Даниел Стийл
Скъпоценности (16)

16

Американците пристигнаха на седемнадесети август. Сара, Филип и Еманюел ги посрещнаха. Новината за настъплението им се носеше от седмици и Сара гореше от нетърпение да ги види. Минаха по централната алея в колона от джипове, точно както германците, преди четири години. Обхвана я лудешкото усещане, че това вече го е виждала, само дето не насочиха оръжие към нея, разбираше всичко, което говореха, а и те нададоха радостен възглас, щом разбраха, че е американка. Тя продължаваше да мисли за Йоахим и се надяваше, че е успял да стигне безпрепятствено до Берлин. Филип също непрекъснато говореше за него. Само Еманюел никога не споменаваше германците.

Командуващ американските войски в района беше полковник Фоксуърт от Тексас. Бе много приятен човек, който многократно се извини на Сара, задето настанява част от хората си в конюшните й. Другите разгънаха палатки или използуваха къщичката на пазача, неотдавна освободена от нея. Една част дори отидоха в местния хотел. Във всеки случай не я изгониха от дома й след толкова скорошното й завръщане там с Еманюел и Филип.

— Вече свикнахме с това — усмихна се тя на извиненията на полковника. А той я увери, че ще се стараят да няма никакви поражения. Държеше строго подчинените си и макар че се отнасяше приятелски с тях, те спазваха необходимата дистанция. Флиртуваха по-малко с Еманюел, но тя не проявяваше особен интерес към тях. Иначе редовно носеха бонбони на Филип.

Когато американците освободиха Париж, камбаните на всички църкви в околността забиха. Беше двадесет и пети август и Франция бе отново свободна. С изгонването на германците дойде краят на нейния позор.

— Свърши ли най-сетне? — невярващо се обърна Сара към полковника.

— Почти. Ще свърши, щом стигнем в Берлин. Но поне за Франция всичко приключи. Сега вече, ако искате, бихте могли да се върнете в Англия. — Сама не знаеше какво да прави, ала в едно беше сигурна — трябваше да отиде поне до Уитфийлд, за да се види с майката на Уилям. Сара не беше напускала Франция от обявяването на войната преди пет години. Беше направо невероятно.

В навечерието на рождения ден на Филип тя отпътува с детето за Англия, като остави Еманюел да наглежда замъка. Беше момиче с чувство за дълг, ала войната бе взела своето и от нея. Предишната зима в Ардените бе убит брат й Анри. Загина като герой от съпротивата.

Полковник Фоксуърт и неговият колега в Париж бяха уредили Сара и Филип да използуват военен полет до Лондон. Съобщението до военновъздушната база, с което ги уведомяваха, че трябва да приемат на борда херцогиня Уитфийлд и сина й, лорд Филип, доведе до какви ли не приказки и вълнения.

Американците осигуриха джип, който откара Сара и детето до Париж, като по пътя към летището заобиколиха града. Пристигнаха малко преди отлитането. Сара бързо грабна Филип и като го прегърна с една ръка, а в другата стисна единствения им малък куфар, хукна към самолета. Точно пред него обаче я спря един войник.

— Съжалявам, госпожо. Не можете да се качите на този самолет. Това е военен полет, militaire… — повтори той на френски, мислейки, че тя не го разбира. — Non… non… — Размаха пръст пред лицето й, а Сара закрещя, мъчейки се да надвика шума на двигателите:

— Но мен ме очакват. Нас ни очакват.

— Този полет е само за военнослужещи — изкрещя и войникът в отговор. — Така че някой стар… — Изведнъж разбра коя е и се изчерви до корените на косата си. После пое Филип от прегръдките й. — Помислих си… Дълбоко съжалявам, госпожо… Ваше… ъъ… височество… — С известно закъснение се беше сетил, че това е въпросната херцогиня.

— Няма нищо — усмихна се тя и го последва в самолета. Беше очаквал да види някоя бабичка, дори през ум не му беше минало, че херцогиня Уитфийлд може да е млада жена с малко дете. Продължи да й се извинява чак докато ги настани.

Полетът до Лондон не беше дълъг, за по-малко от час прелетяха Ламанша. По пътя няколко войници изразиха удивление и задоволство от това, че е оцеляла през окупацията. Техните думи й прозвучаха странно при спомена за относително спокойния живот през четирите години, прекарани в къщичката на пазача и под закрилата на Йоахим. На летището в Лондон ги очакваше огромен ролс-ройс. Трябваше директно да отидат в Министерството на въздушните сили за среща с главнокомандуващия сър Артър Харис и с личния секретар на краля сър Алън Ласълс, който щеше да бъде там по лично нареждане на краля и като представител на разузнавателното управление. Служителите в министерството дадоха на Филип флагчета и различни видове отличителни знаци, като през цялото време се обръщаха към него с Ваша светлост. В поведението им определено имаше много по-голяма доза церемониалност и уважение, на каквито той не беше свикнал, но Сара с усмивка забеляза, че това явно му допада.

— Защо у дома хората не ме наричат така? — шепнешком запита майка си.

— Кои хора?

— Ами… Еманюел… войниците…

— На всяка цена ще им напомня, когато се върнем — престорено сериозно отвърна тя, но той не усети закачката в гласа й и беше много доволен, че е съгласна с него.

Няколко секретари и двама помощници останаха да се занимават с Филип, докато тя разговаря със сър Артър и сър Алън. И двамата бяха много любезни с нея, ала Сара добре знаеше онова, което искаха да й кажат, а именно, че от две години и половина няма никаква вест от Уилям.

Тя се поколеба, като се опитваше да се стегне и да събере кураж да ги попита. Пое дълбоко въздух, след което се обърна и към двамата:

— Мислите ли, че е възможно още да е жив? — В гласа й се прокрадна плаха надежда.

— Възможно е — бавно отговори сър Артър. — Но е малко вероятно — добави тъжно. — Досега все щяхме да чуем нещо. Все някой щеше да го е видял нейде в лагерите за военнопленници. Ако пък самите немци знаеха кой е, щяха да парадират с името му нашир и надлъж. Струва ми се доста невероятно да не са открили самоличността му, в случай че са го пленили.

— Разбирам — тихо каза Сара. Поговориха още малко, след което се изправиха и още веднъж я поздравиха за проявения кураж във Франция и за това, че тя и синът й се бяха измъкнали невредими. — Загубихме едно малко момиченце — отрони тя със слаб глас, — през май тази година… Уилям така и не я видя.

— Искрени съболезнования, Ваша светлост. Не знаехме…

Слея това най-церемониално я изпратиха до вратата и ги закараха до Уитфийлд. Старата херцогиня ги очакваше и Сара беше поразена от това колко добре изглежда. Бе още по-слаба и крехка, ала бе трудно човек да повярва, че е на осемдесет и девет години. Наистина забележителна жена, по време на войната се бе стремила да помага с каквото може в района около Уитфийлд.

— Толкова се радвам да те видя — каза тя, докато прегръщаше Сара. После отстъпи крачка назад и се облегна на бастуна си, за да разгледа по-добре Филип. Беше облечена в яркосиня рокля, с цвета на очите й, и Сара усети да я залива гореща вълна при спомена за Уилям. — Какъв красив млад мъж. Пълно копие на съпруга ми. — Сара се усмихна. По същия начин бе възкликнал и Уилям при раждането на Филип.

След това ги поведе навътре и веднага подкани детето да си вземе от домашните сладки и да пийне чай. То я наблюдаваше със страхопочитание, но, изглежда, дребната старица му допадна. След като Филип похапна, един прислужник го заведе да му покаже конете и конюшните, а възрастната херцогиня остана да разговаря със Сара. Знаеше, че бяха ходили в Министерството на въздушните сили и беше нетърпелива да разбере какво са й казали. Не се изненада, че новините са разочароващи. Фактически на всичко това тя гледаше много по-философски от Сара, което доста изненада младата жена.

— Не мисля, че ще разберем какво точно се е случило с него преди падането на Германия. Надявам се все пак да научим нещичко, и то по-скоро. Все ми се струва, че има някой, който знае, но по някакви причини се въздържа да говори. — От друга страна обаче, може и да е бил убит, обесен на някое дърво веднага след скока с парашута или да е бил застрелян от някой войник, който дори не е подозирал неговата самоличност и спокойно го е захвърлил, та случайно минаващ селянин да го погребе. Сара осъзна, че има стотици положения, при които е могъл да загине, и твърде малко, при който да оцелее. Започваше да разбира, че е почти невероятно съпругът й да е все още жив, но въпреки това продължаваше да я крепи някаква искрица надежда, особено сега, когато вече беше в Англия. Успя да се свърже и с Джейн и с голямо прискърбие научи, че зет й Питър е бил убит в Киска, на Алеутските острови. Джейн звучеше толкова съкрушено, колкото и Сара без Уилям.

В Уитфийлд Уилям отново обсеби живота й. Тук всичко й напомняше за него. Особено се развълнува на следващия ден, когато свекърва й подари на Филип пони за рождения му ден. Той изглеждаше толкова възбуден и щастлив. Сара всъщност не го беше виждала да се смее така от смъртта на Лизи и заминаването на Йоахим. Тук Филип изглеждаше неразделна част от света на баща си и от живота, за който беше роден. Той сякаш изведнъж разцъфна. Когато един ден тя му каза, че ще си заминават за Франция през октомври, Филип открито й заяви, че би искал да остане.

— Мога ли да си взема понито във Франция, мамо? — попита я той, но Сара отрицателно поклати глава. Пак щяха да пътуват с военен самолет и нямаше никаква възможност да транспортират цял кон. Освен това американците все още бяха в замъка. И въобще имаше достатъчно много други грижи в живота им, за да мислят и за понито. Нещо повече, Сара чувствуваше да я обзема все по-силна скръб по Уилям. Връщането й в Уитфийлд направи отсъствието му някак по-осезателно и той започна да й липсва повече от всякога.

— Ще се върнем скоро, любов моя, а баба ще се грижи за понито ти тук. — Момчето много се натъжи, че не може да си вземе кончето във Франция. На Сара й се струваше невероятно, че един ден всичко това ще му принадлежи. Но най-много я заболя, когато към края на престоя им прислугата започна да се обръща към него с Ваша светлост. В съзнанието на тези хора Уилям вече си беше отишъл и Филип бе новият херцог.

— Продължавам да вярвам, че ще получим вести от него — сподели старата херцогиня със Сара вечерта преди заминаването им. — Не губи надежда. Аз поне няма да го направя. — Сара й обеща, но дълбоко в сърцето си вече бе започнала да го оплаква.

На следващия ден си заминаха за Франция. Военното министерство беше уредило пътуването. Нещата изглеждаха някак по-организирани от предишния път преди шест седмици. Когато се прибраха в замъка и там завариха всичко в ред. Еманюел се грижеше за къщата, полковникът държеше подчинените си строго, а и повечето от тях вече бяха заминали. Завърнаха се някой от бившите работници в замъка и се заловиха с градината. Сара отново започна да се занимава с почистването на старинната дърворезба и да извършва някои дребни ремонти след четирите години на пълно занемаряване. Все пак благодарение на Йоахим германците не бяха нанесли много поражения.

Тя често си мислеше за него, но нямаше начин да разбере къде и как е той и понякога това я тревожеше. В молитвите си винаги го споменаваше наред с Уилям.

Към Коледа атмосферата в замъка се поуспокои и Сара се чувствуваше много самотна. Всичко сякаш се връщаше към нормалния живот, но войната продължаваше и това, разбира се, не беше нормално. Съюзническите войски обаче печелеха победа след победа и хората смятаха, че вече й се вижда краят.

През пролетта съюзниците победоносно влязоха в Берлин и през май боевете в Европа най-после приключиха. Хитлер се самоуби, а голяма част от офицерите му избягаха. В Германия цареше хаос. Страховити неща се заговориха за концентрационните лагери, а Сара все така нямаше никаква вест нито от Уилям, нито от Йоахим. Не знаеше какво става с тях и дали изобщо са живи. Просто продължаваше да живее ден за ден в замъка, докато неочаквано й позвъниха от Военното министерство.

— Имаме новини за вас, Ваша светлост — пропука някакъв глас по линията, а тя усети, че я задавят сълзи преди още да са й казали какви са новините. Филип я наблюдаваше от кухнята и се чудеше защо плаче. — Смятаме, че може би сме открили нашия човек, тоест… ъъ… вашия човек. Едва вчера освободихме един от военнопленническите лагери. Там открихме четирима неидентифицирани войници в… доста тежко състояние… Страхувам се, че той е един от тях, ако е той, разбира се… тъй като няма у себе си никакви документи за самоличност. Ала офицерът, командуващ операцията, е служил е него в Сандхърст и се кълне, че наистина това е той. Все още не сме напълно сигурни, но тази нощ ще го транспортираме със самолет. Бихме искали да ви предложим и вие да дойдете в Лондон, ако разполагате с време и възможност. — Ако разполага с време и възможност? След като не бе получавала никаква вест за него в продължение на цели три години? Шегуваха ли се?

— Ще дойда. Можете ли да организирате пътуването ми? Тръгвам веднага.

— Не мисля, че ще сме в състояние да го направим по-рано от утре, Ваша светлост — отговориха й вежливо. — Нещата все още са доста объркани навсякъде, нали знаете, при тази ужасна каша в Берлин, а и италианците… — В момента цареше хаос в цяла Европа, но тя беше готова да преплува и Ламанша, ако трябва.

Военното министерство се беше свързало с американските сили във Франция и този път представителството на съюзниците в Париж изпрати джип, който да я вземе от замъка, където двамата с Филип чакаха нетърпеливо. Тя все още не му беше казала защо ще ходят в Лондон, тъй като не й се искаше да го разочарова, ако се окаже, че мъжът не е Уилям. Във всеки случай той беше възхитен от възможността отново да посети баба си и да види конете. Сара смяташе да го изпрати направо в Уитфийлд, а нея щеше да я чака кола на Военното министерство, за да я отведе в болницата, където бяха настанени докараните от Германия военнопленници. Бяха й казали, че и четиримата са много зле и че са тежко ранени, но не бяха уточнили в какво състояние е Уилям. Не че за нея имаше някакво значение, стига само да е жив и да може да бъде спасен. И ако това изобщо беше той, тя се закле, че ще направи всичко възможно за оцеляването му.

Полетът до Лондон премина гладко, а на летището ги чакаше кола, за да отведе Филип в Уитфийлд. Момчето беше посрещнато с всички военни почести, което много му хареса. След това закараха Сара в Кралската болница в Челси, където бяха настанени мъжете, транспортирани същата нощ със самолет от Германия. Тя се молеше Уилям наистина да е сред тях.

Само един отговарял донякъде по външност. Имал почти същия ръст, но тежал около шестдесет-седемдесет килограма, косата му била бяла и изглеждал много по-възрастен от херцог Уитфийлд. Сара не каза нищо по пътя към болницата и остана тревожно безмълвна, докато я водеха нагоре по стълбите през различни отделения, покрай забързани лекари и сестри. След последните битки и разкриването на всички тези лагери тук бяха направо претрупани с работа. Ранени, болни и измъчени хора биваха докарвани със самолети с възможно най-голяма бързина, поради което бяха мобилизирали лекари от цяла Англия.

Мъжът, за когото имаха съмнения, че може да е Уилям, беше настанен в малка самостоятелна стая. При него стоеше един санитар и следеше дишането му на монитор. През носа на пациента минаваше тръбичка на сонда и респиратор, а над леглото беше струпана всякаква апаратура, включително и кислородна палатка, която го скриваше от погледите им.

Санитарят дръпна ципа, така че Сара да го види по-добре и да го идентифицира. Служителите от Военното министерство деликатно се оттеглиха на разстояние. В болницата още не бяха получили снимките на зъбите му от Щаба на военновъздушните сили, за да потвърдят самоличността му. Но Сара нямаше нужда от никакви снимки, за да познае мъжа. Наистина беше почти неузнаваем, невероятно слаб и приличаше на старец. Тя се приближи и го докосна по бузата. Беше се върнал при нея от отвъдното. И макар че той дори не помръдна, в съзнанието й нямаше и капка съмнение. Това беше Уилям. Обърна се и погледна офицерите, а те само по очите й разбраха всичко. По нейните бузи, както и по техните, започнаха да се стичат сълзи.

— Слава богу — прошепна сър Алън като ехо от чувствата на Сара. Тя стоеше закована на мястото си и нямаше сили да откъсне очи от Уилям, нежно галеше и целуваше ту лицето, ту ръцете и пръстите му един по един. Кожата му беше восъчножълта и очевидно смъртта витаеше над него, но Сара знаеше, че ще направят всичко възможно да го спасят. Санитарят отново затвори ципа на кислородната палатка, а след миг се появиха двама лекари и три сестри, които се заеха да проверяват данните от апаратурата. След малко помолиха Сара да излезе и тя хвърли последен поглед на Уилям. Беше станало чудо. Загуби Лизи, но ето че сега пак има Уилям. Все пак бог не е толкова немилостив, както мислеше по едно време. Преди да напуснат болницата, Сара попита служителите от Военното министерство дали би могла да се обади отнякъде на майката на Уилям в Уитфийлд. Те веднага уредиха да й се предостави кабинетът на главния лекар. Старата херцогиня облекчено въздъхна, след което и тя като Сара се разплака.

— Слава богу, горкото ми момче… Как е той?

— Страхувам се, че не е много добре, майко. Но скоро ще се оправи. — Надяваше се, че не я лъже. Толкова й се искаше да вярва в това. Той едва ли беше минал през всички тези страдания само за да умре сега. Тя нямаше да го допусне.

После служителите от Военното министерство си тръгнаха. При Сара дойде главният лекар, за да я уведоми за състоянието на Уилям. Без излишно увъртане той пристъпи направо към въпроса със загрижен израз на лицето.

— Не сме сигурни дали съпругът ви ще живее, Ваша светлост. Има гангрена и на двата крака, сериозни вътрешни наранявания и явно това състояние продължава от доста време. Може би дори от години. Открихме сериозни счупвания и на двата крака, които въобще не са зараствали. Вероятно инфекцията датира още от спускането му с парашут в Германия. Не е по силите ни да спасим краката, а може би и живота му. Трябва да знаете това. — Сара го знаеше, но не й се искаше да го приеме. Сега, след като се беше върнал при нея, тя решително отказваше да го загуби.

— Вие трябва да спасите краката му — просто трябва! Едва ли е стигнал дотук, за да ги загуби точно сега.

— Нямаме избор или почти нямаме. И без това краката не могат да му служат повече, мускулите и нервите са атрофирали, ще трябва да остане в инвалидна количка.

— Добре, но поне нека бъде с крака в тази инвалидна количка.

— Ваша светлост, не съм сигурен, че разбирате… положението е много деликатно… гангрената… — Сара го увери, че разбира много добре, ала просто го умолява поне да се опитат да спасят краката. Беше се ожесточила и той й обеща да сторят каквото могат, но все пак тя трябвало да бъде реалистка.

През следващите две седмици му направиха четири операции и Уилям едва оживяваше след всяка от тях, но оживяваше, въпреки че откакто беше в Лондон, изобщо не бе идвал в съзнание. Първите две операции бяха на краката, третата на гръбнака, а последната целеше да отстрани някои вътрешни увреждания, които след време можеха да го убият. Никой от специалистите, които го оперираха, не можеше да си обясни как въобще беше оцелял. Той бе буквално разяден от инфекции, крайно изтощен, имаше счупени кости, които въобще не бяха зараствали, както и очевидни белези от мъчения. Беше изстрадал какво ли не и беше оживял… макар и да висеше на косъм от смъртта.

Към третата седмица бяха направили всичко, което изобщо беше възможно, вече им оставаше само да чакат да дойде в съзнание или… да умре. Сара стоеше денонощно до леглото му, държеше го за ръка, говореше му, мъчеше се да го върне обратно към живота, докато започна да изглежда по-зле и от него. Беше отчайващо слаба и бледа, а очите й добиха някакво изцъклено изражение от тревогата и грижите около Уилям. Веднъж една от сестрите я позагледа, поклати мълком глава, след което й каза:

— Той не може да ви чуе, Ваша светлост. Не се съсипвайте напразно. — Беше донесла на Сара чаша чай, която тя прие с благодарност, но упорито настоя, че Уилям я чува.

В края на юли направиха още една операция на далака и отново зачакаха, а Сара продължи да се грижи за него, да му говори, да го окуражава, да целува пръстите му, да го наблюдава, без нито за миг да се откъсва от леглото му. Бяха сложили в стаята походно легло за нея, а една от сестрите й беше заела своята униформа. Така Сара седеше до него ден след ден и дори за секунда не губеше надежда. Само веднъж напусна поста си, когато възрастната херцогиня доведе Филип в болницата, за да се види с майка си в чакалнята. Не му беше разрешено да се качва горе при Уилям, а и това сигурно само щеше да го уплаши. Бяха му обяснили, че татко му е много зле, но истината беше, че за Филип Уилям си оставаше чужденец. Точно в годините, когато можеше да се сближи с него, детето изобщо не го беше виждало. Сара много се зарадва на сина си, беше й липсвал ужасно, както и тя на него, ала просто й беше невъзможно да остави Уилям сам.

На първи август главният хирург й каза, че трябва да се прибере у дома, тъй като вече са сигурни, че Негова светлост никога няма да излезе от комата. Просто не ще се събуди за живот. Възможно било да вегетира така с години, но щом досега не бил дошъл в съзнание, надали някога това щяло да стане и ето защо тя трябвало да се примири.

— Откъде сте сигурни, че няма изведнъж да се събуди, например днес следобед? — попита го Сара, а той усети в гласа й леки хистерични нотки. За нея беше факт, че успяха да спасят краката му, а ето че сега са готови да се откажат и да го изхвърлят като купчина боклук. От пет седмици не бе имала спокойна нощ, но нямаше никакво намерение да губи надежда, каквото и да й говорят. Докторът обаче възрази, че те разбират по-добре от тези неща.

— Аз съм хирург вече четиридесет години — сурово каза той. — Понякога се налага човек да прецени кога може да се бори и кога трябва да се откаже. Ние се борихме… и загубихме. Трябва да го оставите вече да се откаже.

— Бил е военнопленник цели три години и половина. Това прилича ли ви на отказ? — изкрещя му тя. Въобще не я интересуваше кой ще я чуе. — Не се е отказал тогава, няма да се откаже и сега. Ясно ли ви е?

— Разбира се, Ваша светлост. Разбира се. — Излезе тихо от стаята и помоли старшата сестра да изпише някакво слабо успокоително за херцогиня Уитфийлд, но тя само отрицателно завъртя очи. Очевидно жената беше обладана от фикс идеята да спаси съпруга си.

— Горкичкият човек, почти си е отишъл. Защо ли не го остави спокойно да си умре — сподели тя със сестрата, която стоеше до нея, а другата само поклати глава, беше виждала и по-странни неща. Имаха в отделението един мъж, който се върна в съзнание след шестмесечна кома вследствие на рана в главата, получена при въздушно нападение.

— Човек никога не знае — рече тя и отиде да провери как са Уилям и Сара. Сара седеше на стола до него и тихичко му разказваше за Филип и за майка му, за Уитфийлд и за замъка Мьоз, дори бегло спомена и Лизи. Би говорила каквото и да е, стига само да помогнеше. За съжаление до момента нямаше никакъв ефект, макар че не би го признала пред никого. Сестрата нежно сложи ръка на рамото й, докато наблюдаваше пациента си, и изведнъж за част от секундата й се стори, че той лекичко помръдна, ала тя не каза нищо. Сара обаче също го беше забелязала. За миг се вкамени, след което пак започна да му приказва, като го питаше защо не отвори очи, за да я погледне само веднъж, за съвсем мъничко, просто да види дали ще му хареса прическата й. Повече от месец, не се беше поглеждала в огледало и си представяше как би могла да изглежда, но продължи да повтаря това, да целува ръцете му и да говори какво ли не, а сестрата ги гледаше като омагьосана. И по едно време изведнъж клепките му трепнаха, той бавно отвори очи и й се усмихна. После пак ги затвори и кимна, а Сара се разплака. Успя… най-сетне отвори очи… Сестрата също плачеше и стискаше ръката й, когато се обърна към Уилям:

— Чудесно е да ви видим в съзнание, Ваша светлост, беше крайно време. — Известно време той не помръдна, след което много бавно извъртя глава и погледна право към Сара.

— Изглежда чудесно — дрезгаво прошепна.

— Кое? — Не разбираше за какво говори, ала едва ли някога се бе чувствувала по-щастлива. Искаше й се да крещи от радост и облекчение, но само се наведе и го целуна.

— Косата ти… нали за нея ме питаше? — Сестрата и Сара се засмяха дружно.

На следващия ден вече седеше в леглото и отпиваше по глътка бульон или слаб чай, а до края на седмицата разговаряше с всички и бавно възстановяваше силите си, макар че все още не приличаше на себе си. Но се беше върнал. Беше жив. Това имаше значение за Сара. Това бе смисълът на целия й живот.

След време дойдоха да го посетят служители от Военното министерство и от Министерството на вътрешните работи. Когато се почувствува достатъчно закрепнал, той им разказа какво се бе случило. Бяха необходими няколко посещения за цялата история, която изглеждаше съвсем невероятна. На всички буквално им призля, докато слушаха как са го измъчвали германците. Уилям не позволи на Сара да остане в стаята, прекалено много щеше да й дойде. Бяха чупили краката му отново и отново, бяха го захвърляли в мръсотия, докато гноясат, бяха го мъчили с нажежено желязо и електрически проводници. Само дето не го бяха убили. Но така и не бяха открили самоличността му, а той не им бе казал нищо. Когато скочил с парашута, носел фалшив паспорт и фалшиви военни документи. Това било всичко, което научили за него. Не отрони нито дума и за провалената си мисия.

За проявения героизъм получи кръст за храброст, ала това едва ли можеше да бъде голямо успокоение, след като вече не бе в състояние да си служи с краката. Когато научи, че повече няма да се движи, изпадна в силна депресия. Но Сара се оказа права, че се бори за краката му. За него беше някаква утеха, че все пак ги има. Ако ги бяха ампутирали, щеше да се чувствува още по-зле.

И двамата бяха загубили толкова много. Един следобед, малко преди да го изпишат, Сара му разказа за Лизи. И двамата плакаха безутешно.

— О, скъпа моя… а аз не бях там с тебе…

— С нищо не би могъл да помогнеш. Нямаше нито лекарства, нито лекари… По това време вече нямаше нищо. Американците още не бяха дошли, а германците се стягаха да си отиват. Нищо не им беше останало, а Лизи не бе достатъчно силна, за да се пребори с болестта. Комендантът на замъка беше много добър с нас, даваше ни всичко, с което разполагаше, но тя бе толкова крехка… — Сара се разрида, след миг продължи, като го погледна в очите. — Беше толкова сладка… такова прекрасно мъничко момиченце… — Сълзите я задавиха и Уилям я притегли към себе си. — Как бих искала да я беше видял…

— И това ще стане някой ден — каза той през сълзи. — Когато всички бъдем отново заедно, на едно друго място. — След тази загуба и двамата чувствуваха, че Филип им ставаше някак по-скъп и ценен. И все пак на моменти Лизи й липсваше ужасно, особено когато видеше някое момиченце, което приличаше на нея. Знаеше, че и други майки са загубили децата си през войната, но това беше болка, която трудно се понасяше. Благодари на бога, че Уилям е отново при нея и че може да сподели мъката си с него.

Понякога се сещаше и за Йоахим, ала той вече бе част от далечното минало. В самотата, мъката, ужаса и лишенията на войната той бе единственият й приятел, като се изключи Еманюел. Но споменът за него бавно избледняваше.

Сара навърши двадесет и девет години, когато Уилям беше още в болницата. Войната с Япония бе приключила няколко дни преди това и целият свят ликуваше. Уилям се прибра в Уитфийлд в деня, в който бе обявена официалната капитулация на Япония на борда на военния кораб „Мисури“, навръх рождения ден на Филип. За първи път Уилям видя сина си след раздялата им, когато детето беше само на няколко месеца. Срещата беше много емоционална за бащата и малко странна за сина. Момчето не помръдна от мястото си, като дълго и втренчено го гледа, после се приближи към него и го обгърна с ръце по настояване на майка си. Дори и в инвалидна количка Уилям си оставаше едър мъж и това предизвика страхопочитание у Филип. Повече от всякога баща му съжаляваше за годините, които го бяха отдалечили от детето.

Времето, което прекараха в Уитфийлд, беше от полза за всички. Уилям се научи да се движи с инвалидната количка и започна да се разхожда наоколо с относителна лекота, а Сара, за първи път от много време насам, се наслади на така необходимата й почивка. Филип обожаваше имението и престоят там му предостави нужното време, за да опознае баща си.

Веднъж Уилям му заговори за Лизи, но очевидно само споменаването на името й беше болезнено за момчето.

— Тя беше много красива — каза Филип с нежност, зареял поглед в далечината. — Ала когато се разболя, мами не можа да й намери лекарства и затова тя умря. — В гласа му прозвуча слаба нотка на упрек, но Уилям го усети, без да може да си го обясни. Нима бе възможно да обвинява майка си за смъртта на своята сестричка? Стори му се толкова невероятно, че не посмя да го попита. За него би трябвало да е съвсем ясно, че Сара е била готова на всичко, за да спаси Лизи… но знае ли човек? Уилям не беше сигурен.

Понякога Филип говореше и за Йоахим. Не казваше много, ала се долавяше, че определено го е харесвал. И независимо от националността на Йоахим, Уилям му беше благодарен, че е бил добър с децата му. Сара никога не споменаваше за него и когато Уилям я попита, тя каза само, че бил внимателен и много благороден човек.

Тази година отпразнуваха деветдесетия рожден ден на старата херцогиня. Тя беше забележителна жена, а сега, когато Уилям се върна, се чувствуваше по-добре от всякога.

Всички вече се бяха поуспокоили, макар и да не можеха така лесно да забравят големите страдания и загуби — на време, на надежди, на свидни хора… сладката Лизи, която ги напусна завинаги, Уилям, който изчезна за толкова дълго време, та бяха започнали да си мислят, че и него са загубили, Йоахим, който мина през живота им и си замина… Загубите и страданията бяха взели своето, и сега те бавно се възстановяваха. Понякога Сара се питаше дали все пак Филип не претърпя най-тежкия удар. За първите шест години от живота си той загуби един баща, когото не познаваше, и сега тепърва започваше да гради отношенията си с него, което никак не бе лесно. Загуби приятел в лицето на Йоахим и сестричка, която никога нямаше да забрави и която продължаваше да оплаква.

— Липсва ти, нали? — съчувствено го попита Сара един ден, когато се разхождаха из гората, а Филип кимна, вдигайки към нея изпълнени с болка очи, както винаги, щом станеше дума за Лизи. — И на мен ми липсва, скъпи. — Тя го стисна за ръката, а той само извърна поглед настрани, без да пророни дума. Ала очите му казваха, онова, което Уилям бе заподозрял, но не и Сара. Той я обвиняваше за смъртта на сестричката си. Нейна бе вината, че Лизи умря, защото не намери лекарства, както и че Йоахим си отиде. Не беше съвсем наясно какво точно е направила, за да предизвика тези бедствия в живота му, ала знаеше, че нещо е сторила или поне, че не ги бе спряла. Но, така или иначе, Филип беше щастлив в Уитфийлд. Яздеше, разхождаше се из горите, намираше с помощта на баба си интересни развлечения и малко по малко опознаваше баща си.