Даниел Стийл
Скъпоценности (18)

18

Откриването на магазина премина с огромен успех. Изисканият интериор беше дело на Елзи дьо Уолф, американка, която за удобство живееше в Париж. Целият магазин беше решен в млечнобял плюш, което му придаваше вид на кутийка за бижута. Столовете бяха стил Луи XVI. От Уитфийлд Уилям беше донесъл няколко малки платна на Дега и скици на Реноар. Имаше и едно чудесно произведение на Мари Касат, което Сара обожаваше, но то не беше от онзи вид изкуство, което човек да гледа между другото. Бижутата бяха абсолютно главозамайващи. Бяха подбрали само най-впечатляващите, ала дори те самите бяха изненадани от това, че огромната част от тях бяха направо изключителни. Всяко изпъкваше със собствените си качества — приказни диамантени огърлици, огромни перли, страхотни диамантени обеци капки, както и една рубинена огърлица, принадлежала на руска царица. Върху всеки накит ясно си личеше знакът на бижутера, дори и този на Ван Клийф върху тюркоазната диадема. Имаха произведения на „Бушрон“, „Мобусен“, „Шоме“, „Ван Клийф“, „Картие“, „Тифани“ от Ню Йорк, „Фаберже“ и „Аспрей“. Асортиментът беше наистина невероятен и парижани, с присъщия им финес, оцениха това. В пресата се появи дискретно съобщение, че херцогиня Уитфийлд открива магазин на улица „Фобур Сент-Оноре“, наречен „Уитфийлдс“, който ще предлага изключителни бижута на изключителни жени.

Херцогиня Уиндзор дойде на откриването, както и повечето й приятели, и така изведнъж каймакът на Париж се озова там, парижкото висше общество, а и някои екстравагантни познати от Лондон.

Вечерта на приема, който дадоха, бяха купени четири накита: красива гривна с перли и диаманти от „Фаберже“ с малки птички от син емайл и перлена огърлица, едно от първите бижута, донесени от Еманюел. Продадоха и комплекта на госпожа Вертхайм за солидна сума, както и един пръстен с огромен рубин, изработен от Ван Клийф за някакъв махараджа.

Сара стоеше и удивено наблюдаваше, без да може да повярва на очите си, а Уилям излъчваше истинско задоволство. Гордееше се с нея и много се забавляваше от начинанието им. Бяха купили всички тези скъпоценности от добро сърце и с вярата, че помагат на хората. И най-неочаквано това благодеяние се бе превърнало в изключителен бизнес.

— Свършила си чудесна работа, любов моя — похвали я той горещо, докато сервитьорката им доливаше шампанско. Бяха поръчали цели кашони марка „Кристал“ и планини от консерви с черен хайвер.

— Просто не мога да повярвам! А ти? — Имаше вид на малко момиченце, цялата сияеше. Еманюел пък приличаше на гранд дама, докато си пробиваше път сред парижкия елит в красивия си костюм от „Скиапарели“.

— Разбира се, че вярвам. Имаш изтънчен вкус и всички изделия тук са много изящни — каза той спокойно, като отпи от шампанското си.

— Направо сме умопомрачителни, нали? — закиска се Сара.

— Не, скъпа, ти си умопомрачителна. Ти си най-скъпото нещо в живота ми — прошепна Уилям. Годините, прекарани в лагера, го бяха научили повече от всичко да цени жена си, децата и свободата си.

Откакто се беше прибрал у дома, непрекъснато имаше проблеми със здравето. Ала Сара се грижеше много добре за него и той бързо укрепваше. Понякога беше жизнен както преди, друг път изглеждаше уморен и изтощен и тя разбираше, че краката пак го болят. Раните бяха най-после заздравели, но пораженията върху нервната му система бяха неизлечими. И все пак нали беше жив и относително здрав и отново бяха заедно. А ето сега имаха и този забележителен бизнес, който действително много допадаше на Сара.

— Вярваш ли във всичко това? — прошепна на Еманюел малко по-късно. Французойката изглеждаше зашеметяващо, докато показваше на един представителен мъж скъпа огърлица със сапфири.

— Мисля си — загадъчно се усмихна Еманюел на своята „шефка“, — че ще се забавляваме чудесно тук.

Сара можеше да се увери, че тя вече го прави и че флиртува много изкусно с няколко доста важни господа, без да се притеснява от това, че са женени.

Най-накрая Дейвид купи на Уолис красив пръстен с малък диамант и „леопарда“ на „Картие“, който чудесно се връзваше с другите й пръстени. С това продажбите им за вечерта станаха пет. Последните гости си тръгнаха чак в полунощ.

— О, скъпи, беше чудесно — запляска с ръце Сара и Уилям я притегли да седне на коленете му, докато пазачите заключваха, а Еманюел обясняваше на сервитьорките къде да приберат хайвера. Имаше намерение да си го вземе вкъщи, тъй като беше поканила няколко приятели на следващия ден. С благословията на Сара, разбира се. Даваше малка вечеря в апартамента си на улица Фезандри по случай назначаването й за управител на „Уитфийлдс“. Много път я делеше вече от Ла Марол, от дните на съпротивата, когато спеше с немски офицери, за да получава сведения за складовете им с муниции, които после биваха взривявани, и от времето, когато продаваше яйца, сметана и цигари на черния пазар. Всички те бяха извървели дълъг път, бяха преживели една кошмарна война, но вече бяха настъпили добри времена, особено сега тук, в Париж.

Малко след това Уилям отведе Сара в „Риц“. Напоследък бяха решили да потърсят някой малък апартамент, където биха могли да отсяда, когато са в Париж. Само около два часа път ги деляха от замъка, но изразено в непрекъснато шофиране, не беше чак толкова малко. Тя нямаше да е постоянно в магазина, както Еманюел и другото момиче. Ала тъй като вече нямаше хора, които да предлагат накити, тласкани от нуждата, смяташе да търси нови изделия навсякъде, където можеше, както и сама да проектира нови модели. Така че щяха да идват в Париж много по-често от преди. За момента обаче „Риц“ им вършеше работа и докато вървеше зад количката на Уилям, Сара започна да се прозява. Няколко минути по-късно вече бяха в леглото.

Когато се отпусна до него, той се извърна и извади една кутия от чекмеджето на нощното си шкафче.

— Колко съм глупав — възкликна небрежно, но тя го познаваше достатъчно добре, за да усети, че е намислил нещо. — Забравих, това… — Подаде й плосък правоъгълен пакет. — Една дреболийка, за да отпразнуваме откриването на „Уитфийлдс“ — каза й с усмивка и Сара също се усмихна, като се питаше какво ли има вътре.

— Уилям, палавник такъв! — В негово присъствие винаги се чувствуваше като малко дете. Постоянно я глезеше и беше много добър с нея, умееше да й доставя радост. — Какво е? — заразпитва тя, като го разопаковаше с треперливи пръсти. Вече можеше да види, че е кутия от бижутерски магазин с някакво италианско име — „Бучелати“.

Отвори я внимателно, с проблясващи от възбуда очи, и ахна. Беше изключителна, великолепно изработена и много скъпа диамантена огърлица.

— Боже мой! — Затвори очи и бързо хлопна капака. И преди й беше подарявал изящни украшения, но такова нещо не беше виждала. Приличаше на дантелена якичка с втъкани в нея платинени нишки и нежно люлеещи се огромни диаманти капки, които, поставени на шията й, приличаха на капки роса. — О, Уилям. — Отвори очи тя и се хвърли на врата му. — Не заслужавам такова нещо.

— Разбира се, че заслужаваш — скара й се той. — Да не съм те чул да говориш така. Освен това сега като собственичка на „Уитфийлдс“ хората ще започнат да те гледат какво носиш. Ще трябва да ти потърсим някакви много интересни бижута, нещо приказно — каза й Уилям със закачлива усмивка, доволен от перспективата. Беше му приятно да я глези и подобно на баща си обичаше да купува бижута.

Сара си сложи огърлицата и се излегна, давайки му възможност да се наслади на гледката, при което и двамата се разсмяха. Бяха прекарали чудесна вечер.

— Скъпа, трябва винаги да носиш диаманти в леглото — прошепна й той, като я целуна по устните, а после плъзна ръка към огърлицата и по-надолу.

— Мислиш ли, че ще имаме успех? — попита тя нежно, като го обгръщаше с ръце.

— Та ние вече имаме — отговори й той хрипкаво, след което и двамата забравиха за магазина до сутринта.

На следващия ден вестниците гърмяха от суперлативи за присъствувалите на откриването, за красотата на бижутата, за елегантността на Сара и Уилям, не пропускаха да отбележат и това, че херцог и херцогиня Уиндзор били сред гостите. Всичко беше изрядно.

— Умопомрачителни сме — усмихна му се тя, приведена над закуската си. Беше гола и само с диамантената огърлица. На тридесет и три години фигурата й изглеждаше дори по-добре от преди. Сара се облегна на стола и кръстоса крака. Беше вдигнала небрежно косата си нагоре, а диамантите проблясваха на утринното слънце. Уилям й се усмихна, като я наблюдаваше със задоволство.

— Знаеш ли, ти си по-красива от тези блестящи дрънкулки на шията ти, скъпа.

— Благодаря ти, любов моя. — Наведе се към него и го целуна.

В магазина отидоха следобед. Там очевидно всичко вървеше много добре. Еманюел им каза, че са продали още шест накита, някои от които доста скъпи. Имало посетители, които идвали само от любопитство, да позяпат, да огледат клиентите, бижутата, да вкусят от възбудата. Двама много известни господа купили подаръци, единият за любовницата, другият — за съпругата си. И Еманюел била поканена на вечеря от втория, правителствен служител, невероятно красив и добре познат с похожденията си. Тя решила, че може би ще е забавно да излезе с него само веднъж. Ако не друго, поне нямало да й навреди. Той бил възрастен мъж, пък и тя не била девственица.

Уилям и Сара се повъртяха още малко, колкото да се уверят, че нещата вървят, и вечерта си заминаха, все още силно развълнувани от успеха на откриването на магазина. А през нощта Сара седна в леглото и направи скици на украшения, които възнамеряваше да поръча. Не можеха до безкрай да разчитат на възможността да откриват оригинални готови изделия. Имаше желание да посети някои от търговете в Ню Йорк или в „Кристис“ в Лондон.

Освен това знаеше, че Италия е чудесно място за поръчка на бижута. За всяко нещо се допитваше до Уилям. Той имаше безупречен вкус и много точна преценка.

През есента усилията им вече даваха плодове. Бизнесът се разрастваше. Някои от бижутата по скиците на Сара бяха готови и Еманюел каза, че клиентите страшно си падали по тях. Сара имаше око за такива неща, а Уилям познаваше скъпоценните камъни. Купуваха много внимателно и Сара настояваше за най-фина изработка. Нещата й бързо се разпродадоха и през октомври тя вече работеше върху нови скици, като се надяваше да може да предложи бижутата за Коледа.

Връзката на Еманюел с Жан Шарл дьо Мартен, високопоставения й любовник, се беше опасно задълбочила, но пресата все още не ги беше подушила. Държаха се крайно предпазливо поради поста му в правителството. Винаги се срещаха в нейния апартамент.

Сара сама не можеше да се начуди на заетостта си. Непрекъснато пътуваха до Париж и все още отсядаха в „Риц“, тъй като не й бе останала една свободна минутка да потърси апартамент. Към Коледа беше вече на края на силите си. Магазинът им носеше баснословни суми и за празника Уилям й подари един красив пръстен с рубин, принадлежал на Мери Пикфорд. За Коледа отново отскочиха до Уитфийлд, а на връщане смятаха да вземат със себе си и Филип в Париж, но той жестоко ги разочарова, като ги помоли да го оставят в Уитфийлд.

— Какво ще правим с него? — тъжно запита Сара в самолета. — Просто да не повярваш, че той, който е роден и отгледан във Франция, мисли само за Англия. — Беше единственото й дете и невероятно страдаше от това, че го губеше. Колкото и да беше заета, винаги щеше да намери време за него, ала Филип сякаш почти не се интересуваше от тях. Единственото, което го свързваше с Франция, бяха спомените му за германците и за самотните години без баща му.

— Както изглежда, Уитфийлд му е в кръвта — опита се да я успокои Уилям. — Ще превъзмогне това чувство. Той е само на десет години и предпочита да бъде с приятелите си. След време с радост ще се върне тук. Ще може да се запише в Сорбоната и да живее в Париж. — Но Филип вече говореше за Кеймбридж, искаше да тръгне по пътя на баща си и в много отношения Сара усещаше, че са го изгубили. Тази мисъл не спираше да я потиска, а около новогодишните празници, когато се върнаха в замъка тя хвана ужасна настинка. Беше вече изкарала една предишния месец и се чувствуваше страшно уморена и съсипана след целия галоп преди Коледа.

— Изглеждаш ужасно — весело я посрещна Уилям, когато сутринта на първия ден от новата година тя слезе долу на закуска. Той вече беше в кухнята и правеше кафе.

— Благодаря — унило му отговори тя, след което го попита дали Филип няма да се почувствува по-щастлив тук, ако купят повече коне.

— Престани да се тревожиш за това, Сара. Децата имат свой живот, независим от живота на родителите си.

— Но той е още малък — каза тя, като най-неочаквано очите й се наляха със сълзи. — И е единственото дете, което имам. — След тези думи наистина се разплака, като си мислеше за мъничката Лизи, която загуби през войната, за своето сладко бебче, което толкова обичаше, и за сина си, който, изглежда, вече нямаше нужда от нея. При тази мисъл имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Струваше й се ужасно, че той е така далеч, а тя няма други деца. След завръщането на Уилям от Германия не беше забременявала. Докторите й бяха казали, че няма пречки за това, но така и не бе се случило.

— Бедничката ми — зауспокоява я Уилям в прегръдките си. — Ама че непослушно момче — да иска да бъде независимо. — Той самият не беше успял да се сближи със сина си, макар че бе опитал. Беше се оказало страшно трудно да се върне от война, да срещне едно шестгодишно момче и тепърва да започне да гради отношенията си с него. Уилям усещаше, че те никога няма да могат да се сближат. Освен това чувствуваше, че Филип не ще му прости. Сякаш го обвиняваше, че беше отишъл на война, вместо да остане при него, по същия начин, по който обвиняваше майка си за смъртта на сестричката си. След избухването му на погребението той никога повече не бе изричал онези думи, ала Уилям усещаше, че точно такива чувства таи в себе си. Но нищо не спомена пред Сара.

Накара я да се върне в леглото с малко топла супа и горещ чай и тя прекара деня в сълзи по Филип и в скициране на нови модели, а когато Уилям се качи да я види, беше задрямала. Той знаеше причината за състоянието й — беше страшно изтощена. Но когато простудата я удари в гърдите, повика лекар. Винаги много се тревожеше за нея. Не можеше да понася да е болна, сякаш се страхуваше да не я загуби.

— Та това е глупаво. Нищо ми няма — заопъва се тя, когато разбра за доктора, като кашляше ужасно.

— Искам да ти предпише нещо за кашлицата, преди да си развила пневмония — строго й отвърна Уилям.

— Знаеш добре, че мразя лекарствата — свадливо продължи Сара. Независимо от това докторът дойде да я прегледа, един симпатичен възрастен господин от съседното селце. Беше пенсионер и много мил човек, но понеже Сара беше още ядосана на Уилям, повтори и пред него, че няма нужда от никакви лекари.

— Bien sur, Madame^[1]… но господин херцогът… за него не е добре да се тревожи — каза й той дипломатично, при което тя омекна, а Уилям излезе да й донесе още чай. Когато се върна, Сара изглеждаше някак покорна и леко стъписана.

— Е, ще живее ли? — попита Уилям шеговито, а възрастният мъж се усмихна и я потупа по коляното, след което се изправи.

— Със сигурност, и то още дълги години, надявам се. — Усмихна й се отново и се престори на строг. — Обаче ще останете в леглото, докато се почувствувате по-добре, нали?

— Да, господине — покорно отговори Сара и Уилям се зачуди как ли беше успял да я направи толкова послушна. Целият й борбен огън беше изчезнал и тя изглеждаше странно кротка и спокойна.

Лекарят не й предписа никакви лекарства по причини, които й беше обяснил в отсъствието на Уилям, като я насърчи да пие топла супа и чай и да продължи да прави това, с което се занимаваше в момента. Когато си тръгна, Уилям се запита дали пък този доктор не беше много стар, за да си върши добре работата. Вече имаше лекарства, с които можеше да се избегне пневмонията и туберкулозата, топлата супа едва ли щеше да свърши работа. Той се зачуди дали да не я заведе до Париж.

Когато се върна горе, тя си лежеше в леглото и гледаше замислено през прозореца. Уилям приближи количката и я погали по бузата. Температурата беше спаднала, оставаше само ужасната кашлица, която продължаваше да го тревожи.

— Искам да те заведа в Париж утре, ако дотогава не настъпи подобрение — каза й той тихо. Толкова му беше скъпа, че не можеше да си позволи и най-малкия риск да я загуби.

— Добре съм — отговори му Сара тихо, а заедно с усмивката в очите й се появи някакъв странен израз. — Много съм добре… Само дето съм страшно глупава.

Изобщо не се бе сетила за това. През изминалия месец беше толкова претоварена, мислеше само за Коледа и за „Уитфийлдс“ и за нищо друго. И ето сега…

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се той, а тя се обърна по гръб с лукава усмивчица. След това седна в леглото, наведе се към него и нежно го целуна въпреки настинката. Едва ли някога го бе обичала по-силно.

— Бременна съм.

За миг лицето му остана безизразно, след което смаяно се втренчи в нея.

— Какво? Сега?

— Ъхъ — сияеше Сара насреща му, след което отново се излегна върху възглавниците. — Мисля, че съм във втория месец. Бях толкова погълната от магазина, че за нищо друго не мислех.

— Боже мой — отпусна се той в количката с щастлива усмивка. Взе пръстите й в ръката си, наведе се напред и ги целуна. — Ти си невероятна.

— Знаеш ли, надали съм го направила сама. Струва ми се, че и ти мъничко си ми помогнал.

— О, скъпа. — Отново се наведе към нея, тъй като прекрасно знаеше колко много й се иска да има бебе. Ала след изминалите три години, в които нищо не се беше случило, и двамата бяха загубили надежда. — Надявам се този път да е момиче — каза той меко, като знаеше, че тя си мечтае за това. Не че друго дете би заело мястото на Лизи, но така можеше да се постигне баланс с Филип. Още повече, Уилям дори не беше успял да види малкото си бебче преди смъртта му, затова сега копнееше за момиченце. Освен това Сара се надяваше, че по някакъв начин раждането на едно бебе би могло да излекува и Филип. Той бе силно привързан към Лизи и откакто я загубиха, много се промени — беше станал раздразнителен и резервиран. Уилям се измъкна от количката и легна до Сара.

— Страшно те обичам, скъпа.

— Аз също те обичам — прошепна тя и силно се притисна до него. Останаха така дълго време, като се наслаждаваха на щастието си и с надежда мислеха за бъдещето.