Даниел Стийл
Скъпоценности (6)

6

Звънецът на апартамента иззвъня точно в осем и пет, така че Сара нямаше как да разбере, че Уилям беше дошъл преди десет минути. Родителите й нямаха нищо против да пропусне театъра, особено след като узнаха, че ще излезе с Уилям.

Тя му отвори вратата, облечена в черна рокля от сатинирана коприна, която извайваше фигурата й, подобно на тънка ледена покривка, обсипана с диамантени кристалчета.

— Боже господи, Сара! Изглеждаш великолепно! — Беше вдигнала косата си нагоре, ала при всяко нейно движение немирните къдрици заплашваха да се изсипят като водопад, създаваха впечатлението, че ако само една фиба се махне, тежката черна маса ще се стече надолу и ще залее раменете й. — Просто възхитителна! — Той отстъпи една крачка, за да може да й се наслади по-добре, а тя смутено се засмя. За първи път беше насаме с него, с изключение на деня, когато се запознаха, но дори и тогава имаше други хора наоколо.

— Ти също изглеждаш много добре. — Той беше в един от многото си вечерни костюми, с елегантна копринена жилетка, принадлежала някога на баща му, от малкото джобче на която висеше изящната верижка на диамантен часовник, подарък на чичо му от руския цар Николай. В колата, на път към ресторанта, той й разказа историята на тази верижка. Очевидно тя е била зашита в подгъва на някоя от многобройните рокли на една велика херцогиня и по този начин е била изнесена от Русия. — Та ти си роднина с всички монарси — възхити се Сара, заинтригувана от чутото. При тази мисъл в съзнанието и изплуваха образи на крале и царе, на кралско великолепие.

— Да, така е — отвърна той развеселен, — но те уверявам, че някои от тях са направо ужасни. — Тази вечер, бе освободил шофьора си, защото искаше да бъде сам с нея, без обременяващото присъствие на друг човек. Беше избрал тих ресторант, където ги очакваха. Оберкелнерът ги отведе до една закътана масичка във вътрешността на заведението, като през цялото време се обръщаше към Уилям с „Ваша светлост“, а накрая, преди да ги остави сами, леко се поклони. На масата им тутакси се появи бутилка шампанско. Уилям беше поръчал менюто още при самата резервация. Първо им поднесоха черен хайвер върху хапчици препечен хляб, гарнирани с прозрачни резенчета лимон, после пушена сьомга във фин сос, а след това фазан, салата, сирене, суфле „Гран Марние“ и френски маслени бисквитки.

— Боже, не мога да мръдна — оплака се Сара с усмивка. Вечерята беше чудесна, както всъщност и цялата вечер. Беше разказал за родителите си и колко много държи на тях, както и за огорчението на майка му, че той не проявява интерес към женитбата.

— Страхувам се, че съм едно голямо разочарование за нея — сподели той без разкаяние в гласа. — Аз обаче нямам намерение да се оженя за неподходяща жена само за да доставя удоволствие на роднините си или за да имам деца. Очевидно фактът, че съм се появил толкова късно в живота на родителите ми, е създал у мен убеждението, че мога както си искам да бавя нещата, а след време да ги наваксам.

— Би могъл. Пък и съвсем оправдан е стремежът ти да избегнеш някоя грешка. — Още докато казваше това, той забеляза в очите й онази загадъчна тъга.

— Ами ти, Сара? Твоите родители не настояват ли, че е време да се омъжиш? — Вече му беше разказала за Питър, за Джейн и за техните деца.

— Напоследък не. Те ме разбират чудесно. — „Както и грешките… нещастието… падението ми“, помисли си тя. Сара отвърна поглед. Той се пресегна и сключи силните си пръсти около нейните.

— Защо не искаш да ми кажеш какво ти е причинило такава болка? — И за двамата беше трудно да се съобразяват с обстоятелството, че се познават само от два дни. Вече им се струваше, че са заедно от цяла вечност.

— Защо мислиш, че нещо ми е причинило болка? — Опита се да избегне отговора тя, но Уилям не й обърна внимание и продължи да стиска силно ръката й.

— Защото виждам, че криеш нещо от мен. Не разбирам точно какво, но то се прокрадва в теб, също като черен призрак, който дебне да те обсеби. Толкова ли е ужасно, та не можеш да го споделиш с мен? — При въпроса му очите й се напълниха със сълзи, защото не знаеше какво да му отговори, а нямаше смелост да му каже истината.

— Аз… много съжалявам… — Освободи ръката си от неговата, за да попие сълзите си със салфетка. Келнерът дискретно се оттегли на разстояние. — Но това е нещо… нещо много грозно… Ти никога вече няма да се държиш с мен по същия начин. Не съм се запознавала с никого, откакто… това се случи.

— Но, за бога, какво е то? Да не си убила някого? Някой роднина или приятел? Дори и така да е, сигурно е било нещастен случай. Сара, не бива да се терзаеш толкова. — Той взе ръцете й в своите и силно ги стисна, за да се почувствува защитена. — Извинявай, не искам да нахалствувам, но ме боли сърцето, като те гледам как страдаш.

— Какво говориш? — недоверчиво се усмихна тя през сълзи. — Ти почти не ме познаваш. — Беше истина, ала и двамата усещаха, че не е точно така. За два дни се бяха сближили повече, отколкото някои хора за цял живот.

— Извърших нещо ужасно — призна Сара като на свой ред стисна ръцете му, но той не мръдна, не трепна, не ги изтегли.

— Не мога да повярвам. Струва ми се, че ти си тази, която мисли, че е било ужасно. И съм сигурен, че никой друг не е съгласен с теб.

— Грешиш — каза тя с тъжна въздишка, при което го погледна в очите и дръпна ръцете си. — Преди две години се омъжих. Направих огромна грешка. Помъчих се да се примиря с това. Опитах всичко. Бях твърдо решена да остана с него, ако трябва, докато умра. — Уилям не изглеждаше особено изненадан от новината, за която тя си мислеше, че ще го потресе.

— Още ли си омъжена за него? — попита тихо, все така предлагайки й ръцете си, ако тя пожелае да ги стисне, но Сара не го направи. Знаеше, че сега вече е невъзможно. Когато чуе цялата история, той няма да я иска повече. Въпреки това е длъжна да му каже.

— От една година сме разделени. Разводът ще влезе официално в сила през ноември. — Изрече го така, сякаш ставаше дума за смъртна присъда.

— Съжалявам — сериозно каза Уилям. — Съжалявам за теб, Сара. Мога само да си представя колко трудно ти е било и колко си страдала през изминалата година. — Чудеше се дали съпругът й я беше напуснал заради друга жена и изобщо какво всъщност се бе случило.

— Много ли го обичаше? — попита той колебливо, нямаше желание да нахалствува, но пък трябваше да знае отговора. Искаше да разбере дали болката й е била от копнеж или просто от разочарование.

Тя поклати глава.

— Откровено казано, не съм сигурна, че въобще някога съм го обичала. Познавах го откакто се помня и навремето това ми се струваше най-естественото нещо на света. Харесвах го, но се оказа, че не съм го познавала истински. Когато се върнахме от медения си месец, всичко започна да се разпада и аз разбрах каква грешка съм направила. Не се прибираше ден и нощ, интересите му се ограничаваха с това, да се забавлява с приятели, да търчи по жени и да пие. — Мъката в гласа й беше много по-красноречива от думите. Тя не му спомена за бебето, което загуби, нито за проститутките, които Фреди доведе в дома на родителите и на приема по случай първата годишнина от сватбата им. Ала в очите й Уилям прочете, че беше страдала много повече, отколкото казваше. Тя извърна поглед, а той отново взе ръцете й и мълчаливо изчака да го погледне. Очите й бяха пълни със спомени и въпроси.

— Съжалявам, Сара — тихо пророни Уилям. — Той трябва да е абсолютен глупак. — Тя се усмихна, като въздъхна отново, и макар да не се чувствуваше пречистена, изпита поне облекчение. Знаеше, че винаги щеше да живее със съзнанието за вина, че е разведена, но ако беше останала с Фреди, бракът щеше да я погуби напълно. — Това ли е ужасният грях, който криеше от мен? — Тя кимна и Уилям се засмя. — Как може да си толкова глупавичка? Не живеем в миналия век, и други хора се развеждат. Би ли предпочела да останеш с него и да бъдеш подложена на непрестанно изтезание?

— Не, но се чувствувах много виновна пред родителите си. Това ги постави в страшно неудобно положение. Никой в рода ни не се е развеждал. Въпреки това те се държаха невероятно мило. Сигурна съм, че се срамуват, ала никога не са ме укорили. — Гласът й постепенно заглъхна под погледа му.

— Да не са били против развода? — директно попита той.

— О, не, ни най-малко — поклати глава Сара. — Фактически те ме насърчиха. — Тя си спомни за семейния съвет в Саутхамптън на другата сутрин след проваления прием. — Именно баща ми се зае с всички формалности и разправии по развода. Цялото ми семейство се държа чудесно, но трябва да е било непоносимо за тях да се срещат с приятелите си в Ню Йорк.

— Да не са ти намеквали за това?

— Не, те са прекалено деликатни, за да ме упрекнат дори с една дума.

— А ти срещала ли си се оттогава с техни или с твои приятели, за да бъдеш наказана за престъплението си? — Сара поклати глава и се засмя на начина, по който той се изрази.

— Не — отрече усмихнато, гласът й отново прозвуча палаво, а на сърцето й олекна. — Крих се на Лонг Айлънд.

— Глупаво момиче. Сигурен съм, а и ти самата би се уверила, че ако беше имала куража да се върнеш в Ню Йорк, всеки щеше да те поздравява, задето си напуснала този боклук.

— Не зная. — Последва нова въздишка. — Не съм се виждала с никого, откакто… докато ти…

— Какъв щастливец съм аз, госпожице Томпсън. И какво глупаво момиче се оказа ти. Не мога да повярвам, че цяла година си скърбяла, и то за мъж, когото дори не мислиш, че си обичала. Наистина, Сара — той я погледна донякъде сърдито, донякъде развеселено, — как е възможно това?

— Но разводът не е дребна работа — защити се тя. — Постоянно се притеснявах, че в очите на хората ще изглеждам като онази ужасна жена, която се омъжи за братовчед ти.

— Моля? — попита Уилям изумен. — Да се сравняваш с Уолис Симпсън? Пет милиона долара в бижута, къща във Франция и съпруг, който я обожава, колкото и да е глупав. За бога, Сара, каква ужасна участ! О, надявам се това никога да не те сполети! — Той очевидно я задяваше и двамата дружно се разсмяха.

— Но аз говоря сериозно — скара му се тя, като продължаваше да се смее неудържимо.

— Аз също. Наистина ли смяташ, че нещата се развиха толкова зле за нея?

— Не. Но виж какво мислят хората. Не бих искала и с мен да стане така. — Изглеждаше напълно сериозна, докато казваше това.

— Не би и могло, глупаченце. Тя накара един крал да се откаже от трона си. А ти си почтена жена, която е сторила ужасна грешка, като се е омъжила за някакъв глупак, а после я е поправила. Кой мъж или жена би те укорил за това? О, сигурен съм, че ще се срещне и някой голям моралист, някой идиот, който няма друга работа, освен да сочи назидателно с пръст. Но да вървят по дяволите. Ако бях на твое място, изобщо нямаше да се притеснявам от развода си. Когато се върнеш в Ню Йорк, трябва да го изкрещиш от най-високия небостъргач. Въобще на твое място бих се срамувал само от това, че съм се свързал с такъв човек. — Тя се усмихна на начина, по който той гледаше на нещата, но се надяваше, че донякъде има право, и това й помогна да се почувствува по-добре откогато и да било през изминалата година. Може би наистина бе прав, може би нямаше да е толкова ужасно, колкото си го представяше. И тогава изведнъж се разсмя насреща му.

— Щом успяваш да ме успокоиш за всички тия неща, тогава как ще се върна към своя отшелнически живот във фермата? — Междувременно той й доля шампанско, след което продължително я изгледа.

— Ще трябва да поговорим и за това някой ден. Май тази възможност не ми се струва вече толкова привлекателна, колкото в началото.

— А защо?

— Защото я използуват като бягство от живота. Със същия успех можеш да отидеш в манастир. — Докато отпиваше от шампанското си, Уилям театрално завъртя очи. — Каква ужасна загуба! Господи, не ме оставяй дори да си помисля за това, защото истински ще се ядосам.

— За манастира или за фермата? — подразни го Сара. Беше й направил невероятен подарък. Уилям бе първият човек, с когото тя сподели за развода си, а той не се шокира, не се ужаси, дори не се изненада. За нея това беше първата стъпка към свободата.

— И за двете. Хайде да не говорим повече за това. Иска ми се да потанцуваме.

— Чудесна идея. — Всъщност тя не беше танцувала повече от година и сега това предложение направо я възхити. — Ако все още мога да танцувам.

— Ще ти припомня — обеща той, докато подписваше сметката. Само след минути двамата вече бяха на път към „Кафе дьо Пари“, където появата на Уилям предизвика трескаво оживление и раздвижване, сякаш всеки гледаше само как да му предложи услугите си. От всички страни се понесе: „Да, Ваша светлост“, „Разбира се. Ваша светлост“, „Добър вечер, Ваша светлост“. Това страшно го отегчи, а изражението му развесели Сара.

— Едва ли е чак толкова неприятно. Хайде, бъди мил — опита се да го успокои тя, докато се отправяха към дансинга.

— Не би могла дори да си представиш колко е досадно. Предполагам, че нямаше да е така, ако бях на деветдесет години, но на моята възраст се чувствувам някак неудобно. Впрочем сещам се, понеже стана дума за това, че дори баща ми, когато беше вече на осемдесет и пет, казваше, че му е противно.

— Такъв е животът — усмихна му се тя, когато затанцуваха под звуците на „Това старо чувство“, мелодия, превърнала се в шлагер още миналата зима. Отначало Сара се чувствуваше съвсем сковано на дансинга, ала след известно време двамата така синхронизираха движенията си, сякаш бяха партньори от години, и тя установи, че Уилям е особено добър на тангото и румбата.

— Танцуваш чудесно — поздрави я той. — Сигурна ли си, че цяла година си се крила от хората? Или просто си взимала уроци по танци на Лонг Айлънд?

— Много смешно, Уилям. Това, върху което току-що стъпих, беше твоят крак.

— Глупости. Настъпи малкото ми пръстче. Справяш се все по-добре.

И така се смяха, разговаряха и танцуваха до два часа сутринта, а на връщане тя вече сънено се усмихваше през прозевки и накрая отпусна глава на рамото му.

— Толкова хубаво прекарах тази вечер, Уилям. Благодаря ти много.

— Аз пък прекарах ужасно. — Думите му прозвучаха убедително, макар и само за миг. — Нямах представа, че излизам с една пропаднала жена. Мислех те за хубаво младо момиче от Ню Йорк, а какво излезе? Нахапана ябълка. Боже мой, какъв удар! — печално поклати глава той, а Сара го перна с чантичката си.

— Нахапана ябълка! Как смееш да ме наричаш така! — Беше полуядосана, полуразвеселена, но накрая и двамата избухнаха в безгрижен смях.

— Добре тогава, може би предпочиташ „опитна, разведена дама“? Във всеки случай не се оказа ни най-малко това, което очаквах… — продължи да клати глава Уилям, като от време на време й хвърляше по някой закачлив поглед, а Сара изведнъж се разтревожи, че при нейното положение той можеше да я вземе за лесна плячка и да я използува между другото за няколко седмици, докато си замине. Самата мисъл я накара да изтръпне и да се отдръпне от него. Движението й беше толкова рязко, та Уилям веднага разбра, че нещо не е наред, и стреснато я погледна. — Какво има?

— Нищо, просто гърбът ми се схвана.

— Ами.

— Така е — настоя тя, но той не й повярва.

— Не мисля, че е това. Струва ми се, че пак ти е хрумнала някоя глупост и се разстрои.

— Защо говориш такива неща? — Как бе възможно да я опознае за толкова кратко време? Непрекъснато я изненадваше. — Нищо подобно.

— Добре. Ала виждам, че ти си много притеснителна и се тревожиш за абсолютни глупости. Ако мислиш повече за хубавите неща, които ти се случват в момента, и по-малко за лошите, които може или би могло да се случат по-късно, а най-вероятно никога, ще живееш по-дълго и по-щастливо. — Говореше назидателно, сякаш й беше баща и тя послушно кимаше с глава.

— Благодаря, Ваша светлост.

— Винаги на вашите услуги, госпожице Томпсън.

Вече бяха стигнали пред хотела и Уилям изскочи от колата, отвори вратата и й помогна да слезе, а тя се питаше как ли ще се държи сега и дали ще направи опит да се качи в стаята й. Беше решила да не допуска това.

— Мислиш ли, че родителите ти ще разрешат да повторим тази вечер и някой друг път? — попита той с нужното уважение. — Може би утре вечер, ако обясня на баща ти, че трябва да изгладиш някои стъпки в тангото? — Тя нежно го погледна. Беше далеч по-благороден, отколкото си го представяше, и тази вечер се бяха сближили много. Ако не друго, можеха да бъдат приятели отсега нататък и както се надяваше, завинаги.

— Добре. А ти искаш ли утре сутринта да дойдеш в Уестминстърското абатство?

— Не — честно призна той с усмивка, — но ще го направя с най-голямо удоволствие. — Искаше да види нея, а не абатството. Така че това посещение беше нищожна цена за удоволствието да бъде със Сара. — Може би този уикенд ще можем да излезем на разходка с кола из провинцията?

— Бих се радвала — усмихна се тя, а той сведе очи към устните й, приведе се и бавно я целуна. Ръцете му я обгърнаха с неподозирана сила и я притеглиха, ала не толкова близо, че да се почувствува заплашена и да се стресне. А накрая, когато се отдръпна от нея, и двамата бяха останали без дъх.

— Струва ми се, че е налице очевидната вероятност да сме малко остарели за тези неща — прошепна той, — но иначе много ми хареса. — Хареса му нежността на прегръдката, обещанието за онова, което би могло да се случи по-нататък.

Изпрати я до асансьора и отново му се прииска да я целуне, ала се отказа. Излишно бе да привлича вниманието на служителите от рецепцията.

— До утре сутринта — пошепна Уилям и тя кимна с глава, но след миг той бавно се наведе към нея. Сара вдигна очи в очакване какво ли има още да й каже и сърцето й за секунда спря, когато чу думите му. Уилям ги прошепна почти нечуто. Знаеше, че е твърде рано, ала просто не можа да се сдържи. — Обичам те, Сара.

Искаше й се да му каже, че тя също го обича, но той бързо се отдръпна и вратите на асансьора се затвориха между тях.