Даниел Стийл
Скъпоценности (7)

7

На другия ден, както бяха планирали, посетиха Уестминстърското абатство. Томпсънови старши усетиха, че нещо се беше случило между двамата млади. Сара изглеждаше някак по-смирена, а Уилям се отнасяше към нея по-различно някак по-фамилиарно. Когато за малко се отдалечиха от тях, Виктория разтревожено зашепна на мъжа си.

— Не ти ли се струва, че нещо не е наред? — попита го тя. — Сара изглежда притеснена днес.

— Нямам никаква представа — хладно й отвърна Едуард, тъй като в същия миг Уилям се обърна към тях, за да им покаже един дребен архитектурен детайл. Както и при посещението им в Лондон Тауър, той им разказваше забавни истории от живота на кралските особи и интересни подробности за различни монарси. Често споменаваше коронацията от миналата година и добронамерено коментираше участта на братовчед си Бърти. „Бърти“ станал крал, кажи-речи, по принуда. Той изобщо не бил подготвен за тази роля и абдикацията на брат му Дейвид направо го хвърлила в ужас.

След това разгледаха надгробните плочи и Виктория отново забеляза, че Сара е необичайно тиха. Тя и мъжът й пак се отдалечиха, за да оставят двамата млади насаме. При това видяха, че Сара и Уилям навлизат в сериозен разговор, поне така им се стори отстрани.

— Нещо си разстроена, така ли е? — Той я погледна притеснено и взе ръцете й в своите. — Не биваше да казвам това снощи, нали? — Но никога досега не беше изпитвал такова влечение, към която и да е жена, поне не толкова силно и в никакъв случай толкова скоро.

Чувствуваше се като хлапак, влюбен до уши, и просто неудържимо взе да повтаря:

— Извинявай, Сара… ала аз те обичам… зная, че звучи налудничаво, и сигурно си мислиш, че съм полудял. Но това е самата истина. Обичам всичко в теб, всичко, което мислиш и желаеш… — Изведнъж доби съвсем разтревожен вид. — И не искам да те загубя.

Тя вдигна изтерзан поглед към него и от болката в очите й стана ясно, че и тя го обича, макар и пряко волята си.

— Как може да говориш такива неща? Че не искаш да ме загубиш? Та ти никога няма да ме притежаваш. Аз съм разведена жена. А ти си сред наследниците на короната… Единственото, което може да съществува между нас, е… приятелство или… малък флирт.

Той я погледна, като взе да се клати на пети, а в очите му се прокрадва познатата усмивка.

— Мила моя, ако това наричаш малък флирт, бъди така добра да ми обясниш какво според теб е голям. Никога досега не съм бил по-сериозен, а само от два дни се познаваме.

— Добре де — усмихна се тя пряко сили, което я направи още по-красива. — Знаеш какво имам предвид. Не можем да продължаваме. Защо да се измъчваме взаимно по този начин? Трябва да останем само приятели. Скоро аз ще си замина, а и ти тук си имаш свой живот.

— Ами ти? Към кой живот ще се върнеш? — Явно думите й страшно го обезпокоиха. — Към жалката фермичка, където да заживееш като старица? Та това е абсурдно.

— Уилям, аз съм разведена! Разведена! Или по-точно ще бъда. Лекомислено беше от твоя страна да стигаш дори дотук. — Каза го с очевидна болка в гласа.

— Искам да си наясно, че пет пари не давам за твоя развод — отвърна й Уилям разгорещено. — За мен той няма никакво значение точно както и проклетата наследствена линия, за която толкова си се запритеснявала. Значи това те тормози, така ли? Май пак се оприличаваш на онази глупачка, която се омъжи за Дейвид? — Той, разбира се, говореше за херцогиня Уиндзор и Сара добре го разбра. Уилям имаше право. Сара отново се сравняваше с нея, но някак не можеше да отстъпи от възгледите си.

— Това е традиция и отговорност. Не можеш просто така да се откажеш с лека ръка. Не можеш да го пренебрегнеш, да го подминеш като факт, нито пък аз бих могла. Все едно да се движиш с пълна скорост по надолнище и да се направиш, че не виждаш тухлената стена, която се е изпречила на пътя ти. Но тя е факт, Уилям, тя е там и рано или късно тази стена жестоко ще нарани и двама ни, ако не спрем, преди да е станало прекалено късно. — Не искаше на никого да причинява болка. Както на него, така и на себе си. Не искаше до забрава да се влюби в него, а след това да го загуби, защото не може да го притежава. Просто бе безсмислено, независимо от това колко много вече го обичаше или пък той нея.

— И какво предлагаш? — печално я погледна Уилям, думите й никак не му харесаха. — Да спрем дотук? Да не се виждаме повече? За бога, Сара, нямам сили да го направя, освен ако ти твърдо не ми кажеш, че можеш да го сториш и че не ме обичаш! — Той я взе ръцете и впери очи в нейните, докато накрая тя не издържа погледа му и извърна очи.

— Не мога да кажа това — прошепна и отново го погледна. — Ала нека останем само приятели. Това е единственото, което изобщо можем да си позволим. Предпочитам завинаги да си ми приятел, Уилям, отколкото да те загубя. Но ако продължаваме по същия начин, със затворени очи, да се стремим към нещо толкова опасно и безразсъдно, рано или късно всички, които те познават и обичат, ще се настроят срещу теб, а и срещу мен, и това ще бъде катастрофално.

— Високо мнение имаш за близките ми, няма що. Знаеш ли, майка ми е наполовина французойка и цялата тази шумотевица около наследственото право върху короната винаги й се е струвала голяма глупост. Четиринадесети поред, скъпа моя, едва ли е нещо, на което трябва да се гледа сериозно. Бих могъл веднага да се откажа, без изобщо да усетя някаква липса и без дори някой да го забележи.

— Никога няма да ти позволя да го направиш.

— О, моля те… За бога, Сара! Отдавна вече съм пълнолетен и ти би трябвало да си наясно, че много добре знам какво правя. А точно сега тревогите ти са прибързани и абсурдни. — Опитваше се да опрости нещата, но и двамата знаеха, че Сара говори истината. Беше готов още на секундата да се откаже от наследственото си право, ако беше сигурен, че тя ще се омъжи за него, ала нямаше куража да я попита. Прекалено много бе заложил, за да го рискува прибързано. Никога досега не беше правил предложение за женитба и вече бе наясно колко много е обикнал Сара. — Боже мой, просто да не повярваш! — подразни я той, докато търсеха родителите й в абатството. — Вероятно половината момичета в Англия биха стигнали до убийство, само и само да станат херцогини, а ти страниш от мен, сякаш те е страх, че това е някаква болест, от която може да се заразиш. — Неочаквано се разсмя при мисълта, че винаги той е бил преследваната страна, а сега това момиче деликатно се опитваше да го отклони. — Разбери, обичам те. Наистина те обичам, Сара Томпсън. — При тези думи властно я притегли в прегръдките си, така че цял свят да види как ще я целуне сред величието на Уестминстърското абатство.

— Уилям… — опита се да протестира тя, ала след секунда се предаде, останала без дъх, покорена от силата на обаянието му.

А когато той се отдръпна, тя вдигна очи към него и за миг забрави цялата си резервираност.

— Аз също те обичам… но все пак мисля, че и двамата сме луди.

— Така е — щастливо й се усмихна той, като я прегърна през рамо и я поведе към главния вход на абатството. — И дано това е лудост, от която никога да не се излекуваме! — нежно й прошепна, а Сара не каза нищо.

— Къде се изгубихте вие двамата? — Едуард се направи на притеснен, макар че в действителност не беше. От погледа на дъщеря си разбираше, че между нея и Уилям всичко е наред и те са вече доста близки.

— Приказвахме си… обикаляхме наоколо… дъщеря ви е занимателен събеседник.

— После ще видим тая работа — усмихна им се баща й, след което двамата мъже се впуснаха в разговор за банката на Едуард и за това как Америка гледа на вероятността от война. Уилям разказа за пътуването си до Мюнхен.

Обядваха заедно в едно закътано заведение, където опитаха пай с гълъбово месо. След обяда Уилям им съобщи, че трябва да ги напусне.

— Моля за извинение, но обещах да прекарам следобеда с адвокатите си, досадно, ала се налага от време на време — извини се той, след което попита Сара дали е съгласна отново да вечеря с него, а после да отидат да потанцуват. Тя се поколеба и Уилям отчаяно я погледна. — Като обикновени приятели… само още веднъж… — излъга той и това я разсмя. Достатъчно добре го познаваше вече, за да се хване на думите му.

— Направо си невъзможен.

— Вероятно да. Но ти трябва сериозно да поработиш върху някои стъпки на тангото. — И двамата се разсмяха, припомняйки си колко пъти се бе олюлявала в ръцете му. — Довечера ще се погрижим за това, нали?

— Добре — съгласи се тя неохотно, като се питаше как въобще ще може да му устои. Той беше изключителен мъж, а и никой не бе я завладявал така силно, със сигурност не и Фреди Ван Диъринг. Навремето всичко й изглеждаше напълно нормално, но тогава беше съвсем млада, и глупава, което не е оправдание, макар и в друго отношение. Никога досега не беше обичала някого толкова много, нито пък беше чувствувала, че познава някого толкова добре.

— Той е очарователен млад мъж — отбеляза майка й, след като Едуард ги остави отново в магазините на „Харди Еймис“. Сара не можеше да не се съгласи. Просто не й се искаше да разруши неговия, а и своя живот, като се впусне надолу с главата в любовна авантюра, която до нищо хубаво нямаше да я доведе. Независимо от готовността на Уилям да отхвърли всичките й опасения, Сара не искаше да постъпва така, и то най-вече за негово добро. Но тя забрави страховете си, когато майка й реши да й купи една приказка рокля от бял атлаз, на чийто фон прекрасно изпъкваха тъмните й коси и зелените й очи.

Вечерта, когато Уилям я видя в този тоалет, направо занемя от възхищение.

— Бог да ми е на помощ! Ти наистина си ужасно съблазнителна, Сара. Не съм много сигурен, че трябва да се съгласиш да излезеш с мен. Длъжен съм да призная, че родителите ти са прекалено доверчиви.

— Казах им да не бъдат, но ти, изглежда, си ги омагьосал — подразни го тя на вратата. Този път бе дошъл с бентли и с шофьор.

— Наистина изглеждаш великолепно, скъпа. — Приличаше на истинска принцеса, от главата до петите.

— Благодаря. — Щастливо му се усмихна тя.

Тази вечер отново прекараха чудесно, Сара бе решила да се отпусне. Беше й забавно с Уилям, харесаха й приятелите му, с които я запозна, а и всички се държаха непосредствено с нея. Танцуваха непрекъснато и тя усвои до съвършенство румбата и тангото. В тази рокля беше изключителна гледка на дансинга.

Макар че и този път се върнаха към два часа, вечерта им се бе сторила кратък миг. Сара се чувствуваше вече доста спокойна с Уилям, а той бе станал съвсем непринуден с нея. През цялото време не бяха отворили дума за нейните притеснения или за неговите чувства. Беше просто една приятна, лека вечер и когато стигнаха в хотела и Уилям я изпрати до асансьора, Сара усети, че не й се иска да се разделя с него.

— Та какви паметници на културата ще разглеждате утре, скъпа? — Тя се усмихна на начина, по който го каза.

— Никакви. Утре ще си стоим тук и ще почиваме. Татко има някаква работа и ще обядва с един стар приятел, а аз и мама нямаме абсолютно нищо предвид.

— Звучи доста съблазнително. — Тонът му беше сериозен. — Дали бих могъл да те изкуша с едно предложение? Може би малка разходка с кола в провинцията, за глътка чист въздух?

Тя се поколеба за миг, след което кимна утвърдително. Независимо от предупрежденията, които сама непрекъснато си повтаряше, Сара вече знаеше, че не може да му устои. И почти се беше отказала да мисли за това, докато дойде време да си заминават.

На другия ден Уилям я взе малко преди обяд. Пристигна с едно изработено по поръчка бугати, каквото тя не беше виждала по-рано. Отправиха се към Глостършър, като той непрестанно й сочеше разни забележителности и чудесно я занимаваше, макар че сам шофираше колата си.

— Все пак къде отиваме?

— В едно от най-старите провинциални имения в Англия. — Беше много сериозен, когато започна подробно да обяснява. — Централната сграда датира от четиринадесетото столетие. Страхувам се, че донякъде изглежда малко ужасна, но има други постройки в имението, които са относително по-съвременни. Най-голямата от тях е построена от сър Кристофър Рен^[1] през осемнадесети век и е действително прекрасна. Освен това има огромни конюшни, ферма и ловна хижа. Мисля, че ще останеш доволна. — Всичко това й се стори много привлекателно и тя нетърпеливо го прекъсна.

— Звучи чудесно, Уилям. И кой живее там?

За секунда той се подвоуми, след което весело се ухили.

— Аз. Всъщност там прекарвам колкото се може по-малко време, но майка ми живее постоянно. Тя обитава централната сграда. А пък аз предпочитам ловната хижа, тя е по-недодялана. Помислих си, че би ти било приятно да обядваш с майка ми, нали така и така имаше свободно време.

— Уилям! Значи отиваме да обядваме с майка ти, без ти изобщо да си ме предупредил! — Сара изглеждаше ужасена и той се постресна от реакцията й.

— Но тя е много мила, кълна ти се — наивно се заоправдава той. — Мисля, че истински ще ти допадне.

— А какво, за бога, ще си помисли тя за мен? Защо съм тръгнала да обядвам с нея? — Отново се бе уплашила от него, както и от необузданите им чувства, които само господ знаеше докъде можеха да ги отведат.

— Казах й, че сме на ръба на гладната смърт. А всъщност, когато й се обадих вчера, казах само, че бих искал да се запознае с теб, преди да си заминеш.

— Защо? — погледна го тя с подозрение.

— Как защо? — Изглеждаше изненадан от въпроса й. — Защото сме приятели и защото те харесвам.

— Това ли беше всичко, което каза на майка си? — изръмжа Сара в очакване на по-задоволителен отговор.

— В интерес на истината — не. Казах й, че ще се женим в събота и че преди сватбата няма да е лошо да се запознае със следващата херцогиня Уитфийлд.

— Уилям, престани! Питам те съвсем сериозно! Не бих искала да си помисли, че те преследвам и че смятам да съсипя живота ти.

— О, ни най-малко. Информирах я и за това. Казах й, че ще дойдеш на обяд, но че твърдо отказваш да приемеш титлата.

— Уилям! — изхленчи тя и най-неочаквано се разсмя. — Какво правиш с мен?

— Засега нищо, скъпа, но как бих искал!

— Ти си невъзможен! Трябваше да ми кажеш, че ще идваме тук. Дори не съм си сложила рокля! — Беше с панталони и копринена риза, а в някои среди това се считаше за лекомислено облекло. Сара беше сигурна, че овдовялата херцогиня Уитфийлд още от пръв поглед няма да я одобри.

— Казах й, че си американка, и това ще обясни всичко — подразни я той, като се правеше, че я успокоява, а в действителност си мислеше колко добре бе приела новината. Беше се притеснявал, че ще се разстрои много повече, когато разбере за обяда с майка му, ала тя се беше оказала момиче на място.

— Тъй като очевидно си й казал всичко, спомена ли й, че в момента съм в развод?

— По дяволите, забравих — ухили се той. — Но ти трябва на всяка цена да й го съобщиш по време на обяда. Тя със сигурност ще иска да научи всички подробности. — Усмивката му показваше, че е влюбен повече от всякога. И напълно безразличен към страховете и протестите й.

— Ти наистина си отвратителен — упрекна го тя.

— Благодаря ти, любов моя. С радост приемам комплиментите ти. — Последва още по-щедра усмивка.

След малко се озоваха пред централния вход на имението и Сара беше очарована от красотата му. Бе опасано с висока каменна ограда, зидана сякаш още по времето на норманите. Постройките и дърветата изглеждаха много стари, но безупречно поддържани. Мащабите на всичко това бяха главозамайващи. Централната сграда приличаше повече на крепост, ала когато минаха покрай ловната хижа, където Уилям отсядаше с приятели, тя забеляза колко е очарователна. Беше по-голяма от къщата им на Лонг Айлънд. А крилото на централната сграда, където живееше майка му, беше изискано обзаведено със старинна френска и английска мебел. Сара бе доста уплашена и притеснена от срещата си с дребната, много крехка и все още красива херцогиня Уитфийлд.

— Щастлива съм да се запозная с вас, Ваша светлост — нервно изрече Сара, без да е сигурна дали трябва да направи реверанс, или просто да се ръкува, но възрастната дама взе внимателно ръката й в своята и я задържа така.

— Както и аз, скъпа моя. Уилям ми каза, че сте прекрасно момиче и виждам, че е бил напълно прав. Моля, заповядайте. — Тя ги поведе навътре, движейки се уверено, но с помощта на бастун, който бе принадлежал на кралица Виктория, а херцогинята го бе получила наскоро като малък подарък от Бърти при едно от посещенията му.

Тя разведе Сара из трите всекидневни на долния етаж, след което излязоха в градината. Беше топъл, слънчев ден от едно нетипично за Англия топло лято.

— Ще останете ли тук за по-дълго, скъпа? — попита майка му любезно и Сара поклати глава със съжаление.

— Другата седмица заминаваме за Италия. Към края на август отново ще прекараме няколко дни в Лондон, след което ще отплаваме. Баща ми трябва да е в Ню Йорк в началото на септември.

— Уилям ми каза, че той е банкер. Моят баща също беше банкер. А Уилям спомена ли ви, че баща му беше председател на Камарата на лордовете в Парламента? Той беше прекрасен човек… двамата с Уилям много си приличат. — Тя вдигна очи към сина си с явна гордост, а той й се усмихна и я прегърна през рамо с неприкрито обожание.

— Не е хубаво да се хвалиш, мамо — подразни я той и Сара усети, че Уилям е всичко за майка си. От деня на раждането си той се беше превърнал в голямата радост на живота й, във върховната награда от един дълъг и много щастлив брак.

— Не се хваля. Просто реших, че Сара би искала да знае за баща ти. Може би един ден ти ще тръгнеш по неговия път.

— Едва ли, мамо. Достатъчно главоболие е дори половината от тази работа. Ще заемам полагаемото ми се място, но не вярвам активно да се заема с дейността на татко.

— Може пък за своя изненада да го сториш. — Тя отново се усмихна на Сара, а след малко влязоха за обяд. Беше очарователна жена, невероятно подвижна за годините си и очевидно хранеше големи надежди за Уилям. Не приличаше на майка, която се е вкопчила в сина си, не се оплакваше, че не й обръща достатъчно внимание или че почти не го вижда. Изглеждаше удовлетворена от това, че Уилям води свой собствен живот, и явно й доставяше удоволствие да слуша за него от устата на сина си. Разказа на Сара някоя от най-забавните му лудории и колко добре се е справил с учението в Итън. А по-късно и в Кеймбридж, където следвал история, политика и икономика.

— Да, а сега всичко, което правя, е да ходя по вечери и приеми и да танцувам танго. Колко полезно е образованието! — Но Сара вече знаеше, че той далеч не се занимава само с това. Стопанисваше именията си, както и една доходна ферма, беше доста активен в Камарата на лордовете, пътуваше често, четеше много и силно се интересуваше от политиката. Беше страшно интересен мъж и Сара, колкото и да не й се искаше, трябваше да признае, че всичко у него й харесваше. Дори майка му харесваше. Но и тя от своя страна беше очарована от Сара.

След обяда тримата излязоха на разходка из градините на имението и Анабел Уитфийлд разказа на Сара за детството си в Корнуол, както и за посещенията при родителите на майка й във Франция и за летните ваканции в Довил.

— Понякога всичко това много ми липсва — сподели тя с носталгична усмивка.

— Бяхме в Довил през май. Там е все така прекрасно — усмихна й се Сара.

— Радвам се да го чуя. Не съм посещавала Франция вече цели петдесет години. — Тя се усмихна на сина си. — След като се появи Уилям, аз се застоях у дома. Искаше ми се да прекарвам с него всяка секунда, да се грижа за него, да се възхищавам на всяка негова дума и звук, когато бедното ми дете замина за Итън, едва не умрях. Опитах се да убедя Джордж да му вземе частни учители и да го остави при мен, но той настоя и предполагам, че това беше най-правилното решение. Щеше да се отегчава вкъщи в компанията на старата си майка. — Тя го погледна с любов и той нежно я целуна по бузата.

— Никога не съм се отегчавал с теб, мамо, и ти го знаеш много добре. Аз те обожавах. И продължавам да те обожавам.

— Глупаво момче — засмя се тя, винаги щастлива да чуе тези думи.

Тръгнаха си от Уитфийлд късно следобед и херцогинята покани Сара отново да я посети, преди да си замине.

— Може би след пътуването до Италия, скъпа. С голямо удоволствие бих чула разказа ви, когато се върнете в Лондон.

— Ще се радвам да ви видя отново — усмихна й се Сара. Беше прекарала великолепно и през целия път на връщане двамата с Уилям оживено обсъждаха посещението. — Тя е чудесна — възкликна Сара, като си мислеше за нещата, крито бе споделила майка му. Беше я посрещнала топло и сърдечно, изглеждаше истински заинтересувана от нея.

— Чудесна е наистина! Има нещо наистина изключително у нея. Никога не съм я виждал ядосана на когото и да е, освен може би единствено на мен — той се засмя на някакъв спомен, — или нелюбезна, или пък да говори на някого грубо, да повиши тон. Просто обожаваше баща ми, както и той нея. Жалко, че не можеш да се запознаеш и с него, но иначе се радвам, че намери време да посетиш майка ми. — Погледът му беше много по-красноречив, ала тя се престори, че не го забелязва. Не можеше да си позволи по-голяма близост от тази, която и без това вече бе допуснала.

— Радвам се, че ме заведе — промълви тя.

— И мама се зарадва. Ти наистина й хареса. — Гальовно я погледна Уилям, разнежен от спомена за първоначалната й уплаха и трогателни притеснения.

— Сигурно още повече щях да й харесам, ако знаеше, че съм разведена, нали? — унило отбеляза Сара, докато той майсторски вземаше един завой с бугатито.

— Знаеш ли, не мисля, че би имала нещо против — откровено й отвърна той.

— Все пак, радвам се, че не реши да го подлагаш на обсъждане — усмихна се тя с облекчение.

Уилям обаче не можа да се сдържи да не я подразни.

— Мислех, че ти ще го направиш по време на обяда.

— Забравих. Но за следващия път обещавам — отвърна тя на закачката със закачка.

— Страхотно. Ще бъде вълнуваща история за нея. — И двамата се разсмяха, след което продължиха да се наслаждават на близостта си до края на пътуването, и когато трябваше да я остави в хотела, той усети, че го прави със съжаление. Тази вечер Сара щеше да вечеря с родителите си и с някакви техни приятели. Обаче Уилям настоя да се видят рано на следващата сутрин.

— Нямаш ли какво друго да правиш? — пошегува се тя, поласкана от настойчивото му желание, докато стояха пред входа на „Кларидж“ като щастливи влюбени ученици, брулени от вятъра.

— Не и тази седмица. До заминаването ти за Рим бих искал да прекарвам с теб всяка възможна минута. Освен ако ти имаш нещо против. — Сара си помисли, че би трябвало да му каже, че наистина е против, за негово добро, но всъщност изобщо не й се искаше да го направи. Много силно я привличаше, а и трудно можеше да се устои на изкушенията, които й предлагаше.

— В такъв случай да отидем утре сутринта в Хайд Парк? След това в Националната галерия, после с колата до Ричмънд, ще се поразходим и в градините „Кю“. Обяд в хотел „Баркли“. — Беше планирал всичко и това я накара да се разсмее. Въобще не я интересуваше къде ще ходят, стигаше й да е с него. Възможността да са почти непрекъснато заедно я замайваше и въпреки страховете си, да не затънат прекалено, дълбоко усещаше, че дори самата мисъл да е с него силно я вълнува. Трудно бе да му се устои, но нали и бездруго скоро си заминаваше. Тогава щеше да си наложи да го забрави. И какво лошо би могло да има, ако прекараше няколко дни, изпълнени с щастие? Защо да не си го позволеше след последните две мъчителни години?

През останалата част от пребиваването им в Лондон Уилям ги придружаваше почти навсякъде. От време на време трябваше да ходи на неотложни делови срещи, но иначе беше изцяло на тяхно разположение. Последния ден той и Едуард обядваха заедно в „Уайтс“, клуба на Уилям.

— Хубаво ли прекарахте? — попита Сара баща си, когато той се върна.

— Уилям беше много любезен. А клубът е направо страхотен. — Но това, което най-много му беше харесало, не бяха нито храната, нито атмосферата, а човекът, с когото бе обядвал, и разговорите с него. — Довечера сме поканени на вечеря, а ти и на танци по-късно. Така че, струва ми се, след всичко това Италия ще ти се види доста скучна без него — допълни той сериозно, наблюдавайки я как ще приеме думите му.

— Е, ще ми се наложи да свикна, нали? — твърдо отговори Сара. — Всичко това беше много забавно и той е изключително мил, но то не може да продължава до безкрайност. — Тя прегърна баща си и излезе от стаята.

Вечерта всички заедно отидоха в грил ресторанта на „Савой“, където щяха да вечерят. Както обикновено, Уилям беше очарователен събеседник, а и Сара бе в добра форма. След вечерята оставиха родителите й в хотела и се отправиха към „Клуб 400“ за обещаните танци.

Тази вечер тя танцуваше притихнала в прегръдките му, независимо от неговите многобройни опити да я развесели. На лицето й бе изписано колко е тъжна, така че накрая се върнаха на масата, където потънаха в дълъг тих разговор, хванати за ръце.

— Ще ти бъде ли толкова трудно, колкото на мен, през следващата седмица? — попита я той и тя кимна. — Не зная какво ще правя без тебе, Сара. — За няколкото кратки седмици бяха станали много близки. И двамата непрекъснато се питаха как така се бяха сближили толкова бързо. Уилям все се мъчеше да си го обясни. Никога досега не беше познавал или обичал момиче като нея.

— Ще си намериш някакво друго занимание — храбро се усмихна тя. — Може би просто ще трябва да си потърсиш работа като екскурзовод в Британския музей или в Лондон Тауър?

— Чудесна идея — отвърнали той, като я прегърна през рамо и я придърпа към себе си. — Страшно ще ми липсваш три седмици, а и после ще останеш в Лондон съвсем за кратко. Някакви си пет-шест дни. — Мисълта за това го натъжи. Тя мълчаливо поклащаше глава. Искаха й се страшно много неща — да се бяха срещнали преди години, да беше англичанка, да не беше имало никакъв Фреди. Но желанията й нищо не можеха да променят, сега тя трябваше да се стегне и твърдо да посрещне раздялата с него. Толкова й бе трудно да го направи, дори да си представи, че няма да го вижда всеки ден и няма да се смеят и шегуват, че няма да разглежда нови места с него, да се запознава с приятелите му, нито да посети отново кралската съкровищница в Лондон Тауър и майка му в Уитфийлд или просто да поседят заедно и тихо и спокойно да си приказват.

— Може би някой ден ще дойдеш в Ню Йорк — с копнеж подхвърли тя, съзнавайки ясно, че това е малко вероятно. А и дори да го направеше, посещението му сигурно щеше да бъде прекалено кратко.

— Бих могъл — вдъхна й малко надежда той. — Разбира се, ако тук, в Европа, не се вкараме в някоя беля. „Великият вожд“ на Германия в най-близко време може сериозно да затрудни презокеанските пътувания, знае ли човек! — Беше убеден, че нещата вървят към война, а и Едуард Томпсън бе, кажи-речи, на същото мнение. — Вероятно ще трябва да планирам едно посещение, преди да е започнала цялата бъркотия. — Но Сара си даваше сметка, че да се види с Уилям в Ню Йорк не бе нищо повече от една далечна мечта, сън, който едва ли щеше да се сбъдне. Бе настъпил моментът да се сбогува с него и тя го знаеше. Дори и да се срещнеха, след като се върнеше от Италия, дотогава нещата можеха коренно да се променят. Трябваше именно сега да се разделят и да се върнат към предишния си живот.

Изтанцуваха едно прощално танго, с всичките му стъпки, безпогрешно, но дори това не накара Сара да се усмихне. После още веднъж танцуваха „последен танц“, буза до буза, всеки потънал в собствените си мисли, а когато се върнаха на масата, той я прегърна и устните им се сляха в дълга целувка.

— Толкова много те обичам, сладко момиче. Не мога да понеса мисълта за раздяла с теб. — Отношенията им през изминалите две седмици бяха съвсем безукорни и сега не можеше и дума да става за нещо повече. — Как ще живея без теб?

— Щастливо… ще продължиш предишния си живот… ще се ожениш… ще си имаш десет деца… — Думите й не бяха само шега. — Ще ми пишеш ли? — попита го тя с копнеж.

— Веднага, още на секундата. Родителите ти ще намразят Италия и ще се върнете тук по-рано — отговори той с надежда.

— Съмнявам се. — Уилям също се съмняваше.

— Знаеш ли, Мусолини е почти толкова зъл и вироглав, колкото Хитлер, ако се съди по това, което говорят хората.

— Не вярвам той да ни очаква — усмихна се тя. — Пък и много се съмнявам, че въобще ще го видим, докато сме там. — Сара отново се опитваше да се шегува, но вече не знаеше какво да му каже. Всичко, което искаха да си кажат, беше прекалено болезнено.

Пътят до хотела изминаха в мълчание. Тази вечер той пак шофираше колата си сам. Нямаше желание шофьорът му да присъствува на неговите последни мигове със Сара. Останаха в колата дълго, за да си приказват за това, което бяха направили или биха искали да направят, както и за онова, което биха могли и което щяха да направят, когато Сара се върне в Лондон преди окончателното си отпътуване.

— Обещавам ти да прекарам с теб всяка минута до отплаването ви. — Тя вдигна очи към него и не можа да сдържи усмивката си, толкова красив и аристократичен й се видя той. Херцогът на Уитфийлд. Може би някой ден щеше да разказва на внуците си колко го бе обичала преди много години. Но иначе беше непоколебима в убеждението си, че не би искала да му струва наследственото право върху короната.

— Ще ти пиша от Италия — обеща тя, без да знае какво точно би могла да му пише. Ще трябва да се ограничи само с впечатленията си от прекарания ден. Не би могла да си позволи му пише за онова, което изпитваше. Имаше твърдото намерение да не го окуражава или подтиква към неразумни постъпки.

— Ако успея да хвана линия, ще ти се обадя по телефона. — След това я притегли към себе си и силно я притисна до гърдите си. — Скъпа моя… колко те обичам! — Тя затвори очи и сълзи затекоха по бузите й, докато се целуваха.

— Аз също те обичам… — каза Сара, поемайки си дъх за миг. Като видя, че в неговите очи също напират сълзи, нежно го погали по бузата. — Трябва да гледаме на нещата реално, разбираш ли? Просто нямаме избор. Ти имаш определени задължения в живота си, Уилям. Не можеш да ги пренебрегнеш.

— Разбира се, че мога — кротко възрази той. — А какво щяхме да правим, ако имахме избор? — За първи път усещаше, че е толкова близо до обещание за общо бъдеще.

— Но ние нямаме — сложи пръст на устните му Сара и го целуна. — Не прави това, Уилям. Няма да ти позволя.

— Защо?

— Защото те обичам — твърдо му отговори тя.

— Тогава защо си толкова непримирима за нещо, което и двамата желаем, защо да не помислим за бъдещето?

— Защото за нас няма бъдеще, Уилям.

Той й помогна да слезе от колата и двамата бавно прекосиха фоайето, хванати за ръка. Тя беше пак с бялата атлазена рокля и изглеждаше изключително. Очите му сякаш я изпиваха, запечатвайки всяка подробност, та след като си тръгне, образът й да остане завинаги в съзнанието му.

— Скоро ще се видим. — И отново я целуна пред погледа на мъжа от рецепцията. — Не забравяй колко много те обичам — нежно повтори той и още веднъж я целуна, когато тя му отговори, че също го обича.

Да влезе в асансьора без него й се стори същинска агония. Вратите тежко се затвориха и когато започна да се издига нагоре, тя имаше усещането, че някой изтръгва сърцето й от гърдите.

Уилям дълго остана така, с втренчен в затворените врати поглед, след което се обърна и с тъжно, ала решително изражение тръгна към колата си. Да, Сара бе упорита, смяташе, че това, което върши, е най-правилното за него, но той, Уилям Уитфийлд бе още по-непоколебим в онова, което от своя страна бе решил да предприеме.