Даниел Стийл
Скъпоценности (13)

13

При окупирането на Франция се почувствуваха обезверени, но след окупирането на замъка Мьоз Сара направо се поболя. Само за няколко дни той се изпълни с германски войници, конюшнята бе претъпкана, в стаичките за конярите имаше по трима-четирима души, бяха заели дори отделението за конете. Сигурно около двеста човека се бяха натъпкали там, макар че двамата с Уилям я бяха планирали за не повече от петдесетина. Така че и за тях условията не бяха особено добри. Но те настаниха хора и в къщата на чифлика, като принудиха жената на управителя да живее в барака. Тя беше възрастна, но се справяше много добре. Мъжът й и двамата й синове бяха в армията.

И точно както бе казал командуващият, самият замък се превърна в болница за ранени, както и в нещо като санаториум за възстановяване. Някои от помещенията се пазеха за ранени висши офицери. Командуващият живееше в замъка, в една от по-малките стаи. Сара беше забелязала само няколко медицински сестри, но много от мъжете явно вършеха същата работа. Освен това бе дочула, че имало и двама лекари, ала не ги беше виждала.

Почти не контактуваше с немците. Държеше се настрана и си стоеше в къщичката с Еманюел и бебето. Ядосваше се, че не може да се заеме с работата си, и се тревожеше за щетите, които щяха да нанесат по време на окупацията. Но нищо не можеше да се направи. Излизаше на дълги разходки с Еманюел и винаги когато й се удаваше възможност, ходеше до чифлика да разговаря с жената на управителя, за да се увери, че е добре. Тя от нищо не се оплакваше и казваше, че немците се държали прилично с нея. Взимали й всичко, което отглежда, но не я закачали. Поне до момента демонстрирали възпитание. Всъщност Сара се притесняваше за Еманюел. Беше хубаво, съвсем младо момиче, навърши осемнадесет години през пролетта и за нея беше опасно да живее в такава близост с триста германски войници. Сара често я съветваше да се върне в хотела, ала Еманюел всеки път отказваше, повтаряйки, че не иска да я остави сама. В определен смисъл те бяха станали добри приятелки, макар че продължаваше да ги дели пропаст от респект. Освен това Еманюел беше взела присърце обещанието си към Уилям да не изоставя херцогинята и лорд Филип.

Един ден, около месец след нахлуването на немците, Сара се прибираше от разходка чифлика, когато чу викове и подсвирквания откъм група войници, които се бяха струпали на един занемарен черен път край конюшните. Зачуди се какво ли става там, но беше достатъчно разумна никога да не се приближава до немците. Те всички бяха потенциално опасни и въпреки неутралното си американско поданство тя им беше враг, а те окупатори. Видя ги, че се смеят на нещо, и тъкмо щеше да продължи по пътя си, когато забеляза обърната край пътя кошница с боровинки. Беше една от нейните кошници, а колкото до боровинките, Еманюел редовно събираше, защото Филип много ги обичаше. И тогава разбра. Приличаха на котки, играещи си с мишка, крехка плячка, с която се гавреха и измъчваха в храстите. Без да се замисли, Сара се втурна към мястото, а избелялата й жълта рокля я правеше да изглежда като балон под яркото слънце. Беше сплела косата си на дълга плитка и когато приближи, я отметна назад. Занемя от гледката, която се разкри пред очите й. Там стоеше Еманюел с разкъсана блуза и разголени гърди, полата също беше съдрана и се свличаше надолу по ханша й. За ръцете я държаха двама мъже, докато трети дразнеше зърната на гърдите й.

— Спрете! — изкрещя Сара, вбесена от това, което виждаше. Еманюел беше още дете и от разговорите им през изминалия месец беше разбрала, че е девствена. — Спрете незабавно! — извика отново тя, а те само се изсмяха, когато се опита да грабне пушката на един от тях. Войникът я бутна грубо назад, като й се разкрещя на немски.

Сара бързо притича до Еманюел, която стоеше обляна в сълзи от унижение, срам и уплаха. Вдигна останките от блузата й и се опита да я покрие с тях. Докато тя беше заета с това, един от мъжете се пресегна и я дръпна, като плътно се прилепи до хълбока й. Сара се опита да се извърне с лице към него, но той не я пускаше, като с едната ръка мачкаше гърдите й, а с другата болезнено притискаше огромния й корем. Сара започна да се бори с него, за да се освободи, а немецът продължи недвусмислено да се вклинява в нея. Тя усещаше, че вече е възбуден, и с ужас се запита дали би я изнасилил. Очите й срещнаха очите на Еманюел, при което се опита да й даде кураж, но очевидно тя беше обезумяла от страх. Още повече сега, когато един от мъжете изви ръцете на господарката й, а друг пъхна ръка между краката й. Еманюел изписка при мисълта за онова, което щеше да се случи. Само миг след това се чу пистолетен гърмеж. Еманюел подскочи, а Сара използува момента да се освободи от мъжете. Единият от тях се опита да я задържи, при което съдра роклята й. Откриха се дългите й, добре оформени крака, както и част от огромния й корем. Тя бързо се отправи към Еманюел и се отдалечи от войниците. Чак тогава видя командуващия, който се беше появил отнякъде, очите му хвърляха мълнии, а устата сипеше гневни и отсечени като картечен огън заповеди на немски. Той държеше пистолета си високо и стреля още веднъж, за да покаже, че не се шегува. После се прицели във всеки от тях, добави нещо на немски, след което прибра оръжието в кобура и ги отпрати. Заповяда всички да отидат за една седмица в карцера, в какъвто беше преустроена част от конюшнята. Веднага щом те тръгнаха, командуващият се приближи до Еманюел и Сара, очите му бяха изпълнени с болка. Той припряно се обърна на немски към един от редниците, стоящи наблизо. Войникът дотича почти мигновено с две одеяла. С едното Сара загърна Еманюел, а другото уви около кръста си. Забеляза, че бяха от нейните одеяла, няколко от които беше забравила в къщата при преместването си.

— Обещавам ви това да не се повтори. Тези мъже са прасета. Повечето са отраснали в обори и нямат никаква представа как трябва да се държат. Следващия път, когато видя някой от тях да прави подобно нещо, ще го застрелям на място. — Беше побелял от гняв, докато говореше, а Еманюел продължаваше да трепери. Сара не чувствуваше нищо друго, освен дива ярост от това, което се беше случило. Малко преди да стигнат къщичката, където Анри си играеше с бебето в градината, тя се обърна към немеца със святкащи очи. Бяха предупредили дори момчето да стои настрана, тъй като се страхуваха, че войниците могат да започнат да го тормозят, но въпреки това Анри бе дошъл да види сестра си. Тогава Еманюел го бе помолила да забавлява бебето, докато тя набере боровинките.

— Наясно ли сте какво можеше да се случи? — Сара отпрати с ръка Еманюел към задната част на къщата. Останала сама с командуващия, тя продължи: — Можеха да убият нероденото ми бебе — изкрещя, без да откъсва очи от неговите.

— Давам си сметка за това и искрено ви моля за извинение. — Видът му показваше, че говори съвсем искрено, ала добрите му обноски не можеха да трогнат Сара. Ако останеше на нея, всички немци трябваше да напуснат дома й.

— А тя е съвсем младо момиче! Как смеят да посягат по този начин! — Изведнъж започна цялата да трепери. Искаше й се да го заудря с юмруци, но се възпря.

Командуващият съчувствуваше на Еманюел, но беше разстроен най-вече от това, което почти бяха сторили на Сара.

— От все сърце моля за извинение, Ваша светлост. Ясно съзнавам какво можеше да се случи. — Тя имаше право. Те наистина можеха да убият бебето й. — Ще държа хората си по-строго. Давам ви думата си на офицер и джентълмен. Уверявам ви, че това няма да се повтори.

— В такъв случай погрижете се за това — отсече Сара, след което се врътна и влезе в къщата, като по някакъв начин успя да изглежда едновременно красива и царствена, дори загърната с одеяло.

Беше забележителна жена и той често се питаше как е станала херцогиня Уитфийлд. В кабинета на Уилям, който сега беше неговата стая, откри нейни снимки, както и снимки на двамата. Изглеждаха необикновено красиви, сияещи от щастие, и им завидя. Той самият беше разведен отпреди войната и почти не виждаше децата си. Имаше две момчета, едното на седем, другото на дванадесет години. Жена му се омъжи повторно и се премести да живее в Райнланд. Знаеше, че съпругът й е бил убит в Познан още в първите дни на войната, но оттогава не беше я виждал, а и нямаше желание за това. Разводът им мина крайно болезнено. Ожениха се много млади, ала си останаха съвсем различни един от друг. Трябваха му две години, за да се възстанови от този удар. После започна войната и той се оказа много зает. Беше доволен от назначението си във Франция. Винаги беше харесвал тази страна. Една година бе следвал в Сорбоната, след което завърши образованието си в Оксфорд. И никога при многото си пътувания и през всичките си четиридесет години не беше срещал жена като Сара. Тя беше толкова красива, силна, безупречна. Искаше му се да бяха се запознали по друго време и при други обстоятелства. Тогава може би нещата щяха да стоят другояче.

Управлението на болницата и санаториума му отнемаха целия ден, но вечер обичаше да излиза на дълги разходки. Постепенно беше опознал имението, дори и най-отдалечените му кътчета. Една привечер, когато се връщаше от малката рекичка, която беше открил в гората, срещна Сара. Тя се разхождаше сама. Движеше се бавно, вече доста тромаво, и изглеждаше замислена. Не искаше да я уплаши, но си помисли, че трябва да й каже нещо, да не би неочакваното му присъствие да я стресне. Точно тогава тя обърна лице към него, сякаш усети, че има някой наблизо. Като го видя се спря, без да е сигурна дали присъствието му не вещае заплаха, ала той побърза да я успокои.

— Мога ли да ви помогна, Ваша светлост? — Сара смело се провираше през гъсталаци, прескачаше ниските каменни огради и лесно би могла да падне, но тя познаваше терена наизуст. Често беше идвала тук с Уилям.

— Няма нужда — тихо отговори, надменна херцогиня до мозъка на костите. Въпреки това изглеждаше толкова млада и красива. Стори му се, че този път не реагира така остро, когато го видя. Все още беше разстроена от онова, което се беше случило с Еманюел предишната седмица, но беше чула, че войниците наистина са били наказани и затворени в карцера, и чувството му за справедливост й бе направило впечатление.

— Добре ли сте? — попита я той, като продължи да се движи до нея. Изглеждаше чудесно в бродираната си бяла рокля, изработена от местните жителки.

— Добре съм — отговори Сара и го погледна така, сякаш го виждаше за първи път. Красив мъж, висок, светлокос, по лицето му имаше бръчици, очевидно е малко по-възрастен от Уилям. Според нея мястото му изобщо не бе тук, но пък и не можеше да отрече, че винаги се бе държал изключително любезно с нея, а сега, бе още по-отзивчив.

— Сигурно вече лесно се уморявате — меко каза той, а тя потрепери и за миг се натъжи, като се сети за Уилям.

— Понякога. — И отново му хвърли бегъл поглед. Напоследък почти нищо не знаеше за развитието на военните събития, а от Уилям не беше получавала никаква вест от началото на окупацията. Нямаше как да й изпраща писма, нито пък тя на него. Сара беше сигурна, че той е обезумял от тревога за нея и Филип.

— Името на съпруга ви е Уилям, нали? — попита командуващият и тя го погледна, като се чудеше защо ли й задава този въпрос. В отговор само кимна.

— По-млад е от мен, но мисля, че съм го виждал веднъж по времето, когато бях в Оксфорд. Доколкото помня, той завърши Кеймбридж.

— Точно така — колебливо отвърна Сара. Видя й се странно, че двамата са се срещали. Понякога животът върши какви ли не странни неща. — А вие защо избрахте Оксфорд?

— Такава ми беше мечтата. Тогава харесвах всичко английско. — Искаше му се да й каже, че това продължава, но не посмя. — Беше чудесна възможност за мен и аз се възползувах от нея.

— Мисля, че Уилям е изпитвал същите чувства съм Кеймбридж — замислено се усмихна тя.

— Той беше в отбора по футбол и веднъж играхме срещу тях. — Засмя се при този спомен. — Той ме победи. — Прииска й се ликуващо да възкликне, но можа само да се усмихне, тъй като изведнъж се замисли за мъжа до себе си. Усети, че при всякакви други обстоятелства би й допаднал.

— Бих искала да не сте тук — каза му тя честно. Думите й прозвучаха съвсем по детски и той се разсмя.

— И аз, Ваша светлост, аз също. Но по-добре тук, отколкото на фронта. В Берлин сякаш са знаели, че ще бъда по-добър в „ремонтирането“ на хора, отколкото в тяхното унищожаване. Изпращането ми тук беше щастлив шанс. — Беше прав за себе си, ала на нея й се искаше никой от тях да не беше идвал тук. Той я погледна с любопитство.

— Къде е съпругът ви? — Сара не беше сигурна какво трябва да му отговори. Ако му кажеше, че Уилям е в разузнаването, всички те можеха да се окажат в голяма опасност.

— Зачислен е в RAF.

— Лети ли? — Командуващият изглеждаше изненадан.

— Ами не съвсем — уклончиво отговори тя и той кимна.

— Повечето пилоти са доста по-млади от нас. — Беше прав, разбира се, но Сара само кимна. — Ужасно нещо е войната. Няма победители. Всички губят.

— Вашият фюрер, изглежда, не мисли така.

Офицерът помълча известно време, след което отговори. Нещо в гласа му привлече вниманието й, разкривайки й, че той мрази войната толкова, колкото и тя.

— Права сте. Може би един ден — твърдо продължи немецът, — ще се вразуми, преди да е загубено прекалено много време и да са загинали прекалено много хора. — Следващите му думи дълбоко я развълнуваха. — Надявам се съпругът ви да остане невредим, Ваша светлост.

— Аз също — прошепна тя, докато наближаваха къщичката. — Аз също.

Той й се поклони и козирува и Сара влезе вътре, като си мислеше колко интересна и противоречива личност е. Германец, който мрази войната, и въпреки това е командуващ немските сили в района на долината на Лоара. Но Сара бързо забрави Йоахим фон Манхайм и потъна в мисли за Уилям.

След няколко дни пак го видя на същото място, после отново и отново, докато в крайна сметка стана така, сякаш си уреждаха среща там. Привечер тя обичаше да ходи в гората, да поседи на брега на рекичката и да си мисли за различни неща, докато плиска с крака в хладката вода. Това облекчаваше глезените й, които вече често отичаха. А и въобще мястото беше много спокойно. Тишината биваше нарушавана само от птиците и от характерните горски звуци.

— Здравейте — тихо я поздрави той един следобед, след като я беше последвал дотук. Сара не знаеше, че е отгатнал всекидневната й програма и вече наблюдава от прозореца си кога тя ще тръгне на разходка. — Топло е днес, нали? — Прииска му се да можеше да й предложи нещо разхладително, да я докосне по дългата, копринена коса или дори по бузата. Нощем сънищата му бяха започнали да се изпълват с нея, а денем — мислите му. Беше заключил една от снимките й в писалището си, за да има възможност да я погледа, когато си поиска. — Как се чувствувате?

Тя му се усмихна, не бяха приятели, но поне бяха неутрални. Все пак беше нещо. Човек, с когото можеше да разговаря, различен от Еманюел, Анри и Филип. Липсваха й дългите интелектуални разговори с Уилям. Липсваха й още много други неща, свързани с него. Фактически липсваше й всичко. Но този човек, със своите светски обноски и кротък поглед, поне беше някой, с когото можеше да се разговаря. Ала нито за миг не забравяше кой е и защо е тук. Тя бе херцогиня, а той командуващ неприятелските войски. Все пак беше известно разнообразие от време на време да си поприказва с него.

— Чувствувам се дебела — призна Сара с лека усмивка. — Огромна. — И тогава изведнъж се обърна към него с любопитство, та тя не знаеше нищо за него. — Вие имате ли деца?

Той кимна, сядайки на една широка скала точно до нея, и прокара ръка по хладката вода.

— Двама синове. Ханс и Анди — Андреас. — Но го каза с тъжен глас.

— На колко години са?

— Седем и дванадесет. Живеят при майка си. Ние сме разведени.

— Съжалявам — промълви тя и беше искрена. Децата са нещо съвсем отделно от войната. И каквато и да е националната им принадлежност, не можеше да изпитва омраза към тях.

— Разводът е ужасно нещо — продължи той и тя кимна.

— Зная.

— Нима? — немецът учудено повдигна вежди. Искаше му се да я попита откъде знае, но не го направи. По всичко личеше, че не би могла да знае. Та тя изглежда толкова щастлива със съпруга си. — Откакто жена ми си тръгна, почти не съм виждал синовете си. После тя се омъжи повторно… малко след това започна войната. Въобще всичко се оказа много сложно.

— Ще ги видите отново, когато войната свърши.

Той кимна, като се питаше кога ли ще бъде това, кога фюрерът ще ги остави да се приберат по домовете си и дали бившата му съпруга ще позволи да ги види, или ще каже, че е минало прекалено много време и те вече са го забравили. Беше му погаждала различни номера и той все още чувствуваше болка и гняв.

— А вашето бебе? — смени темата той. — Казахте, че го очаквате през август. Това е съвсем скоро. — Чудеше се колко ли шокирани щяха да бъдат всички, ако я оставеше да роди в замъка с помощта на техните лекари, и дали това щеше да предизвика много клюки. Вероятно би било много по-просто да изпрати някой доктор в къщичката на пазача. — Лесно ли беше със сина ви?

Странно бе да обсъжда такива интимни неща с него, но ето че правеха точно това, сами в гората, тъмничар и затворничка, така че всъщност нямаше никакво значение какво ще му отговори. Кой щеше да научи за това? Кой щеше да разбере, дори ако те станеха приятели, стига никой да не бъде наранен от това?

— Не, не беше лесно — призна тя. — Филип тежеше пет килограма. Беше много трудно. Мъжът ми ни спаси и двамата.

— Нима не е имало лекар? — Беше шокиран. Една херцогиня би трябвало да роди в някоя частна клиника в Париж, но ето че тя го бе изненадала.

— Исках да родя тук. Филип се появи на бял свят в деня, когато беше обявена войната. Докторът беше заминал за Варшава, а друг нямаше. Само Уилям… съпругът ми. Мисля, че беше по-уплашен от мен самата. След определен момент аз вече не съзнавах какво ставаше. Беше много дълго и… — Реши да му спести подробностите и само смутено му се усмихна. — Няма значение. Той е чудесно момче.

Йоахим се трогна от нейната искреност, невинност и красота.

— Този път не се ли страхувате?

Тя се поколеба. Не знаеше защо, но й се искаше да бъде откровена с него. Беше й симпатичен, независимо от това кой бе, къде живееше и как се бяха запознали. Беше се държал винаги много мило и възпитано. Освен това на два пъти се намеси, за да я защити.

— Малко — призна Сара. — Донякъде. — Много се надяваше този път всичко да мине по-бързо, а и бебето да не е толкова едро.

— Жените винаги са ми се стрували толкова смели. Моята съпруга роди и двамата ни синове у дома. Беше хубаво, но за нея раждането не беше никак трудно.

— Щастливка — засмя се Сара.

— Може би този път ще можем да ви бъдем полезни с нашите немски специалисти. — Той се усмихна шеговито, но тя остана сериозна.

— Миналия път искаха да ми правят цезарово сечение, ала аз не се съгласих.

— Защо?

— Исках да имам още деца.

— Достойно за уважение. И много смело от ваша страна. Точно в подкрепа на думите ми, че жените са по-храбри от мъжете. Ако мъжете трябваше да раждат, сигурно изобщо нямаше да има деца. — Сара се засмя, след което взеха да разговарят за Англия. Неочаквано той я попита за Уитфийлд. Съвсем преднамерено тя започна да му отговаря доста мъгляво. Боеше се да не издаде някоя тайна. Но той всъщност се интересуваше от духа на мястото, от легендите и традициите. Както изглеждаше, наистина харесваше всичко английско.

— Трябваше да се върна там — тъжно отбеляза Сара. — Уилям настояваше, но аз смятах, че тук сме на сигурно място. Никога не ми е минавало през ум, че Франция ще се предаде на Германия.

— Никой не си го беше представял. Струва ми се, че дори ние самите бяхме изненадани от това колко бързо капитулира — призна той, след което й каза нещо, което съзнаваше, че не би трябвало да казва. Но имаше доверие в нея, пък и знаеше, че тя не би могла да го издаде. — Според мен сте постъпили правилно, като сте останали. Тук вие и децата сте на по-сигурно място.

— Отколкото в Уитфийлд! — изуми се Сара. Стори й се странно, че й казва такова нещо, затова го изгледа недоумяващо, като се питаше какво ли има предвид.

— Не точно в Уитфийлд, но в Англия — да. Рано или късно нашите военновъздушни сили ще обърнат огъня си и срещу Великобритания. Тогава за вас ще бъде много по-добре да сте тук.

Тя се запита дали има истина в думите му и дали не й беше доверил нещо, което не биваше да споменава. Ала докато се движеха обратно към къщичката, заключи, че англичаните сигурно знаят за намеренията на германските военновъздушни сили. Вероятно той имаше право, тук тя бе по-добре защитена. Така или иначе, нямаше избор. Тя бе негова пленница.

Не го видя в продължение на няколко дни. После един следобед в края на юли отново го срещна в гората. Стори й се някак разсеян и уморен, но настроението му веднага се подобри, когато Сара поблагодари за храната, която от известно време намираше пред вратата си. Първо, боровинки за детето, а после и цяла кошница с плодове, прясно опечен в замъка хляб и килограм истинско кафе, грижливо увито във вестник, за да го скрие от любопитните погледи.

— Благодаря ви — каза тя предпазливо. — Не е необходимо да правите това. — Та той не им дължеше нищо. Той бе окупатор.

— Не искам аз да съм сит, а вие да гладувате. — Предната вечер готвачът му беше приготвил чудесна торта, той възнамеряваше лично да й занесе останалата част по-късно, но сега, докато бавно вървяха към жилището й, нищо не спомена за това. Беше започнала да се движи по-трудно, а и както забеляза, през последната седмица беше още понаедряла. — Нуждаете ли се от нещо друго, Ваша светлост?

Усмихна му се. Той винаги се обръщаше към нея така.

— Вижте, мисля, че бихте могли да ме наричате Сара.

Йоахим знаеше името й отдавна. Беше го прочел, когато й проверяваше паспорта. Знаеше също така, че след няколко седмици ще навърши двадесет и четири години. Знаеше и имената на родителите й, както и адреса им в Ню Йорк. Знаеше дори как възприема някои неща. Всичко останало му беше неизвестно, а любопитството му към нея нямаше граници. Мислеше за нея повече, отколкото имаше кураж да си признае. Но докато крачеше до него, тя нищо не подозираше. Усещаше само, че това е един грижовен човек, който има желание да й помогне според своите възможности и положение.

— В такъв случай добре… Сара. — Изрече го внимателно, сякаш му беше оказана голяма чест, след което й се усмихна. Тогава за първи път тя забеляза, че той наистина е много хубав мъж. Обикновено беше толкова сериозен, че едва ли някой можеше да заподозре това. Но сега, като излязоха на една слънчева поляна, макар и само за миг, той й се стори много по-млад. — Вие ще бъдете Сара, а аз Йоахим, ала само когато сме двамата. — Тя кимна, тъй като причината беше съвсем ясна. — Има ли нещо, от което да се нуждаете и аз да мога да ви го набавя? — Беше искрен в желанието си, но тя само поклати глава. Никога не би приела нещо от него, с изключение на допълнителната храна, която й даваше за Филип. Все пак предложението му я трогна и тя му се усмихна.

— Бихте могли да ми набавите билет за вкъщи — пошегува се Сара. — Какво ще кажете? Директно до Ню Йорк или може би до Англия. — Откакто бяха пристигнали немците, това беше първият път, когато се шегуваше с някого и той се разсмя.

— Бих искал да имам такава възможност. — Очите му отново станаха сериозни. — Предполагам, че родителите ви се тревожат за вас. — Каза го съчувствено и с желание да й помогне. — Както и съпругът ви. — Ако Сара беше негова съпруга и в момента се намираше във вражеския тил, той щеше направо да полудее, но, изглежда, тя приемаше нещата доста хладнокръвно. Просто философски сви рамене, а Йоахим изпита силно желание да я докосне, ала знаеше, че няма да го направи.

— Тук ще бъдете на сигурно място, поне доколкото зависи от мен — увери я той.

— Благодаря — усмихна се Сара и неочаквано се спъна в корена на едно дърво, препречило пътя, при което едва не падна, но Йоахим успя да я прихване. Позадържа я в силните си ръце, докато тя се закрепи и му поблагодари. Ала този миг, колкото и кратък, беше достатъчен да усети топлината й, гладкостта на млечнобялата кожа на ръцете й и меката коприна на тъмната коса, която лекичко го бръсна по лицето. Миришеше на сапун и на парфюма, който съпругът й вероятно обичаше. Всичко в нея го караше да изпитва някаква разтапяща нежност и фактът, че трябва да прикрива това чувство, го измъчваше непрестанно.

След като се разделиха пред вратата на къщичката, той се прибра в кабинета си, където щеше да работи до късно през нощта.

След тази разходка Сара не го видя в продължение на цяла седмица. Беше му се наложило да отиде до Париж, където се срещна с посланика Ото Абетц във връзка с доставките и превоза на медикаменти, а когато се върна, беше толкова зает, че не му беше до разходки на чист въздух или каквито и да е приятни неща. Четири дни след завръщането му в едно от снабдителските депа в Блоа стана ужасна експлозия. В замъка бяха докарани повече от сто ранени и персоналът се оказа недостатъчен. В трапезарията бяха обзавели малка операционна, но някои от пострадалите бяха толкова обгорели, че нищо не можеше да им помогне. Беше зловеща картина — навред хора с откъснати крайници и обезобразени лица. Докато Йоахим и помощният персонал обикаляха претъпканите стаи, един от лекарите дойде да иска помощ. Предложи за целта да доведат хора от местното население.

— Все ще се намеря сред тях някой с медицински познания — настоя той, но местните болници бяха затворени, докторите и медицинските сестри бяха заминали преди месеци по военните болници или пък просто бяха избягали от окупаторите. Имаше хора само по чифлиците, ала повечето бяха полуграмотни и едва ли щяха да им бъдат от полза. — Ами господарката на замъка? Тя би ли дошла? — Докторът очевидно имаше предвид Сара и Йоахим си помисли, че вероятно би го направила, ако той я помоли. Беше много човечна, но, от друга страна, беше много наедряла от бременността и тази работа едва ли щеше да й се отрази добре, а Йоахим се чувствуваше задължен да я закриля.

— Не съм сигурен. Тя чака бебе всеки момент.

— Кажете й да дойде. Във всички случаи — ще ни бъде от полза. Има ли прислужница при нея?

— Едно местно момиче.

— Доведете ги и двете — кратко нареди докторът, макар че Йоахим имаше по-висок чин.

Само след минути Йоахим разпрати десетина души от хората си по околните чифлици да проверят дали някои от жените ще поискат да дойдат да помогнат, или ако се наложи, да ги доведат насила. Той самият се качи на джипа и се отправи към къщичката на пазача. Почука силно на вратата и миг след като светнаха лампите, на прага се появи Сара в пеньоар и със сурово изражение на лицето. Беше чула шума от сновящите линейки и камиони през нощта и сега се беше уплашила, че идват войници, за да ги тормозят.

Когато видя Йоахим, тя отвори вратата малко по-широко, а чертите й леко се отпуснаха.

— Извинете за безпокойството — започна той. Беше по риза, но без вратовръзка, косата му беше разрошена, а лицето уморено, куртката си бе оставил в кабинета. — Нуждаем се от помощта ви, Сара, ако можете да дойдете. Станала е експлозия в един от складовете за муниции и имаме страшно много ранени. Не сме в състояние да се справим сами. Ще можете ли да ни помогнете? — Тя се поколеба за миг, като го гледаше в очите, след което кимна. После я попита дали би могла да вземе и Еманюел, но когато Сара се качи горе да я повика, момичето настоя да остане при бебето. След пет минути Сара се върна при Йоахим сама.

— Къде е момичето?

— Не се чувствува добре — прикри я Сара. — Пък и искам да наглежда сина ми.

Той не попита нищо повече и тя го последва към джипа, облечена в избеляла синя рокля, с ниски обувки и сплетена коса. Беше изтъркала усърдно ръцете и лицето си и се беше пребрадила с чист бял шал, което я правеше да изглежда още по-млада.

— Благодаря ви, че приехте да дойдете — каза й Йоахим, докато караше към замъка. В погледа му се четеше признателност и някакъв прилив на уважение. — Знаете, че не сте длъжна да го правите.

— Зная. Но умиращите момчета са умиращи момчета, независимо от това дали са англичани или германци. — Такова беше нейното виждане за войната. Мразеше германците за това, което бяха сторили, ала не можеше да мрази онези, които страдаха, нито пък Йоахим, който винаги беше изключително коректен с нея. Това не променяше отношението й към неговата кауза, а само към тези, които бяха в по-голяма нужда от нея самата. Затова, когато й подаде ръка да слезе от колата, тя само му кимна и бързо се отправи навътре, за да помогне на момчетата, които се нуждаеха от нея.

Тази нощ остана в операционната часове наред, като придържаше банки с кръв и подаваше кърпи, напоени с наркоза. Асистираше и на двамата лекари при операциите. Работи неуморно до зазоряване, тогава я повикаха да се качи с тях на горния етаж. Чак когато влезе в спалнята си, претъпкана с ранени мъже, за първи път си даде сметка къде се намира и колко странно е всичко това. По пода бяха нахвърляни дюшеци, върху които плътно един до друг лежаха около четиридесет мъже. Санитарите едва успяваха да си намерят място къде да стъпят.

Помогна с каквото можеше — прави превръзки и почиства рани, докато съвсем се развидели. Когато отново слезе долу в помещението, което някога й беше кухня, вече бе ясен ден. Половин дузина санитари, няколко войници и две жени се хранеха там. При влизането й жените се спогледаха и си размениха нещо на немски. Роклята, ръцете, дори лицето й бяха опръскани с кръвта на млади момчета и кичури коса висяха по челото й, но, изглежда, тя въобще не забелязваше това. Тогава един от санитарите й каза нещо. Сара не разбра думите му, ала не можеше да не долови почтителния му тон, навярно той й благодареше. Тя кимна в отговор и се усмихна на всички, а те й подадоха чаша кафе. Една от жените посочи корема й, сякаш да я попита дали всичко е наред. Сара отново кимна и седна с благодарност на един стол с димящата чаша в ръка. Чак тогава усети изтощението си. От часове не се беше сещала за себе си или за бебето.

Малко след това влезе Йоахим и я помоли да го последва в кабинета му. Тя тръгна след него през хола и когато влезе в стаята, отново се почувствува странно. Това беше любимата стая на Уилям и в нея нищо не беше променено — дори писалището и пердетата бяха същите. Само мъжът вътре беше друг. Той я покани да седне в креслото, което й беше до болка познато, и тя едва сдържа импулсивното си желание да се сгуши в него, както правеше, винаги когато седяха там с Уилям и водеха някой от любимите си дълги разговори. Вместо това седна благовъзпитано на крайчеца и отпи от кафето, като си повтаряше, че в тази стая тя вече е чужд човек.

— Благодаря ви за всичко, което направихте тази нощ. Страхувам се да не е било прекалено уморително за вас. — Той я погледна с тревога. През нощта често бе минавал покрай нея и винаги я беше заварвал или да се бори за спасяването на нечий живот, или почти разплакана да затваря очите на някое момче, което си беше отишло. — Сигурно сте напълно изтощена?

— Уморена съм — призна тя с усмивка, но очите й останаха тъжни. Толкова, много момчета загинаха. И за какво? Беше люляла елин от тях в скута си, а той се гушеше до нея също като Филип, накрая издъхна в ръцете й от рана в стомаха. Нищо не можа да го спаси.

— Благодаря ви, Сара. Сега ще ви закарам у дома. Мисля, че най-лошото свърши.

— Нима? — възкликна, тя с изненада, а в гласа й прозвучаха остри нотки. — Да не би войната да е свършила?

— Имам предвид най-лошото за момента — тихо отговори Йоахим. Възгледите му не се различаваха от нейните, макар че той не можеше да си позволи да ги сподели с нея.

— Какво значение има? — попита Сара, като постави чашата си върху бюрото на Уилям. Беше забелязала, че използуват и нейните порцеланови сервизи. — Днес, утре или другата седмица това ще се повтори някъде другаде. Нали така? — В очите й имаше сълзи. Не можеше да забрави умрелите момчета, нищо, че бяха германци.

— Да, сигурно — тъжно се съгласи той, — докато продължава всичко това.

— Толкова е безсмислено — каза тя и се приближи до прозореца. Погледна добре познатия й пейзаж — вдъхваше такова измамно спокойствие. Йоахим също се изправи и застана съвсем близо до нея.

— Безсмислено, е… глупаво… погрешно, но в този момент аз и вие не бихме могли нищо да променим. Вие носите живот. Ние носим смърт и унищожение. Това е ужасно противоречие, Сара, ала аз съм безпомощен да го избегна.

След тези му думи, без да знае защо, Сара изпита съжаление към него. Беше човек, който не вярва в каузата, за която воюва. Уилям поне имаше душевното удовлетворение, че това, което върши, е правилно, докато Йоахим го нямаше. Обърна се към него и й се прииска да го докосне и да му каже, че всичко ще се нареди и че някой ден ще му бъде простено.

— Съжалявам — промълви тя меко, мина покрай него и се отправи към вратата. — Беше дълга нощ. Не биваше да говоря така. Вината не е ваша. — Изгледа го продължително, а той изгаряше от желание отново да е близо до нея. Думите й го развълнуваха.

— Това невинаги е достатъчно успокоение — отвърна Йоахим, като продължаваше да я гледа. Изведнъж му се видя много уморена, нуждаеше се от почивка, иначе имаше опасност бебето да се появи преждевременно. Все още изпитваше угризения, че я беше помолил да помогне, но тя бе свършила чудесна работа и лекарите й бяха много благодарни.

След този разговор я откара до тях. Еманюел току-що беше слязла долу с Филип. Щом Йоахим си тръгна, тя погледна Сара и веднага забеляза колко е съсипана. Почувствува се виновна, че не бе отишла с нея да й помага.

— Съжалявам — прошепна й тя, когато Сара тежко седна на един стар стол. — Но просто не можех… та те са германци.

— Разбирам — отвърна й Сара, като се чудеше защо това нямаше значение за нея. Повечето бяха почти деца, а другите малко по-големи. И всички те бяха просто хора. Но тя долови, че в думите на Еманюел се крие по-дълбок смисъл, когато малко по-късно дойде Анри… Той само погледна сестра си и помежду им премина нещо, което Сара не разбра. Момчето кимна и тогава тя с учудване забеляза, че ръката му е превързана с бинт.

— Анри, какво се е случило с ръката ти? — невинно го попита Сара.

— Нищо, госпожо. Нараних се, докато сякохме с татко дърва.

— А защо сякохте дърва? — зададе тя съвсем логично следващия въпрос, тъй като времето беше топло и едва ли някой имаше нужда от отопление, ала момчето също се беше усетило.

— Ами строихме къщичка за кучето — отговори, но Сара знаеше, че нямат куче, и тогава всичко й се изясни. Експлозията в склада за муниции не беше случайност. По някакъв начин и по причина, за която Сара не искаше да знае, Анри е бил там.

Тази вечер, докато се приготвяха да си лягат, тя погледна Еманюел в очите.

— Не е необходимо да ми обясняваш нищо, ала аз… просто искам да ти кажа, че Анри трябва да бъде много предпазлив. Той е още дете. Но ако го хванат, ще го убият.

— Зная, госпожо — промълви Еманюел, а в очите й се четеше страх за малкия й брат. — И аз това му викам. Мама и татко не знаят нищо. Има една група в Роморантен…

Но Сара я прекъсна:

— Не ми казвай, Еманюел. Не искам да зная. Не бих желала случайно да се изтърва и да изложа някого на опасност. Само му заръчай да внимава.

Еманюел кимна, след което всяка се отправи към стаята си, но Сара дълго остана будна, като си мислеше за Анри и за касапницата, която беше причинил… всички тези момчета с откъснати крайници и обезобразени лица, чийто живот бе прекъснат толкова рано. И малкият Анри с изгорената ръка. Питаше се дали съзнава какво бяха сторили той и приятелите му и дали се гордее с деянието си. Прието бе това да се смята за патриотична постъпка, но Сара беше на друго мнение. В нейните очи си беше чисто убийство, независимо от каузата, в името на която беше извършено. И все пак, докато лежеше в тъмното, тя се молеше германците да не хванат Анри и да не му сторят нещо.

Йоахим имаше право. Това бе мръсна война и мръсно време. Несъзнателно погали корема си и бебето я ритна. Това й напомни, че на света все още съществува надежда и живот и нещо хубаво, което да се очаква с нетърпение… а там някъде беше и Уилям.