Даниел Стийл
Скъпоценности (17)

17

Останаха в Англия до пролетта и постепенно Уилям отново пое ръководната роля в живота на цялото семейство. Изглежда, се беше примирил, че няма вече да може да се движи, и беше възстановил нормалното си тегло. Само косата му, така неочаквано побеляла, му придаваше малко несвойствен вид. Беше едва на четиридесет и две години, ала времето, прекарано в лагера, го беше състарило с десетилетие. Сара също изглеждаше някак по-улегнала. Те всички бяха изстрадали много през изтеклите години, включително и Филип. Той беше едно сериозно малко момче, а заминаването им от Уитфийлд го направи безкрайно нещастен. Заяви, че иска да остане при баба си и при понито, но, разбира се, родителите му се наложиха.

Когато пристигнаха в замъка Мьоз, Уилям се разплака. Къщата изглеждаше точно такава, каквато я помнеше и каквато си беше представял, че ще я види, ако въобще някога се прибере у дома. Нямаше думи да изрази чувствата си, само силно прегърна Сара и се разрида като малко дете. Навсякъде беше чисто и подредено с вкус. Еманюел и майка й бяха подготвили всичко. Сара беше оставила Еманюел да се грижи за замъка в продължение на повече от година и тя се беше справила блестящо. Всички последици от пребиваването и на немските, и на американските войски както в замъка, така и по цялото имение, та дори в конюшните, бяха заличени. Момичето бе наело цяла армия работници, които да почистят всичко за посрещането на херцозите.

— Много е красиво — похвали я Сара и Еманюел остана много доволна. За момиче на нейните години беше прекалено зряла. Едва на двадесет и три, а се справяше чудесно с управлението на цялото имение и имаше усет за всяка подробност.

Следобеда на същия ден Сара заведе Уилям на гроба на Лизи и при вида на самотното малко гробче и двамата се разридаха. На връщане към къщи той отново я попита за немците.

— Те са били тук ужасно дълго време — подхвърли между другото. — Невероятно е, че не са причинили по-големи щети.

— Командуващият беше много добър човек. Изключително мил и държеше хората си строго. Той не обичаше войната дори повече от нас. — При тези нейни думи Уилям изненадано повдигна вежди.

— Казвал ли ти е някога това?

— На няколко пъти — отговори му тя тихо, без да е съвсем наясно защо й задава всички тези въпроси. В гласа му се долавяха нотки, които й подсказваха, че нещо го тормози.

— Били сте добри приятели с него, така ли? — директно попита той, тъй като не преставаше да го измъчва фактът, че Филип толкова често споменава Йоахим. Имаше моменти, когато със страх си мислеше, че синът му предпочита германския офицер пред собствения си баща. Това, разбира се, му причиняваше голяма болка, но той се опитваше да разбере детето. И сега, когато го погледна, Сара усети какво цели с въпросите си. Обърна се така, че да го вижда добре в инвалидната му количка.

— Само приятели, Уилям. Нищо повече. Той живя тук дълго време и много неща ни се случиха… Елизабет се роди. — Реши да бъде честна с него както преди, както винаги. — Той помогна да се роди, той й спаси живота. Тя щеше да умре още при раждането, ако не беше той. — И все пак тя бе умряла и може би всичко това сега нямаше никакво значение. — В продължение на тези четири години минахме през какво ли не, борихме се за оцеляване. Трудно е човек да ги зачеркне от живота си просто ей така. Но ако ме питаш за това, за което предполагам — не, нищо не се е случило.

— Филип каза, че си го целунала, когато е заминавал. — Не е трябвало да казва такова нещо на баща си, особено по този начин, ала може би го е направил несъзнателно, без да схваща смисъла на постъпката си. Ами ако е било съзнателно? Понякога й се струваше, че изобщо не го разбира. Винаги се държеше някак ядно с нея, откакто бяха загубили Лизи… и Йоахим… Дори направо странеше. Имаше много неща, които трябваше да му бъдат обяснени, за да ги приеме. Но това важеше за всички тях.

— Така е. Целунах го — тихо каза Сара. Нямаше какво да крие от Уилям, даже искаше той да знае. — Йоахим стана мой приятел. Той мразеше онова, което Хитлер причиняваше на света, толкова, колкото и ние. Освен това ни предложи закрилата си, което много ни помогна. Когато си тръгна, усещах, че никога повече няма да го видя. Не зная дори дали сега е жив, но му желая само добро. Целунах го за сбогом, ала не съм ти изневерила. — Докато говореше, сълзи потекоха по бузите й. Това, което казваше, беше самата истина, беше му оставала вярна и беше много лошо от страна на Филип да го кара да ревнува. Още навремето знаеше, че момчето се разгневи за тази целувка, както и за това, че остави Йоахим да си тръгне. Беше го яд за много неща, но не беше очаквала, че ще постъпи по този начин. Сега изпитваше облекчение, че бе имала възможност открито да каже на Уилям, че не му бе изменила. Това беше единственото, което придаваше стойност на всички онези самотни нощи.

— Извинявай, че те попитах — пошепна й той виновно, ала тя коленичи до него и взе лицето му в ръцете си.

— Не трябва да се извиняваш. Няма нищо, което да не можеш да ме попиташ. Аз те обичам. Винаги съм те обичала. Никога не бих те предала. Никога. Нито за миг не съм преставала да те обичам. И през цялото време вярвах, че ще се върнеш. — Наистина така беше, можеше да го прочете в очите й, както и голямата й любов към него.

Тогава Уилям въздъхна с облекчение. Вярваше й. Когато Филип му каза за целувката просто се ужаси. Ала, от друга страна разбираше, че момчето по свой начин го наказва, задето ги беше оставил сами.

— А аз изобщо не вярвах, че някога ще се върна. Но непрекъснато си го повтарях, за да мога да преживея още един час, още една нощ, още един ден, макар да бях далеч от мисълта, че ще успея. Толкова хора не успяха. — Беше видял да умират стотици, изтезавани от германците. — Те са нация от чудовища — заключи Уилям, когато стигнаха пред къщата, а Сара не посмя да му напомни, че Йоахим беше по-различен от другите. Както й беше казал той, войната е мръсно нещо. И слава богу, че свърши.

Бяха само от три седмици в замъка, когато един ден Сара и Еманюел месеха хляб в кухнята. Разговаряха за различни неща и по някое време момичето изведнъж запита:

— Сигурно сте много щастлива, че господин херцогът се завърна? — Макар че това беше очевидно за всеки, който ги видеше заедно. Сара не се беше чувствувала толкова щастлива от години, а и постепенно бяха започнали да правят нови открития в сексуалния си живот. Някои от промените не бяха особено приятни, но за радост на Уилям това не променяше чак толкова нещата помежду им.

— Изключително много — блажено се усмихна Сара, като продължи да меси тестото под погледа на Еманюел.

— А той донесе ли много пари със себе си от Англия? — Беше странен въпрос и Сара изненадано вдигна очи.

— Ами… не. Разбира се, че не. А и защо да го прави?

— Просто се питах. — Изглеждаше смутена, ала не кой знае колко, и сякаш имаше нещо наум. Сара обаче не можеше да се досети какво би могло да бъде. Никога досега Еманюел не й беше задавала такъв въпрос.

— Защо ме питаш за това, Еманюел? — Знаеше, че по-рано момичето бе имало някои по-особени връзки със съпротивата чрез брат си по време на войната, а после с черния пазар, но сега нямаше представа какво й беше хрумнало.

— Намират се хора, понякога, които се нуждаят от пари. Питах се дали вие и господин херцогът бихте им дали назаем.

— Имаш предвид да им дадем пари просто ей така? — Сара я погледна леко изненадана и видя, че Еманюел се позамисли.

— Не съвсем. Какво ще кажете, ако предлагат нещо за продан?

— Например храна? — Сара все още не можеше да разбере.

Тя свърши с тестото и си избърса ръцете, след което втренчи проницателен поглед в Еманюел, като се питаше какво ли си бе наумила. Никога преди това не беше изпитвала подозрение към нея, но сега чувствуваше точно това и то никак не й харесваше.

— За какво говориш, Еманюел — за храна или за някакви земеделски сечива?

Тя поклати отрицателно глава и сниши глас:

— Не… имам предвид бижута. Срещат се хора… тук, в района, които се нуждаят от пари, за да възстановят къщите си, живота си… Те имат някои скрити неща… да речем, злато или сребро, или различни накити и… сега искат да ги продадат. — От известно време Еманюел се беше замислила как би могла да си посъбере малко повече пари, след като войната вече беше свършила. Не й се щеше цял живот да чисти къщи, дори и тяхната, независимо че ги обичаше. Така й бе хрумнала тази идея. Познаваше няколко души, които много искаха да продадат скъпи вещи, бижута, сребро, табакери от Фаберже и други неща, които бяха успели да скрият. Една жена от Шамбор имаше фантастичен наниз от перли и отчаяно желаеше да го продаде, за каквато и да е сума. Немците бяха разрушили дома й и на нея й трябваха пари, за да го построи наново.

Всъщност това беше един вид посредничество. Еманюел познаваше много хора, притежаващи красиви предмети и спешно нуждаещи се от капитал, херцозите пък разполагаха със средства. От известно време все се канеше да ги подпита, но не улучваше удобен момент. Все повече и повече хора се обръщаха към нея с молба да им помогне, като знаеха колко е близка със семейство Уитфийлд. Жената с перлите я беше посещавала вече на два пъти.

Освен това имаше и много евреи, които излизаха от скривалищата си. Както и жени, които бяха получили скъпи подаръци от нацисти, а сега се страхуваха да ги задържат. С някое и друго бижу по време на съпротивата се откупваше човешки живот или ценна информация. Еманюел имаше желание да помогне на хората да ги разпродадат. Покрай това тя също щеше да спечели нещичко, макар и не много. Нямаше намерение да се възползува от човешкото нещастие. Искаше да помогне както на другите, така и на себе си. Ала Сара продължаваше да я гледа объркано.

— Но какво ще правя аз с тези бижута? — Едва тази сутрин бяха извадили нейните изпод дъската на пода в стаята на Филип.

— Ще ги носите — усмихна се Еманюел. Тя самата си мечтаеше да притежава някои, ала за момента не можеше да си го позволи. Може би в бъдеще. — Или пък ще ги препродадете. Има много възможности, госпожо.

— Един ден — усмихна й се Сара — ти ще станеш велика жена. — Еманюел беше само с шест години по-млада, но беше невероятно предприемчива и имаше силен инстинкт за оцеляване, и то по начини, за които Сара беше сигурна, че на нея лично никога не биха й хрумнали. Наистина тя притежаваше сила и издръжливост, но това бе съвсем различно от качествата на Еманюел. Еманюел Буржоа притежаваше хитрост.

— Ще попитате ли господин херцога? — помоли тя, когато господарката й тръгна да излиза от кухнята с подноса с обяда му. В гласа й Сара долови нотки на нетърпение.

— Да — отговори тя, — но не мога нищо да ти обещая. Сигурно ще си помисли, че съм полудяла.

Най-смешното беше, че когато му каза, той изобщо, не си помисли такова нещо. Напротив, беше заинтригуван.

— Интересна идея. Еманюел е доста необикновено момиче, не намираш ли? Фактически това е един много деликатен и благороден начин да се помага на изпадналите в нужда, като им се дават пари на ръка. Мисля, че направо ми допада. От известно време се питам как бихме могли да помогнем на местните хора. И изобщо не се бях сетил за нещо толкова екзотично — захили се Уилям. — И напълно осъществимо. Защо просто не кажеш на Еманюел, че смятам да си пробвам щастието, пък да видим какво ще стане.

Стана така, че след три дни в девет часа сутринта се звънна на входната врата. Когато Сара слезе долу, видя жена, облечена в излъскана от носене черна рокля, вероятно скъпа навремето, и с разкривени обувки. В ръка стискаше чанта от „Хермес“, която Сара тутакси разпозна. Но жената й беше непозната.

— Oui?… Да? С какво мога да ви помогна?

— Ами… je m’excuse… Извинете… аз… — Имаше уплашен вид, непрекъснато се оглеждаше, сякаш се страхуваше някой да не я сграбчи. Когато я позагледа, Сара реши, че по всяка вероятност е еврейка. — Трябва да се извиня… една приятелка ми подсказа. Аз имам ужасен проблем, Ваша светлост, моето семейство и… — Очите й се напълниха със сълзи и Сара любезно я покани в кухнята и й предложи чаша чай. Жената обясни, че през войната цялото й семейство било изпратено в концентрационни лагери. Доколкото й било известно, единствено тя останала. Четири години се крила в мазето на съседите си. Съпругът й бил доктор, главен лекар в голяма болница в Париж. Но бил депортиран от нацистите, както и родителите и двете й сестри, дори синът й… Започна отново да плаче, докато Сара се бореше със своите сълзи. Жената каза, че се нуждае от пари, за да ги издири. Искаше да замине за Германия и Полша, да обиколи лагерите там, като се надяваше да открие сред оцелелите някакви следя от близките си.

— Мисля, че Червеният кръст ще ви помогне, госпожо. Из цяла Европа има организации, които се занимават точно с това. — Знаеше, че Уилям беше дарил много пари на такива организации.

— Искам лично да отида. А услугите на някои от частните организации са много скъпи. И след като ги открия или… — Не можа да събере сили да изрече думите. — Искам да замина за Израел. — Каза го така, сякаш това наистина беше Обетованата земя. Сърцето на Сара се разтопи от нежност и жалост пред тази жена, а тя извади две големи кутии от чантата си. — Имам нещо за продан… Еманюел ми довери, че вие бихте могли… че сте много отзивчива. — „И че съпругът ви е много богат“, но госпожа Вертхайм беше достатъчно възпитана да не го спомене. Кутиите бяха от „Ван Клийф“. Едната съдържаше огромна огърлица от смарагди и диаманти, а другата — гривна към огърлицата. Бижутата бяха сякаш от дантела, красива изработка, невероятни и впечатляващи.

— Аз… за бога! Действително са много изящни. Не зная какво да кажа… — Не можеше дори да си представи да си сложи подобна скъпоценност. И двата накита бяха изключителни и със сигурност си струваха цената, която жената би им поискала, ала изобщо как можеше човек да определи цената на такова нещо? И все пак, като ги гледаше, кой знае защо, тя почувствува, че мисълта да ги купи я вълнува. Никога не бе притежавала бижута от такава класа. А бедната женица цялата трепереше и се молеше да й ги купят. — Може ли да ги покажа на съпруга си? Само за миг. — Тя изтича нагоре по стълбите с кутиите в ръце и се втурна в спалнята.

— Никога не би повярвал. — Беше останала без дъх. — Долу чака една жена… — Отвори кутиите и изсипа съдържанието им на коленете му. — Тя иска да ни продаде тези неща. — Разлюшка великолепните смарагди пред лицето му и той подсвирна:

— Много са красиви, скъпа. Ще изглеждаш чудесно с тях, докато работиш в градината. Подхождат много на зеленото…

— Бъди сериозен. — И му разказа историята на жената, което събуди и неговото съчувствие.

— Не бихме ли могли просто да й дадем един чек? Ще се почувствувам мошеник, ако й взема това. Макар че не мога да не призная, че биха ти стояли прекрасно.

— Благодаря ти, любов моя. Но как ще постъпим с жената?

— Ще сляза долу и лично ще поговоря с нея. — Вече се избръснат и беше по панталони, риза и домашен халат. Много добре се справяше с обличането, независимо от положението си. Последва Сара и сам се спусна по рампата, която бяха построили специално за него.

Госпожа Вертхайм притеснено ги очакваше в кухнята. Беше толкова уплашена, че в един момент за малко да избяга без бижутата си, от страх, че можеха да й причинят нещо ужасно, макар Еманюел многократно да я бе уверявала, че са свестни хора. Момичето познаваше съседите й, които я бяха крили в мазето си, още от някаква акция по време на съпротивата.

— Добро утро — поздрави я Уилям с усмивка, а тя се опита да си придаде спокоен вид, очаквайки с трепет и боязън решението за смарагдите. — Страхувам се, че никога досега не сме се занимавали с подобно нещо. И за нас е съвсем необичайно. — След тези думи реши да пристъпи направо към въпроса, за да може жената да си отдъхне. — Колко искате за бижутата?

— Не зная. Десет? Петнадесет?

— Но това е смешно.

Тя се разтресе цялата и шепнешком каза:

— Извинете ме, Ваша светлост… Пет? — Би ги продала почти на безценица, в такава голяма нужда се намираше.

— Аз мислех да кажа тридесет. Звучи ли ви приемливо? По-точно тридесет хиляди долара.

— Аз… о, боже мой… — Жената се разплака, без да може повече да се въздържа. — Бог да ви благослови… Бог да ви благослови, Ваша светлост! — Тя попи очите си със стара дантелена кърпичка и когато си тръгваше с чека в ръка, ги разцелува и двамата. В очите на Сара също блестяха сълзи.

— Бедната женица.

— Да. — Уилям я погледна сериозно, след което й подаде огърлицата и гривната. — Наслаждавай им се, скъпа. — И двамата се почувствуваха доволни от благотворителната си постъпка.

Преди края на седмицата отново имаха възможност да проявят щедростта си.

Сара помагаше на Еманюел в разчистването на масата след вечеря, а Уилям беше в кабинета си, който все още смътно й напомняше за Йоахим, когато на вратата на кухнята се появи непозната жена. Беше млада и изглеждаше по-уплашена и от госпожа Вертхайм. Косата й беше много късо подстригана, но явно от края на окупацията досега бе поизраснала. На Сара й се стори, че я бе виждала с един от немските офицери, разквартирувани в замъка. Беше красиво момиче и преди войната беше манекен на Жан Пату в Париж.

Еманюел едва не изръмжа, когато я видя, макар че тя й бе казала да дойде. Този път обаче си беше обещала да поиска по-висока комисиона. От госпожа Вертхайм не бе взела почти нищо, макар че възрастната жена бе настояла да й даде нещичко.

Момичето хвърли нервен поглед на Еманюел, а после на Сара. И цялата история се повтори отначало.

— Може ли да говоря с вас, Ваша светлост? — Носеше диамантена гривна за продан. Беше на „Бушрон“, много красива. Каза на Сара, че й била подарък. Но германецът, който й я подарил, й оставил и още нещо за спомен… бебе. — Боледува непрекъснато. Не мога да му купувам храна, нито лекарства. Страхувам се, че ще развие туберкулоза… — Думите й улучиха Сара право в сърцето. Тя веднага се сети за Лизи. Погледна Еманюел и я попита дали това е вярно, а момичето кимна с глава.

— Има едно германско копеле… на две години е и вечно боледува.

— Ако ви дадем парите, ще обещаете ли да му купите храна, лекарства и топли дрешки? — сурово я попита Сара, а момичето се закле да го стори.

След това Сара отиде при Уилям. Той се върна с нея, за да видя младата жена. И след като разговаря с нея известно време, реши, че е искрена. Не му се искаше да се окаже, че купува крадени бижута. Явно в случая не можеше и дума да става за това.

Купиха гривната на доста добра цена, вероятно същата, която германецът беше платил. Момичето си тръгна, като им благодареше горещо. След това Сара погледна Еманюел и се разсмя.

— Можеш ли да ми кажеш какво точно правиш?

Еманюел хлапашки се захили.

— Може би се опитвам да забогатея, като ви снабдявам с красиви бижута.

Сара не се сдържа и й се усмихна в отговор. Цялата работа беше малко налудничава, но едновременно с това много я забавляваше. Така на следващия ден купиха изключително красивия наниз перли на жената от Шамбор, за да може да построи наново къщата си. Перлите бяха приказни и Уилям настоя Сара да ги носи.

Към края на лятото тя вече притежаваше десет гривни със смарагди, три огърлици към тях, четири комплекта с рубини и цял водопад от красиви сапфири, както и няколко пръстена с диаманти, без да се смята прелестната тюркоазна диадема. Всички те се озоваха у семейство Уитфийлд чрез хора, които бяха загубили състояния, къщи, деца, които се нуждаеха от пари, за да открият роднините си, да започнат наново живота си или просто за да има какво да сложат на масата за вечеря. Никой от двамата, както Уилям, така и Сара, не би могъл да обясни това филантропско поведение, на когото и да е от приятелите си, за да се почувствува като глупак, и все пак така помагаха на хората, от които купуваха, а и Еманюел наистина бе започнала да забогатява от комисионите. Беше придобила много изискан и елегантен вид. Ходеше на фризьор в града и си купуваше тоалетите от Париж, нещо, което Сара не си беше позволявала от времето преди войната. В сравнение с Еманюел тя се чувствуваше като някаква повлекана.

— Уилям, какво, ще правим с всички тези неща? — попита го тя един ден, когато, без да иска, събори няколко кутии на „Ван Клийф“ и „Картие“ от рафта в гардероба си и те се изсипаха върху главата й, което разсмя Уилям.

— Нямам представа. Може би трябва да организираме търг.

— Говоря ти сериозно.

— Защо не вземем да отворим магазин? — подхвърли Уилям благоразположено, а Сара си помисли, че идеята му е абсурдна. Ала година по-късно действително бяха в състояние да предложат по-голям избор на бижута от магазините на „Гарадс“.

— Май наистина ще трябва да ги разпродадем — подхвана този път Сара, но пък Уилям не беше сигурен, че е на същото мнение. Беше се захванал със засаждането на лозя край замъка и нямаше време за някакви си бижута. Ала те продължаваха да ги засипват. Вече бяха се прочули със своята щедрост и отзивчивост. През есента на 1947-а Уилям и Сара решиха да заминат сами за Париж и да оставят Филип на Еманюел. Откакто се бяха върнали преди повече от година и половина, изобщо не бяха напускали замъка, тъй като непрекъснато бяха заети с нещо.

Париж се оказа толкова прекрасен, че дори надхвърли очакванията на Сара. Отседнаха в хотел „Риц“ и прекараха в леглото почти толкова време, колкото и през медения си месец. Все пак отделиха немалко часове за пазаруване. Отидоха и на вечеря у херцог и херцогиня Уиндзор в дома им на булевард Саше, една прекрасна къща, обзаведена от Буден. Сара беше със страшно елегантна рокля, нова покупка от „Диор“, и с фантастичните перли, допълнени от великолепна гривна, купена от една жена, която при германците бе изпаднала в оскъдица.

Всички присъствуващи на вечерята искаха да узнаят откъде й е гривната. Но Уолис имаше достатъчно набито око в това отношение, за да забележи перлите, и каза на Сара, че никога в живота си не е виждала нещо подобно. Гривната също я заинтригува и когато попита откъде е, херцог и херцогиня Уитфийлд изрекоха в един глас „Картие“, без да дават повече обяснения. Сравнени с нея, дори бижутата на Уолис бледнееха.

За голямо свое учудване Сара откри, че през по-голямата част от престоя си в Париж е като хипнотизирана от бижутерийните магазини. В тях видя някои много красиви накити, но в замъка разполагаха с далеч по-голям избор, а някои от нейните бижута бяха и по-изящни. В интерес на истината повечето бяха такива.

— Знаеш ли, може би някой ден ще трябва да направим нещо с всички тези скъпоценности — неопределено подхвърли Сара, докато се прибираха към замъка с бентлито, изработено по специална поръчка за тях в Англия.

Но трябваше да минат още шест месеца, преди отново да се върнат на тази тема. Сара беше посветила цялото си внимание на Филип, тъй като й се искаше да му се нарадва, преди той да замине за Итън през следващата година. Всъщност тя гледаше да го задържи край себе си във Франция, ала макар че бе роден там и че детството му бе преминало в замъка, той изпитваше влечение към всичко английско и буквално се примоли да го пратят в Итън.

Уилям пък беше прекалено зает с лозята и вината си, за да има време да мисли за бижутата. Чак през лятото на 1948-а Сара твърдо настоя да направят нещо с купищата от скъпоценности и накити, които се бяха насъбрали. Това дори вече не представляваше добра инвестиция. Стояха си складирани без никаква полза, с изключение на малкото, макар и изключително красиви бижута, които Сара носеше.

— Като замине Филип, ще отидем до Париж и ще ги продадем всичките. Обещавам — каза Уилям разсеяно.

— Ще си помислят, че сме обрали някоя банка в Монте Карло.

— Точно на това прилича — засмя се той. — Не е ли така?

Но когато тръгнаха за Париж през есента, видяха, че накитите са прекалено много, за да ги вземат всичките със себе си. Избраха няколко, а другите оставиха в замъка. Филип беше заминал наскоро и Сара се чувствуваше някак самотна и скучаеща. На третия ден от пристигането им в Париж Уилям я погледна и съобщи, че е открил разрешение на проблема.

— На кой проблем? — Тъкмо оглеждаха заедно няколко нови костюма на „Шанел“.

— С бижутата. Ще открием наш собствен магазин и ще ги продаваме в него.

— Да не си полудял — ококори се тя насреща му. Независимо от инвалидната количка той си оставаше хубав мъж. — Само магазин ни липсва. Забравяш ли, че замъкът е на два часа път от Париж?

— Ще поверим на Еманюел да ръководи търговията. Сега, след заминаването на Филип, тя няма с какво да се занимава, а ми се струва, че вече е прекалено шик, за да върши къщната работа. — Момичето си купуваше тоалетите при „Жан Пату“ и „Мадам Гре“ и изглеждаше много елегантно.

— Сериозно ли говориш? — Никога не й беше й хрумвала такава мисъл и сега не беше сигурна, че идеята му й харесва. Но пък можеше да се окаже много забавно, и бездруго и двамата обичаха бижута. Изведнъж се притесни. — Не мислиш ли, че ще се стори просташко на майка ти?

— Кое? Да имаме магазин? Разбира се, че е просташко — засмя се той. — Но пък е толкова забавно. Защо не? А и мама е такава „навита дама“, че сигурно ще бъде възхитена. — Старата херцогиня беше на деветдесет години и с всяка изминала година възгледите й ставаха все по-либерални, вместо да закостенява. Перспективата Филип да идва при нея за ваканциите и уикендите я беше очаровала. — Кой знае, един ден може дори да придобием статута на кралски бижутери. Но за тая цел ще трябва да продадем нещо на кралицата. А пък Уолис сигурно ще се побърка и ще иска отбив от цената. — Това беше вероятно най-безумната идея, ала те прекараха целия път на връщане към замъка в обсъждане какво и как да направят и накрая Сара трябваше да признае, че много й е харесала.

— А как ще го наречем? — попита тя възбудено, когато си лягаха вечерта.

— „Уитфийлдс“, разбира се. — Той я погледна с гордост. — Едва ли може и дума да става за някакво друго име.

— Извинявай — обърна се Сара в леглото и го целуна. — Трябваше да се сетя.

— Разбира се, че трябваше. — Звучеше така, сякаш щяха да си имат още едно бебе. Беше страхотен проект.

Избистриха идеите си, след което направиха инвентаризация на бижутата и ги дадоха за оценка при Ван Клийф, който беше направо поразен от колекцията им. Разговаряха и с адвокати, а малко преди Коледа отново отидоха до Париж, за да наемат един малък, но изключително елегантен магазин на улица Фобур Сент-Оноре. После наеха архитекти и работници за ремонта и дори намериха апартамент за Еманюел. Тя беше страшно въодушевена от новото си поприще.

— Трябва да сме напълно превъртели, не мислиш ли? — попита го Сара, като си лягаха в стаята в „Риц“ точно преди Нова година. От време на време току й хрумнеше нещо и започваше да се притеснява.

— Не, скъпа, не сме. Помогнахме на много хора чрез скъпоценностите, които купувахме от тях, а сега е наш ред да се позабавляваме. Няма нищо лошо в това. И кой знае, може пък да се превърне в преуспяващ бизнес.

Бяха обяснили мотивите и съображенията си на Филип и на майката на Уилям по време на своето посещение в Уитфийлд за Коледа. Старата херцогиня хареса идеята и обеща да бъде първата им клиентка, ако й окажат тази чест. А Филип заяви, че един ден ще открие клон на магазина в Лондон.

— Не би ли искал да ръководиш магазина в Париж? — попита го Сара, озадачена от реакцията му. За дете, израснало в чужбина, а и по кръв полуангличанин, той проявяваше изненадваща любов към Англия.

— Не искам никога вече да живея във Франция — заяви той. — С изключение на ваканциите. Искам да живея в Уитфийлд.

— Охо, я виж ти — отбеляза Уилям повече развеселен, отколкото притеснен. — Радвам се, че все пак някой предпочита Англия. — Той самият вече не си представяше, че би могъл да се върне тук. Чувствуваше се по-щастлив във Франция подобно на братовчед си, херцог Уиндзор. Същото се отнасяше и за Сара.

— Ще ми разкажете подробно за откриването, нали? — накара ги херцогинята да й обещаят преди тръгването си. — Кога ще бъде?

— През юни — възбудено отговори Сара и погледна към Уилям с искрящи очи. Беше наистина като раждането на ново бебе и тъй като това не им се беше случвало повече след Луиз, през следващите шест месеца Сара се хвърли в начинанието с цялата си енергия. Нощта преди откриването магазинът изглеждаше страхотно.