Даниел Стийл
Скъпоценности (29)

29

Ивон беше необикновено тиха през целия път на връщане от замъка. Не изглеждаше разстроена, просто почти не говореше. След заминаването им Ксавие невинно отбеляза пред майка си, че през целия ден в атмосферата витаело нещо странно, сякаш наближавала буря, макар че времето беше ясно, а слънцето печеше безмилостно. Сара не каза на никого какво бе видяла, но Ивон и Филип знаеха. Това стигаше. А другите просто се сбогуваха в пълно неведение за случилото се в конюшните предишната нощ, ала така беше по-добре. Иначе всички щяха да бъдат поразени, вероятно с изключение на Лоренцо, който щеше да го сметне за забавно, и Джулиън, който щеше да бъде съсипан.

След като се прибраха в Париж, Джулиън нежно попита жена си какво я измъчва.

— Няма нищо — сви рамене Ивон. — Просто се отегчих.

Но когато тази нощ се опита да я люби, тя се възпротиви.

— Какво има? — продължи да настоява той. Миналата нощ беше толкова ентусиазирана, а сега изведнъж се държеше така хладно. Настроенията й непрекъснато се меняха, ала това му харесваше. Дори понякога повече се възбуждаше, когато тя се дърпаше. Точно по същия начин реагира Джулиън и при сегашния й отказ, но този път Ивон не играеше.

— Престани. Уморена съм… Имам главоболие. — Никога по-рано не беше използувала това извинение, ала все още беше нервирана от инцидента предишната нощ, когато Сара сипеше заплахи, сякаш светът е неин, а Филип се разсополиви пред нея като хилаво хлапе. Толкова се разгневи, че после му шибна един шамар, което пък така го възбуди, та се любиха отново. Останаха в конюшните до шест часа сутринта. Сега бе уморена, а и ядосана, че всички те толкова се влияят от майка си. — Остави ме на мира — повтори му тя. Не бяха нищо повече от мамини синчета, а и тази снобка, сестра им. Е добре, никой от тях не я одобряваше. Ама на нея не й пукаше. Нали получаваше това, което искаше. А сега може би щеше да получи и повече, ако Филип удържеше на думата си и дойдеше от Лондон да я види. Все още можеше да използува предишното си студио на Ив Сен Луи или щяха да отидат в хотела му, а можеха да се любят дори тук, в леглото на Джулиън, стига да поискаше, независимо от приказките на онази стара кучка. Точно в момента обаче не бе в настроение за никой от тях, най-малко пък за съпруга си.

— Желая те сега… — Джулиън започна да я възбужда, самият той възбуден от отказа. Усещаше нещо чуждо, нещо животинско във въздуха, като че ли някакъв хищник се беше приближил до него. Сякаш инстинктивно подушваше нечия чужда миризма, попила в нея, и я желаеше сега, за да може да си я възвърне. — Какво има? — продължи да пита той, като се мъчеше да я възбуди със сръчните си пръсти, ала този път тя го държеше настрана, което рядко й се случваше.

— Забравих да си изпия хапчето днес — промърмори Ивон. Докато се отъркваше в нея, Джулиън дрезгаво й прошепна:

— Вземи го по-късно. — Но всъщност тя беше пропуснала и предишния ден и сега й се искаше да се пази няколко дни. Абортите, които беше правила досега, й стигаха за цял живот, а последното нещо, което би пожелала, бе да има хлапета. Нито от Джулиън, нито от който и да е друг. А когато след време той започне да я притиска за деца, смяташе скришом, без много приказки, да отиде на гинеколог, който да върже маточните й тръби. Това щеше да улесни нещата, но точно сега те не бяха никак розови. — Зарежи хапчето — продължи да си играе той с нея, а след малко я обърна по гръб, за да я съзерцава, и както бе станало с брат му предишната нощ, в него се надигна изгарящо желание. Винаги се случваше така с мъжете около нея, още откакто навърши дванадесет години и започна да се учи какво точно желаят. Знаеше какво иска Джулиън в момента, но тя не искаше да му го даде. Предпочиташе да го измъчва. Лежеше с разтворени крака и широко отворени очи и ако се приближеше до нея, имаше чувството, че щеше да го удари. Ала той вече не можеше да бъде възпрян. Беше го провокирала прекалено силно като му отказваше, а лежеше до него гола и прелъстителна, с разтворени крака, с тяло, което го зовеше, докато тя самата се правеше на уморена и апатична.

Облада я бързо и мощно, дори бе изненадана от силата му, докато потръпваше от удоволствие, след което изръмжа на собствената си глупост. Винаги беше постъпвала така в подобни случаи, но този път страшно се ядоса.

— По дяволите! — процеди Ивон, като се извърна с гръб към него.

— Какво има пак? — Погледна я обидено, държането й беше доста странно.

— Казах ти, че не искам да го правим. Ами ако забременея?

— Е и? — погледна я той развеселен. — Ще си имаме бебе.

— Не, няма — просъска му тя. — Прекалено съм млада. Не искам бебе сега. Току-що се оженихме. — Не беше готова да му каже колко много ненавиждаше самата мисъл за това, още повече, като знаеше голямото му желание да имат деца.

— Добре, добре. Иди си вземи топла вана или студен душ, направи си промивка или си изпий хапчето. Съжалявам. — Но докато я целуваше, никак не му личеше. Едва ли нещо би го зарадвало повече от нейната бременност.

Три седмици по-късно, когато един ден се прибра ненадейно, Джулиън я завари да повръща над тоалетната чиния.

— Милото ми бебче — каза той, помагайки й да си легне. — От храна ли е или някакъв грип? — Никога не беше я виждал в такова окаяно състояние. Тя го погледна с пълни с омраза очи. Знаеше много добре какво й е. Случваше й се за седми път. През последните дванадесет години беше направила шест аборта, този щеше да е следващият. Започваше да й се гади от първия миг, от първия час, така че веднага разбираше, както беше разбрала и този път.

— Нищо ми няма — настоя Ивон. — Добре съм. — Но на него му беше неприятно да я остави така и да се върне в офиса. Вечерта й приготви супа, ала тя повърна и нея. Тъй като на следващата сутрин не изглеждаше по-добре, Джулиън се прибра по-рано, без да я предупреди, за да се погрижи за нея. Тя обаче не беше вкъщи, затова, когато телефонът иззвъня, той вдигна слушалката. Обаждаха се от кабинета на лекаря й, за да потвърдят аборта й на следващата сутрин.

— Да потвърдите какво? — изкрещя Джулиън в слушалката. — Анулирайте го! Тя няма да дойде. — След това позвъни в офиса, отмени всичките си срещи за следобеда и зачака жена си.

Ивон се прибра към четири часа, без изобщо да е подготвена да посрещне гнева му.

— Обади се докторът ти — обясни той и тя го стрелна с очи, като се зачуди дали беше научил. Това трая само миг, след това разбра не само, че знае, но и какво е отношението му по въпроса. Беше позеленял от ярост. — Защо не си ми казала, че си бременна?

— Защото е много рано… още не сме готови за това. — Погледна го, като се питаше дали щеше да й повярва. — Докторът смята, че е прекалено скоро след аборта, който Клаус ме принуди да направя.

Почти се беше хванал на въдицата, когато изведнъж си спомни.

— Но това е било миналата година.

— Още не съм се възстановила напълно — започна да плаче тя. — Искам нашето бебе, Джулиън, ала не точно сега.

— Невинаги сме в състояние да избираме момента. Това са неща… Трябва просто да го приемем. Не искам да правиш аборт.

— Но аз искам — погледна го Ивон упорито. Нямаше да му позволи да я предума. Още повече, моментът изобщо не беше подходящ да забременява. Филип щеше да дойде да я види и не й се щеше да бъде с корем тогава, нито пък по-късно. Искаше да се освободи от това нещо в тялото си незабавно или най-късно утре.

— Няма да ти позволя да го направиш.

Спориха цяла нощ. На другия ден той си остана вкъщи от страх, че тя все пак ще отиде при лекаря. Когато разбра, че намеренията му са напълно сериозни, Ивон се озлоби. Бореше се за живота си, поне както тя го разбираше, и буквално го преряза със следващите си думи:

— Чуй ме, по дяволите, ще се отърва от това дете, независимо от желанията ти… то вероятно дори не е от теб. — Това му дойде като гръм от ясно небе, като нож в сърцето. Отдръпна се от нея, сякаш беше стреляла по него, без да е в състояние да повярва на ушите си.

— Искаш да ми кажеш, че може да е от някой друг? — Гледаше я с ужас и изумление.

— Възможно е — заяви тя безизразно и равнодушно.

— Имаш ли нещо против да попитам от кого е тогава? Да не би онова гръцко лайно пак да те е наобикаляло? — Преди сватбата го беше зърнал на два пъти и знаеше, че Ивон го намира много секси.

Изведнъж всичко това й заприлича на някаква гротескна шега. Неговото бебе фактически можеше да бъде следващият херцог Уитфийлд, не синът на втория син, а наследникът на Негова светлост, херцог Уитфийлд. При тази мисъл избухна в неудържим смях. Не можеше да се спре, като в истерия. Тогава, извън себе си от гняв, той я зашлеви.

— Какво ти става? Какви си ги надробила?

Но Джулиън вече не я интересуваше, ясно й беше, че го е загубила в момента, в който отказа да роди бебето. Нямаше какво повече да вземе от него. Играта приключи. Време беше да се съсредоточи върху Филип.

— Фактически — ухили му се тя злобно — спах с брат ти. Бебето вероятно е от него, така че няма нужда повече да се тревожиш за това. — Джулиън се облещи насреща й ужасен и съсипан. Седна на леглото и започна едновременно да плаче и да се смее, а Ивон го наблюдаваше студено.

— Това наистина е много смешно — избърса си очите той. Беше спрял да се смее.

— Нали? И майка ти смята така. — Реши да му каже всичко. Не й пукаше. Никога не беше го обичала. За известно време й беше добре с него, но сега и двамата знаеха, че с брака им е свършено. — Завари ни в конюшните на замъка. Чукахме се. — Джулиън се сви пред думата, която употреби, и пред картината, която изплува в съзнанието му.

— Майка ми знае за това? — погледна я потресен. — Кой още? Жената на Филип?

— Не зная — сви рамене Ивон. — Предполагам, че ще трябва да й кажем, след като ще имам дете от него. — Измъчваше го нарочно, тъй като не възнамеряваше да ражда, чието и да е дете, освен, разбира се, ако Филип се съгласеше да се разведе със Сесили и да се ожени за нея. Тогава евентуално би могла да склони да роди детето.

Джулиън я погледна съкрушено.

— Брат ми си направи операция още преди години, тъй като жена му не искаше да имат повече деца — промълвя той безизразно. — Не ти ли го спомена? Защо ли да си прави труда? — Джулиън знаеше точно кога е заченала, беше сигурен, че детето е от него. Станало беше в нощта, когато тя беше забравила да си изпие хапчето, а той я насили да правят любов. Изведнъж някаква нова мисъл го осени, в миг я погледна с гняв и омраза. — Не мога да си обясня как е възможно да ми причиняваш това, нито пък защо го правиш. Аз никога не бих постъпил така с теб. — Не би я наранил, защото беше благороден човек. — Но сега ще ти кажа нещо, в което те съветвам да повярваш. Ако си се омъжила за мен заради парите ми, няма да получиш и цент, освен ако не родиш бебето. Ако го махнеш, ще се погрижа никога да не получиш нищо както от мен, така и от семейството ми. И не се заблуждавай, че брат ми ще ти помогне! Детето, което носиш, е плът, живот… и е мое. Аз си го искам. След това си свободна. Ако решиш, можеш да отидеш при Филип. Той никога няма да се ожени за теб. Липсва му куражът да напусне жена си. Но ти ще можеш да правиш каквото си поискаш, а аз ще ти гарантирам прилична издръжка. Може би дори щедра. Ала ако убиеш детето ми, край, свършено е с тебе, Ивон. Няма да получиш и пукната пара от мен. Не се шегувам.

— Заплашваш ли ме? — Погледна го с такава омраза, че му се стори невероятно изобщо някога да е вярвал в любовта й.

— Да, заплашвам те. Знай, че ако не родиш детето, че ако го загубиш дори случайно, няма да ти дам нищо. Запази го, роди го и ми го дай — след това ще получиш развод от мен и издръжка… с чест… Разбрахме ли се?

— Трябва да си помисля. — Тогава той прекоси стаята и пристъпи към нея, като за първи път през живота си изпитваше яростна злоба към жена, сграбчи я за дългата руса коса и я дръпна.

— Мисли бързо, но ако убиеш бебето ми, кълна се, ще те убия.

След това я блъсна назад и излезе от къщи. Часове наред пи и плака, а когато се прибра, беше толкова пиян, че смътно си спомняше причината за разнебитеното си състояние. На сутринта Ивон му каза, че приема условията и ще роди бебето. Но първо искала да се уреди въпросът с издръжката. Джулиън й обеща да се свърже с адвокатите веднага щом отиде в офиса си! Подчерта й обаче, че иска тя да остане да живее при него — би могла да се премести в гостната, — да се грижи добре за себе си, както и да му даде възможност да присъствува на раждането.

Ивон го изгледа злобно и с груб, враждебен тон, който не оставяше никакво съмнение по отношение на чувствата й към него и към бебето, каза:

— Мразя те.

Всеки миг от бременността й беше омразен. Филип я посещаваше през първите няколко месеца, но след Коледа стана вече много неудобно. Беше престанала да го привлича, а и ситуацията бе доста объркана. Не че имаше нещо против Джулиън да знае мотивите за идванията му, дори би му било приятно. Но майка му също знаеше и никак не му се искаше да налети на нея. Обеща на Ивон, че ще отидат някъде на почивка през юни, когато роди. След всичко това Джулиън й стана още по-противен. Според нея той беше съсипал живота й, бе й отнел всичко, към което се стремеше. Желаеше Филип повече от всичко на света, искаше да бъде неговата херцогиня. Беше й казал, че евентуално може да напусне жена си, ала точно сега моментът не бил подходящ, тъй като майка й не била добре и тя била много разстроена, пък и с това бебе… Повтаряше й да бъде търпелива и спокойна, но само като чуеше това, Ивон изпадаше в страшна истерия и беснееше по адрес на Джулиън. Тогава започна да се обажда на Филип всеки ден, взе да го възбужда по телефона и да го измъчва, независимо къде се намираше, я офиса си или у дома, и то в най-неподходящите възможни моменти, като му припомняше неща, които бяха правили, и така изведнъж той отново започна да копнее за нея, да гори и тръпне от желания, да се гърчи болезнено. Вече едва издържаше. Ивон отново го бе накарала да полудее по нея и сега чакането до юни не й се струваше толкова болезнено. Говореха по телефона всеки ден, обикновено по няколко пъти и винаги на еротични теми — тя му казваше какво ще е, когато заминат след раждането. Точно, което Филип искаше от нея, и той стигаше до полуда.

Двамата с Джулиън почти не си говореха. Беше се изнесла в друга стая и изглеждаше толкова зле, колкото се чувствуваше. През първите шест месеца повръщаше често, което се възобнови към края на бременността. Според Джулиън състоянието й поне донякъде се дължеше на яда и злобата й. Той забелязваше нейните непрестанни обаждания на сметката си за телефона, но не казваше нищо. Нямаше представа как ще се развият нещата между тях и се правеше, че не го интересува, ала не беше така. Преживяваше всичко невероятно болезнено. Единственото, което крепеше духа му беше бебето, което тя се бе съгласила да му даде. Не беше поискала нито настойничество, нито посещение, нямаше абсолютно никакви претенции към това дете. То щеше да бъде само на Джулиън. За един милион долара. Плащаш или губиш. Той прие да вложи. Но след раждането на бебето.

Проведе един-единствен разговор с майка си ако не за друго, поне да й обясни защо му се налага да продаде част от акциите си във фирмата. За да плати на Ивон, трябваше да изразходва всичките си спестявания, ала знаеше, че си струва.

— Съжалявам, че се забърках в тази каша — извини се Джулиън на Сара един ден, а тя му отвърна, че той не й дължи никакви извинения или обяснения.

— Ти си този, който страда от всичко това. Аз мога само дълбоко да съжалявам, че се случи — каза му тя.

— И аз… но поне ще получа бебето. — Усмихна й се печално и се върна към студената война в апартамента си. Вече беше наел дойка за детето, беше отделил и обзавел една от стаите, а Изабел му обеща да дойде от Рим да помага. Той нямаше представа как да се грижи за бебето, ала беше готов да се учи. Ивон му беше заявила, че след болницата се прибира директно в своя апартамент. Тогава условията за сделката щяха да бъдат вече изпълнени, а банковата й сметка щеше да е набъбнала с един милион.

Бебето нямаше да се роди преди май, но в края на април тя започна да си стяга багажа, сякаш едва щеше да дочака мига да си тръгне.

Джулиън смаяно я наблюдаваше.

— Нищо ли не изпитваш към това дете? — тъжно я попита той, без да споменава себе си, макар че отдавна му беше известен отговорът на този въпрос. Тя се интересуваше единствено от Филип.

— А трябва ли? Та аз дори не съм го виждала. — Не притежаваше никакъв майчин инстинкт, нямаше никакви угризения спрямо него. Кроеше само как да продължи връзката си с Филип. Беше й казал, че е направил резервации в Палма де Майорка за първата седмица на юни. Нямаше значение къде ще бъдат, стига само да е с него. Щеше да се погрижи да получи онова, към което се стремеше.

На първи май телефонът в офиса на Джулиън иззвъня. Лейди Уитфийлд току-що се беше регистрирала в клиниката в Ньой, същата, в която беше роден и той, за разлика от по-напористите си брат и сестра, които баща им беше акуширал в замъка.

Еманюел му предложи да отиде с него, ала той поклати отрицателно глава и забърза към колата. Половин час по-късно беше вече в болницата и крачеше нагоре-надолу по коридора в очакване да го отведат в родилното. За момент се уплаши, че Ивон няма да позволи. Но след минута се появи сестрата, подаде му един зелен памучен костюм и нещо подобно на шапка за баня, показа му къде да се преоблече, след което го поведе към отделението, където между контракциите Ивон му хвърли поглед, изпълнен с нескрита омраза.

— Съжалявам. — Веднага изпита съчувствие към нея и се опита да я стисне за ръката, ала тя я отдръпна рязко и впи пръсти в стола. Контракциите бяха ужасни, но сестрата го успокои, че нещата се развиват добре и доста интензивно, като за първо бебе. — Надявам се да мине бързо — прошепна той на Ивон, като не знаеше какво друго да й каже.

— Мразя те — просъска тя през стиснатите си зъби, като си повтаряше, че ще получи един милион долара за това и че си струва труда. И все пак беше дяволски начин за трупане на състояние.

Само че контракциите намаляха за известно време, при което й биха инжекция и нещата се проточиха. Джулиън седеше нервно и се питаше дали всичко е наред. Струваше му се странно да седи тук до тази жена, която вече не обичаше и която със сигурност го мразеше, и заедно да очакват раждането на бебето им. Изглеждаше съвсем нереално и той съжали, че въпреки всичко не беше взел някого със себе си. Изведнъж се почувствува страшно самотен.

В крайна сметка контракциите отново набраха сила и Джулиън не можеше да не признае, че изпитва голямо съжаление, виждаше му се ужасно. Природата не се интересуваше от нейното безразличие към детето или от това, че не искаше да го задържи, и я караше да си плати цената. Мята се и се напъва дълго и мъчително и в един момент дори забрави за омразата си към Джулиън и му позволи да й помогне.

Той я държеше за раменете и за ръцете, а всички останали я окуражаваха чак до тъмно, докато най-после се чу тъничък, протяжен писък и едно намръщено малко личице се показа в ръцете на доктора. Очите на Ивон се напълниха със сълзи, когато го погледна, и за миг на устните й се появи усмивка, после извърна глава настрани. Лекарят подаде бебето на Джулиън, който плачеше открито, без стеснение. Той притисна малкото личице до своето и щом чу гласа му, бебето млъкна.

— Божичко, колко е хубав! — възкликна Джулиън с благоговение и нежно го поднесе към Ивон, но тя само поклати глава и се извърна. Не искаше да го гледа. Позволиха на бащата да отнесе сина си в стаята, където той го съзерцава в продължение на часове, докато върнаха Ивон. Тя го попита дали ще си тръгва, защото щяла да се обажда на Филип. После каза на сестрата да остави бебето при другите бебета и повече да не й го носи. След това обърна поглед към мъжа, чийто син току-що бе родила и който все още й беше съпруг, ала лицето й бе равнодушно.

— Е, вече можем да си кажем сбогом — каза тя тихо, но нито подаде ръка, нито остави място за надежда. И Джулиън изпита болка и за двамата въпреки радостта, че имаше син. Беше ден, наситен с емоции и както я гледаше, отново се разплака.

— Съжалявам, че нещата се развиха по този начин — рече той тъжно. — Бебето е чудесно, нали…

— Предполагам — сви рамене тя.

— Ще се грижа добре за него — прошепна, приближи се до нея и я целуна по бузата. Беше се измъчила толкова заради него, а ето че сега го напускаше. Сърцето му се късаше. Но не и сърцето на Ивон. Очите й бяха сухи и зли.

Преди да го изпроводи, тя го погледна и сухо каза:

— Благодаря за парите. — Това бе всичко, което всъщност бе представлявал за нея. Джулиън си тръгна и я остави да живее живота си както намери за добре.

Ивон напусна болницата на другия ден. Парите бяха преведени в банковата й сметка още сутринта. Верен на думата си, Джулиън й плати един милион долара за детето, което му бе родила. Джулиън се прибра у дома с бебето и с дойката. Кръсти го Максимилиан. Макс. Името много му подхождаше. Същия следобед Сара и Ксавие пристигнаха, за да го видят, а Изабел долетя от Рим вечерта и прекара часове наред с бебето в прегръдките си, седнала в люлеещия се стол. В своя кратък живот то вече беше загубило майка си, но си беше спечелило любящо семейство, което го очакваше с радост. Любувайки му се, Изабел си мислеше, че сърцето й ще се пръсне от копнеж.

— Щастливец — прошепна тя на брат си, докато двамата седяха и наблюдаваха спящия Макс.

— Съвсем не бях на това мнение преди шест месеца — отвърна й той, — но сега съм сигурен, че е така. Заслужаваше си.

Тази нощ, докато лежеше буден в леглото, Джулиън се питаше как ли се чувствува Ивон, къде е отишла и дали съжалява, макар че не вярваше в това. После се замисли за сина си и за щастието, което все пак не го беше забравило.