Даниел Стийл
Скъпоценности (27)

27

Изминаха три години на агония, преди Изабел отново да дойде в Париж. Пристигнаха по покана на Сара за приема по случай тридесетия юбилей на „Уитфийлдс“ в Лувъра. Тя бе наела за тържеството една малка част от прочутия музей. Никога по-рано не беше правено такова нещо и за да получат разрешение, Еманюел трябваше да използува връзките си в правителството. Целият район наоколо щеше да бъде ограден, като за целта бяха необходими стотици музейни пазачи и полицаи. Но Сара знаеше, че ще стане. Лоренцо бързо усети, че такова събитие не е за изпускане. Самата Сара доста се изненада, когато приеха поканата й. Бяха женени вече от пет години и тя почти се беше примирила с дистанцията помежду им. Съсредоточаваше обичта си върху Ксавие и Джулиън, донякъде и върху Филип, колкото и рядко да го виждаше. Беше женен за Сесили от тринадесет години, но в пресата често намекваха за авантюрите му, макар и без конкретни примери, което според Сара се дължеше на уважението към титлата му. Някои обаче смятаха, че херцог Уитфийлд е доста палав.

Сара даде най-блестящия прием, който някога Париж беше виждал. Присъствуваха главозамайващо красиви жени, а сред мъжете имаше толкова известни люде, че от централната маса веднага можеха да се излъчат пет европейски правителства. Президентът на Франция също присъствуваше, както и семействата Онасис и Рение, плюс многобройни арабски и гръцки фамилии, всички по-важни американски личности и всички европейски короновани глави. Тук бе всеки, който някога беше носил бижу, както и множество млади жени, които се надяваха тепърва да им се удаде възможност да го правят. Имаше куртизанки и кралици, бяха събрани най-богатите и най-известните представители на световния елит. Не можеше и сравнение да става между този прием и приема преди пет години. Не бяха се скъпили на средства и самата Сара ахна, като видя резултата. Тя седеше с триумфално достойнство и наблюдаваше всички тези хиляда гости, които се хранеха, танцуваха, пиеха и лудуваха, за да си доставят удоволствие, а и за радост на пресата. Без съмнение мнозина от тях се държаха донякъде скандално, без, разбира се, другите да разберат.

Джулиън беше довел едно много красиво момиче, някаква актриса, за която Сара беше чела по вестниците във връзка със скорошен скандал, и това определено беше нещо ново при него. В последно време често излизаше с една страхотна бразилска манекенка. На него никога не му липсваха момичета, но той умееше да се държи прилично. Обичаха го в началото на връзката, обичаха го и при раздялата. Едва ли можеше да се желае повече. Сара би искала да го види със съпруга, ала на двадесет и девет години той все още не даваше признаци за това и тя не го насилваше.

Филип беше довел жена си, разбира се, но по-голямата част от вечерта прекара с едно момиче, което работеше за „Ив Сен Лоран“. Беше се запознал с него преди една година в Лондон и, изглежда, доста неща ги свързваха. Той винаги хвърляше по едно око на приятелките на Джулиън и веднага забеляза актрисата, ала така и не отиде да се представи, междувременно те се изгубиха в тълпата. След това му бяха необходими едва ли не векове, за да открие Сесили, която щастливо бъбреше за коне с краля на Гърция.

Изабел беше една от най-красивите жени на приема, както с радост забеляза Сара. Носеше прилепнала черна рокля на „Валентино“, която подчертаваше великолепната й фигура, а дългата й тъмна коса падаше като водопад по гърба й. Беше си сложила разкошна диамантена огърлица и гривна, както и обеци към тях, която Джулиън й беше заел за вечерта. Но тя не се нуждаеше от бижута. Беше толкова ослепителна, че хората буквално се обръщаха след нея. Сара се зарадва да я види тук за приема, макар че не си правеше илюзии относно причините за идването им. Лоренцо енергично сновеше из тълпата цяла вечер, преследваше кралските особи и непрестанно позираше за вестниците. Сара забеляза това, както впрочем и съпругата му, която безмълвно го следваше, но не каза нищо. Не беше трудно да усети, че нещо не е наред, но предпочете да изчака дъщеря й сама да сподели, ала тя така и не го правеше. Изабел остана до късно, като танцуваше със стари приятели и най-вече с един известен френски принц, който винаги я беше харесвал. Имаше толкова много мъже, които с радост биха се втурнали да я ухажват. Беше невероятно красива и само на двадесет и три години, но се беше отказала от това и вече пет години беше омъжена за Лоренцо.

На следващия ден Сара заведе всички на обяд в „Льо Фуке“, за да им благодари за помощта при организирането на приема. Присъствуваха Еманюел, Джулиън, Филип и Сесили, Найджъл с приятеля си дизайнера, Изабел и Лоренцо. Ксавие беше вече заминал. Месеци наред беше молил Сара да му разреши да посети едни стари нейни приятели в Кения. Отначало тя се беше възпротивила, но той се оказа толкова настоятелен, че накрая се съгласи, а Ксавие я обсипа с благодарности. На четиринадесет години най-малкият й син имаше едно-единствено желание — да обиколи света и да посети колкото се може по-отдалечени кътчета. Обичаше да бъде с майка си, обичаше и Франция, ала постоянно го влечеше екзотичното и непознатото. Беше чел книгата на Тур Хейердал четири пъти, знаеше всичко за Африка и Амазонка, въобще за най-невероятните места на планетата, които никому в семейството и през ум не би минало да посети. Определено беше много своеобразен, в някои отношения приличаше на Уилям, в други — на Сара, притежаваше топлината на Джулиън и чувството за хумор на Уилям. Но у него имаше някакъв приключенски дух, някаква страст към примитивния живот, чужда на останалите членове на фамилията. Те предпочитаха Париж, Лондон, Кап д’Антиб и дори Уитфийлд.

— Доста безцветна група сме без него — усмихна се Сара, когато стана дума за Ксавие. Вече й беше изпратил половин дузина писма с описание на фантастичните животни, които беше видял. Още отсега я молеше отново да му позволи да отиде там.

— Със сигурност не прилича на мен — ухили се Джулиън. Той определено се чувствуваше по-щастлив на дивана в гостна, отколкото в джип по време на сафари.

— Нито пък на мен — за първи път се присмя на себе си Филип, а Лоренцо тутакси се впусна в някаква безкрайна история за скъпия си приятел махараджата на Джайпур, която отегчи всички.

Независимо от неговото присъствие прекараха добре по време на обяда, след което всеки се върна към ангажиментите си. Джулиън заминаваше с няколко приятели за Сен Тропе на кратка почивка след приготовленията и суетнята около гигантското парти. Филип и Сесили се прибираха в Лондон. Найджъл оставаше в Париж за няколко дни при приятеля си. Еманюел се връщаше на работа, същото се готвеше да направи и Сара. Само Изабел се помайваше след обяда. Лоренцо каза, че иска да си вземе нещо от магазините на „Хермес“, а след това имал среща с приятели. Щяха да си заминават вдругиден и за първи път от години насам Изабел сякаш искаше да си поговори с майка си. Когато най-после останаха сами, тя се подвоуми и Сара я попита дали иска още кафе.

Поръчаха си по едно еспресо и Изабел се премести до нея. По време на обяда седеше на другия край на оживената маса, но в очите й се четеше дълбока тъга, докато най-накрая нещастно погледна майка си и започна да се бори със сълзите, които напираха.

— Предполагам, че нямам право да кажа каквото и да е, нали? — унило попита тя, при което Сара нежно я погали по ръката. Искаше й се да може някак да отнеме мъката й, да бе могла да я предпази от нея още в началото. Но отдавна вече бе научила горчивия урок, че това е невъзможно. — Не мога да се оплаквам, та нали всички вие ме предупреждавахте.

— Разбира се, че можеш — усмихна й се Сара. — Човек винаги има право да се оплаче. — След което, реши да бъде пряма. — Нещастна си, нали?

— Много — призна Изабел, като избърса една сълза от бузата си. — Нямах никаква представа какво ще бъде… Бях толкова млада и толкова глупава… а вие всички знаехте. Само аз бях сляпа… — Всичко това беше вярно и все пак то само натъжи Сара. Този път не изпита никаква утеха от правотата си. Не и за сметка на детето си. От години се опитваше да се примири с факта, че почти не я вижда, макар че беше много болезнено. И сега, като се увери колко е нещастна, можеше само да съжалява за отчуждението помежду им.

— Беше много млада — оправда я Сара. — И много вироглава. А той беше страшно хитър. — Изабел кимна покрусено, вече го познаваше отлично. — Манипулираше те както си иска, само и само да постигне целта си. — Беше ги разигравал и тях, беше наложил своето и беше примамил Изабел да се омъжи за него. Лесно можеше да се прости на Изабел, но не и на Лоренцо. — Той знаеше какво прави.

— Дори повече, отколкото предполагахте. Веднага щом се озовахме в Рим и той получи това, което искаше, всичко се промени. Сякаш предварително беше избрал двореца, каза, че в Италия всички живеели така, всички хора с някаква тежест, а и ние сме имали нужда от този дворец, за да го напълним с деца, както и вилата в Умбрия. После купи ролс-ройса и яхтата и… ферарито и тогава изведнъж престанах да го виждам. Все беше някъде с приятели, а по вестниците започнаха да се появяват историйките му с други жени. И всеки път, когато го питах за това той се изсмиваше и разправяше, че му били стари приятелки или братовчедки. Сигурно е в роднински връзки с половин Европа — мрачно каза тя и погледна майка си в очите. — Мами ме от години. Вече дори не го крие. Прави каквото си иска и ми повтаря, че няма къде да мърдам. В Италия за развод и дума не може да става, роднина е на трима кардинали и твърди, че никога няма да се разведе с мен. — Изглеждаше напълно отчаяна. Сара не беше предполагала, че нещата са стигнали дотам и че той може да е толкова нагъл. Как смееше да идва тук, да седи на една маса с тях, да присъствува на нейния прием, да общува с приятелите й, след като така измъчва дъщеря й! Побесня от ярост.

— Искала ли си му развод? — Сара имаше разтревожен вид, докато галеше дъщеря си по ръката.

Изабел кимна.

— Преди две години, когато задълба любовната си връзка с една доста известна дама в Рим. Просто повече не издържах. Снимките им се мъдреха по всички вестници. Не виждах смисъл да продължавам този маскарад — разрида се неудържимо тя. — Бях толкова самотна. — Сара я притисна до гърдите си. Изабел си издуха носа и продължи тъжната си история. — Опитах отново миналата година. Но той винаги казва „не“ и повтаря, че трябва да се примиря с факта и че сме женени завинаги.

— Иска му се да е женен завинаги за банковата ти сметка, не за теб. — Така беше от самото начало и според Джулиън бе извадил страшен късмет. Голяма част от парите на Изабел бяха вече профукани, а той продължаваше да я кара да плаща всичките му разточителства. Но това нямаше да дразни Сара толкова, ако поне Изабел го обичаше. Ала тя беше престанала да го обича още преди години. Когато огънят на първоначалната страст беше угаснал, много скоро след женитбата от него не бе останало нищо, освен пепел. — Поне нямате деца. Това ще опрости нещата, ако тръгнеш да се измъкваш от цялата тази каша. Все още си млада, ще имаш деца по-нататък.

— Но не и с него — мрачно каза Изабел и допълни по-тихо, макар че сервитьорите спазваха дискретно разстояние. — Дори и деца не можем да имаме.

Този път Сара остана като втрещена. До момента нищо друго не беше я изненадало особено.

— Защо? — Та нали, когато искаше да се жени, той ги беше заплашил, че е възможно Изабел да е забременяла. Това беше основната причина да не чакат до Коледа. Пък и не беше толкова стар. Тогава бе на петдесет и четири. Уилям беше по-възрастен, когато тя забременя с Ксавие, и то при положение, че не беше добре със здравето, с обич си спомни Сара. — Да не би нещо да не е наред при него?

— Като дете е изкарал тежка заушка. Останал е стерилен. Чичо му ми го каза, Енцо никога нищо не споделя с мен. Когато го попитах, той само се изсмя. Каза, че съм била голяма щастливка, това било вграден механизъм за регулиране на раждаемостта. Той ме излъга, мамо… обеща ми, че ще имаме цяла дузина деца. — Сълзите отново потекоха на вадички по бузите й. — Струва ми се, че бих понесла брака си с него, независимо от омразата ми, ако имахме деца. — В сърцето й се таеше копнеж, който нямаше как да бъде удовлетворен. В продължение на пет дълги години не бе имала кого да обича и никой не бе я обичал. Нито дори семейството й, тъй като заради Лоренцо се беше опълчила срещу тях.

— Човек не трябва да има деца по този начин, скъпа — нежно промълви Сара. — Нали не искаш те да растат нещастни? — Както и тя не желаеше собствената й дъщеря да живее по този начин.

— И без това вече не спим заедно. От три години. Той изобщо не се прибира у дома, освен, за да си вземе ризи или за пари. — Но Изабел беше споменала нещо, което беше привлякло вниманието на Сара, и тя си го отбеляза наум за по-късно. Принчипе ди Сан Тебалди не беше чак толкова ловък, колкото си мислеше. — Вече не ме интересува — продължи Изабел. — Вече нищо не ме интересува. Все едно съм в затвор. — Видът й го потвърждаваше. На дневната светлина Сара видя, че наблюденията на Еманюел при посещението й в Рим бяха верни, а сега тя знаеше и на какво се дължи това. Изабел изглеждаше мършава, безцветна и отчаяно нещастна, и то по много сериозни причини.

— Искаш ли да се прибереш у дома? Вероятно ще можеш да получиш развод тук. Нали се оженихте в замъка.

— Оженихме се повторно и в Италия — отвърна й Изабел безнадеждно. — В църква. Ако получа развод тук, той няма да е валиден в Италия, и аз пак няма да мога да се омъжа отново. Ще бъде незаконно. Лоренцо казва, че просто трябва да се примиря с участта си. Това е. — Значи пак, както в началото, ги беше поставил натясно, което никак не харесваше на Сара. Беше дори по-лошо от нейния брак с Фреди. Тогава баща й я измъкна. Сега пък тя трябваше да намери начин да спаси дъщеря си.

— Какво мога да направя, за да ти помогна? Какво искаш от мен, скъпа? — запита я Сара тъжно. — Веднага ще говоря с адвокатите си, но мисля, че ще трябва да потърпиш и да издебнеш удобния момент. Все ще се появи нещо, което Лоренцо да пожелае по-силно от теб, и тогава може би ще успеем да се спазарим с него. — Не можеше обаче да не признае, че едва ли щеше да е лесно. Лоренцо нямаше да се предаде току-така.

Тогава Изабел я погледна някак особено. Имаше нещо, което тя желаеше много силно. Не толкова, колкото развода или пък детенце, но все пак нещо, което щеше да осмисли живота й. От дълго време обмисляше тази възможност, но поради отчуждението помежду им не беше се осмелила дори да попита.

— Бих искала един магазин — прошепна тя и Сара изненадано я погледна.

— Какъв магазин? — Помисли си, че дъщеря й вероятно има предвид някакъв бутик, ала не беше това.

— „Уитфийлдс“. — Бе твърдо убедена.

— В Рим? — Никога не беше мислила по този въпрос. Италианците си имаха „Бучелати“ и „Булгари“. Дори не беше й хрумвало да отвори магазин в Рим, но идеята определено беше интригуваща, макар че Изабел бе прекалено млада, за да го управлява. — Интересна идея. Но сигурна ли си, че искаш да се заемеш с това?

— Напълно.

— Ами ако успееш да се разведеш с него или просто решиш да напуснеш Италия, със или без развод, тогава какво?

— Няма да го направя. Италия ми харесва. Мразя Лоренцо и живота си с него. Но иначе там е чудесно. — Лицето й се озари за първи път. — Имам страхотни приятели, а жените са толкова шик и носят тонове бижута по себе си. Майко, магазинът ще има огромен успех, обещавам ти. — Сара не можеше да не се съгласи със забележката й за италианските жени, ала идеята беше съвсем нова за нея и тя се нуждаеше от време, за да я обмисли и възприеме.

— Нека да си помисля. Ти също си помисли. Не се хвърляй прибързано в това начинание. Очаква те невероятно натоварване и нелеки задължения. Ще трябва да работиш усилено часове наред. Един магазин не означава просто да си елегантна и да сменяш тоалетите си. Поговори с Еманюел и Джулиън. Трябва да си твърдо решена, преди да се захванеш.

— Това е единственото, което желая от една година насам, само че не знаех как да те попитам.

— Ето че го направи — усмихна й се Сара. — А сега трябва да помисля и да го обсъдя с братята ти. — После отново доби загрижен вид. — И ми позволи да се постарая да ти помогна с Лоренцо.

— Не можеш — тъжно й отвърна Изабел.

— Никога не се знае. — Дълбоко в сърцето си Сара подозираше, че единственото, което би свършило работа, бяха парите. Предложени по подходящ начин и в подходящ момент. Само се надяваше той да настъпи скоро, та да избави Изабел от бремето на несполучливия й брак.

Останаха да разговарят още един час, след което бавно се отправиха към магазина, хванати ръка за ръка. Сърцето на Сара се сгря от подновената близост с дъщеря й. Не беше се случвало от години, от пубертета на Изабел, и тя болезнено беше преживяла загубата й. Макар и по друг начин, всичко това й напомняше с нещо загубата на Лизи, тъй като в много отношения Изабел беше все едно мъртва за нея. Но ето че тя се беше върнала и на сърцето й бе олекнало.

Разделиха се пред магазина. Изабел отиваше на чай у стара приятелка от пансиона, която скоро щеше да се омъжва. Не можеше да не й завиди за невинността. Колко хубаво би било, ако и тя самата започнеше всичко отначало. Ала знаеше, че такава надежда нямаше. Животът й, колкото и празен да бе, щеше да свърши с Лоренцо. Ако майка й разрешеше да отвори магазин, това щеше да й създаде условия да се занимава с нещо, щеше да се концентрира върху работата си, вместо постоянно да си седи вкъщи, тръпнеща от омраза към Лоренцо, и да плаче всеки път, когато види бебе, мислейки си за бебетата, които никога нямаше да роди. Би могла да живее без деца, ако го обичаше, или без любов, ако си имаше дете за утеха, но да живее и без двете й се струваше двойно наказание и понякога се питаше с какво го бе заслужила.

— Много е млада — отсече Филип, когато Сара му се обади. Тя вече бе обсъдила въпроса с Джулиън, който намери идеята за интересна. Харесваха му някои от старите изделия на „Бучелати“ и много от съвременните модели на младите италиански дизайнери. Според него в Рим можеха да постигнат нещо съвсем различно както от Париж, така и от Лондон. Всеки от магазините им имаше свой собствен стил и своя клиентела. Лондонският бе покорил кралицата и старата аристокрация. Парижкият хармонираше с блясъка, пробивността и шика на новобогаташите. В Рим можеха да привлекат всички изискани ненаситни италианци, които направо поглъщаха бижутата.

— Защо да не намерим някой, който да й помага в управлението? Не това е важното — пренебрегна Сара възраженията му. — Основният въпрос е дали Рим е подходящ като пазар.

— Според мен да — вметна тихо Джулиън, който също участвуваше в телефонния им разговор.

— А според мен не знаеш какво говориш, както винаги — сопна му се Филип, което бодна Сара в сърцето. Винаги се държеше така с брат си. Джулиън беше всичко, което той самият искаше да бъде, но не беше. Красив, очарователен, млад, обожаван от всички и най-вече от жените. С годините Филип беше станал толкова скован, че сякаш се беше изсушил напълно, и вместо чувственост излъчваше мазно подлизурство. Беше на четиридесет години, ала за голямо съжаление на Сара приличаше повече на петдесетгодишен. Бракът със Сесили едва ли му беше помогнал в това отношение, но той сам бе направил избора си и тя продължаваше да бъде съпругата, каквато той предпочиташе — благопристойна, скучна, уважавана и обикновено отсъствуваща. Повечето време прекарваше в провинцията при конете си. Съвсем наскоро си бе купила конеферма в Ирландия.

— Мисля, че трябва да се съберем и да обсъдим този въпрос — предложи Сара. — Можете ли вие с Найджъл да наминете, или предпочитате ние да дойдем при вас?

В крайна сметка решиха, че е по-лесно те с Найджъл да прескочат до Париж. По това време Изабел и Лоренцо си бяха вече заминали, а семейният съвет умува в продължение на три дни, като най-накрая надделя мнението на Еманюел. Тя подчерта, че ако Сара и Уилям не бяха имали достатъчно кураж да опитат нещо ново и по-различно, нещо, кажи-речи, немислимо за онова време, „Уитфийлдс“ изобщо нямаше да съществува. И ако не продължават да разгръщат бизнеса, един ден просто щяха да изчезнат. Навлизаха вече в осемдесетте години — ера на експанзия. Тя имаше чувството, че трябва да обърнат очи към Рим, може би дори към Германия, Ню Йорк… светът не започваше и не свършваше с Лондон и Париж.

— Добре казано — отбеляза Найджъл. Изглеждаше чудесно, изискан както винаги, и Сара със страх си мислеше за деня, когато ще поиска да се оттегли. Клонеше вече към седемдесетте, но за разлика от сина й продължаваше да гледа в бъдещето, да опитва нови идеи, да не се страхува от движението напред, към широкия свят.

— Мисля, че Еманюел е права — добави Джулиън. — Не можем да продължаваме самодоволно да си седим ей така. Това е най-сигурният начин за убиване на един бизнес. Фактически според мен трябваше да сме се сетили отдавна, дори без Изабел. Така че моментът е изключително подходящ.

До вечерта постигнаха съгласие, макар че Филип се присъедини към тях с нежелание. Според него имаше повече смисъл да се открие един филиал някъде другаде в Англия, отколкото в Рим, но всички останали бяха против. Той сякаш не можеше да проумее, че на земята съществуват и други места, освен Англия.

Сара лично се обади на Изабел, за да й съобщи новината, а тя реагира така, сякаш й бяха подарили луната. Бедното дете, страдаше от липса на любов, привързаност и смисъл в живота. Сара й обеща да я посети следващата седмица, за да обсъдят плановете си. А когато се озова в Италия, й направи впечатление, че през всичките пет дни, които прекара там, изобщо не видя Лоренцо.

— Къде е той? — осмели се да попита тя накрая.

— В Сардиния с приятели. Чувам, че имал нова любовница.

— Браво на него — остро отбеляза Сара, като изведнъж сякаш видя Фреди на годишнината от сватбата им да прекосява ливадата пред къщата на Лонг Айлънд с проститутка под ръка. Тогава за първи път разказа за това на Изабел, а дъщеря и я зяпна изумено.

— Винаги съм знаела, че си била разведена, но нямах представа какви са били причините за това. Не мисля, че изобщо някога съм мислела по този въпрос. Никога не съм допускала, че ти би могла да направиш грешка или да бъдеш нещастна. — Или омъжена за човек, който бе в състояние да доведе проститутки в бащиния й дом. Дори и сега, след четиридесет години, тази постъпка смайваше с наглостта си.

— Всеки може да сбърка. Аз направих голяма грешка. Ти също. Но в крайна сметка аз се измъкнах с помощта на баща ми. После срещнах твоя баща. Един ден ти също ще срещнеш някой прекрасен човек. Имай търпение. — Сара нежно я целуна по бузата и потегли към „Екселсиор“, където беше отседнала.

Следващата година премина в трескава работа върху помещението, което бяха наели на улица Кондоти. Беше по-обширно от другите два магазина и необикновено представително. Една истинска изложбена зала, а Изабел беше толкова възбудена, че едва издържаше. Чувствувала се така, сякаш щяла да има бебе, беше споделила тя с приятели. С тази мисъл лягаше и ставаше, говореше само за това и вече изобщо не се интересуваше, че не вижда Енцо. Той й се подиграваше и повтаряше, че ще се провали с гръм и трясък. Но не беше взел предвид участието на Сара.

Тя нае специална фирма, която да се погрижи за рекламата в италианската преса, накара Изабел да даде многобройни приеми и да се включи в живота на римското висше общество по начини, които на нея никога не биха й хрумнали. И така, дъщеря й се отдаде на благотворителност, организираше обеди, присъствуваше на всички по-важни събития в Рим, Флоренция, Милано. Изведнъж лейди Изабел Уитфийлд, принцеса Ди Сан Тебалди, стана една от най-търсените особи в цял Рим. Когато наближи моментът на откриването, дори съпругът й беше заинтригуван. Той вече разправяше на приятелите си за магазина и за приказните бижута, които лично бил избирал, и за първите важни клиенти, които бил привлякъл. Изабел чу измислиците му, но не им обърна никакво внимание. Беше прекалено заета с работа, от сутрин до вечер кроеше планове, разговаряше с архитекти, наемаше персонал. Еманюел пристигна в Рим да й помогне и й препоръча един способен млад мъж, син на стари нейни приятели, който беше заемал важна длъжност в „Булгари“ през последните четири години. Лесно успяха да го откраднат. Той щеше да помага на Изабел в управлението. Човекът сам не можеше да повярва на късмета си и благоговееше пред нея, но скоро станаха добри приятели и Изабел много го хареса. Беше интелигентен, добър, приятен и притежаваше изключително чувство за хумор. Освен това имаше и жена и четири деца. Казваше се Марчело Скури.

Откриването се превърна в абсолютен хит. Нямаше важна личност в Италия, която да не присъствува, плюс някои от най-верните им клиенти от Лондон и Париж. Пристигнаха хора от Венеция, Флоренция, Милано, Неапол, Торино, Болоня, Перуджа, от цялата страна. Годината на внимателната подготовка беше дала своя плод, а проницателността на Сара се оказа брилянтна. Дори Филип бе принуден да се съгласи, че магазинът е приказен. А Найджъл, когато го видя, възкликна: „Виж магазина и умри“. Беше точно по вкуса на Рим — бижутата бяха красиви и главозамайващи, идеална смесица на старото с ново, на крещящото и дискретното, на скъпото с почти недостижимото. Изабел беше на върха на щастието си, както и майка й.

Младият директор Марчело беше свършил отлична работа, както, разбира се, и Изабел. Еманюел се гордееше и с двамата. Братята й също я поздравиха с блестящите резултати. Беше се справила идеално. Три дни по-късно, когато си заминаха, за да се върнат всеки към своите задължения, магазинът й вече работеше с пълна сила.

Еманюел си тръгна по-рано заради един малък инцидент в Париж. Бяха влезли с взлом в магазина, но като по чудо, а и благодарение на забележителната алармена инсталация, бронираните стъкла и секретните брави нищо не беше откраднато. Все пак тя чувствуваше, че трябва да е там, за да повдигне духа на персонала, който беше сериозно разстроен. Защитата на магазините от обири ставаше все по-трудна задача. Но поне засега и двата магазина имаха отлична система за сигурност и късмет все пак.

Докато се качваше на самолета за Париж заедно с Джулиън, Сара продължаваше да си мисли за успеха на откриването в Рим. Попита го дали в прекарал добре и той й отговори утвърдително. По едно време го беше видяла да разговаря с една много симпатична млада принцеса, а по-късно с известна манекенка на „Валентино“. Жените в Рим определено бяха красиви, но от известно време Сара имаше чувството, че Джулиън е намалил темпото. Скоро щеше да навърши тридесет години и понякога й се струваше, че се е поукротил. В продължение на години беше хойкал доста, но ако се съдеше по писанията на вестниците, напоследък бе загубил интерес към жените. Докато се подготвяха за приземяване на Орли, той й разкри причината за това.

— Спомняш ли си Ивон Шарл? — невинно я попита Джулиън, но Сара поклати глава. Тъй като малко преди това бяха разговаряли за бизнес, тя се зачуди дали не е някоя от клиентките им.

— Само по име. Защо? Познавам ли я?

— Тя е актриса. Запознахте се на юбилейното парти миналата година.

— Трудно ми е да си спомня измежду стотиците гости… Поне не съм забравила името. — Тогава изведнъж се сети за нея, в съзнанието й проблесна нещо, което беше чела във вестниците. — Не беше ли имала много скандален развод преди няколко години… а по-късно се беше омъжила повторно? Струва ми се, че четох нещичко за нея… Защо?

За миг му стана много неудобно, докато самолетът бавно се приземяваше. За нещастие паметта на майка му все още беше отлична. На шестдесет и четири години Сара продължаваше да бъде все така проницателна, силна и по един особен начин красива. Беше луд по нея, но имаше моменти, когато му се искаше тя да не обръща такова внимание на разни подробности.

— Да, чела си — смотолеви той. — Всъщност сега тя пак се развежда. Запознахме се между двата й брака. — Или по време на тях, помисли си Сара, тъй като добре го познаваше. — А преди няколко месеца случайно се срещнахме отново.

— Какво съвпадение — усмихна му се Сара. Понякога й се виждаше толкова млад. Понякога всички те й се виждаха толкова млади. — И какъв шанс за тебе.

— Да, наистина. — Изведнъж в очите му се появи нещо, което я стресна. — Тя е доста необикновено момиче.

— Би трябвало да бъде. След като зад гърба си има вече два брака. На колко години е?

— На двадесет и четири. Но е много зряла за възрастта си.

— Вероятно. — Не знаеше какво да му каже и какво цели той с този разговор, но предчувствуваше, че възлюбената му няма да й хареса.

— Ще се оженя за нея — заяви Джулиън тихо, а Сара се почувствува така сякаш търбухът на самолета се беше откачил, докато докосваше с колесници пистата.

— О? — Опита се да не изглежда объркана, ала усещаше, че сърцето й бие до пръсване. — И кога реши това?

— Миналата седмица. Но всички бяхме толкова заангажирани с откриването, че не ми се искаше да казвам, преди да мине. — Колко мило от негова страна! Просто чудесно! Да й съобщи, че щеше да се жени за момиче, което се бе развеждало два пъти. — Ще я харесаш. — Надяваше се да е прав, ала до момента не беше харесала никого от избраниците на децата си. Вече бе започнала да губи надежда, че някой ден ще има зет или снаха, които, ако не друго, поне да можеше да понася. Дотук определено се беше провалила в тази насока.

— Кога ще я видя?

— Скоро.

— Какво ще кажеш за петък вечер? Бихме могли да вечеряме в „Максим“, преди да замина от Париж.

— Чудесно — топло й се усмихна той.

Тогава Сара се осмели да му зададе въпрос, който знаеше, че не бива да задава:

— Взел ли си решението?

— Да. — Точно от това се беше страхувала. Джулиън забеляза изражението й и се усмихна. — Мамо, имай ми доверие… — Искаше й се наистина да е така, но някакво особено усещане под лъжичката й подсказваше, че той прави грешка. А когато се срещнаха в „Максим“ в петък вечерта, само се убеди в правотата си.

Не можеше да се отрече, че момичето е красиво. Притежаваше леденостудената руса красота на шведите. Беше висока, слаба, с млечнобяла кожа, големи сини очи и светлоруса права коса, която стигаше до раменете й. Каза, че на четиринадесет години станала фотомодел, но после започнала в киното, където се снимала от седемнадесетгодишна. За седем години беше играла в пет филма и Сара смътно си припомни за някакъв скандал около това, че спяла с режисьора си още непълнолетна. Имаше нещо пикантно и в първия й развод с някакъв също толкова „палав“ млад актьор. При втория й съпруг нещата стояха по-различно. Беше се омъжила за един немски плейбой, от когото се опитала да измъкне доста пари. Джулиън обаче настояваше, че вече били постигнали договореност по развода. Така че към Коледа сватбата щяла да бъде възможна.

Сара не видя никаква причина за радост. Искаше й се да се прибере у дома и да си поплаче. Отново се повтаряше старата история. Още едно от децата й скачаше слепешката в нечий капан, като отказваше да го проумее. Не можеше ли само да има връзка с нея? Защо трябваше да се залъгва, че това е момичето, което ще сподели живота му? За всеки бе очевидно, че не е така. Да, тя бе красива и невероятно сексапилна, ала очите й бяха студени, всичко у нея бе някак претеглено и предварително планирано. Нямаше нищо спонтанно и искрено, никаква топлота или всеотдайност. Само от начина, по който Ивон го гледаше, Сара заподозря, че той й харесва, че го желае, но не и че го обича. Това момиче беше олицетворение на хищния тип жени, които взимат, без да дават. А Джулиън се залъгваше, че тя е някое крехко, любящо създание, и я обичаше.

— Е? — попита я той щастливо, когато към края на вечерята Ивон излезе да си напудри носа. — Нали е страхотна? Харесва ти, нали? — Беше абсолютно сляп и това я съсипваше. Всичките й деца бяха слепи. Тя го потупа по ръката и каза, че е красива, което беше вярно. На следващия ден обаче, когато Джулиън дойде при нея да вземе някакви документи, Сара деликатно се опита да сподели мнението си.

— Смятам, че бракът е нещо много сериозно — започна тя, като се чувствуваше невероятно глупаво и най-малкото на четиристотин години.

— Аз също — отговори й той, развеселен от педантизма на майка си. Това не беше типично за нея. Обикновено беше много пряма, но този път се страхуваше. Вече бе получила един урок, независимо от правотата си и никак не й се искаше да загуби и Джулиън. Все пак знаеше, че с него няма да е същото. Изабел беше твърде млада и кръвта й кипеше, а Джулиън обожаваше майка си и едва ли изцяло би я пренебрегнал. — Мисля, че ще бъдем много, щастливи — продължи той оптимистично, като по този начин сам й подаде репликата, от която се нуждаеше.

— Не съм сигурна. Ивон не е обикновено момиче, Джулиън. Кариерата й е доста пъстра и вече десет години тя се грижи сама за себе си. — Ивон не беше скрила, че на четиринадесет години избягала от къщи, като се отказала от учението, за да стане фотомодел. — Тя е от тъй наречения оцеляващ тип хора. Гледа най-вече себе си да уреди, мисли много повече за собствената си персона, отколкото за теб. И когато става дума за брак, не съм сигурна, че тя търси в него онова, което ти очакваш.

— Какво искаш да кажеш? Мислиш, че я интересуват парите ми?

— Вероятно.

— Грешиш — гневно я погледна той. Тя нямаше право да се държи така, не и с него. Но явно смяташе, че може само защото му бе майка. — Та Ивон току-що получи половин милион долара от съпруга си в Берлин.

— Браво на нея — хладно отбеляза Сара — И колко време са били женени?

— Осем месеца. Оставила го е, защото я принудил да направи аборт.

— Сигурен ли си? Защото вестниците твърдят, че го е оставила заради някакъв гръцки корабен магнат, който обаче я зарязал заради някаква малка французойка. В много заплетени среди се движиш.

— Тя е свястно момиче, но е имала тежък живот. Никога никой не се е грижил за нея. Майка й била курва, а баща си изобщо не познава. Напуснал ги още преди раждането й. Когато била на тринадесет години, майка й я изгонила от къщи. Как можеш да очакваш при това положение да е учила в някой префинен пансион като сестра ми? — Ала доброто възпитание и благопристойната среда не бяха опазили сестра му от грешки. Това момиче обаче не допускаше грешки. Взимаше интелигентни и добре обмислени решения. Джулиън беше едно от тях. Бе повече от ясно.

— Надявам се да си прав. Просто не бих искала да си нещастен.

— Трябва да ни оставиш да живеем собствения си живот — ядно й каза той. — Не можеш вечно да ни напътствуваш как да постъпваме.

— Опитвам се да не го правя.

— Зная — насили се да омекне. Никак не му се искаше да спори с нея. Беше му мъчно, че Ивон не й беше направила особено добро впечатление. А той още в първия миг се бе влюбил до полуда. — Само че ти винаги си мислиш, че знаеш кое е най-добро за нас, но понякога грешиш. — Всъщност с неудоволствие трябваше да признае, че се случваше доста рядко. Въпреки това той имаше право да постъпва според желанията си.

— Надявам се този път да греша — тъжно каза Сара.

— Ще ни дадеш ли благословията си? — Това имаше голямо значение за него. Винаги беше обожавал майка си.

— Ако я искаш. — Тя се наклони и го целуна със сълзи в очите. — Обичам те толкова много… Не бих искала никога да страдаш.

— Няма — засия той.

След което си тръгна, а Сара остана сама в апартамента и потъна в мисли за Уилям и за децата си, като отчаяно се питаше защо всичките бяха толкова глупави.