Даниел Стийл
Скъпоценности (4)

4

Параходът „Куин Мери“, гордо извисяващ се сред доковете наоколо, бе на своя пристан на кей 90 на река Хъдсън. Навсякъде кипеше празнично настроение. На борда продължаваха да товарят големи, красиви сандъци, приемаха огромни доставки цветя, а в кабините на първа класа щедро се лееше шампанско. Семейство Томпсън пристигнаха в разгара на всичко това като носеха само ръчния си багаж — другия бяха изпратили предварително в пътнически сандъци. Виктория Томпсън беше облечена в красив бял костюм от „Клеър Маккардел“. Голямата й сламена шапка чудесно му подхождаше, а самата тя изглеждаше щастлива и млада, както пристъпваше по мостика пред съпруга си. Това щеше да бъде вълнуващо пътешествие за тях. От няколко години не бяха ходили в Европа и с нетърпение очакваха да се видят със старите си приятели, особено с онези в Южна Франция и Англия.

Сара им създаде големи неприятности, като почти до последния момент твърдо отказваше да замине. В крайна сметка Джейн спомогна за обрата в решението й. Влезе в остър спор с по-малката си сестра, при което повиши тон и я нарече с различни епитети, обвини я, че се държи като страхливка и че не разводът й разрушава живота на родителите им, а отказът й да събере счупените парчета, заяви й, че на всички тях вече им е дошло до гуша от нея и че тя трябва най-после да се стегне, и то колкото се може по-скоро. Мотивите за тази атака не станаха ясни на Сара, докато слушаше тирадата на сестра си, но думите направо я вбесиха и яростта, която я обзе, сякаш възвърна тонуса й.

— Добре тогава — кресна тя на Джейн, потискайки изкушението да хвърли една ваза по нея. — Ще отида на проклетото им пътешествие, щом като мислиш, че това е толкова важно за тях. А когато се върна, ще се преместя завинаги на Лонг Айлънд и никога повече не желая да чувам каквито и да било глупости за това, че съм рушала нечий живот. Никой от вас няма право да управлява моя. Ще изживея собствения си живот както намеря за добре! — Тя тръсна глава и черната й коса се разстла по раменете подобно на гарванови криле, а зелените й очи запратиха искри към сестра й. — Какво право има, който и да е от вас, да решава кое е добро за мен? — каза тя, изпълнена с нова вълна от гняв. — Какво знаете вие за моя живот?

— Аз знам, че го пропиляваш! — Джейн не отстъпи нито на педя. — През последната година живя като стогодишен отшелник и с безнадеждния си вид караше мама и татко да се чувствуват нещастни. Никому не е приятно да гледа това, което ти сама си причиняваш. А нямаш още двадесет и две години, не си някоя престаряла бабичка.

— Благодаря, че ми го напомни. Но след като ви е толкова мъчително да ме гледате, ще направя всичко необходимо да се преместя веднага щом се върна. Решила съм на всяка цена да си намеря свое собствено местенце някъде. Казах го на татко още преди няколко месеца.

— Да, няма що, някой порутен обор във Върмонт или скапана ферма из пущинаците на Лонг Айлънд… Има ли някое друго наказание, което да си измислиш? Какво ще кажеш да си нахлузиш чувал и да си посипеш главата с пепел? Мислила ли си за това, или то е прекалено изискано за теб? Предпочиташ нещо по-страдалческо, нещо съвсем злочесто, например къща с дупка на покрива и без отопление, така че мама постоянно да се притеснява да не хванеш пневмония. Е, съгласна съм — това е доста трогателно. Става ми лошо от тебе, Сара — продължи да вилнее Джейн, а в отговор Сара изхвърча от стаята и затръшна вратата толкова силно, че част от мазилката при пантите се откърти.

— Тя е една разглезена хлапачка — заяви по-късно на родителите си Джейн, все още ядосана. — Не знам защо трябва да се съобразявате с нея. Защо просто не я принудите да се върне в Ню Йорк и да заживее като нормално човешко същество?

С настъпването на пролетта Джейн бе започнала да губи търпение със сестра си. Сара беше страдала достатъчно и според нея дължеше на всички тях едно — поне да направи усилие да се съвземе. Бившият й съпруг със сигурност го беше сторил. През май в „Ню Йорк Таймс“ се беше появило съобщение за годежа му с Емили Астор.

— Браво на него — саркастично беше отбелязала Джейн, когато чу новината, но Сара не обели нито дума пред никого, макар всички от семейството да бяха сигурни, че това дълбоко я е наранило. Емили беше една от най-старите й приятелки и далечна нейна братовчедка.

— Какво предлагаш да направя, за да я накарам „да заживее като нормално човешко същество“? — попита баща й. — Да продам къщата? Да я върна в Ню Йорк в усмирителна риза? Да я вържа върху багажника на колата? Тя е вече голяма, Джейн, и в известен смисъл ние не можем да й заповядваме.

— Има дяволски късмет, че вие се съобразявате с нея. Мисля, че е крайно време да се вземе в ръце.

— Трябва да бъдеш търпелива — току се обади майка й и Джейн си замина за Ню Йорк още същия следобед, без да се сбогува със Сара. Тя беше излязла на дълга разходка по плажа, а после беше отпрашила нанякъде със стария форд, който баща й държеше там заради Чарлс, иконома.

Въпреки твърдото решение и упорството на Сара да остане настрана от обществото явно думите на Джейн й оказаха влияние. През юни тя кротко се съгласи да придружи родителите си в пътуването до Европа. Каза им го един ден по време на вечеря, като се опита да го спомене небрежно, но майка й страшно се изненада и впери невярващи очи в нея. А баща й плесна с ръце при тая новина. Той вече се готвеше да отмени резервациите и да се примири с отказа й. Беше решил, че да я мъкне из Европа като някакъв затворник с вериги няма да е приятно за никого, нито за тях, нито за нея.

Едуард не посмя да попита какво я беше убедило в крайна сметка, но всички смятаха, че Джейн е допринесла за промяната на решението, макар че никой нищо не спомена пред Сара. И така, този следобед тя слезе от колата на кей 90 — висока, стройна и много сериозна в семплата си черна рокля и строгата черна шапка, принадлежала някога на майка й. Беше красива, но с някаква мрачна хубост — бледо лице, огромни очи, прибрана коса и никакъв грим. Когато хората поглеждаха към нея, веднага забелязваха колко е красива, ала и колко тъжна, подобно на поразително изящна, прекалено млада вдовица.

— Не можа ли да облечеш нещо малко по-весело, скъпа? — попита я майка й, когато тръгваха от къщи, но Сара само сви рамене.

Беше се съгласила да им угоди, но никой не бе казал, че трябва да прекара чудесно или да изглежда така, сякаш наистина отива на развлечение.

Преди заминаването беше открила мечтаното кътче на Лонг Айлънд — изоставена стара ферма с четиридесет декара необработена земя и малка къща на брега на океана, която плачеше за незабавен ремонт. За да набави необходимото капаро, беше продала венчалния си пръстен, а за покупката смяташе да поговори с баща си, след като се върнат… Знаеше, че никога повече няма да се омъжи, и искаше да си има собствено жилище, където да се приюти, а фермерската къща в Глас Холоу я задоволяваше напълно.

Тази сутрин бяха изминали пътя до кей 90 в мълчание. Тя си мислеше за предстоящото пътешествие и се питаше защо ли се съгласи да тръгне с тях. Но от друга страна, ако при пътуването ги накараше да почувствуват какви усилия й коства това, вероятно баща й ще бъде склонен да й помогне да купи малката ферма. Ако наистина се окаже така, то значи си заслужава труда. Във всеки случай блазнеше я идеята да постегне старата къщичка и с нетърпение очакваше този момент.

— Много си мълчалива, скъпа — каза майка й в колата, като нежно я потупа по ръката. Двамата с баща и бяха изключително доволни, че тя ще ги придружи. Това им даваше надежда най-вече защото не подозираха колко твърдо е решението й да поднови уединението си веднага след завръщането. Ако знаеха, дълбоко щяха да се натъжат.

— Просто си мисля за пътуването.

Баща й се усмихна и полугласно обсъди с майка й телеграмите, които бе разпратил на приятелите им. Очакваха ги два много натоварени месеца — в Кан, Монако, Париж, Рим и, разбира се, Лондон.

Майка й продължаваше да й разказва за някои от най-близките им приятели, докато се качваха по мостика, а хората извръщаха глави да ги огледат. Сара, която вървеше пред родителите си, имаше впечатляващ вид: черната шапка тайнствено скриваше едното й око, а другото леко прозираше през воалетката, спусната над съвършено сериозното й и невероятно младо лице. Приличаше на някаква испанска принцеса. Това караше хората да се питат коя ли е тя. Една жена каза, че е кинозвезда, знаела това със сигурност, защото я била гледала в някакъв филм. Ако Сара можеше да ги чуе, щеше да й се стори доста забавно. Но тя не обръщаше никакво внимание на хората, покрай които минаваха, нито на елегантните дрехи, грижливо изваяните прически, внушителното изложение на бижута, нито пък на красивите жени и хубавите мъже наоколо. Интересуваше се само от това, да намери по-бързо каютата си. А там вече ги чакаха Питър и Джейн заедно Марджъри и с Джеймс, който тичаше нагоре-надолу по палубата. Към два и половина той вече тероризираше всички наоколо. Марджъри, която беше направила първите си самостоятелни стъпки преди няколко дни, се клатушкаше несигурно из каютата. Сара много им се зарадва и най-вече на Джейн. Ядът й към нея се беше изпарил още преди седмици и двете отново бяха добри приятелки, особено след съобщението на Сара, че заминава.

Носеха със себе си две бутилки шампанско, а стюардът щедро разля в чашите им още една. Всички се бяха разположили в самостоятелната каюта на Сара и оживено разговаряха. Стаята й беше свързана с апартамента на родителите й чрез просторен хол, достатъчно голям да побере един роял, който Джеймс в миг откри и щастливо заудря по клавишите, докато майка му го молеше да не прави това.

— Не смяташ ли, че трябва да поставим една табела на вратата, която да успокои хората, че Джеймс няма да пътува с теб? — попита Питър с двусмислена усмивка, докато наблюдаваше сина си.

— Нищо, добре е за музикалните му способности — търпеливо се усмихна дядото. — Освен това така ще има с какво да си го спомняме през следващите два месеца — с едно хубаво шумно изпращане.

Джейн беше забелязала колко строго е облечена сестра й, но независимо от това не можеше да не й признае, че изглежда красива. Сара беше безспорно по-впечатляващата от двете, хармонична комбинация на най-хубавото у родителите им. Джейн притежаваше по-меката, не така изявена, руса красота на майка си. Баща й всъщност носеше тъмния чар на ирландските черти, които Сара бе наследила в подобрен вид.

— Надявам се, че ще прекарате добре — каза Джейн с мила усмивка, чувствувайки голямо облекчение от това, че Сара също заминава. На всички тях много им се искаше тя да си създаде нови познанства, да види нови неща, а след като се върне у дома, отново да се свърже със старите си приятели. Животът й през изминалата година беше толкова самотен и тъжен, толкова празен. Или поне така й се струваше на Джейн. Тя не можеше да си представи да живее, както Сара бе живяла през тази година. Но, разбира се, тя изобщо не можеше дори да си представи да живее без Питър.

Те напуснаха парахода, когато сирената засвири и кълбета дим се устремиха нагоре, а стюардите тръгнаха по коридорите, любезно подканвайки изпращачите да слязат на брега, ако не искат да изтърват момента. Настъпи суматоха, изпълнена с целувки и прегръдки, с провиквания от всички страни и последни глътки шампанско, малко сълзи, и най-накрая всички изпращачи се озоваха на кея. Томпсънови бяха на палубата, махайки на Питър и Джейн, Джеймс се въртеше в прегръдките на баща си, а Марджъри махна с ръчичка, когато Джейн я вдигна високо над главата си. Докато ги гледаше, сълзи се появиха в очите на Виктория. Много време бяха двата месеца, през която щяха да бъдат разделени, но това беше жертва, която тя правеше с готовност, стига да можеше да помогне на Сара.

— Е, добре — каза Едуард с доволна усмивка. Що се отнасяше до него, нещата наистина се развиваха много добре. Току-що бяха минали покрай доковете, значи вече бяха на път. И така, водеха Сара в Европа. — Какво ще правим сега? Разходка по палубата? Посещение на магазините? — С нетърпение бе очаквал пътешествието и възможността отново да видя някои от старите си приятели. Освен това беше въодушевен от факта, че успяха да убедят Сара да посети стария континент. Предстояха им приятни моменти. Напоследък политическата ситуация там ставаше все по-напрегната. Кой знае какво можеше да се случи нататък? Ако след година-две избухнеше война, това щеше да се окаже последната им възможност да отидат в Европа.

— Мисля да си разопаковам багажа — тихо каза Сара.

— Стюардесата ще свърши тази работа — обясни й майка й, но Сара не обърна внимание.

— Предпочитам да го направя сама — настоя тя с мрачен вид, независимо от празничната обстановка наоколо. Навсякъде се виждаха балони, гирлянди и конфети.

— Тогава да се срещнем направо в трапезарията, за обяд?

— Вероятно ще подремна малко — опита се да им се усмихне тя, като си мислеше колко трудни ще бъдат следващите два месеца, през които ще трябва да е непрекъснато с тях. Беше свикнала да ближе раните си далеч от очите на всички и макар че повечето от тези рани бяха вече позараснали, белезите още личаха и тя предпочиташе да ги крие дълбоко в себе си. Не можеше да си представи да бъде с родителите си денонощно, да търпи непрестанните им усилия да я развеселяват. Нямаше никакво желание да бъде развеселявана. Самотният живот и черните мисли бяха започнали да й допадат. Преди изобщо не беше саможива, но сега бе станала благодарение на Фреди Ван Диъринг.

— Не би ли предпочела да подишаш малко чист въздух? — настоя майка й. — Може да те хване морска болест, ако стоиш прекалено много затворена.

— Усетя ли такова нещо, ще изляза на разходка. Не се тревожи, мамо. Добре съм — каза тя и се прибра в каютата си, но думите й не убедиха родителите й.

— Какво ще правим с нея, Едуард? — мрачно попита Виктория, докато се разхождаха по палубата. От време на време тя поглеждаше ту към другите пътници, ту към морето, но продължаваше да си мисли за Сара.

— Не е лесен характер. Това само мога със сигурност да ти кажа. Чудя се дали наистина е толкова нещастна, колкото изглежда, или си се представя като някаква романтична героиня, потънала в мирова скръб? — Вече не беше сигурен, че я разбира или пък, че изобщо някога я е разбирал. На моменти и двете му дъщери му се струваха пълна загадка.

— Понякога си мисля, че й е станало навик да бъде нещастна — отговори Виктория Томпсън. — В началото беше истински объркана, наранена и разочарована, както и много притеснена от скандала, на който Фреди я изложи. Но знаеш ли, през последните шест месеца започнах да мисля, че фактически такъв живот й доставя наслада. Струва ми се, че обича да бъде сама, да живее като отшелник. Не зная защо, но наистина й харесва. Като малка беше винаги толкова жизнерадостна и много по-палава от Джейн. Но сега сякаш всичко това й е чуждо, тя е станала съвсем друг човек.

— Най-добре да си стане пак предишната Сара, и то колкото се може по-скоро. Тези отшелнически щуротии, дето са й влезли в главата, просто не са здравословни. — Беше напълно съгласен с жена си. Той също имаше чувството, че през последните месеци този начин на живот бе започнал да харесва на Сара. От нея лъхаше някакво непознато спокойствие, което преди го нямаше, беше някак по-улегнала, но в никакъв случай не изглеждаше по-щастлива.

Преди да отидат да обядват, се прибраха за малко в каютата и завариха Сара, тихо седнала в хола, да пише писмо на Джейн. От известно време не обядваше. По пладне обикновено излизаше на някоя от дългите си разходки по плажа и поради това си беше все така слаба. Но в случая не ставаше дума за някакво лишение от нейна страна, тя просто много рядко изпитваше глад.

Когато след обяда се отбиха да я видят, я завариха на леглото, все още в черната рокля, но без шапка и обувки. Лежеше неподвижно и със затворени очи, ала майка й заподозря, че всъщност не спи. Оставиха я сама, а когато надникнаха отново след час, тя се беше преоблякла в сив пуловер и панталони и удобно разположила се на един стол, четеше някаква книга, напълно забравила къде се намира.

— Сара? Една разходка по палубата? Магазините са направо страхотни. — Виктория Томпсън бе решила да не отстъпва.

— Може би по-късно. — Сара дори не откъсна очи от книгата, а щом чу вратата да се затваря, предположи, че майка й е излязла от каютата. Тогава вдигна поглед с въздишка и направо подскочи, като видя Виктория точно пред себе си. — О… помислих, че си тръгна.

— Зная, че така си помисли, Сара искам да дойдеш на разходка с мен. Нямам намерение да прекарам цялото плаване в увещания. Ти сама реши да пътуваш с нас, затова сега се помъчи да се държиш достойно. Или мислиш да отровиш пътуването на всички ни, особено на баща ти? — Двамата винаги бяха толкова загрижени един за друг, че понякога това изглеждаше забавно на Сара, но сега именно то я подразни.

— Защо? Защо трябва моето присъствие във всеки един миг от деня да има такова голямо значение за вас? Аз обичам да бъда сама. Защо този факт толкова притеснява всички ви?

— Защото това не е нормално. Не е здравословно за момиче на твоите години да бъде само през цялото време. Ти се нуждаеш от хора, живот, вълнения.

— Защо? Кой решава това от мое име? Кой казва, че щом като навършвам скоро двадесет и две, значи се нуждая от вълнения и развлечения? Аз имах вълнения и развлечения и никога вече не искам да ги имам. Защо не можете да го разберете?

— Аз го разбирам, скъпа. Ала онова, което ти имаше не беше „вълнение“, а разочарование, опорочаване на всичко почтено и добро, в което някога си вярвала. Никой не иска това да се повтори. Но ти трябва да излезеш отново сред хората, в обществото. Ти просто трябва да го направиш, иначе ще изсъхнеш, душата ти ще закърнее и ще умре живецът, който носиш вътре в себе си.

— Откъде знаеш това? — Сара изглеждаше смутена от думите на майка си.

— Виждам го в очите ти — мъдро каза Виктория. — Виждам човек, който вътрешно умира, който страда самотен и тъжен. Човек, който вика за помощ и когото ти държиш затворен и не му разрешаваш да я получи.

Докато слушаше, очите на Сара се изпълниха със сълзи. Майка й пристъпи към нея и нежно я прегърна.

— Толкова много те обичам, Сара. Моля те, опитай… опитай да се измъкнеш. Довери ни се… на никого няма да позволим да те нарани.

— Но вие не знаете какво беше — захленчи като малко дете Сара, засрамена от чувствата си и неспособността да ги контролира — Беше толкова ужасно… толкова нечестно… Той никога не си беше у дома, а когато беше, тогава… — Тя не можа да продължи, само още по-горчиво се разрида и заклати глава, лишена от думи, с които да опише преживяванията си. Майка й я галеше по дългата копринена коса и я притискаше до себе си.

— Зная, скъпа… Зная… Мога да си представя какво е било. Зная, че сигурно е било ужасно. Но вече свърши. Пред теб е животът. Твоят живот едва сега започва. Не се предавай, преди да си му дала шанс. Огледай се наоколо, почувствувай морския бриз, помириши цветята, позволи си да живееш отново. Моля те…

Притисната до майка си, Сара слушаше и накрая намери думи да изкаже онова, което изпитваше, като продължаваше да плаче:

— Не мога… Ужасно се страхувам…

— Но аз съм тук, до теб. — По-рано не успяха да й помогнат — не и преди края, когато я измъкнаха от този кошмар. Но всъщност те не биха могли да накарат Фреди да се държи прилично, да се прибира нощем вкъщи, да се откаже от приятелките си и от проститутките, нито как да спасят бебето й. По най-жестокия начин Сара бе разбрала, че има моменти, когато никой не може да ти помогне, дори родителите. — Трябва да опиташ отново, скъпа. Започни с малки стъпки. Татко ти и аз ще бъдем до теб. — Тя се отдръпна от дъщеря си и я погледна в очите. — Ние те обичаме страшно много, Сара, и в никакъв случай не бихме искали да те видим отново наранена.

Сара затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Ще се опитам. — После бавно ги отвори и погледна майка си. — Наистина ще опитам. — Но изведнъж се паникьоса. — Ами ако не успея?

— Какво да не успееш? — усмихна се майка й. — Да излезеш на разходка с мен и баща ти? Да вечеряш с нас? Да се запознаеш с наши приятели? Мисля, че ще се оправиш. Ние няма да искаме прекалено много и ако наистина ти дойде в повече, ти ще ни го кажеш. — Сякаш беше някакъв инвалид, но в известен смисъл беше точно така. Фреди я бе осакатил и тя го знаеше. Проблемът сега беше дали има шанс да бъде излекувана, как да й се помогне и дали ще се възстанови. Майка й не можеше да понесе мисълта, че Сара няма да се оправи. — Да излезем на разходка, а?

— Изглеждам ужасно. Очите ми сигурно са подути. А носът ми винаги става червен, когато плача. — Сара се засмя през сълзи, тъй като майка й направи комична гримаса.

— Това е най-голямата глупост, която някога съм чувала. Носът ти изобщо не е червен. — Младата жена скочи от стола, за да се погледне в огледалото и възкликна с отвращение:

— И още как! Погледни го само — прилича на червен картоф!

— Я да видя. — Виктория присви очи, взирайки се в носа на дъщеря си, и поклати глава. — Вероятно е един съвсем мъничък картоф. Едва ли някой ще забележи нещо, ако се наплискаш със студена вода и си срешиш косата, а после си сложиш малко червило на устните. — От месеци Сара не бе носила грим и, изглежда, това изобщо не я интересуваше. До този момент Виктория не беше повдигала въпроса.

— Не съм си взела нищо. — Сара нарочно не се изясни. Още не беше наясно дали иска да опита, но думите на майка й я бяха трогнали и не й се щеше да бъде съвсем неотзивчива дори ако това означаваше да си сложи червило.

— Ще ти дам от моите червила. Истинско щастие е, че изглеждаш толкова добре и без грим. Аз съм бледа като тебешир.

— Не е вярно — извика Сара след нея, докато Виктория прекосяваше хода и се отправяше към техните стаи, за да донесе червило за дъщеря си. Скоро се върна и й го подаде, а тя послушно се наплиска със студена вода и среса косата си. В този пуловер и панталони, със свободно падаща по раменете коса, Сара отново приличаше на младо момиче. Майка й се усмихваше, когато заедно, хванати ръка за ръка, излязоха от кабината и тръгнаха да търсят баща й.

Откриха го на палубата, където се припичаше на слънце в удобен шезлонг, а недалеч от него двама привлекателни млади мъже си подхвърляха фризби. Той се бе настанил край тях съвсем преднамерено още щом ги забеляза, с надеждата, че Виктория евентуално ще доведе Сара, и много се зарадва, когато видя жена си и дъщеря си да се приближават.

— Какво сте намислили вие двете? Да пазарувате?

— Не още. — Виктория изглеждаше много доволна, Сара се усмихна, без да обърне никакво внимание на двамата младежи, които баща й беше набелязал.

— Решихме, че е по-добре първо да се разходим, после да пием чай с теб и чак след това да опустошим магазините, като похарчим всичките ти пари.

— В такъв случай ще бъда принуден да се хвърля зад борда. — Двете жени се засмяха, а младите мъже, погледнаха към Сара, при което единият прояви подчертан интерес. Ала тя им обърна гръб и тръгна надолу с баща си. Докато разговаряха, Едуард Томпсън беше приятно изненадан от това, колко добре е осведомена дъщеря му за световната политика. Очевидно беше прекарала последната година ползотворно, в четене на вестници и списания и изучаване на всичко възможно за положението в Европа. За сетен път той се увери колко интелигентна и проницателна беше тя, познанията й направо го смаяха. Сара не беше обикновено момиче и явно не бе пропиляла напразно времето си, докато се криеше от света. Разговаряха за Гражданската война в Испания, за анексирането на Австрия от Хитлер през март и последиците от това, както и за поведението му преди две години в Рейн.

— Откъде знаеш всичко това? — изумено попита баща й. Беше истинско удоволствие да се разговаря с нея.

— Ами чета — усмихна се тя срамежливо. — Нямам какво друго да правя, нали знаеш? — Двамата си размениха топли усмивки. — Намирам го за много приятно. Какво мислиш, че ще се случи, татко? Смяташ ли, че Хитлер ще започне война? Със сигурност изглежда така, сякаш набира скорост за това, а и на мен ми се струва, че връзката между Рим и Берлин може да се окаже твърде опасна. Особено като се вземе предвид онова, което върши Мусолини.

— Сара — спря се той и се втренчи в нея, — ти направо ме смайваш.

— Благодаря ти.

Продължиха да се разхождат още известно време, задълбочено обсъждайки опасността от война в Европа, и един час по-късно той бе принуден с неудоволствие да прекъсне разговора си с нея. В характера й имаше качества, които изобщо не беше забелязал и които със сигурност никога нямаше да бъдат оценени от Ван Диъринг. По време на чая продължиха оживено да дискутират и Едуард изложи своята теория, че Съединените щати никога няма да допуснат да бъдат въвлечени във война в Европа, както и мнението на посланика Кенеди, изказано пред приближените му, че Англия не е в състояние да се ангажира с военен конфликт.

— Непростимо е да не отидем в Германия — каза Сара за изненада на баща си. — Иска ми се да видя с очите си какво става там и дори да разговарям с хората. — Като я слушаше, баща й със задоволство си помисли колко хубаво стана, че няма да ходят там.

Да остави Сара да се впусне в опасностите на международната политика определено беше извън плановете му. Едно е да се интересува от това, какво става по света, да има познания и информация до степен, каквато тя демонстрира пред него, което всъщност рядко се среща при жените, и съвсем друго — да проучва нещата на място и да се изложи на опасност, което той никога не би допуснал.

— Много съм доволен, че ще посетя Англия и Франция. Дори не съм убеден, че трябва да ходим в Рим. Струва ми се, че това можем да го решим, когато пристигнем в Европа!

— Къде изчезна авантюристичният ти дух, татко? — подразни го Сара, но той само поклати глава от позицията на зрялата мъдрост, която дъщеря му все още не притежаваше.

— Прекалено стар съм за това, скъпа. А ти би трябвало да носиш красиви рокли и да ходиш по развлечения.

— Колко скучно. — Тя се нацупи с досада, а баща й се засмя.

— Ти действително си необикновено момиче, госпожице Сара. — Нищо чудно, че бракът й с Ван Диъринг се бе оказал катастрофа, а тя се бе скрила на Лонг Айлънд. Беше прекалено интелигентна за него, а и за повечето млади мъже от неговия кръг. Колкото по-добре се опознаваха на парахода, толкова повече бащата започваше да разбира своята дъщеря.

Към третия ден Сара вече съвсем спокойно се разхождаше по палубата. Все още странеше от хората и не проявяваше интерес към младите мъже на борда, но се хранеше с родителите си в трапезарията, а последния ден вечеря заедно с тях на масата на капитана.

— Не сте ли сгодена за някого, госпожице Томпсън? — попита я капитан Ървинг с игриви пламъчета в очите, а майка й затаи дъх, като се чудеше какъв ли ще бъде отговорът.

— Не, не съм — хладно отговори Сара и леко се изчерви, а ръката й потрепери, докато оставяше чашата си с вино на масата.

— Какъв шанс за младите мъже в Европа.

Сара скромно се усмихна, но думите му се забиха като нож в сърцето й. Не, не бе сгодена, очакваше разводът й да влезе в сила през ноември, една година след първото дело. Развод. Почувствува се съсипана жена. Добре поне, че за щастие никой тук не знаеше това, което я накара да изпита благодарност. А с още малко късмет и в Европа никой нямаше да го научи.

Капитанът я покани да танцуват и тя изглеждаше много красива в прегръдката му, а леденосинята й атлазена рокля, която майка й бе поръчала преди сватбата с Фреди, обгръщаше на дипли стройната й снага. Роклята беше част от чеиза й и когато я обличаше, тя бе почувствувала как някаква бучка се надига в гърлото й и я задушава. Отново нещо я задави, когато един непознат млад мъж я покани на танц веднага след капитана. Тя се поколеба за миг, след което кимна учтиво.

— Откъде сте? — Беше много висок и много рус, а по акцента му разбра, че е англичанин.

— От Ню Йорк.

— Ще посетите ли Лондон? — Имаше вид на човек, който умее чудесно да се забавлява. Беше наблюдавал Сара дни наред и беше стигнал до заключението, че е някак неуловима и доста обезкуражаваща. С нищо не го бе насърчила, което му се стори странно.

Сара нарочно му отговаряше съвсем неопределено. Нямаше никакво желание някой да се лепне за нея, а и по някакъв особен начин той й напомняше малко за Фреди.

— Къде смятате да отседнете?

— При приятели на родителите ми — излъга тя, макар да знаеше много добре, че имат резервации в хотел „Кларидж“ и че ще бъдат в Лондон най-малко две седмици, но никак не й се искаше да го среща. За неин късмет танцът свърши бързо. След като я придружи до мястото й, се позавъртя наоколо, но Сара ни най-малко не го насърчи и след няколко минути, примирил се с деликатното й безразличие, той се върна на масата си.

— Виждам, че младия лорд Уинтръп не е по вкуса ви — пошегува се капитанът. Лордът беше най-голямата плячка и всички неомъжени го преследваха. Всички, с изключение на крайно резервираната госпожица Томпсън.

— Не, не е така. Просто не го познавам — хладно отвърна Сара.

— Имате ли желание да бъдете официално представена? — предложи капитанът, но тя само се усмихна и поклати глава.

— Не, благодаря ви, капитане.

По-късно танцува още веднъж, този път с баща си, а капитанът сподели с Виктория своето мнение за интелекта и красотата на дъщеря й:

— Тя е необикновено момиче — каза той, явно възхитен от Сара. Разговорът с нея му беше доставил почти същото удоволствие, каквото бе изпитал и баща й по време на петдневното пътуване. — И е толкова красива. Държи се изключително възпитано за толкова млад човек. Предполагам, че нямате никакви проблеми с нея.

— Не, никакви — усмихна се Виктория, горда с дъщеря си. — С едно-единствено изключение: държи се малко прекалено възпитано. — Виктория отново се усмихна, макар че бе смутена от подчертаното безразличие на Сара към младия лорд Уинтръп. Нищо добро не очакваше младите мъже в Европа. — Тя преживя голямо разочарование в живота си — сподели Виктория — и се опасявам, че за известно време се почувствува отблъсната от всички. Надяваме се в Европа да я извадим от това й състояние.

— Разбирам — кимна капитанът. Сега вече можеше да си обясни поведението на Сара. Това оправдаваше пълната и липса на интерес към Филип Уинтръп. — Тя не е от девойките, за които лесно се намира съпруг. Прекалено интелигентна и зряла е и както изглежда, не я вълнуват особено разните младежки лудории. Вероятно някой по-възрастен мъж… — Изпитваше симпатия към това момиче и се улови, че се е замислил върху бъдещето му. След малко се усмихна на майката. — Вие сте много щастлива. Тя е прекрасно момиче. Надявам се, че ще си намери чудесен съпруг.

Виктория се запита дали всички на кораба мислят, че едва ли не бяха тръгнали за Европа да търсят съпруг на Сара. Ако само за миг си представеше това, младата жена сигурно би изпаднала в истерия. Виктория благодари на капитана, танцува един последен танц с него и се отправи към дъщеря си и съпруга си.

— Ей, вие двамата. Смятам, че трябва да си легнем в приличен час тази вечер. Утре ни очаква дълъг ден.

Щяха да слязат в Шербург, откъдето заминаваха директно за Париж. Сара никога не беше ходила там и програмата им за разглеждане на забележителностите беше много натоварена. За целта от хотела им бяха наели кола с шофьор. Щяха да отседнат в „Риц“, а след седмица щяха да отпътуват за Довил и Биариц, за да се видят с приятели. Следваше една седмица на Ривиерата, в Кан, както и няколко дни в Монте Карло с други приятели. После отиваха в Лондон.

Параходът акостира в Шербург в осем часа на другата сутрин и семейство Томпсън потеглиха за Париж в чудесно настроение. Едуард им показа списъка с местата, които смяташе, че Сара трябва да види на всяка цена, например — Лувъра, Тюйлери, Версай, Малмезон, Жьо дьо Пом, Айфеловата кула и, разбира се, гробницата на Наполеон. В края на този рецитал Виктория Томпсън въпросително повдигна вежди.

— Не чух да споменаваш „Шанел“… „Диор“… или „Баленсиага“ и „Скиапарели“. Да не си ги забравил, скъпи? — Виолетовото и бледолилавото бяха модерните цветове в Париж този сезон и Виктория нямаше търпение да напазарува за себе си и за Сара.

— Опитах се, любов моя — усмихна се той благосклонно, — но дори за миг не съм си въобразявал, че ще ме оставиш да ги забравя за дълго… — Доставяше му удоволствие да глези жена си и с нетърпение очакваше възможността да поглези и дъщеря си. Но му се искаше да й покаже и по-важните културни паметници, някои от които започна да й сочи още по пътя за Париж.

Стаите в „Риц“ бяха направо разкошни. Този път Сара разполагаше със собствен апартамент, напълно отделен от този на родителите й, с изглед към площад Вандом. Докато оглеждаше спалнята си, тя с плах трепет призна пред себе си, че имаше нещо горчиво-сладко в това, да се намира тук сама, ала щеше да е несравнимо по-приятно, ако можеше да бъде на същото място, но със съпруг.

Сара въздъхна и си легна сама в огромното легло с балдахин. На сутринта отидоха в Лувъра, където прекараха часове наред. Беше много радостен ден за родителите й. Тя вече на нищо не се противопоставяше, а и в Париж те имаха само една позната, стара приятелка на майката на Едуард, която ги покани на чай в дома си на улица Жакоб. Нямаше други светски събирания, които Сара да отбягва. Можеше спокойно да се наслаждава на музеите и катедралите, на магазините и на времето, което прекарваше заедно с родителите си.

В Довил се появи известно напрежение, защото хората, които посетиха там, настояха да запознаят Сара със сина си правеха всичко възможно да пробудят интерес помежду им. Той беше силно заинтригуван от Сара, но на нея й се стори непривлекателен, неинформиран и безкрайно скучен. По време на целия престой тя упорито го отбягваше. Същото се отнасяше и за двамата братя, които й бяха натрапени в Биариц, както и за внука от Кан, без да се споменават двамата „очарователни“ млади мъже, които й бяха представени в Монте Карло. Към края на престоя им на Ривиерата Сара вече бе изпаднала в лошо настроение и почти не говореше на родителите си.

— Хареса ли ти Ривиерата, скъпа? — невинно я попита Виктория, докато опаковаха багажа си, тъй като на следващия ден заминаваха за Лондон.

— Не, ни най-малко — остро отвърна Сара, — ама никак.

— Наистина ли? — Майка й изненадано вдигна поглед, беше на мнение, че бяха прекарали чудесно. Посетиха няколко яхти, обикаляха плажовете и бяха на няколко великолепни приема. — Колко жалко.

— Искам да ти кажа нещо, мамо. — Сара втренчено я погледна в очите и остави бялата блуза, която сгъваше. — Не съм дошла в Европа, за да си търся нов съпруг. Може би трябва да ти напомня, че и бездруго до ноември се водя омъжена. А след това се надявам никога вече да не се омъжвам. Уморих се, до гуша ми дойде всички ваши познати да гледат само как да ми натрапят идиотските си синове, неграмотните си внуци или слабоумните си братовчеди. Тук все още не съм срещнала дори един мъж, с когото да мога да разговарям, а камо ли да изпитам желание да прекарам повече от един час в компанията му. Не желая друг мъж в живота си, не искам да ме мъкнете из Европа и да ме показвате като някаква смотанячка, на която трябва да се намери съпруг. — Майка й изглеждаше направо смаяна и само кимаше. — Впрочем някой от тези хора знае ли, че съм била вече омъжена?

— Едва ли — поклати глава Виктория.

— Ами може би ще трябва да им го кажете. Сигурна съм, че тогава надали толкова ентусиазирано ще навират скъпите си отрочета в ръцете ми — представям си какво щеше да бъде, ако бяха разбрали, че съм разведена жена.

— Това не е престъпление, Сара — плахо се обади майка й, като знаеше много добре мнението на дъщеря си по въпроса. За нея това беше престъпление. Непростим грях, с който тя не можеше да се примири, нито пък очакваше от другите да го приемат.

— Не е нещо, с което човек да се гордее. А и повечето хора едва ли ще го сметнат за някакво предимство.

— Не съм и намекнала такова нещо, но пък и не е непреодолимо бедствие. Ще срещнеш и хора, които знаят, но няма да обръщат внимание. А ако почувствуваш, че се налага да го кажеш пред някой, който не е осведомен, винаги можеш да го сториш, след като прецениш, че моментът е подходящ.

— Да, то е нещо като болест. Длъжен си да предупредиш другите.

— Не си длъжна да го сториш, освен ако сама не поискаш.

— Може би трябва да нося отличителен знак. Нали знаеш, като прокажените. — Говореше с яд, огорчение и мъка, но беше й омръзнало да я чифтосват с някакви хлапаци, които й бяха съвсем безинтересни и които само дето не се нахвърляха да й разкъсат дрехите. — А знаеш ли какво направи синът на Сен Жил в Довил? Скри ми дрехите, докато се преобличах, след което дойде и се опита да ми смъкне хавлията. Смяташе, че е страхотно забавен.

— Но това е ужасно. — Майка й беше потресена. — Защо не си ни казала?

— Казах на него. Казах му, че ако веднага не ми върне нещата, ще отида право при баща му. Горкичкият, така се изплаши, че на секундата ми донесе всичко и започна да ме моли никому да не споменавам. Беше направо патетичен. — Такова нещо можеше да направи едно шестнадесетгодишно момче, но не и мъж на двадесет и седем. Всички, с които се бе запознала напоследък, бяха като него — незрели, разглезени, нахални, груби и необразовани. Не можеше да ги понася.

— Просто искам ти и татко да знаете, че не съм дошла в Европа, за да си търся съпруг — отново повтори Сара и след като майка й кимна, продължи да си нарежда багажа.

Същата нощ Виктория спомена пред съпруга си за неприятния разговор със Сара и му разказа за инцидента с младия мъж в Довил. Той реши, че шегата е била глупава, но в никакъв случай безобидна.

— Проблемът е, че тя е много по-зряла от всички тях. А и много неща преживя. Затова има нужда от някой по-възрастен, по-улегнал мъж до себе си. Тези хлапаци нямат никаква представа как да се отнасят с нея. А като се вземе предвид какво е становището й за нова трайна връзка, те само я дразнят. Трябва да внимаваме на кого я представяме в Лондон. — Идеята им беше не да я изолират от мъжете, а да намерят поне един-двама, чиято компания би могла да й бъде приятна, за да разбере, че освен самотата и болката в живота има и други неща. Младежите, с които се беше запознала до момента, само я караха да си мисли, че уединението е далеч по-привлекателно.

На другия ден се върнаха в Париж, а на следващата сутрин прекосиха Ламанша. В „Кларидж“ пристигнаха точно навреме за вечеря. На рецепцията ги посрещна управителят, който лично ги заведе до апартамента им по всички правила на етикецията. Господин и госпожа Томпсън разполагаха с обширна спалня с изглед към Биг Бен и сградите на Парламента. Към спалнята имаше и всекидневна. А Сара бе настанена в много приятна стая, която приличаше на будоар, цялата в розов сатен и кретон, обсипан с рози. Когато хвърли поглед към писалището, видя, че то е отрупано с покани, нито една от които не предвещаваше нещо добро. Дори не си направи труда да ги отвори, ала майка й спомена за тях по време на вечерята. Докато тримата се хранеха в апартамента на Томпсънови, Виктория съобщи, че са канени на две вечери и на чай у стари приятели, на пикник за един ден в Лестър, както и на официален обяд в тяхна чест, даван от семейство Кенеди в посолството на площад Гросвенър. Що се отнасяше до Сара, всичко това й обещаваше невероятна скука.

— Аз трябва ли да идвам с вас? — В гласа й се долавяха нотки, които напомниха на майка й времето, когато Сара беше още в пубертета, но в погледа на бащата се четеше твърдост, когато отговори:

— Нека не започваме всичко отначало. И тримата знаем защо сме тук. Дошли сме да се видим с наши приятели и нямам намерение да ги обиждам, отклонявайки поканите им.

— Но защо трябва да виждат и мен? Те са ваши приятели, татко, а не мои. Не би трябвало да им липсвам.

— Няма да търпя това — удари той с юмрук по масата. — Няма и да го обсъждам повече с теб. Достатъчно голяма си за такива глупости. Бъди любезна, учтива и така добра да направиш необходимото усилие. Разбираш ли ме, Сара Томпсън?

Сара го изгледа ледено, но той сякаш не забеляза или нарочно не обърна внимание на негодуванието й. Беше я довел в Европа с определена цел и нямаше да позволи да бъдат осуетени намеренията му да я върне отново сред хората. Независимо от нейната съпротива инстинктивно усещаше, че тя има нужда точно от това.

— В такъв случай — добре.

Приключиха вечерята в мълчание. На другия ден посетиха музея „Виктория и Албърт“, където прекараха чудесно. След това отидоха на една твърде изискана официална вечеря. Сара тръгна съвсем безропотно. Беше облечена в роклята, дето майка й беше купила преди пътуването, от тъмнозелена тафта с цвета на очите й, която й стоеше великолепно. Бе много красива, ала изражението й не издаваше капчица вълнение, че се намира на такова място. През по-голямата част от вечерта изглеждаше точно толкова отегчена, колкото се чувствуваше в действителност. Присъствуваха и няколко млади мъже, поканени специално заради нея, и тя направи усилие да води разговор, но бързо откри, че няма никакви допирни точки с тях. Нещо повече, те й се сториха ужасно разглезени, много глупави. И учудващо неосведомени за събитията в света, който ги заобикаля.

На връщане Сара мълча през целия път, а родителите й не я попитаха дали е прекарала добре. И за тримата беше ясно, че не е. На втората официална вечеря беше почти същото, а на чая дори по-лошо. Там се опитаха да й натрапят някакъв племенник, който се държа толкова глупашки и непочтително — както по-късно майка й бе принудена да признае, и то доста смутена, — че поведението му граничеше с детинщината.

— За бога — избухна Сара, когато се прибраха вечерта в хотела, — какво им става на тези хора? Защо трябва да ме подлагат на такива изтезания? Защо всеки си мисли само как да ме чифтоса с някой от идиотските си роднини? Какво сте им казали, когато им съобщихте, че ще идваме тук? — Сара отправи въпроса към баща си, който изглеждаше невъзмутим. — Че съм напълно изпаднала и те трябва да ми помогнат? — Тя не можеше вече да вярва на хората, с които се запознаваше.

— Просто ги уведомих, че ще доведем и теб. А как са го изтълкували те, си е тяхна работа. Смятам, че от любезност канят млади хора заради теб. Ако роднините и приятелите им не ти харесват, много съжалявам.

— Не можете ли да им кажете, че съм сгодена? Или че страдам от някоя заразна болест? Нещо, което да ги откаже от желанието да ме запознават с когото и да било. Просто нямам повече сили. Отказвам да ходя по разни събирания, където се чувствувам като последна глупачка през цялото време. — Досега се беше справяла много добре, но вече не издържаше и очевидно тези посещения не й доставяха никакво удоволствие.

— Съжалявам, Сара — тихо каза баща й. — Те не го правят с някакъв умисъл. Опитай се да не се разстройваш.

— С изключение на теб, с никой друг не съм провела един интелигентен разговор, откакто напуснахме Ню Йорк — каза тя с укор, а той се усмихна. Поне неговата компания й доставяше същото удоволствие, каквото нейната на него. Е, все пак и това бе нещо.

— А с кого толкова водеше интелигентни разговори, докато се криеше на Лонг Айлънд?

— Там поне нищо не очаквах. — Тишината я беше дарила със спокойствие.

— Ами тогава недей и тук да очакваш много. Приемай нещата такива, каквито са. Посещение на нови места, възможност да се срещнеш с други хора.

— Дори с жените не е приятно да се разговаря.

— Тук вече не съм съгласен с тебе — възрази й той, а Виктория повдигна вежди от изненада. Той я потупа по ръката утешително, но тя знаеше, че само се шегува.

— Единственото, от което се интересуват тези жени, са мъжете и синовете им — подкрепи Сара твърдението си. — Не мисля, че някога въобще са чували за политика. И всички смятат, че Хитлер е новият готвач на майките им. Как може човек да бъде толкова ограничен? — Баща й избухна в смях, клатейки глава.

— Откога си станала такъв политически и интелектуален сноб?

— Откакто сама си правя компания. Фактически тя ми е най-приятната.

— Дори прекалено приятна. Време е да си припомниш, че светът е пълен с всякакви хора — интелигентни, по-малко интелигентни или направо тъпи, както и приятни или скучни. Но те всички са част от света. Всъщност ти прекалено дълго беше в изолация, Сара. И аз съм извънредно щастлив, че дойде с нас тук.

— Едва ли мога да кажа същото за себе си — изръмжа тя, ала истината беше, че пътуването с тях все пак й доставяше удоволствие.

Светската страна й беше доста неприятна, но пък другите аспекти на пътешествието й харесваха, и Сара беше доволна, че тръгна с родителите си. Това отново я беше сближило с тях и независимо от оплакванията си изглеждаше много по-щастлива от преди. И ако не друго, то поне си бе възвърнала старото чувство за хумор.

Тя се опита да се измъкне от пътуването в провинцията на следващия ден, но баща й каза, че просто няма избор, че чистият провинциален въздух ще й подейства добре и тъй като той познавал имението, което ще посетят, смята, че си заслужава да се види. Сара мърмореше, докато се качваха в колата, и почти през целия път ропта, но все пак трябваше да признае, че пейзажът е красив, а времето необикновено слънчево и топло за Англия.

Когато пристигнаха, тя бе принудена неохотно да се съгласи, че мястото наистина е забележително, точно както беше обещал баща й. Представляваше ограден с ров замък от четиринадесети век, с прекрасен парк и старинна ферма, която собствениците бяха възстановили напълно. Стотината гости, поканени на обяд, можеха спокойно да обикалят на воля из залите, където дискретно ги очакваха прислужници, за да им предложат освежителни напитки, можеха също така да се настанят удобно в някоя от многобройните всекидневни или навън в градините. Сара откри, че никога през живота си не е виждала по-красиво и по-интересно място, а фермата направо я плени и тя остана дълго време там, задавайки най-различни въпроси, докато накрая загуби родителите си. Не можеше да се нагледа на сламените покриви на къщурките и колибите, както и на огромния замък, който величествено се издигаше в далечината. Гледката беше изключителна и Сара лекичко въздъхна, докато й се любуваше. Чувствуваше се уютно и спокойно, изцяло, погълната от историята на това място. Хората наоколо сякаш изчезнаха. Всъщност повечето гости бяха тръгнали обратно към замъка, за да обядват или да се поразходят в парка.

— Величествено, нали? — каза някакъв глас зад гърба й. Тя стреснато се обърна и точно зад себе си видя висок мъж с черна коса и сини очи. Стърчеше над нея като канара, толкова висок беше, но усмивката му бе топла и отстрани двамата изглеждаха почти като брат и сестра. — Винаги когато идвам тук, усещам силно присъствието на историята. Сякаш, ако само за миг затворя очи, тутакси ще се появят крепостните селяни, рицарите и техните дами.

Сара се усмихна на думите му, защото те изразяваха съвсем точно онова, което и тя самата чувствуваше.

— И аз си мислех същото. След като видях фермата, никак не ми се тръгваше обратно. Прииска ми се да остана и да усетя точно това, което току-що описахте.

— Това имение ми харесва такова, каквото е. Ненавиждам всички онези места, лъскави и разкрасявани до безсъзнание, само и само да изглеждат модерни. — Тя отново кимна с глава, доволна от това, което той каза, и от начина, по който го каза, макар че някъде в дъното на очите му играеше закачливо пламъче. Изглежда, той се забавляваше от всичко и беше много приятен събеседник.

— Аз съм Уилям Уитфийлд, пленник за уикенда — представи се той. — Белинда и Джордж са ми братовчеди, колкото и да са луди. Но иначе са свестни хора. А вие сте американка, нали?

Тя кимна утвърдително и подаде ръка, чувствувайки се смутена, макар и не много.

— Да, американка съм. Казвам се Сара Томпсън.

— Щастлив съм да се запозная с вас. От Ню Йорк ли сте? Или от някое по-вълнуващо място като например Детройт или Сан Франсиско?

Тя се засмя на представата му за вълнуващо място и призна, че първото предположение е вярно.

— И сте на околосветско пътешествие?

— Отново познахте — усмихна се Сара, а той внимателно я изгледа с проницателните си сини очи, които буквално я приковаха.

— Заедно с родителите си?

— Да.

— Колко ужасно. И те ви отегчават до смърт, като денем ви водят по музеи и църкви, а вечер ви представят на синовете на приятелите си и повечето от тези синове са лигльовци, които дори английски не говорят като хората. Пак ли отгатнах? — Той открито се наслаждаваше на описанието, което направи. Сара чистосърдечно се разсмя, неспособна да отрече една дума.

— Започвам да си мисля, че сте ни следили. Или поне, че някой ви е информирал.

— Не се сещам за нищо по-ужасно, може би, с изключение на меден месец с човек, който ви е противен. — При тези думи той забеляза, че сянка премина през лицето й и тя сякаш се отдръпна от него. Усети го инстинктивно. — Извинете, беше проява на лош вкус от моя страна. — Изглеждаше много открит и прям и Сара се чувствуваше съвсем непринудено с него.

— А, не, не. — Искаше й се да му каже, че просто тя е свръхчувствителна на тази тема, но, разбира се, не го направи. — В Лондон ли живеете? — Трябваше да смени темата, за да го накара отново да се отпусне, макар че, изглежда, малко неща можеха да го смутят.

— Да, в Лондон живея — потвърди той. — Когато не съм в Глостършър да поправям остарелите постройки. Но мога да ви уверя, че онова там няма нищо общо с това тук. То всъщност никога не е и имало, пък и аз не притежавам въображението на Джордж и Белинда. Бяха им нужни години, за да приведат това имение в сегашното му състояние. А на мен са ми нужни, за да предпазя моето от превръщането му в куп развалини. И пак не успявам. Ужасно място, ако въобще можете да си представите такова нещо. Течение отвсякъде, провиснали паяжини, зловещи звуци. Горката ми майчица все още живее там. — Докато говореше, той се стараеше всичко това да звучи забавно. Бъбрейки, те бавно се заотдалечаваха от фермата. — Предполагам, че трябва да се приберем за обяд, не че някой би забелязал отсъствието ни, но… С тази тълпа наоколо Белинда не би обърнала внимание дори ако заминем за Лондон. Родителите ви обаче сигурно ще се разтревожат. Даже си мисля, че най-вероятно ще тръгнат с пушка да ме преследват.

Тя отново се разсмя, особено при мисълта, че е по-вероятно да използуват пушката, за да го накарат да остане.

— Не мисля така.

— Не съм точно от този тип, който родителите търсят за своите невинни млади дъщери. Опасявам се, че съм прекалено възрастен за това. Но в сравнително добро здраве за стар човек, тъй да се каже. — Докато говореше, той внимателно я оглеждаше. Беше поразен от красотата й и заинтригуван от нещо, което беше забелязал в очите й — смесица от интелигентност и тъга, някаква особена предпазливост. — Ще бъде ли ужасно невъзпитано, ако ви попитам на колко години сте?

Изведнъж тя изпита желанието да му каже „тридесет“, но не намери причина да го излъже и затова предпочете истината.

— Другия месец ще навърша двадесет и две.

Не изглеждаше толкова изненадан, колкото й се искаше, когато й се усмихна и й подаде ръка, за да може да прескочи една каменна ограда, ръката му бе силна и гладка. Сара усети това в мига, когато я докосна.

— Същинско бебе. Аз съм на тридесет и пет. Страхувам се, че родителите ви ще изпаднат в отчаяние, ако се върнете у дома заедно с мен в ролята на европейски подарък за спомен. — Той я закачаше, но и двамата се забавляваха чудесно. Този мъж наистина й харесваше. От него би излязъл прекрасен приятел, допадаше й това, че можеше да се шегува с него, макар че всъщност не знаеше що за човек е той.

— Все пак хубавото у вас е, че не се лигавите. Обзалагам се, че познавате часовника и доста добре се справяте с английския.

— Признавам — добродетелите ми са толкова много, че е трудно да се изброят. Чудя се откъде хората изравят тези ужасни роднини, с които веднага започват да запознават дъщерите и синовете на приятелите си? Просто не мога да си го обясня. Навремето ме представяха на млади дами, всички в роднински връзки с напълно нормални хора, но самите те направо си плачеха за някое усмирително заведение, горкичките. А всеки от моите познати си мислеше, че умирам от желание да общувам с тези дами. Невероятно, нали?

Сара се заливаше от смях и не можеше да спре най-вече при спомена за запознанствата си в Европа. Тя му описа младежа от Довил, после двамата от Биариц… накрая онези в Кан, Монте Карло… И когато прекосиха оградния ров и влязоха в замъка, те вече бяха приятели.

— Мислите ли, че все още е останало нещичко от обяда и за нас? Направо умирам от глад — призна той.

Беше доста едър мъж и не бе трудно да се повярва, че е гладен.

— Трябваше да си вземем малко ябълки от фермата. Много ми се искаше, но понеже фермерът не ми предложи, ми стана неудобно сама да си откъсна.

— Защо не ми казахте? — възкликна Уилям. — Щях да открадна заради вас.

Завариха масата отрупана с печено, пилета, зеленчуци, и огромни салати. Сипаха си две солидни порции, след което Уилям я отведе на шарена сянка под дърветата. Тя въобще не се поколеба да го последва. Изглеждаше напълно в реда на нещата да бъде сама с него и да си приказват. От дума на дума преминаха към политиката и Сара с интерес научи, че той неотдавна е бил в Мюнхен. Според него там остро се чувствувало напрежението, макар и не толкова, колкото в Берлин, където не бил ходил от миналата година. Всичко в Германия напомняло на машина с повишаващи се обороти, което можело да доведе до голяма конфронтация.

— Мислите ли, че скоро ще има война?

— Трудно е да се каже. Но ми се струва, че ще има, макар вашите управници да са на друго мнение.

— Не виждам начин да бъде избегната. — Фактът, че е толкова добре осведомена за международното положение и че се интересува от области, на които жените много рядко обръщат внимание, му направи силно впечатление. И когато го изказа пред нея, тя му отговори, че през миналата година е живяла сама месеци наред, та затова и разполагала с достатъчно време да научи различни неща, което при други обстоятелства вероятно не би направила.

— И защо сте живели сама? — Той се опита да проникне дълбоко в очите й, ала Сара извърна поглед. Всичко свързано с нея бе започнало да го интересува, беше му ясно, че тя носи в себе си някаква голяма болка, нещо, което бе решила да крие.

— Понякога човек има нужда да бъде сам. — Нищо повече не каза, а и той не искаше да нахалствува, но определено беше заинтригуван. После тя му разказа за фермата, която искаше да си купи на Лонг Айлънд.

— Що за приумици са това за едно младо момиче! Какво мислите, че ще кажат родителите ви по този въпрос?

— Ще изпаднат в истерия — ухили се Сара. — Но аз вече не искам да се връщам в Ню Йорк. Полека-лека ще се съгласят с мене или пък, ако се наложи, ще си я купя със собствени пари. — Явно беше решително момиче и вероятно доста упорито. Онова, което видя в очите й, докато казваше това, го развесели. Не беше от създанията, на които човек да си спре вниманието ей така, между другото.

— Не смятам, че напускането на Ню Йорк е толкова лоша идея, но да се усамотите в някаква ферма, и то на вашите години, едва ли може да се нарече връх на удоволствието. Не може ли просто да прекарвате там лятото или уикендите?

Тя отново поклати глава със същия решителен вид.

— Искам фермата да ми бъде постоянно жилище. И лично да я реконструирам.

— Занимавали ли сте се някога с подобна работа? — Беше направо смаян от нея. Същевременно с изненада си мислеше колко много му харесва това очарователно създание.

— Не. Но зная, че ще се справя. — Думите й прозвучаха така, сякаш репетираше как неубедително да склони баща си.

— Наистина ли смятате, че родителите ви ще позволят това?

— Ще им се наложи — вирна глава Сара и той лекичко я щипна по брадичката.

— Май ги държите в голямо напрежение. Нищо чудно, че са ви довели в Европа с надежда да откриете мечтания принц. Струва ми се, че им влизам в положението. Може би наистина трябва да се спрете на някой от тези захаросани млади лигльовци.

Тя изумено го погледна, след което го перна леко със салфетката си, а той със смях започна да се отбранява, при което изведнъж се озова съвсем близо до нея, останал без дъх, и за един кратък, лудешки миг му се прииска да я целуне. Но когато се заведе към нея, голямата тъга, която видя в очите й, го възпря.

— Има някаква тайна в живота ви, нали? И това не е щастлива тайна?

Тя се колеба дълго, преди да му отговори. След което предпазливо каза:

— Съмнявам се, че бих се изразила по този начин. — Но очите й говореха вместо нея.

— Не се чувствувайте задължена да ми се доверите, Сара. Аз съм само един непознат. Но вие ми харесвате. Страхотно момиче сте и ако ви се е случило нещо лошо, мога само да съжалявам за това.

— Благодаря ви — усмихна се тя. Изглеждаше мъдра и красива и някак още по-очарователна.

— Понякога си мисля, че нещата, които ни нараняват най-жестоко, всъщност се забравят най-бързо. За известно време изпитваме страшна болка, след което раната се затваря, и край. — Но той усещаше, че нейната още не е заздравяла. Предположи, че е била изоставена от любимия си или дори, че е умрял мъжът, когото е обичала, а може би я бяха споходили някакви романтични терзания, сладостни и невинни, така че скоро ще се оправи. „Родителите й са постъпили правилно, като са я довели в Европа“, мина му през ума. Тя е същинска красавица, а и много интелигентно момиче, и независимо какво бе преживяла, бързо ще да го превъзмогне, особено ако в Европа срещнеше истинския човек… ех, че щастливец!

Двамата дълго разговаряха зад сигурното прикритие на дърветата, докато накрая излязоха оттам, за да се присъединят към другите гости… Само след няколко минути почти се сблъскаха с малко ексцентричната домакиня, братовчедката на Уилям — Белинда.

— Боже мой, ето ви и вас! На всички обяснявах, че си се прибрал у дома, Уилям. Страшно си безотговорен. — Когато забеляза Сара до него, учудването й беше безгранично. — Точно щях да ти кажа, че семейство Томпсън са убедени, че дъщеря им е паднала в рова. Не са я виждали, откакто са тук. Какво правихте, за бога?

— Ами аз я отвлякох. Разказах й историята на своя живот. Тя беше благоприлично отвратена и помоли незабавно да я върна на родителите й, така че аз точно това правех, преизпълнен със страхотни угризения и безкрайни извинения, можеш да бъдеш сигурна. — Беше се ухилил с хлапашка усмивка, а Сара, застанала до него, също беше весела и много спокойна.

— Ти си направо ужасен! Нещо повече, ти никога не си имал угризения за каквото и да било през целия си живот. — Тя се обърна към Сара с шеговита загриженост. — Скъпа, причини ли ви някакво зло? Да извикам ли шефа на полицията?

— О, извикай го на всяка цена! — окуражи я Уилям. — Не съм го виждал месеци наред.

— Затваряй си устата, чудовище такова. — Но насреща й Сара вече се заливаше от смях и Белинда поклати глава, имитирайки пълно отчаяние. — Уилям, никога повече няма да те каня. Човек трябва да е луд да го направи. Ти си прекалено невъзпитан, за да се движиш в благоприлично общество.

— Всички така казват — обърна се той скръбно към Сара, която от години не се беше чувствувала толкова щастлива. — Дали да се осмеля да се представя на родителите ви?

— Мисля, че нищо друго не ти остава — изръмжа му Белинда, без да подозира, че той имаше твърдото намерение да се запознае с тях и отново да се види със Сара, ако те му разрешат. Нямаше представа коя е тя и с какво се занимава, но имаше голямото желание да я опознае. — Аз ще ви заведа при тях — предложи услугите си Белинда и те я последваха с кискане и шушукане, също като непослушни деца. Но Томпсънови изобщо не бяха ядосани. Бяха сигурни, че Сара е някъде из имението, сред другите гости. Стана им много приятно, когато я видяха с Уилям. Стори им се приятен и интелигентен мъж, с привлекателна външност, на подходяща възраст и очевидно запленен от дъщеря им.

— Трябва да ви поискам извинение — започна той. — Забавихме се, защото останахме за малко във фермата, а после обядвахме. Страхувам се, че задържах Сара много по-дълго, отколкото позволява добрият тон.

— Не му вярвайте — намеси се Белинда. — Сигурна съм, че я е държал вързана за някое дърво и опустошавайки обяда й е разправял отвратителни истории.

— Чудесна идея — отбеляза Уилям дълбокомислено, докато Томпсънови се смееха. — Сара, наистина трябва да опитаме това следващия път. — Беше му учудващо приятно с нея, а и тя явно изпитваше същото. Продължиха да разговарят така още известно време, докато се появи Джордж, който, щастлив, че е открил братовчед си, настоя да го заведе в конюшнята, за да му покаже новия се жребец. Той повлече Уилям със себе си въпреки нежеланието му, а Белинда остана да разговаря с Томпсънови, като току поглеждаше Сара с възхищение.

— Не би трябвало да ви го казвам, мила, но вие сте привлекли вниманието на най-чаровния мъж в Англия и вероятно най-благородния.

— Двамата прекарахме много приятно, времето мина неусетно в разговор. — Макар че, ако говореше със сестра си, надали щеше да употреби думата „приятно“. Той беше наистина страхотен.

— Твърде изискан е, но доста придирчив. Никога не се е женил. — Белинда хвърли предупредителен поглед към Томпсънови, сякаш искаше да им каже, че няма да е лесна плячка, ала те се престориха, че не забелязват. — Удивителното е, че в държането му няма и капчица надменност. Човек никога не би могъл да отгатне, нали така… — Тя отново се обърна към Сара. — Предполагам, че не е споменавал… Но вие сигурно знаете, че той е херцогът на Уитфийлд. — Тя зададе въпроса, като отвори широко очи, а Сара се вторачи в нея изненадана.

— Ами… аз… той се представи просто като Уилям Уитфийлд.

— Да, така прави. Фактически това е едно от нещата, които най-много харесвам у него. Забравих кой точно поред се падаше… тринадесети или четиринадесети в линията.

— За трона? — попита Сара задавено.

— Да, разбира се. Малко вероятно е някога да стигне до него. Но все пак това е от значение за всички нас. Тук изглупяваме малко на тази тема. Предполагам заради традициите ни. Но както и да е, радвам се, че нищо лошо не ви се е случило. Бях се притеснила, когато не можахме да ви открием.

— Съжалявам за това — силно се изчерви Сара, все още неспособна да асимилира информацията за новия си приятел. И тогава изведнъж се запита дали не е допуснала някаква неучтивост в поведението си. — Очаква ли се от мен да се обръщам по някакъв особен начин към него?… Имам предвид, някакво титулуване? Или нещо друго?

Белинда се усмихна. Това момиче беше толкова младо и красиво.

— „Ваша светлост“, но ако му го кажете, предполагам, че и двете ще ни застреля. На ваше място не бих споменавала нищо, докато той не отвори дума за това. — Сара кимна, а Уилям се върна точно в момента, в който домакинята се отдалечи.

— Как ви се видя конят? — попита Сара приглушено, опитвайки се да звучи естествено, а родителите й се направиха, че не ги слушат.

— В никакъв случай не е толкова впечатляващ, колкото цената, която Джордж е платил за него. Мисля, че братовчед ми е най-слабият познавач на коне, когото някога съм виждал. И дори няма да се учудя, ако горкото животно се окаже стерилно. — Но тутакси се сепна и я погледна виновно. — Извинете. Струва ми се, че не биваше да казвам това.

— Няма нищо — усмихна се тя, като се питаше как ли ще реагира, ако сега го нарече „Ваша светлост“. — Мисля, че съм чувала и по-лоши неща.

— Надявам се да не сте — позасмя се той. — Ах, да… лигльовците… Господ знае какви ги говорят те.

Сара се разсмя и двамата си размениха дълги погледи, при което младата жена се смути от държането си. Той беше херцог, в наследствената линия за трона, а тя му се хилеше, сякаш са стари приятели, но след трите часа в неговата компания Сара се чувствуваше точно така и никак не й се прибираше в Лондон.

— Къде сте отседнали? — чу го да пита баща й, докато бавно се придвижваха към изхода на имението.

— В „Кларидж“. Ще ни посетите ли там? За по едно питие или за вечеря? — Баща й зададе въпроса съвсем непринудено, а Уилям беше възхитен от поканата.

— Много бих се радвал. Може ли утре сутринта да се обадя по телефона? — Той отправи въпроса си към Едуард, а не към Сара.

— Разбира се. Ще очакваме да ни се обадите, сър — каза Едуард и кимна за довиждане. След това Уилям се обърна към Сара, а родителите й тръгнаха към колата, където ги чакаше шофьорът.

— Днес беше чудесен ден за мен. Дори не съм подозирал, че така хубаво ще прекарам. Почти бях решил да не идвам… Вие се оказахте великолепен сюрприз, госпожице Томпсън.

— Благодаря ви — усмихна се Сара. — Аз също прекарах чудесно. — Но не можа да се стърпи да не отвори дума за онова, което й беше съобщила Белинда. — Защо не ми казахте?

— Какво?

— Ваша светлост — промълви тя с притеснена усмивка и за миг се уплаши, че той ще избухне, но след моментно колебание Уилям се разсмя.

— Скъпата Белинда. — След което добави: — Има ли някакво значение?

— Не, ни най-малко. А трябва ли?

— Би могло. За някои. И то по най-недопустими подбуди. — Но от общуването си с нея беше разбрал, че тя не е от тези хора. Прошепна й полусериозно, полушеговито: — Сега вече знаете моята тайна, госпожице Томпсън… но внимавайте!

— Защо? — погледна го Сара объркана, а той се приближи към нея.

— Тъй като знаете моята тайна, може би след време ще ви помоля да споделите с мен вашата.

— Какво ви кара да мислите, че имам тайна?

— И за двама ни е ясно, нали така? — каза той меко, а Сара само кимна, гледайки го с разширени очи. Уилям нежно я погали по ръката, не искаше тя да се уплаши от него. — Не се тревожи, дете… никога не ми казвай нещо, което не искаш да споделиш. — При тези думи се наведе и я целунало бузата, а после бавно я придружи до колата.

С благодарност и уважение Сара гледаше високата фигура, която махаше след отдалечаващата се кола. А по пътя към Лондон непрекъснато се питаше дали той изобщо някога ще се обади.