Даниел Стийл
Скъпоценности (5)

5

На другата сутрин, докато господин и госпожа Томпсън закусваха в апартамента си в „Кларидж“, телефонът иззвъня и един глас обяви на Едуард, че ще разговаря с херцог Уитфийлд. След моментна пауза се обади Уилям, който най-сърдечно и приятелски го поздрави.

— Надявам се, че не звъня прекалено рано, сър. Но се страхувах, че може да излезете, преди да се свържа с вас.

— О, ни най-малко. — Едуард хвърли сияещ поглед на жена си е усърдно закима с глава, така че Виктория веднага разбра кой се обажда. — Точно закусвахме, ала без Сара, разбира се. Тя изобщо не се храни, не ми е ясно от какво живее.

— Ще трябва да видим тази работа. — Уилям си отбеляза на листче да каже на секретаря си да изпрати тази сутрин цветя на Сара. — Свободни ли сте днес следобед, имам предвид и тримата? Мисля, че ще бъде интересно за дамите да видят кралските съкровища в Лондон Тауър. Една от дребните предимства, свързани с титлата е, че имам постоянен достъп до такива изключителни места и мога да правя частни посещения, когато пожелая. Вероятно на Сара и на госпожа Томпсън ще се стори забавно да премерят някои накити. Нали знаете, този род неща. — Тази сутрин говореше малко неопределено и съвсем типично за англичанин. Но Едуард го харесваше много. Той беше истински мъж и очевидно проявяваше доста голям интерес към дъщеря му.

— Сигурен съм, че ще бъдат очаровани. Пък и това ще ги задържи далеч от магазините за час-два, за което ще съм ви много признателен. — Двамата мъже се разсмяха. Уилям каза, че ще бъде пред хотела в два часа, а Едуард го увери, че ще го чакат.

Когато Сара се появи, за да изпие чаша чай, баща й съвсем небрежно спомена, че херцог Уитфийлд се е обаждал и че в два часа ще дойде да ги вземе, за да им покаже кралските съкровища в Лондон Тауър.

— Струва ми се, че ще останеш доволна. — Не беше съвсем сигурен кое повече ще я заинтересува — накитите или мъжът, но щом я погледна в очите, разбра отговора.

— Уилям се е обаждал? — Изглеждаше смаяна, сякаш не бе очаквала да го види отново. Всъщност почти цяла нощ не беше мигнала, повтаряйки си, че той няма да позвъни. — Днес следобед, в два часа? — Имаше такъв вид, сякаш се ужасяваше от това предложение. И баща й много се изненада.

— Нещо друго ли имаше предвид? — Той не можеше да си представи какво би могла да запланува, освен някоя обиколка по магазините на „Хародс“ или „Харди Еймис“.

— Не, не че имам друго предвид. — Тя седна на един стол, съвсем забравила за чая. — Просто не очаквах, че той ще ми се обади.

— Но херцогът не търсеше тебе — подразни я баща й, — обади се на мен и ме покани да излезем, а пък аз ще се радвам да те взема с нас. — Тя му хвърли изпепеляващ поглед и се отправи към прозореца. Искаше й се да заяви, че никъде няма да ходи, но си даде сметка колко глупаво ще изглежда. А от друга страна, какъв смисъл имаше отново да се срещат? Какво изобщо можеше да се случи между тях?

— Какво пак се нацупи? — попита баща й като я наблюдаваше. Тя наистина беше нетърпима с детските си капризи, оставаше да отхвърли тази невероятна възможност. Херцогът беше прекрасен човек и едва ли би й навредил един малък флирт с него. Баща й нямаше абсолютно нищо против това.

Сара бавно обърна лице и го погледна.

— Няма никакъв смисъл — тъжно каза тя.

— Но той е приятен човек. Харесва те. Ако не друго, то поне бихте могли да бъдете приятели. Толкова ли ужасно е това? Или в живота ти не е останало вече място за приятелство? — Сара се почувствува страшно глупаво, когато баща й представи нещата в такава светлина, и кимна. Беше прав. Тя знаеше, че е смешно да има някакви претенции, но срещата с Уилям направо я беше разтърсила. Сега трябваше да си наложи да не се държи толкова глупаво и импулсивно.

— Имаш право, татко. Просто не бях погледнала на нещата от този ъгъл. Аз само, много е различно, понеже той е херцог. Преди да разбера, ми беше някак… — Тя не знаеше как да обясни, но баща й я разбра.

— Не би трябвало да е различно. Той е приятен човек. Харесва ми.

— На мен също — тихо пророни тя, докато госпожа Томпсън й подаваше чашата с чай и я уговаряше да хапне поне една препечена филийка, преди да тръгнат по магазините. — Просто не ми се иска да изпадна в неудобно положение.

— Малко вероятно е да се случи нещо за няколкото седмици, които ще прекараме тук. Не си ли съгласна?

— Но аз съм в развод — възрази тя. — Това може да го злепостави.

— Не и ако не смяташ да се омъжиш за него, за което, струва ми се, е малко рано да говорим, нали? — Но същевременно баща й беше щастлив, че Сара, възприема Уилям като мъж. Един мимолетен роман би й се отразил добре. Тя се усмихна на думите му, сви рамене и се отправи към стаята си да се преоблече. След половин час се появи в красив костюм на „Шанел“ от червена коприна, който й беше купил баща й предишната седмица от Париж. Изглеждаше великолепно, както биха се изразили англичаните. Беше си сложила няколко от последните модели бижута на „Шанел“, имитация на перли и рубини, както и чифт прекрасни ръкавели, каквито е носила самата мадам Шанел, изработени от черен емайл, обсипан с разноцветни камъни. Те не бяха истински, разбира се, но бяха много изящни и в комбинация с тоалета впечатлението бе поразяващо. Беше си вързала косата с черна сатенена панделка на дълга конска опашка, а на ушите й висяха перлените обеци, които родителите й бяха подарили за сватбата.

— Много ти отиват накити, скъпа — направи й комплимент баща й на излизане, а тя само му се усмихна. — Би трябвало по-често да носиш бижута. — Тя не притежаваше много: едно перлено колие от баба си, перлените обеци, които сега беше сложила, и няколко пръстена. Беше върнала годежния пръстен, както и диамантената огърлица от бабата на Фреди.

— Вероятно точно това ще направя днес следобед — пошегува се тя в отговор, а Виктория хвърли съзаклятнически поглед на мъжа си.

Обядваха в едно уютно ресторантче, след което се отбиха в магазин „Лок“ на улица Сейнт Джеймс, за да поръчат шапка на баща й. Точно в два без десет се върнаха в хотела, където завариха Уилям да ги чака във фоайето. Когато влязоха, той нервно крачеше напред-назад и поглеждаше часовника си, но щом видя Сара, лицето му светна.

— Изглеждаш великолепно — възкликна той сияещ. — Трябва винаги да носиш червено. — Тя дори се беше съгласила да си сложи от яркото червило на майка си, при което родителите й си бяха казали, че откроява още повече свежестта на лицето й. — Моля да ме извините, че дойдох по-рано — обърна се към тях Уилям. — Винаги съм смятал, че е по-невъзпитано да подраниш, отколкото да закъснееш, но се страхувах да не ви изпусна.

Сара леко му се усмихна, когато го погледна. Самият факт, че е с него, я караше да се чувствува добре.

— Радвам се да ви видя… — Тя замълча за миг, а очите й закачливо проблеснаха. — Ваша светлост — добави тихо, при което той потръпна.

— Следващия път, когато видя Белинда, ще я набия с пръчка за това. Ако още веднъж ме наречеш така, ще те ощипя по носа, ясно ли ти е, госпожице Томпсън, или по-добре — ще те наричам Ваше Височество.

— Всъщност звучи много добре. Ваше Височество… Ваше разкошие… Ваше простолюдие… Наистина обичам титлите. — Всичко това изрече със силен американски акцент, след което го прикова с присвити очи, а той я дръпна за лъскавата черна опашка, спускаща се по гърба й:

— Ти си невъзможна… красива, но невъзможна. Винаги ли се държиш така? — блажено прошепна Уилям, докато родителите й питаха на рецепцията дали има съобщение за тях.

— Понякога дори по-зле — гордо отговори тя, при което си помисли, че най-често е доста мълчалива. От сватбата с Фреди не беше имало много радост в живота й. Но сега, в присъствието на Уилям, се чувствуваше съвсем различно. Отново изпитваше желание да се смее. По интуиция долавяше, че с него би могла да измисли чудесни лудории. Уилям имаше същото усещане и това още повече го теглеше към нея.

Когато родителите й се присъединиха към тях, Уилям ги поведе към даймлера си. Той лично шофира колата до Лондон Тауър, като през целия път бъбреше приятелски и им показваше забележителностите на града. По настояване на майка си Сара седна на предната седалка, а родителите й се настаниха отзад. От време на време Уилям я поглеждаше под око, сякаш да се убеди, че тя все още е до него и за да й се полюбува. Когато спряха пред Лондон Тауър, той помогна на нея и на майка й да слязат от колата и подаде ръка на бащата. После връчи визитната си картичка на един от пазачите и тутакси бяха поканени да влязат, макар че не беше време за посещения. Посрещна ги друг пазач, който ги поведе по малка вита стълба към кралските съкровища.

— Знаете ли, това наистина е забележителна експозиция. Всички тези скъпоценности, някои от които уникални и много стари, са обект на легенди, по-смайващи от самите тях. Винаги съм ги обожавал. — Още като дете той беше запленен от бижутата на майка си, от изящната им изработка, от историите, свързани с тях, от местата, от които бяха донесени.

Още щом влязоха в помещението с експонатите, Сара разбра защо той ги намира вълнуващи. Тук се съхраняваха короните на кралете и кралиците от последните шест столетия, скиптри и саби, както и дребни предмети, които човек би могъл да види само по време на коронация. Скиптърът с кръст беше направо главозамайващ с петстотин и тридесет каратовия диамант в центъра, най-големия от подарени на крал Едуард VII от Южна Африка. Уилям настоя Сара да премери някои диадеми и поне четири корони, сред които короните на кралица Виктория и кралица Мери. Младата американка много се изненада от това колко са тежки и искрено се зачуди как изобщо е възможно някой да ги носи.

— Крал Джордж беше с тази по време на коронацията си — посочи Уилям и Сара разбра, че той е присъствал на церемонията, което й се видя забележително като факт, но същевременно й напомни кой е Уилям. Ала през другото време в разговорите си с него, тя с лекота забравяше това обстоятелство. — Трябва да призная, че имаше доста голямо напрежение след цялата тази история с Дейвид. — Отначало тя зачуди кого има предвид, но после се сети, че кръщелното име на Уиндзорския херцог е Дейвид. — Ужасно тъжна работа. Говори се, че сега тънел в блаженство, и вероятно е така, но когато го посетих преди няколко месеца в Париж, съвсем не ми се стори толкова щастлив. Тя е трудна жена, с бурно минало. — Разбира се, ставаше дума за Уолис Симпсън, херцогиня Уиндзор.

— Всичко това е проява на невероятен егоизъм от нейна страна — тихо каза Сара. — И толкова несправедливо спрямо него. Наистина ужасно тъжна история. — В думите й се криеше искрено състрадание, още повече, че в последно време се чувствуваше по някакъв начин свързана с Уолис Симпсън. Ала, изглежда, позорното петно на развода тежеше много повече на Сара, отколкото на Уолис.

— Не може да се каже, че тя е лош човек. Но е много хитра. Винаги съм си мислил, че доста добре си гледа интереса. Братовчед ми… херцогът — очевидно му се искаше да даде някакво обяснение, — й беше подарил бижута за повече от един милион долара още преди да се оженят. За годежен пръстен й даде смарагда „Могул“. Изпрати лично Жак Картие да го издири и той го откри в Багдад. След това специално за Дейвид, или по-точно за Уолис, го монтираха на пръстен. Това е най-възхитителният камък, който някога съм виждал, пък и аз винаги съм харесвал много смарагдите. — Беше изключително интересно и приятно да се слушат обясненията му за изложените скъпоценности, сякаш беше някакъв частен екскурзовод. Без да се впуска в разните пикантни подробности, той им разказа за бижутата, изработени за Александър Велики, за огърлицата, подарена на Жозефина от Наполеон, за диадемите на кралица Виктория. Една от тях, обсипана с диаманти и тюркоази, беше особено красива. Кралицата я носела като момиче. Уилям накара Сара да я сложи и тя й стоеше прекрасно на черната коса.

— Би трябвало да притежаваш някоя от тях — нежно й каза той.

— Бих могла да си я нося във фермата — усмихна се Сара и той се намръщи.

— Много си лоша. Погледни се, нагиздила си се с диадемата на кралица Виктория от девическите й години, а не проявяваш никакво уважение — говориш за някаква жалка ферма. Ужасно момиче! — Но очевидно съвсем не мислеше така.

Останаха в Лондон Тауър до късно следобед и с удоволствие изслушаха един обстоен урок по история, една лекция относно капризите, навиците и слабостите на английските крале. Това беше преживяване, за което никой от семейството не би могъл дори да мечтае, ако не беше Уилям, ето защо Виктория и Едуард го обсипаха с благодарности, когато се отправиха отново към даймлера му.

— Много е приятно тук, нали? Винаги идвам с голямо удоволствие. За първи път ме доведе баща ми. Той много обичаше да купува интересни бижута за майка ми. За жалост тя вече не ги носи. Станала е много крехка и почти не излиза. Но когато си ги сложи, изглежда чудесно, макар постоянно да твърди, че не били за нейните години и се чувствувала глупаво с тях.

— Но майка ви едва ли е толкова възрастна — обади се Виктория. Тя самата беше само на четиридесет и седем. Бе родила Джейн на двадесет и три. Омъжи се за Едуард на двадесет и една, а на следващата година загуби първото си бебе.

— Осемдесет и три годишна е — каза Уилям с гордост. — Изглежда великолепно и човек не би й дал дори един ден повече от шестдесет. Но за жалост миналата година си счупи крака в хълбока и сега малко се плаши да излиза сама. Старая се да я извеждам, когато мога, ала това невинаги ми се удава лесно.

— Вероятно вие сте най-малкият син? — Виктория беше заинтригувана от думите му, но той поклати глава и каза, че няма братя и сестри.

— Когато съм се родил, майка ми и баща ми били женени от тридесет години и отдавна били изгубили надежда някога да имат деца. Мама винаги казва, че това било същинско чудо, дар от бога, извинете за високопарните думи. — Той им се усмихна закачливо. — Баща ми пък допълваше, че не било минало без участието на дявола. Преди няколко години почина, беше прекрасен човек. Струва ми се, че много би ви допаднал — увери ги той, докато палеше даймлера. — Майка ми е била на четиридесет и осем, когато съм се родил, и това е просто изумително. А баща ми на шестдесет, почина на осемдесет и пет, което всъщност е нормална възраст. Трябва да призная, че много ми липсва. Но както и да е. Старата лейди също е с обаятелен характер. Може би ще имате възможност да се запознаете с нея, преди да напуснете Лондон. — Той погледна Сара с надежда, ала тя разсеяно гледаше през прозореца. Мислеше си, че й е прекалено хубаво с него, че всичко е толкова естествено и просто. Но истината беше, че съвсем не бе просто. Те двамата никога не биха могли да бъдат нещо повече от далечни приятели и тя трябваше постоянно да си го повтаря, най-вече когато той я погледнеше някак особено, когато я разсмееше или пък вземеше ръката й в своята. Невъзможно бе да станат нещо повече един за друг. Най-много приятели. Скоро тя щеше да влезе в категорията на разведените жени, а Уилям бе четиринадесети поред сред наследниците на британската корона. Когато пристигнаха в хотела, той й помогна да слезе от колата и веднага усети, че е разстроена.

— Нещо май не е наред? — Запита се дали не я е обидил, но допреди малко бе останал с убеждението, че тя чудесно се забавлява и й доставя удоволствие да мери накитите в Лондон Тауър.

Сара се ядосваше сама на себе си, чувствуваше се така, сякаш нарочно го заблуждаваше. Тя му дължеше обяснение. Уилям имаше право да знае всичко за нея, преди да е продължил да си губи времето и да я обгръща с внимание.

— Не, не. Извинявай, просто имам главоболие.

— Сигурно е от онези глупави тежки корони, които те накарах да премериш, Сара. Ужасно съжалявам. — В гласа му звучеше искрено разкаяние, което само я накара да се чувствува още по-зле.

— О, не ставай глупав. Просто съм уморена.

— Почти нищо не яде на обяд — укори я баща й. Беше забелязал тревогата върху лицето на младия мъж и изпитваше съчувствие към него.

— Смятах да ви поканя всички на вечеря.

— По-добре някой друг път — бързо каза Сара, а майка й я погледна с мълчалив въпрос в очите.

— Може би ако си починеш малко… — предложи тя с надежда, докато Уилям наблюдаваше как ще реагира Сара. Той усещаше, че причината е по-сериозна, и се питаше дали не е някой мъж. Вероятно е сгодена и се смущава да му го каже. Или годеникът й е починал. Беше споменала за година, изпълнена с голяма мъка… Искаше му се да научи повече, ала нямаше желание да настоява.

— Тогава утре, на обяд? — Той втренчено я погледна в очите, тя понечи да му отговори, но после изведнъж се спря.

— Аз… аз прекарах чудесно днес. — Искаше й се да му вдъхне кураж. Родителите й отново му благодариха и тръгнаха нагоре по стълбите. Двамата млади трябваше да останат насаме и Томпсънови съвсем ясно усещаха, че у Сара се води някаква душевна борба по отношение на Уилям.

— Какво мислиш, че ще му каже? — попита Виктория мъжа си, тревожно намръщена, докато се качваха към апартамента си.

— Не съм сигурен, че бих искал да знам. Но той ще се справи. Херцогът е много свестен мъж, Виктория. Точно такъв човек, с какъвто бих искал да свърже живота си.

— Аз също. — Ала и двамата бяха сигурни, че това е невъзможно. Много добре съзнаваха, че близките му никога не биха допуснали да се ожени за разведена жена.

Долу, във фоайето, Уилям продължаваше да гледа Сара в очите, а тя все така неясно отговаряше.

— Не може ли да се поразходим някъде? Мислиш ли, че би издържала? — Тя би издържала, а и много й се искаше, но какъв смисъл имаше да се разхождат и дори да се виждат? Ами ако се влюбеше в него? Или той в нея? Тогава какво щяха да правят? От друга страна, изглеждаше нелепо да се страхува, че може да се влюби в мъж, с когото току-що се бе запознала и когото никога повече нямаше да види, след като напуснеше Англия.

— Мисля, че поведението ми е глупаво — усмихна се тя. — Просто от дълго време не съм общувала с хора, особено с мъже… Май съм забравила как да се държа. Наистина съжалявам, Уилям.

— Няма нищо. Искаш ли да поседнем? — Тя кимна и те се настаниха в едно тихо ъгълче. — Да не си била в манастир през последната година? — попита той не съвсем на шега.

— Да, в известен смисъл. Фактически по едно време заплашвах да го направя. То си беше манастир, изграден от самата мен. Живях в къщата на родителите ми на Лонг Айлънд. — Макар че го каза доста тихо, Сара смяташе, че той има право да знае това, пък и сега вече положението не й се струваше така невъзможно и безизходно, както тогава. Понякога дори забравяше колко ужасно се бе чувствувала, когато живееше там.

— И ти си прекарала на Лонг Айлънд цяла година, без да се виждаш с никого? — Тя кимна в отговор, гледайки го право в очите, макар че още не беше сигурна какво точно ще му каже. — Но това е страшно много време. И помогна ли ти?

— Не съм уверена — въздъхна Сара, вече говореше съвсем откровено с него. — Навремето имах чувството, че ми помага. Но после се оказа изключително трудно да се върна отново към нормален живот. Всъщност затова дойдохме тук.

— Европа е добър избор за начало — нежно й се усмихна той, решил да не я разпитва повече. Не искаше да я отблъсне или да й причини болка. Усещаше, че е влюбен в нея, и нямаше никакво желание да я загуби. — Радвам се, че дойде тук.

— Аз също — тихо каза тя, защото наистина така мислеше.

— Ще вечеряш ли с мен тази вечер?

— Ами… не зная… Струва ми се, че ще ходим на театър. — Но това беше една пиеса, която не я привличаше особено: „Царевицата е зелена“ от Емлин Уилямс. — Мисля, че трябва да попитам родителите си.

— Ако не днес, то тогава утре?

— Уилям… — Изглеждаше така, сякаш щеше да му каже нещо много важно, ала се спря и впери очи в него. — Защо искаш да се виждаме? — Дори и въпросът й да му се беше сторил груб, той не се издаде.

— Защото мисля, че си едно забележително момиче. Никога не съм срещал друго като теб.

— Но след няколко седмици аз ще си замина. Какъв смисъл има и за двама ни? — Всъщност искаше да му каже, че за тях не може да има никакво бъдеще. А при това положение й се струваше безсмислено да задълбочават приятелството си.

— Смисълът е, че ми харесваш… и то много. Защо не оставим проблема със заминаването ти, когато му дойде времето? — Такава беше неговата философия — живей днес, живей за мига, недей да търсиш неприятности в аванс.

— А дотогава? — Тя искаше да получи гаранция, че никой няма да бъде наранен, но дори и Уилям не можеше да й го обещае, въпреки че толкова я харесваше. Той не знаеше нейното минало, нито пък какво им готви бъдещето.

— Защо не оставим нещата сами да се развиват? Ще вечеряш ли с мен?

Сара се поколеба, и то не защото нямаше желание, а защото желанието й беше прекалено силно.

— Да — каза тя накрая.

— Благодаря. — Той я погледна в очите и този поглед й се стори цяла вечност, след което двамата станаха, а мъжът на рецепцията ги изпроводи с възхитен поглед — толкова красиви бяха тези млади хора, такава великолепна двойка. — В такъв случай ще дойда да те взема в осем.

— Ще те чакам във фоайето — усмихна му се тя пред асансьора.

— Предпочитам да се кача горе до стаята ти. Не ми се иска да чакаш тук сама. — Беше толкова внимателен и грижовен.

— Добре. — Тя пак се усмихна, а когато асансьорът дойде, той леко я целуна по бузата, след което с едри крачки се отправи към изхода. Сара натисна бутона, като се опитваше да не обръща внимание колко неспокойно тупкаше сърцето й.