им е казал, за да ги склони. Ако съдя по резултата, най-малкото, че съм втори престолонаследник. — И четиримата се засмяха, след което продължиха нагоре по стълбите, оживено обсъждайки къде точно да отидат за вечеря. Междувременно Уилям нежно стисна ръката на Сара изпълнен с надежда за бъдещето.