Даниел Стийл
Скъпоценности (2)

2

Родена през 1916 година в Ню Йорк, Сара Томпсън беше по-малката от двете дъщери в многоуважавано и доста богато семейство, макар и не колкото фамилиите на братовчедите им Астор и Бидъл. На деветнадесет години сестра й, Джейн, се омъжи фактически за потомък на Валдербилт. Точно две години по-късно в Деня на благодарността Сара се сгоди за Фреди Ван Диъринг. По това време тя самата беше на деветнадесет години, а Джейн и Питър току-що се бяха сдобили с първото си бебе, прекрасно момченце на име Джеймс, с червеникаворуси къдрици.

Годежът на Сара с Фреди не беше особена изненада за никого от семейството й, тъй като те от години поддържаха връзки с фамилията Ван Диъринг и макар че познаваха Фреди по-малко, защото през годините на следването си той живееше в пансион, все пак го бяха виждали достатъчно често в Ню Йорк още докато учеше в Принстънския университет. Той се дипломира през юни в годината на годежа им и беше изпаднал в особено въодушевление след това знаменателно събитие, но успяваше да намери време да ухажва Сара. Фреди беше весело, жизнерадостно момче, което непрестанно кроеше закачливи номера на приятелите си и гледаше всеки около него да се забавлява добре, най-вече Сара. Рядко се отнасяше сериозно към нещо, непрекъснато се шегуваше. Сара бе поласкана от неговото внимание, а остроумието му я забавляваше. Истинско удоволствие беше да си с него, разговорът вървеше леко, а смехът и хубавото му настроение бяха заразителни. Всички харесваха Фреди и ако му липсваше амбиция към бизнеса, едва ли някой щеше да го упрекне, освен може би бащата на Сара. Но, разбира се, всеизвестно бе, че дори никога да не работи, той би могъл охолно да живее от фамилното богатство. Въпреки това бащата на Сара смяташе, че за един млад човек е важно да навлезе в света на бизнеса, независимо какъв е размерът на състоянието му или положението на родителите му. Той самият притежаваше банка и точно преди годежа проведе дълъг разговор с Фреди относно плановете му. Младежът го увери, че е твърдо решен да си намери стабилна работа. Всъщност имал чудесно предложение за място в „Дж. П. Морган и Ко“ в Ню Йорк, както и друго, още по-добро, за новоанглийската банка в Бостън. След Нова година смятал да приеме едно от двете, което много зарадва господин Томпсън, и той даде благословията си за официалния годеж.

Тази година празниците бяха истинско удоволствие за Сара. Зареди се безкрайна поредица от годежни тържества в тяхна чест и вечер след вечер те излизаха, веселяха се, срещаха се с приятели и лудуваха до зори. Имаше забави на ледената пързалка в Сентръл Парк, обеди, вечери и много танци. Сара забеляза, че през този период Фреди сякаш доста си попийваше, но независимо от това колко бе пил, той се държеше културно и любезно и бе изключително чаровен. Всеки в Ню Йорк обожаваше Фреди Ван Диъринг.

Сватбата бе насрочена за юни и през пролетта Сара вече се разкъсваше между различните си задължения — следеше за сватбените подаръци, ходеше на проби за булчинската рокля и посещаваше нови и нови празненства в тяхна чест, организирани от приятели. Чувствуваше се така, сякаш непрекъснато й се виеше свят. През всичките тези месеци почти не можеше да се види с Фреди насаме и й се струваше, че се срещат единствено по забавите. Останалото време той прекарваше с приятели, всеки от които го подготвяше за голямото му гмуркане в улегналия живот на женените.

Сара знаеше, че това е период, през който би трябвало да се чувствува щастлива, но истината не беше такава, както довери тя на сестра си Джейн през един майски ден. Беше някакъв страхотен водовъртеж, всичко се изплъзваше от контрол и тя се чувствуваше напълно изстискана. Най-накрая, един следобед след последната проба за сватбената рокля, тя избухна в сълзи, а сестра й внимателно й подаде дантелената си кърпичка и нежно я погали по дългата черна коса, падаща тежко по раменете й.

— Всичко е наред. Всеки се чувствува така преди сватбата. Предполага се, че е чудесно, а фактически е доста трудно време. Толкова неща се случват едновременно, че не ти остава дори един спокоен миг да размислиш, да поседиш, да бъдеш сама. Времето преди сватбата беше ужасно за мен.

— И за теб значи? — Сара обърна големите си зелени очи към сестра си, която току-що беше навършила двадесет и една години и й се струваше олицетворение на мъдростта. Изпита огромно облекчение от това, че и друг се е чувствувал така разбит и объркан точно преди сватбата си.

Единственото, в което Сара не се съмняваше, беше привързаността и вниманието на Фреди към нея, както и вярата, че ще бъдат много щастливи след сватбата. Само дето й се струваше, че има прекалено много „веселба“ наоколо, прекалено много забави и развлечения и цари пълна суматоха. Сякаш всичко, за което Фреди мислеше, беше само как да излезе и добре да се забавлява. От месеци не бяха си говорили сериозно и той все още не беше споделил с нея плановете си за работа. Непрекъснато й повтаряше, че не бива да се безпокои. Не си направи труда да приеме мястото в банката веднага след Нова година, тъй като имал да върши толкова много неща преди сватбата, че това щяло само да го разсейва. По това време Едуард Томпсън бе добил вече бегла представа за отношението на Фреди към работата, но се въздържаше да я сподели с дъщеря си. Беше обсъдил въпроса със съпругата си, ала Виктория Томпсън бе уверена, че след сватбата Фреди ще улегне. В края на краищата нали беше учил в „Принстън“.

Сватбата се състоя през юни и доказа, че подготовката си е струвала усилията. Имаше великолепен ритуал в църквата „Сен Тома“ на Пето авеню, а приемът беше в „Сен Реджис“. Присъствуваха четиристотин гости, музиката беше чудесна и не спря през целия следобед. Храната беше много вкусна, а четиринадесетте шаферки изглеждаха прелестно в муселинените си тоалети с цвят на праскова. Самата Сара беше облечена в невероятно красива рокля от бяла дантела и френски муселин, с деветметров шлейф, а белият дантелен воал беше от сватбата на баба й. Изглеждаше изключително. Слънцето блестеше ярко през целия ден. Фреди също беше много хубав. Изобщо това беше идеална сватба във всяко отношение.

Последва я един почти безметежен меден месец на Кейп Код. Фреди беше наел къщата и малката яхта на един приятел и те прекараха в пълно уединение първите четири седмици от съвместния си живот. В началото Сара изпитваше голямо смущение пред Фреди, но той беше нежен и внимателен и винаги много забавен. Когато си позволяваше да бъде сериозен, проявяваше богат интелект, но това се случваше изключително рядко. Тя откри, че той е отличен яхтсмен. Пиеше много по-малко от преди и Сара облекчено си отдъхна. Влечението му към алкохола почти беше започнало да я тревожи преди сватбата. Но, както той се изрази, това било само за допълнение към веселбата.

Меденият им месец беше толкова щастлив, че самата мисъл за връщане в Ню Йорк беше омразна за Сара, но собствениците на къщата, която бяха наели, се връщаха от Европа. Сара и Фреди знаеха, че ще трябва да се организират и да се преместят в апартамента си. Бяха намерили един в Ню Йорк, в горната част на Ийст Сайд. През лятото щяха да останат в лятната къща на родителите й в Саутхамптън, докато бояджиите, декораторът и работниците оправеха всичко.

Окончателно се прибраха в Ню Йорк през есента след Деня на труда^[1]. Фреди обаче отново се оказа прекалено зает, за да си търси работа. Фактически той беше зает за всичко и всички, с изключение на приятелите си. И както изглеждаше, отново бе започнал да пие много. Още докато бяха в Саутхамптън, Сара забелязваше това всеки път, когато той се връщаше от града. А след като се преместиха в собствения си апартамент, стана вече съвсем очевидно. Вечер си идваше пиян, след като беше прекарал целия ден с приятели. Понякога изобщо не си правеше труда да се прибира до късно след полунощ. От време на време взимаше и Сара със себе си по забави и балове, където винаги се оказваше център на веселбата. Беше в най-добри приятелски отношения с всички и всеки знаеше, че ще прекара добре, щом е в компанията на Фреди Вай Диъринг. Всеки, с изключение на Сара, която бе започнала да изглежда отчайващо нещастна доста преди Коледа. Вече изобщо не се споменаваше възможността Фреди да започне работа и той отклоняваше всеки деликатен опит от нейна страна за разговор. Очевидно нямаше никакви други планове, освен да се забавлява и да пие.

През януари Сара се стори прекалено бледа на Джейн и тя я покани на чай, за да разбере причината.

— Добре съм си — престори се Сара на развеселена от факта, че сестра й е загрижена, но когато чаят беше сервиран, пребледня още повече и не можа да отпие и глътка.

— Скъпа, какво има? Моля те, кажи ми. Трябва да ми кажеш.

Джейн се безпокоеше за нея още от Коледа, когато Сара се държа неестествено тихо по време на празничната вечеря в дома на родителите им. Фреди очарова всички с римувания тост за здравето на цялото семейство, включително и прислугата, която работеше за тях от години, и дори Юпитер, семейното куче, лая в акомпанимент, докато другите аплодираха съвършеното стихоплетство на Фреди.

— Не, наистина, добре съм — настоя Сара, но най-неочаквано се разплака и се хвърли разридана в прегръдките на сестра си, признавайки по този начин, че всъщност изобщо не е добре. Фреди рядко се прибирал вкъщи, непрекъснато скитал и оставал с приятели до късно през нощта, а Сара, това обаче не призна пред Джейн, понякога подозираше, че някои от тях са от женски пол.

Опитвала се да го накара да прекарва повече време с нея, но той, изглежда, не искал. Започнал да пие повече от всякога. Първата чашка изпивал много преди обяд, понякога още със ставането от леглото, а пред Сара настоявал, че в това няма нищо лошо. Наричал я „малката ми педантка“ и пренебрегвал безпокойствата й с усмивка. И като връх на всичко току-що научила, че е бременна.

— Но това е чудесно — възкликна Джейн с възхищение. — Аз също съм бременна — добави тя и Сара се усмихна през сълзи, неспособна да обясни на сестра си колко е нещастна.

Животът на Джейн беше съвсем различен от нейния. Бе омъжена за сериозен мъж, на когото можеше да се разчита и който държеше на семейството си, докато за Фреди Ван Диъринг то със сигурност не представляваше никакъв интерес. Той притежаваше много качества: беше забавен, чаровен, остроумен, но чувството за отговорност му бе толкова неприсъщо, колкото някакъв чужд език. Сара бе започнала да се съмнява, че той изобщо ще улегне някога. Щеше просто да си продължи така цял живот. Бащата на Сара също подозираше това, но Джейн все още беше убедена, че всичко ще се уреди особено след като дойде бебето. Младите жени откриха, че бебетата им трябва да се родят приблизително по едно и също време — фактически с разлика от няколко дни и тази новина поразвесели Сара, преди да се прибере отново в самотния си дом.

Както обикновено, Фреди го нямаше, а тази нощ изобщо не се и прибра. На следващия ден, когато се върна по обяд, беше разкаян и обясни, че играл бридж до четири часа сутринта, а после останал там, където бил, защото се притеснявал да не я събуди.

— Това ли е всичко, което правиш? — За първи път му заговори гневно, след като й беше дал обяснения, и той се стресна от ядните нотки в гласа й. Винаги преди това тя се беше отнасяла сдържано към поведението му, но този път очевидно беше много ядосана.

— Какво искаш да кажеш, за бога? — Въпросът й, изглежда, го шокира, а невинните му сини очи широко се разтвориха, с тази пясъчноруса коса приличаше на Том Сойер.

— Искам да попитам какво точно правиш през нощите, когато те няма до един-два часа сутринта? — В гласа й звучеше искрен гняв, примесен с болка и разочарование.

Той се усмихна хлапашки, сигурен, че както винаги ще може да я залъже.

— Е, някой път попрекалявам с пиенето. Това е всичко. В такива случаи изглежда по-естествено да остана там, където съм, отколкото да се прибирам, когато спиш. Не искам да те притеснявам, Сара.

— Да, но го правиш. Ти никога не си си у дома. Постоянно си навън с приятели и всяка нощ се прибираш пиян. Това не е начинът, по който живеят женените мъже. — Тя направо беснееше.

— Не е ли? Твоя зет ли имаш предвид или все пак нормалните хора, надарени с малко повече стръв към удоволствията и радостите в живота? Съжалявам, скъпа, но аз не съм Питър.

— Никога не съм го искала от теб. Но кой си ти всъщност? За кого съм се омъжила? Не мога въобще да те видя, освен по разни забави, а дори и тогава си някъде настрани с приятелите си — играете карти, разправяте си историйки, пиете. После изчезваш и само господ знае къде отиваш — тъжно каза тя.

— Би предпочела да си стоя у дома при теб, така ли? — Изглеждаше развеселен и за първи път тя забеляза нещо лошо в очите му, някаква злоба, макар да съзнаваше, че всъщност се противопоставя на целия му стил на живот. Стряскаше го и дори застрашаваше пиенето му.

— Да, предпочитам да си стоиш у дома при мен. Толкова ли е шокиращо?

— Не е шокиращо, просто е глупаво. Ти се омъжи за мен, защото с мен ти беше забавно, нали така? Ако искаше някой скучен тип като зет ти, предполагам, че щеше да си намериш, но ти не пожела. Искаше мен. А сега ти се е приискало да ме превърнеш в мухльо като него. Е, скъпа, мога да ти обещая, че това никога няма да стане.

— Какво ще стане тогава? Ще тръгнеш ли на работа? Още миналата година си казал на татко, че ще работиш, а все още нищо не правиш.

— Аз нямам нужда да работя, Сара. Отегчаваш ме до сълзи. Трябва да си доволна, че не ми се налага да се трепя като глупак на някоя ужасна службица, опитвайки се да припечеля за насъщния.

— Татко мисли, че ще е полезно за теб. И аз смятам така. — Това беше най-смелото изказване, което някога си беше позволявала, след като предишната нощ часове наред не можа да мигне, премисляйки какво да му каже. Искаше й се животът им да стане по-добър, да има истински съпруг, преди да дойде бебето.

— Баща ти е от друго поколение… — Очите му блестяха, когато я погледна. — А ти си глупачка.

При тези думи тя разбра онова, което трябваше да усети още когато се бе прибрал. Беше пил. Беше едва обяд, ала той явно бе пиян и докато го наблюдаваше, я заля вълна на отвращение.

— Може би ще е по-добре да внеса този въпрос някой друг път!

— Точно така.

Малко след това пак излезе, но се прибра рано, а на другата сутрин положи усилие да стане в прилично време и чак тогава разбра, че тя се чувствува зле. Остана изненадан, докато я разпитваше по време на закуската. Бяха наели жена, която всеки ден идваше да чисти къщата, да глади и да им сервира храната, когато си бяха у дома. Сара обичаше да готви, но през последния месец не беше в състояние дори да надникне в кухнята, макар че Фреди не се свърташе достатъчно вкъщи, за да забележи това.

— Нещо не е наред ли? Да не си болна? Може би трябва да отидеш на лекар? — Изглеждаше загрижен и от време на време вдигаше очи от сутрешния вестник, за да й хвърли по някой поглед. Беше я чул да повръща веднага след като станаха от масата и се чудеше дали не е от някаква храна.

— Ходих вече на лекар — тихо отговори тя, вперила очи в него, но мина доста време, преди той отново да я погледне, почти забравил въпроса си.

— За какво говорехме? А, да… ами добре. Какво ти казаха? Инфлуенца? Трябва да внимаваш, знаеш ли, има епидемия. Майката на Том Паркър едва не умря миналата седмица.

— Надали ще умра от моята болест. — Тя леко се усмихна, а той се върна към вестника си. Настъпи дълго мълчание и накрая Фреди отново я погледна, съвсем забравял предишния им разговор.

— Голям шум се вдига в Англия около абдикацията на Едуард VIII^[2] заради тази Симпсън. Трябва да е нещо специално, та да го накара да се реши на такова нещо!

— Мисля, че е доста жалко — каза Сара сериозно. — Горкият човек, струпаха му се толкова неприятности. Как е възможно да го съсипва по такъв начин? Какъв живот биха могли да имат заедно?

— Вероятно доста колоритен. — Той й се усмихна, за голямо нейно съжаление по-красив от всякога. Тя вече не знаеше дали го обича, или мрази, животът й с него се бе превърнал в такъв кошмар. Но може би Джейн имаше право, може би с появата на бебето всичко щеше да се оправи.

— Ще имам бебе — каза го почти шепнешком и за миг й се стори, че той не я чу. Но изведнъж Фреди се обърна към нея, изправи се и я погледна така, сякаш се надяваше това да е някаква шега.

— Сериозно ли говориш?

Тя кимна, неспособна да изрече нищо повече, докато сълзи пълнеха очите й. Почувствува известно облекчение, че най-после му го каза. Знаеше още от преди Коледа, но не бе имала куража да му го съобщи. Искаше той да се интересува от нея, дебнеше тих момент на щастие помежду им, но от медения им месец на Кейп Код преди повече от половин година такъв просто не бе имало.

„Да. Сериозно говоря“ — отвърнаха очите й, докато той я наблюдаваше.

— Много лошо. Не ти ли се струва малко раничко за това? Мислех, че внимаваме. — Изглеждаше ядосан, а не зарадван и тя усети ридания да стягат гърлото й, молейки се да не се покаже глупачка пред съпруга си.

— И аз така мислех. — Тя повдигна пълните си със сълзи очи към него, а той пристъпи и й разроши косите, сякаш беше по-малката му сестричка.

— Не се тревожи, всичко ще бъде наред. Кога трябва да се появи?

— През август. — Опитваше се да не заплаче, но й беше много трудно да се контролира. Поне не беше вбесен, само ядосан. Тя също не бе очарована, когато чу новината. Толкова малко неща ги свързваха вече. Толкова малко време, топлина или общуване. — И Питър и Джейн ще имат бебе по същото време.

— Браво на тях — саркастично отбеляза той, като се чудеше какво ще прави с нея сега. Бракът се беше оказал много по-голямо бреме, отколкото очакваше. Имаше чувството, че Сара си седи през цялото време вкъщи само за да го дебне и хване в капана. А и сега, докато наблюдаваше младата бъдеща майка, му се стори, че тя има още по-мрачен вид.

— Не и на нас обаче. Нали така? — Тя не успя да сдържи двете сълзи, които бавно се търкулнаха по бузите й едновременно с въпроса й.

— Времето не е най-подходящото. Но предполагам, че не можеш да го избираш по желание, нали?

Тя само поклати глава, а той напусна стаята и нищо повече не спомена, преди да излезе половин час по-късно. Имал среща с приятели за обяд и не каза кога ще се прибере. Никога не казваше. Тя плака, докато най-накрая заспа, а той се прибра чак в осем часа на другата сутрин. Беше толкова пиян, че не можа да стигне до спалнята и легна на кушетката в хола. Тя го чу да влиза, но когато отиде при него, той вече хъркаше.

През следващия месец стана болезнено ясно колко силно го е разтърсила нейната новина. Бракът го плашеше много, но представата за бебе буквално го изпълваше с ужас. Питър се опита да й обясни поведението му един ден, когато вечеряше сама с тях, тъй като по това време вече не беше тайна фактът, че е нещастна с Фреди. Никой друг не биваше да знае, но откакто каза на сестра си за бебето, Сара беше започнала да споделя с тях.

— Някои мъже просто изпадат в ужас при мисълта за подобна отговорност. Това означава, че те самите трябва да пораснат. Откровено казано, и аз бях изплашен първия път. — Той погледна с обич към Джейн, а след това сериозно към сестра й. — Пък и Фреди не може да се похвали с любов към заседналия живот. Но, предполагам, когато види бебето, ще разбере, че това не е толкова страшно, колкото си го е представял. Те са съвсем безобидни, когато са малки. Ала вероятно ще бъде доста трудно, докато се роди. — В действителност Питър изпитваше по-голямо съчувствие към нея, отколкото даваше да се разбере, често казваше на жена си, че смята Фреди за пълен нехранимайко. Но не му се искаше да изразява мнението си пред Сара. Предпочиташе да я окуражи заради бебето.

Душевното й състояние обаче не се промени особено, враждебното поведение на Фреди и пиенето му продължаваха да я измъчват. Джейн трябваше да приложи цялата си изобретателност, за да я накара да излиза. Най-после успя и един ден двете тръгнаха по покупки. Но когато слязоха към центъра, в „Бонуит Телър“ на Пето авеню, Сара изведнъж пребледня и политна, протягайки с невиждащи очи ръка към сестра си.

— Какво ти е? — Джейн се уплаши от вида й.

— Ами… нищо… Не зная какво ми стана.

Остра болка я бе пронизала, макар и само за миг.

— Защо не поседнем? — Джейн бързо направи знак и помоли за стол и чаша вода, но междувременно Сара отново я стисна за ръката. По челото й избиха ситни капчици пот, а лицето й стана сивкаво зелено.

— Страшно съжалявам… Джейн, чувствувам се много зле. — И почти веднага припадна.

Линейката пристигна секунди след повикването. Изнесоха Сара на носилка. Тя вече бе дошла в съзнание, ала сестра й изглеждаше направо паникьосана, докато се суетеше около нея. Позволиха й да се качи в линейката, но преди това тя помоли да се обадят от магазина в офиса на Питър и на майка им у дома. Само след броени минути и двамата пристигнаха в болницата. Питър беше притеснен повече за Джейн, която се сгуши в прегръдките му и се разрида, щом майка й влезе в стаята да види Сара. Госпожа Томпсън остана дълго вътре, а когато излезе и погледна към по-голямата си дъщеря, очите й бяха пълни със сълзи.

— Как е тя? — разтревожено попита Джейн, но майка й само кимна лекичко и седна. Беше добра майка. Тиха, сдържана жена, с изискан вкус, практичен мироглед и ценностна система, което беше от голяма полза и за двете момичета, макар че разумните неща, на които ги беше учила, не бяха помогнали много на Сара в отношенията й с Фреди.

— Ще се оправи — каза Виктория Томпсън, като протегна ръце към тях, а Питър и Джейн ги стиснаха силно. — Загуби бебето… но е още много млада.

Виктория също беше загубила едно дете, единствения син, преди да се родят Джейн и Сара, ала тя никога не беше споделяла тази своя скръб с дъщерите си. Сега го бе разказала на Сара, надявайки се да я утеши и да й вдъхне надежда.

— Ще има друго бебе някой ден — тъжно допълни госпожа Томпсън. Много по-разстроена беше от онова, което Сара изплака за живота си с Фреди. Младата жена беше плакала сърцераздирателно, настоявайки, че вината за случилото се е изцяло нейна. Предишната вечер се наложило сама да премести някаква мебел, защото както винаги Фреди го нямало да й помогне. И изведнъж цялата истина бе изригнала като гейзер — за това, колко малко време прекарва с нея, колко много пие, колко нещастна е с него и колко го разстроила новината за бебето.

Лекарите им разрешиха да я видят едва след няколко часа, а междувременно Питър се върна в офиса, като преди това бе накарал Джейн да обещае, че вечерта ще се прибере у дома, за да си почине и да се възстанови след тежкия ден. Все пак и тя беше бременна. Един спонтанен аборт за деня бе достатъчно зло за всички.

Бяха се опитали да се свържат и с Фреди, но както обикновено той не беше вкъщи и никой не знаеше къде е и кога ще се върне. Прислужницата изрази дълбоко съжаление за инцидента с госпожа Ван Диъринг и обеща да предаде на господин Ван Диъринг адреса на болницата, ако той се появи или обади, нещо, за което всички негласно бяха на мнение, че е малко вероятно.

— Аз съм виновна — захлипа Сара, когато застанаха до леглото й отново. — Не го желаех достатъчно силно. Притеснявах се, че Фреди е ядосан, и ето сега… — Хълцайки, тя продължи нечленоразделно и майка й я взе в прегръдките си, като се опитваше да я накара да спре. След малко и трите жени плачеха и накрая се наложи да дадат успокоително на Сара. Щяха да я завържат в болницата няколко дни и Виктория уведоми сестрите, че ще остане при дъщеря си през нощта, после изпрати с едно такси Джейн вкъщи, след което проведе дълъг разговор с мъжа си от телефона във фоайето.

Когато същата нощ Фреди се прибра у дома, за огромна своя изненада завари тъста си да го чака в хола. За щастие беше пил по-малко от обичайното и беше изненадващо трезвен, като се има предвид, че вече минаваше полунощ. Бе прекарал скучна вечер и накрая бе решил да се прибере по-рано.

— Боже мой… сър… какво правите тук? — поизчерви се той, след което го дари с широката си момчешка усмивка. И тогава осъзна, че трябва да има някаква извънредна причина за присъствието на Едуард Томпсън в дома му по това време. — Всичко наред ли е със Сара?

— Не, не е наред. — За миг той отклони очи, след което отново го погледна. Нямаше деликатен начин да му го съобщи. — Тя… загуби бебето тази сутрин и е в болницата „Ленъкс Хил“. Майка й е още при нея.

— Бебето ли? — Изглеждаше стреснат, но изпита облекчение, надявайки се да не е толкова пиян, че да не съумее да го прикрие. — Съжалявам — каза го така, сякаш се отнасяше за нечия чужда съпруга и нечие чуждо бебе. — Тя добре ли е?

— Вярвам, ще може да има други деца. По-тревожното е, че нещата между вас съвсем не са идилични, както ми каза жена ми. При нормални обстоятелства никога не бих се намесил в брачния живот на дъщеря си, но при този изключително неприятен случай и след като тя е толкова… зле, струва ми се, че моментът е подходящ да си поговорим с теб. Жена ми каза, че цял следобед Сара е била в истерия, а пък аз, Фредерик, смятам за показателен фактът, че от ранните часове на деня никой не е успял да се свърже с теб. Това едва ли би могло да се нарече щастлив живот и за двамата. Има ли нещо, което ние трябва да научим сега, или смяташ, че си способен да продължиш да живееш с дъщеря ми, като се върнеш към чувствата, които изпитваше към нея, когато встъпи в този съюз?

— Аз… аз… разбира се… Желаете ли нещо за пиене, господин Томпсън? — Той се отправи към барчето, наля си голяма чаша с уиски и я разреди със съвсем малко вода.

— Не, мисля, че не. — Едуард Томпсън седеше в очакване и наблюдаваше зет си навъсено, а Фреди въобще не се съмняваше, че възрастният мъж чака отговор. — Има ли някакъв проблем, който ти пречи да се държиш по подобаващ начин като неин съпруг?

— Ами аз… сър, тази история с бебето беше малко неочаквана.

— Разбирам, Фредерик. Бебетата често са неочаквани. Има ли някакво сериозно недоразумение между вас, за което трябва да знам?

— Ни най-малко. Тя е прекрасно момиче. Аз… аз просто се нуждаех от малко време, за да свикна с факта, че съм женен.

— Както и с мисълта за работа, предполагам? — Той остро погледна към Фреди, който предчувстваше, че ще стане дума и за това.

— Да, да, естествено. Смятах, че ще мога да се занимая с този въпрос след раждането на бебето.

— Сега ще можеш да го направиш малко по-рано.

— Разбира се, сър.

Едуард Томпсън се изправи — олицетворение на самата порядъчност в сравнение с доста разпуснатия вид на Фреди.

— Сигурен съм, че ще побързаш да посетиш Сара възможно най-рано утре сутринта, нали така, Фредерик?

— Естествено, сър. — Той го последва до вратата с отчаяното желание по-скоро да го изпроводи.

— Ще взема майка й от болницата утре в десет часа. Сигурен съм, че ще те видя там, нали?

— Непременно, сър.

— Много добре, Фредерик. — На прага се обърна и го погледна за последен път. — Мисля, че се разбрахме. — Малко неща си бяха казали, но твърде много си бяха изяснили.

— И аз така мисля, сър.

— Благодаря ти, Фредерик. Лека нощ. До утре.

Фреди облекчено въздъхна, когато затвори вратата след него, и отиде да си сипе още един скоч преди лягане, за да обмисли случилото се със Сара и бебето. Чудеше се какво ли точно е преживяла, но не му се искаше да си задава прекалено много въпроси. Твърде малко знаеше за тези неща и нямаше желание да става по-сведущ по въпроса. Фреди я съжаляваше, беше сигурен, че е било ужасно за нея, но странно колко малко чувства изпитваше той към бебето, а в действителност и към самата Сара. Беше си представял, че ще бъде много забавно да се ожени за нея, непрестанни развлечения, партньорка, с която ще излиза, когато си поиска. Никога не му беше минавало през ум колко обвързващо ще се окаже, колко отегчен, потиснат и ограничен ще се чувствува. Нищо в брака не му харесваше, дори Сара. Беше красиво момиче и би била прекрасна съпруга на някой друг. Великолепна домакиня, готвеше добре, умееше да забавлява, интелигентна и приятна за компания. В началото силно го привличаше физически. Но сега изпитваше неприязън само при мисълта за нея. Последното нещо на света, което би пожелал, беше да е женен. Фактът, че бе загубила бебето, му донесе истинско облекчение. Иначе щеше да бъде като глазура върху торта, за която вече се знае, че е отровна.

На другата сутрин той надлежно се появи в болницата малко преди десет часа, за да може господин Томпсън да го завари там, когато дойде да прибере жена си. Изглеждаше много сериозен в тъмния си костюм с тъмна вратовръзка и наистина беше доста оклюмал.

Беше купил цветя за Сара, но това сякаш не й направи никакво впечатление. Лежеше в леглото и гледаше през прозореца. Когато той влезе, тя държеше майка си за ръка и на него му стана мъчно за нея. Сара обърна глава да го погледне и безмълвни сълзи потекоха по бузите й. Майка й тихичко стана, за да ги остави сами, като я стисна нежно за ръката, а него докосна леко по рамото.

— Съжалявам, Фреди — тихо каза тя на излизане, но беше по-проницателна, отколкото той предполагаше, и само по израза на лицето му разбра, че той не съжалява.

— Сърдиш ли се? — пророни през сълзи Сара. Дори не се опита да се надигне. Имаше ужасен вид. Дългата й лъскавочерна коса бе разпиляна и рошава, лицето й бе добило цвета на чаршафите, а устните бяха почти сини. Беше загубила много кръв и бе прекалено отпаднала, за да седне в леглото. Единственото, за което имаше сили, беше да отвърне лице от него, а той се чудеше какво да й каже.

— Разбира се, че не. Защо трябва да ти се сърдя? — Пристъпи към нея и обърна брадичката й така, че отново да го погледне, но болката в очите й беше толкова голяма, че той не можа да издържи погледа й. Просто не беше в състояние да се справи с това положение и тя го знаеше.

— Аз съм виновна… Преместих този глупав шкаф в спалнята онази нощ и… не знам… Докторът казва, че такива неща се случват, такъв е животът.

— Виж… — Той пристъпи от крак на крак, наблюдавайки как тя кърши ръце, но не посегна да я докосне. — Виж… във всеки случай така е по-добре. Аз съм на двадесет и четири, а ти на двадесет — още не сме готови за бебе.

Тя дълго мълча, а после го погледна така, сякаш го виждаше за първи път.

— Ти се радваш, че го загубихме, нали? — Очите й се забиха в неговите, докато почти му причиниха болка, а той се опитваше да се пребори с главоболието си.

— Не съм казвал такова нещо.

— Не е необходимо. На теб не ти е мъчно, нали?

— Мъчно ми е за тебе. — Беше истина. Тя изглеждаше ужасно.

— Ти никога не си искал това бебе.

— Не, не съм. — Беше искрен с нея, чувствуваше, че поне това й дължи.

— Е, аз също не го исках, заради тебе, и вероятно именно затова го и загубих.

Той не знаеше какво да отговори. След малко влезе баща й с Джейн, а госпожа Томпсън даваше нареждания на сестрите. Сара щеше да остане още няколко дни, след което щеше да отиде при родителите си, а когато позакрепнеше, щеше да се върне при Фреди.

— Естествено, и ти си добре дошъл у дома. — Виктория Томпсън му дари една от приветливите си усмивки, но беше твърда в решението си да не пуска Сара да се върне в апартамента с него. Искаше дъщеря й да е пред очите й, а и Фреди очевидно беше облекчен от това, че няма да е пред неговите.

На следващия ден той й изпрати червени рози и дойде да я види още веднъж, а след това през седмицата, която тя прекара при родителите си, я посещаваше всеки ден.

Никога повече не спомена за бебето пред нея. Но правеше всичко възможно да води разговор. Всъщност с изненада откри колко неловко се чувствува, когато са заедно. Сякаш за една нощ си бяха станали съвсем чужди. Истината беше, че и преди това бе същото. Просто сега беше по-трудно да го скрият. Той не споделяше дори частица от мъката й. Ходеше да я вижда, защото чувствуваше, че това е негов дълг. А и знаеше, че баща й ще го убие, ако не положи усилия.

Всеки ден пристигаше у Томпсънови около пладне, прекарваше един час с нея, след което излизаше да обядва с приятели. Беше достатъчно умен никога да не се отбива вечер. По това време вече не беше особено представителен, така че тактично избягваше да се мярка пред жена си или родителите й. Истински съжаляваше, че Сара е толкова нещастна от загубата на бебето — тя все още изглеждаше ужасно. Но не беше по силите му да се замисля за състоянието й, нито пък какво очаква тя от него в емоционален план, или още по-лошо — за възможността за друго бебе. Това само го караше да скита и пие още повече. И когато Сара бе готова да се върне при него, той вече бе тръгнал по надолнище, от което никой не можеше да го спаси. Пиеше неудържимо и дори някои от приятелите му по чашка се бяха разтревожили за него.

Въпреки всичко Фреди надлежно се появи у семейство Томпсън, за да прибере жена си, а прислужницата ги чакаше в апартамента им. Макар че навсякъде беше чисто и подредено, Сара изведнъж се почувствува съвсем неуютно. Имаше усещането, че това е чужд дом, в който тя е пришълка.

Фреди също беше пришълец. Откакто тя загуби бебето, той се бе прибирал само за да се преоблича. Всяка нощ гуляеше из града, възползувайки се от факта, че Сара не е вкъщи. А сега нейното присъствие щеше да му създаде отново неудобства и да му наложи ограничения.

Той прекара следобеда с нея, след което й каза, че трябва да вечеря с един стар приятел, щял да разговаря с него за евентуална работа, така че срещата била много важна. Знаеше, че при това положение тя няма да се противопостави. Сара наистина не възрази, макар да бе разочарована, че той няма да прекара с нея първата й вечер у дома. Но тя имаше сериозни възражения срещу състоянието, в което той се прибра в два часа през нощта. Наложило се бе портиерът да му помогне и младата жена бе неприятно изненадана, когато на вратата се позвъни. Фреди се бе отпуснал с цялата си тежест в ръцете му и едва ли можа да я разпознае, докато се опитваше да фокусира върху лицето замъгления си поглед, а мъжът го настаняваше на един стол в спалнята. Фреди му подаде стодоларова банкнота и му благодари многословно, повтаряйки какъв добър приятел и разбран човек бил. Сара с ужас гледаше как съпругът й се заклатушка към леглото и се строполи върху него в безсъзнание. Тя дълго го наблюдава със сълзи в очите, преди да напусне спалнята, за да спи в гостната. На излизане, оставяйки го сам, усети в сърцето си болка за бебето, което бе загубила, и за съпруга, когото не бе имала, а сега вече и никога нямаше да има. Най-после бе осъзнала, че бракът й с Фреди никога няма да бъде нещо повече от преструвка, празна черупка, извор на непрестанна мъка и разочарование. Мрачна перспектива се откриваше пред нея и тя не биваше повече да си затваря очите пред истината. Фреди никога нямаше да бъде нещо повече от един пияница и гуляйджия. Ала най-лошото бе, че Сара не можеше да си представи развод с него. Не би могла да понесе дори мисълта да изложи на такъв срам себе си и родителите си.

Докато лежеше в гостната тази нощ, тя си мислеше за дългите, самотни дни, които я очакваха. Един живот в самота заедно с Фреди.