Даниел Стийл
Скъпоценности (20)

20

През следващите четири години Джулиън и двата магазина ангажираха цялото време на Сара и Уилям. Бизнесът процъфтяваше и в крайна сметка Сара се предаде и даде съгласие за разширяване на магазина в Париж, но магазина в Лондон запазиха в първоначалния му вид, независимо че вървеше отлично. Беше елегантен, дискретен и много скъп, точно по вкуса на англичаните. Еманюел и Найджъл продължаваха да се справят перфектно с работата си. И така, докато духаше свещичките на тридесет и деветия си рожден ден, в очите на Сара се четеше задоволство от живота. Филип беше в замъка с тях. Почти шестнадесетгодишен, той умираше от желание да се прибере в Уитфийлд. Щеше да гостува на приятели и беше останал за рождения ден на Сара само защото баща му бе настоял. Тя искаше да посрещнат заедно и неговия рожден ден, но това не събуди интереса му. Не почете с присъствието си и петия рожден ден на Джулиън през юли. Семейството, изглежда, не беше от особено значение за него. В действителност Филип се опитваше да го избягва, доколкото имаше възможност. Сякаш беше сложил някаква бариера, която не си позволяваше да вдигне за никого. Този път, след заминаването му, Сара прие нещата философски. С годините беше научила някои неща от Уилям.

— Предполагам, трябва да сме благодарни, че изобщо идва тук — каза тя на Уилям в деня, когато Филип си тръгна. — Единствените неща, които иска да прави, са да играе поло, да бъде с приятелите си и да живее в Уитфийлд. — В края на краищата те се бяха съгласили той да ходи сам в имението за уикендите и за ваканциите, както и да кани приятели, стига някой от учителите му също да присъствува. Това споразумение, изглежда, задоволяваше всички и най-вече Филип. — Не е ли странно, че той е типичен англичанин, докато Джулиън е типичен французин? — Всичко у малкото момче невероятно напомняше галите. Той предпочиташе да говори на френски, обожаваше живота в замъка и обичаше много повече Париж, отколкото Лондон.

— Les Anglais me font peur — често повтаряше Джулиън, — англичаните ме плашат. Сара му казваше, че това е глупаво, тъй като баща му е англичанин, а следователно и той самият, макар че като втори син никога нямаше да наследи титлата. Когато пораснеше, щеше да бъде само лорд Уитфийлд. Струваше й се обаче, че това нямаше да има никакво значение за Джулиън. Той беше винаги щастлив и благоразположен и нищо не го тормозеше, нито дори безразличието на по-големия му брат. От малък се бе научил да стои далеч от него и да се занимава със собствените си неща, което пасваше чудесно и на двама им. Обожаваше родителите си, приятелите си, домашните си животни, хората, които работеха в замъка, обичаше да посещава Еманюел. Джулиън обичаше всичко и всички и в отговор всеки, който го познаваше, също го обичаше.

Един септемврийски следобед, докато плевеше цветята на гроба на Лизи, Сара си мислеше точно за тези неща. Тя продължаваше да ходи там, да го поддържа изряден и не можеше да се въздържи да не си поплаче. Невероятно, но след единадесет години Лизи все така й липсваше. Вече щеше да е на петнадесет години… сладка и обичлива. С Джулиън си приличаха, само дето тя не беше толкова силна и здрава. Докато подрязваше цветята и утъпкваше земята около тях, очите й се напълниха със сълзи и изобщо не чу шума от колелата на инвалидната количка. В последно време Уилям не се чувствуваше много добре. Гърбът го тормозеше сериозно и макар че той изобщо не се оплакваше, Сара знаеше, че ревматизмът в краката му се беше изострил през последната зима.

Усетила ръката му на рамото си, тя се обърна, обляна в сълзи, и се протегна към него, а той започна да бърше бузите й и да я целува.

— Милата ми… — Уилям погледна към добре поддържаното гробче. — Бедничката ми Лизи… — Той също съжаляваше, че Сара не бе имала друго момиченце, което да й донесе утеха, макар че и за двамата Джулиън беше неизчерпаем извор на радост, а колкото до Филип — приемаше го такъв, какъвто е. Но той дори не беше виждал единствената си дъщеря и въпреки това усещаше липсата й.

Сара се обърна, довърши си работата и после седна до него на земята, като пое идеално колосаната му носна кърпа, която й подаде.

— Извинявай… Не би трябвало, след всичките тези години… — Ала тя продължаваше да усеща малкото горещо телце до себе си, малките ръчички около врата си, когато детето беше вече бездиханно.

— Аз също съжалявам — нежно й се усмихна той. — Може би трябва да си имаме още едно бебе?

Знаеше, че просто се шегува, и също му се усмихна.

— Филип много ще се зарадва.

— Може да му подействува добре. Той е един прекалено егоцентричен млад човек. — С нетърпението и нелюбезността към майка си последния път Филип беше ядосал и него.

— Не знам на кого прилича. Ти изобщо не си такъв, надявам се, че и аз не съм. Джулиън обича всички… а майка ти беше толкова мила. И моите родители бяха много приветливи хора, сестра ми също е сърдечна.

— Сигурно сред предците ми е имало някой вестготски крал или пък някой жесток нормандец. Не зная. Но Филип със сигурност ще си остане такъв. — Всичко, което го интересуваше, се ограничаваше в три неща — Уитфийлд, Кеймбридж и магазина в Лондон. Магазинът направо го очароваше и винаги когато ходеше в Лондон, задаваше на Найджъл стотици въпроси, което забавляваше по-възрастния мъж. Той отговаряше с охота на всичките, предаваше му познанията си за камъните, обясняваше кои са важните критерии за размера, качеството, чистотата и прозрачността на камъка, както и за обкова. Но преди да започне работа в „Уитфийлдс“, Филип имаше да свърши много други неща.

— Може би трябва да отидем някъде тази година. — Сара вдигна очи към Уилям и в миг й се видя уморен. На петдесет и две години животът доста го беше съсипал и на моменти възрастта му личеше. Неуморно пътуваше с нея от Париж до Лондон и обратно. Но на следващата година, когато Джулиън трябваше да тръгне на училище в Ла Марол, щеше да им се наложи да прекарват повече време в замъка. Това беше последната година, когато можеха да попътуват. — Много бих искала да отидем до Бирма и Тайланд, за да огледам някои камъни там — замислено каза тя.

— Нима? — попита я той изненадано. През последните шест години и тя бе станала изключително добър познавач на камъните и беше винаги много претенциозна по отношение на това какво и от кого купува. Точно затова „Уитфийлдс“ се радваше на безупречна репутация. Бизнесът се беше разширил и в Париж, и в Лондон. Кралицата купи от тях още накити на няколко пъти, както и Единбургският херцог. Така че скоро се надяваха да могат да окачат в магазина в Лондон кралски указ.

— Бих искала да попътувам. Може да вземем и Джулиън с нас.

— Много романтично, няма що! — иронизира я Уилям, макар да знаеше, че тя обича синът им да е край тях. — В такъв случай да се заемам с организирането на нещо за тримата, а? Вероятно ще трябва да вземем и някое момиче да ти помага за Джулиън. Може би ще успеем да се върнем до Коледа. — Пътуването щеше да е дълго и според нея доста уморително за него, което щеше да е полезно и за двама им.

Тръгнаха през ноември и се прибраха в Англия на Бъдни вечер, а Филип ги чакаше в Уитфийлд. Бяха отсъствували повече от шест седмици и имаха да му разкажат безброй истории за лов на тигри в Индия, за плажовете на Тайланд, за Хонконг, за храмове и за рубини… смарагди… и други приказни скъпоценности. Сара беше донесла цяло съкровище от различни красиви камъни. Филип беше очарован от тях, както и от разказите им. За първи път се държа дружелюбно и с по-малкия си брат.

На следващата седмица Сара показа скъпоценните си придобивки на Найджъл. Той изпадна в благоговение и я увери, че покупките й са много сполучливи. Еманюел беше очарована от някои накити, принадлежали на индийски махараджи, които отнесе със себе си в Париж. Не по-малко очаровани бяха и дамите, които ги купиха.

Пътешествието им беше приказно, а есента се оказа много продуктивна, но и тримата бяха доволни, когато се прибраха в замъка. Момичето, което бяха взели със себе си, имаше да разказва невероятни истории вкъщи. Джулиън с вълнение се връщаше у дома и при приятелите си, както и Сара. Тя почти не беше споменала за това, но докато здравето на Уилям се беше подобрило по време на пътешествието, Сара явно се беше заразила от нещо в Индия, от което не можеше да се отърве. Често повръщаше и макар че се стараеше да не се оплаква, като се прибраха в замъка, вече се беше разтревожила. Не искаше да притеснява Уилям и се опитваше да не обръща внимание на това, ала дори у дома едва се хранеше. В крайна сметка при следващото им ходене в Париж, в края на януари, отиде на лекар. Той я прегледа и й направи няколко изследвания, но не видя нищо сериозно, все пак й каза да дойде още веднъж. Дотогава тя вече се чувствуваше по-добре.

— Какво смятате, че е? — попита Сара разтревожено. От ноември насам не бе имало ястие, на което да се беше насладила.

— Вярвам, че е нещо съвсем обикновено, госпожо — отвърна й лекарят.

— Звучи успокоително. — Но Сара все още се ядосваше сама на себе си, че изобщо бе хванала някаква болест. Добре, че Джулиън не се беше заразил, а и тя бе подбирала грижливо храната му там. Не й се искаше да се разболява в чужбина. Но по отношение на себе си беше много по-нехайна.

— Имате ли някакви планове за следващото лято, госпожо? — попита я той леко усмихнат, а Сара започва да се паникьосва. Дали не говореше за операция? Ала лятото беше след седем месеца и тогава изведнъж й хрумна нещо. Но й се стори невъзможно. Не отново. Не този път.

— Ами не зная… защо? — отговори тя неопределено.

— Мисля, че трябва да очаквате бебе през август.

— Така ли? — На нейната възраст, не можеше да повярва. През август щеше да навърши четиридесет. Беше чувала и за по-странни неща, пък и още не беше превалила хълма. Продължаваше да изглежда добре както винаги, но човек не можеше да излъже календара. Четиридесет години са си четиридесет. — Сигурен ли сте?

— Така мисля. Трябва да направя още едно изследване, за да бъда напълно уверен.

Тъй като изследването доказа предположението на лекаря, Сара побърза да уведоми Уилям веднага след като й съобщиха резултата.

— На моите години… не е ли абсурдно? — Този път изпитваше някакво неудобство.

— Ни най-малко. — Уилям беше възхитен. — Майка ми е била много по-възрастна, когато ме е родила. Както виждаш, аз съм си съвсем наред, а и тя го е преживяла. — Погледна я щастливо. — Освен това нали ти казах, че би трябвало да имаме още едно дете. — Той много се надяваше най-сетне да бъде дъщеря.

— Отново ще ме изпратиш в онази ужасна клиника, нали? — Сара унило го погледна и той се засмя. Имаше моменти, в които красивата му жена продължаваше да му прилича на младо момиче.

— Ами нямам намерение аз да ти акуширам — не и на твоите години! — отвърна й Уилям закачливо и тя се озъби насреща му.

— Ето на, виждаш ли? Дори ти ме намираш вече стара за тези работи. А какво ли ще си помислят хората?

— Ще си помислят, че сме големи щастливци… макар и не особено благоприлични — продължи да я дразни той и тя се разсмя сама на себе си. Да родиш бебе на четиридесет години изглеждаше доста неразумно, ала не можеше да не си признае, че това я радва. Джулиън й беше донесъл толкова хубави мигове, но на пет години той вече съвсем не беше бебе, а и щеше да започне училище през септември.

Еманюел малко се стресна, когато й съобщиха през март, а Найджъл се смути, ала ги поздрави много вежливо. И двата магазина вървяха толкова добре, че нямаха нужда от постоянното присъствие на Сара. Голяма част от тази година тя прекара в замъка и както обикновено, Филип си дойде за лятната ваканция. Той почти не коментира бременността на майка си. Според него беше прекалено противно, за да се коментира.

Този път Сара успя да се наложи на Уилям да не я изпраща никъде. Взеха компромисното решение да отиде в новата болница в Орлеан, която не беше толкова шик, колкото клиниката, но беше съвсем модерна, а местният лекар направи добро впечатление на Уилям.

Успяха да посрещнат заедно рождения й ден и добре да се позабавляват, като този път дори Филип се държа сговорчиво. На следващия ден той си замина за Уитфийлд, за да прекара там останалата част от последната си ваканция преди Кеймбридж. Вечерта след отпътуването му Сара се почувствува някак не добре и когато Джулиън си легна, тя хвърли на Уилям малко изненадан поглед.

— Не знам какво ми става, но се чувствувам особено. — Реши, че вероятно е по-добре да го предупреди.

— Може би ще трябва да повикаме доктора.

— Глупаво ми се вижда да го правим. Нямам болки. Просто се чувствувам… — Опитваше се да му обясни, докато той я гледаше притеснено. — Не зная… някак тежка… тромава и сякаш трябва непрестанно да се движа. — Изпитваше необяснимо чувство на тежест.

— Може би бебето притиска нещо. — Това бебе не беше толкова едро, колкото предишните, но все пак достатъчно, за да я кара да изпитва дискомфорт, и то от месеци насам. И сякаш изобщо не спираше да се движи вътре в нея. — Защо не си вземеш една топла вана и не си полегнеш? — След което Уилям строго я погледна. Познаваше я достатъчно добре, за да й се довери напълно. — Но искам всеки миг да знам как се чувствуваш. Не бих желал да чакаш до последната секунда и после да не можеш да стигнеш до болницата. Ясно ли е, Сара?

— Да, Ваша светлост — смирено каза тя.

Той й се усмихна и я изпроводи с поглед до банята.

Час по-късно Сара се отпусна на леглото, но усещането за натиск не й даваше мира. Вече беше решила, че е свързано с храносмилането, това не бяха контракции.

— Сигурна ли си? — попита я той, когато влезе да провери как е. Имаше нещо във вида й, което го тревожеше.

— Обещавам — захили се тя.

— Добре. И гледай да си държиш краката кръстосани. — След това се върна в другата стая да прегледа някои счетоводни отчети от магазините. Еманюел се обади от Монте Карло да види как е Сара и двете си побъбриха известно време. Връзката й с Жан Шарл дьо Мартен беше приключила преди две години и сега се беше заплела в много по-опасни отношения с министъра на финансите.

— Скъпа, не падай духом — смъмри я Сара и приятелката й се разсмя.

— Виж ти, кой ми го казва! — леко я подразни Еманюел за бременността й.

— Много смешно.

— Как се чувствуваш?

— Добре. Дебела и отегчена. Струва ми се, че Уилям започва леко да се изнервя. Като се върнеш от отпуската си, ще гледам да дойда в магазина веднага щом мога. Както всяка година, бяха затворили магазините през август и щяха да отворят отново през септември.

Поприказваха още малко и след като затвори телефона, Сара взе да снове из стаята. Непрекъснато й се ходеше до тоалетната. Но всеки път, като излезеше оттам, започваше наново да обикаля стаята, после слизаше долу, качваше се пак и така, докато Уилям се появи в спалнята.

— Какво правиш, за бога?

— Ами много ми е неудобно легнала. А и някак не ме свърта. — Вече се беше появила остра болка в гърба й и имаше чувството, че коремът й се влачи по пода. Отиде отново до тоалетната и докато се връщаше, ужасна болка я преряза през кръста и я накарала се превие на две. Изведнъж неудържимо й се прииска да спре и да изхвърли бебето навън. Болката въобще не намаля, тя просто продължи да я натиска надолу, от гърба през корема и надолу. Едва успя да се задържи на краката си, като се вкопчи в един стол, а Уилям забърза с количката към нея, сепнат от изражението на лицето й. Изтегли я върху количката си и после я нагласи да легне на леглото, а в очите му се четеше ужас.

— Сара, не можеш пак да ми погодиш този номер! Какво стана?

— Не зная. — Едва можеше да говори. — Помислих си, че… е от храната… но то напъва толкова силното, о боже… Уилям… бебето излиза!

— Не, не излиза! — Той твърдо отказваше това да му се случи още веднъж, затова я остави за миг и отиде да се обади в болницата. Помоли ги незабавно да изпратят линейка. Сара беше на четиридесет години този път, не на двадесет и три и Уилям нямаше намерение да си прави експерименти с още някое петкилограмово бебе. Когато затвори телефона, тя вече крещеше името му. От болницата го увериха, че тръгват веднага. Имаха двадесет минути път, лекарят щеше да дойде с тях.

Щом се приближи до нея, Сара се вкопчи в ризата му и го стисна за ръката. Не плачеше, но очевидно изпитваше силни болки и беше някак изненадана и уплашена.

— Зная, че излиза… Уилям… Усещам го! — изкрещя му тя. Беше станало толкова неочаквано и така бързо, без никакво предупреждение, било то и съвсем слабо. — Чувствувам главата на бебето. Излиза! — отново извика Сара, както се беше проснала. Напъваше се и крещеше и той бързо дръпна нощницата й нагоре и видя върха на бебешката главичка точно както и преди, само дето тогава, за да стигнат дотук, им бяха необходими часове, а сега сякаш нищо не можеше да го спре. — Уилям! О, не… Не мога да го направя! Искам да спре. — Но нищо не бе в състояние да спре това бебе. Главата неотклонно си пробиваше път навън и само след миг пред смаяния баща се ококориха две ясни очички, грейна мъничко личице и нежната розова устичка нададе писъци. Уилям веднага се протегна да помогне. Опита се да накара Сара да си поеме дъх за миг и после пак да се напъне и изведнъж раменцата и ръцете се освободиха, а после бързо изскочи и цялото телце. Беше красиво малко момиченце, което явно беше много ядосано. Сара слисано се отпусна назад. И двамата бяха смаяни от силата на бебето. Беше станало толкова бързо. Преди миг само разговаряше с Еманюел, а ето че сега вече си имаше бебе. Цялото раждане беше отнело не повече от десет минути.

— Напомни ми никога повече да не ти се доверявам — каза й Уилям прегракнало, след което я целуна. Реши да изчака докторът да отреже пъпната връв и да ги повие и двете — майката в чисти чаршафи, а бебето в пеленки. Новородената им дъщеря се беше поуспокоила, докато сучеше на гърдата на майка си, и само от време на време й хвърляше яден поглед за това, че така грубо я бяха изтласкали от уютната й обстановка.

Когато докторът се появи след двадесет минути, Сара и Уилям щастливо се смееха. Той се извини многословно, като обясни, че пристигнал възможно най-бързо. Но това беше четвъртото дете на Сара и не можеха да знаят, че ще стане толкова бързо.

И така, докторът ги поздрави, обяви, че бебето е съвършено, и отряза пъпната връв, която Уилям старателно беше завързал с чист конец, който откри в кабинета си. Отбеляза, че и двамата се бяха справили чудесно, и предложи на Сара да я вземе в болницата, макар че както сам призна, тя нямаше нужда от това.

— Предпочитам да си остана у дома — тихо пророни Сара, а Уилям я стрелна с поглед, като продължаваше да се прави на ядосан.

— Разбира се, че предпочиташ. Следващия път ще те заведа в болницата в Париж два месеца по-рано.

— Следващия път! — възкликна тя. — Следващия път ли? Ти какво, подиграваш ли се? Следващия път ще бъда баба! — Тя се смееше насреща му и изведнъж отново се почувствува съвсем добре. Беше шокиращо и за кратко твърде болезнено, но фактически беше станало много лесно.

— Не съм сигурен, че дори и за това мога да ти се доверя — отвърна й той и отиде да изпрати лекаря. След това й донесе чаша шампанско и се загледа в жена си и дъщеря си. — Толкова е красива, нали? — Съзерцаваше ги и двете, като бавно се приближаваше към тях.

— Така е — усмихна му се Сара и вдигна очи към него. — Обичам те, Уилям. Благодаря ти за всичко…

— Винаги на ваше разположение.

Наведе се над нея и я целуна. Кръстиха бебето Изабел. На сутринта Джулиън съобщи, че това е „негово“ бебе, само негово, и ако някой желае да го подържи, трябва да му иска разрешение. Той непрекъснато бдеше над Изабел с гальовност, присъща на баща. Бе изпълнен с нежност и любов, чувства, каквито Филип никога не бе изпитал към него. Джулиън боготвореше сестричето си. С годините връзката помежду им ставаше все по-здрава и никой не бе в състояние да я разруши. Изабел обожаваше Джулиън, за нея той беше най-обичният й брат и най-яростният й защитник. Дори родителите им не можеха да застанат между тях и много скоро се отказаха. Изабел и Джулиън взаимно си принадлежаха.