Даниел Стийл
Скъпоценности (14)

14

След този случай Сара се виждаше с Йоахим почти всеки ден, макар и без предварителна уговорка. Просто той вече знаеше наизуст програмата й и уж случайно се присъединяваше към нея по време на разходките й. С всеки изминал ден се движеха все по-бавно, като понякога ходеха до реката, а друг път до чифлика. И малко по малко той започваше да я опознава. Опита се да се сближи и с Филип, ала детето беше затворено и срамежливо, каквито бяха и неговите синове на тази възраст. Беше невероятно внимателен към момченцето, за голямо неудоволствие на Еманюел, която не одобряваше никой и нищо германско.

Но Сара виждаше, че Йоахим е свестен човек. Просто тя имаше много по-голям светски и житейски опит от Еманюел, макар че германците й бяха точно толкова симпатични, колкото и на момичето. Понякога Йоахим успяваше да я разсмее, но друг път оставаше мълчалива и той разбираше, че мисли за съпруга си.

Даваше си сметка, че това беше трудно време за нея. Рожденият й ден дойде и си отиде, без да получи нито ред от Уилям или от родителите си. Беше откъсната от всички хора, които обичаше — баща, майка, сестра, съпруг. Единственото, което имаше, беше синът й и нероденото бебе, което Уилям й беше оставил.

За рождения й ден Йоахим й подари една книга. Тя му беше особено скъпа по време на следването в Оксфорд, а и сега беше една от малкото лични вещи, които бе донесъл със себе си. Това бе малка стихосбирка на Рупърт Брук и тя много я хареса.

Но рожденият й ден не беше щастлив за нея. Сърцето й бе натежало от лошите новини за войната, а при вестта за бомбардировките над Англия болезнено се сви. На петнадесети август беше извършено първото нападение над Лондон и при мисълта за всички познати и приятели там, за роднините на Уилям и за… децата направо се поболя. Йоахим я беше предупредил, че това ще се случи, но тя не го очакваше толкова скоро, а и въобще нямаше представа, че ще се окаже толкова разрушително. Лондон беше направо сринат със земята.

— Нали ви казах, че тук сте на по-сигурно място, Сара. Особено сега. — Гласът му беше любезен и той вежливо й помогна да прескочи една канавка край пътя. След малко поседнаха на една голяма скала. Знаеше, че е по-добре да не й говори за войната, а за други неща, които не биха я разстроили.

Разказа й за пътуванията до Швейцария през детството си и за многобройните лудории на брат си. Колкото и странно да беше, още в началото му беше направила впечатление голямата прилика между брат му и нейния син. Филип точно прохождаше, имаше големи сини очи и златисти къдрици и когато беше с майка си или с Еманюел, те просто не можеха да го удържат.

— Защо не сте се оженили отново? — попита го Сара един следобед, докато седяха и си почиваха. Бебето беше слязло толкова ниско, че тя едва се движеше, но разходките с него й бяха приятни и не искаше да се лишава от тях. Разговорите й носеха и някакво успокоение и неусетно бе започнала да разчита на присъствието му.

— Защото нито веднъж не се влюбих — призна Йоахим с усмивка и му се прииска да добави „докато не се запознах с вас“, ала, разбира се, не го направи. — Зная, че не е хубаво да го казвам, но вече не съм сигурен, че изобщо някога съм бил влюбен и в жена си. Бяхме много млади, а и се познавахме от деца. Струва ми се, че това просто… се очакваше от нас — поясни той и тя се усмихна. Чувствуваше се много непринудено с него, не усещаше нужда да крие тайните си.

— Аз също не обичах първия си съпруг. — Признанието й го смая. В нея имаше неща, които продължаваха да го изненадват.

— Били сте омъжена и преди? — Изглеждаше искрено изненадан.

— Около една година. За човек, когото познавах от малка, точно както вие и жена ви. Беше ужасно. Въобще не биваше да се женим. Когато се развеждахме, изпитвах такъв срам, че се крих от света в продължение на цяла година. Тогава родителите ми ме доведоха на екскурзия в Европа, където се запознахме с Уилям. — Звучи, сякаш е било много просто, помисли си тя. Но навремето не й се струваше така. Беше направо болезнено. — Имаше период, когато нещата никак не бяха розови, ала с Уилям… — Очите й грейнаха само при споменаването на името му. — С него всичко е съвсем различно…

— Сигурно е изключителен човек — тъжно отбеляза Йоахим.

— О, да. А пък аз съм голяма щастливка.

— Той също е щастливец. — При тези думи й подаде ръка да стане и продължиха към фермата, а после се върнаха обратно. Но на следващия ден тя не беше в състояние да измине този път и затова поседяха тихо в парка. Видя му се по-мълчалива, по-замислена и по-носталгично настроена от обикновено. На другия ден обаче отново приличаше на себе си и настоя да отидат чак до рекичката.

— Знаете ли, понякога ме карате да се притеснявам — каза й той, докато крачеха един до друг. Този следобед походката й беше възвърнала пъргавината си, а тя самата — чувството си за хумор.

— Защо? — погледна го Сара заинтригувано. Видя й се доста невероятно командуващият окупационните войски в района да се тревожи за нея, но добре разбираше, че вече са приятели. Той беше сериозен, внимателен и възпитан човек и определено й допадаше.

— Занимавате се с прекалено много неща, поемате голям товар на крехките си плещи. — По това време вече знаеше каква част от замъка беше възстановила сама и това продължаваше да го удивлява. Един ден тя лично го разведе из някои от стаите и той не можа да се начуди на точността и професионализма, с които бе извършила всичко. След това му беше показала и конюшнята.

— Не мисля, че бих ви разрешил да правите това, ако бяхте моя съпруга — твърдо каза Йоахим и тя се разсмя.

— Значи съм постъпила добре, като съм се омъжила за Уилям.

Той й се усмихна, изпълнен със завист към Уилям и все пак щастлив, че я познава. Този ден дълго стояха и разговаряха на вратата. Сякаш на нея не й се искаше да го пусне да си ходи и за първи път, преди да си влезе вътре, тя докосна ръката му и му благодари.

Жестът й го стресна и той пламна целият, макар да се престори, че не обръща внимание.

— За какво?

— За това, че отделяте време да се разхождате с мен и… да разговаряме. — Беше започнала да отдава голямо значение на общуването си с него.

— Аз съм този, който очаква с нетърпение мига, когато ще се видим… може би много повече от вас — меко отбеляза Йоахим, а Сара отклони поглед, тъй като не знаеше какво да каже. — Вероятно всеки от нас е посвоему доволен от присъствието на другия — продължи той нежно. — Един вид късмет… или висше предопределение. Тази война щеше да е още по-тежка за мен, ако вие не бяхте тук, Сара. — Всъщност не беше се чувствувал толкова щастлив от години и единственото, което го плашеше, беше фактът, че я обича и че някой ден ще му се наложи да се раздели с нея. Тя ще се върне при съпруга си, без дори да подозира за неговите чувства и за това, какво е означавала за него. — Аз благодаря — каза й той, обзет от желание да я погали по лицето, косата, ръцете… но не беше нито толкова безразсъден, нито толкова нагъл, колкото войниците си.

— В такъв случай ще се видим утре — сърдечно му се усмихна Сара.

Следобеда на другия ден той напразно я чака и доста се разтревожи, когато тя не дойде. Питаше се дали нещо не й е прилошало и остана да я чака почти до мрак, преди да се отправи към къщичката на пазача. Там всички прозорци светеха и той забеляза Еманюел, която шеташе из кухнята. Почука на прозореца и тя намръщена се показа на вратата с Филип на ръце, който бе готов да се разплаче.

— Да не би Нейна светлост да е болна? — запита Йоахим на френски, а Еманюел само поклати отрицателно глава. Поколеба се за миг, но явно реши да му каже. Знаеше, че независимо от нейното лично мнение за този немец и всичките му сънародници Сара го харесваше. Тя обаче не хранеше кой знае какви симпатии към него, ала не беше нейна работа да задава въпроси. Все пак помежду им съществуваше някакво странно чувство на взаимно уважение.

— Тя ражда. — В очите й имаше нещо особено, някаква едва доловима искрица страх, която той повече усети, отколкото видя, което му припомни думите на Сара за първото й раждане.

— Нормално ли върви? — попита Йоахим, като потърси отговора в очите на момичето. Еманюел се поколеба отново, след което кимна и той въздъхна с облекчение, тъй като всичките им медицински сестри и двамата лекари бяха заминали на конференция в Париж. Понеже в момента нямаха сериозни случаи, само санитарите бяха останали да наглеждат ранените. — Сигурна ли сте, че всичко е наред? — настоя Йоахим.

— Разбира се, че съм сигурна — сопна му се тя. — Нали присъствувах и предишния път.

Тогава той я помоли да поздрави Сара от негово име и си тръгна, като си мислеше за нея, за болките й и за бебето, което щеше да се роди. Прииска му се това да беше негово бебе.

Прибра се в кабинета си, някогашния кабинет на Уилям, и остана дълго там. Извади снимката, която беше намерил. Сара се смееше на нещо, което някой й говореше. Бяха в Уитфийлд и тя стоеше до Уилям. Бяха хубава двойка. Той прибра снимката и си наля чаша бренди. Точно я беше изпил, когато влезе един от дежурните.

— Търсят ви, господин офицер. — Беше единадесет часът и той вече смяташе да си ляга, но все пак излезе и с изненада видя Еманюел на прага.

— Да не би нещо да не е наред? — попита, като веднага се притесни за Сара, а момичето започна да кърши ръце и припряно да му обяснява:

— Пак не върви добре. Бебето просто не иска да излезе. Миналия път… господин херцогът свърши всичко. Той й викаше непрекъснато… това отне часове наред… аз пък бутах бебето надолу и накрая той сам го измъкна навън… — Йоахим започна да се укорява, че не беше задържал лекарите. Знаеше, че първия път раждането е било трудно и въпреки това въобще не му мина такава мисъл, когато ги изпрати в Париж. Грабна куртката си и тръгна с Еманюел. Никога не беше израждал бебе, но и нямаше кой да им помогне. Знаеше, че в града не бяха останали никакви лекари. Просто нямаше кого да повика на помощ.

Когато стигнаха къщичката, всички лампи продължаваха да светят. Той се втурна нагоре по стълбите, като взимаше стъпалата по две наведнъж. Забеляза малкия Филип, който спеше дълбоко в стаята точно до нейната. Щом видя Сара, Йоахим веднага разбра какво е имало предвид момичето. Тя се мяташе в леглото, очевидно разкъсвана от ужасни болки, а малката французойка му каза, че е започнало още сутринта. Това означаваше, че продължава вече шестнадесет часа.

— Сара — нежно я повика той, сядайки на единствения стол в стаята. — Аз съм, Йоахим. Извинявай, че точно аз идвам, но просто няма кой друг — извини се вежливо, а тя само кимна. Изглежда, нямаше нищо против присъствието му. Когато започнаха контракциите, Сара се протегна и го сграбчи за ръката, но тъй като болката не затихна, тя започна да ридае.

— Ужасно е… много по-лошо от преди… не мога… Уилям…

— Разбира се, че можеш. А и аз съм тук, за да ти помогна. — Гласът му звучеше необикновено спокойно. Еманюел излезе, за да донесе още кърпи. — Бебето започна ли въобще да излиза? — попита я той, като я наблюдаваше.

— Мисля, че не е… Аз… — И отново се вкопчи в ръката му. — Боже господи… извинявай, аз… Йоахим! Не ме оставяй! — За първи път произнасяше името му, макар че той често беше изричал нейното. Тогава му се прииска да я вземе в прегръдките си и да й каже колко много я обича.

— Сара, моля те… трябва да ми помогнеш и… всичко ще бъде наред. — Йоахим обясни на момичето как да се справя с краката й, а той притисна надолу раменете й, за да не се надига и когато започнат болките, по-лесно да се напъва и изтласква бебето. Отначало Сара взе да се бори с него, но той й говореше кротко и спокойно, явно знаеше какво прави. След около час-час и нещо главата на бебето се показа. И макар че Сара кървеше, не можеше и сравнение да става с предишния път. Очевидно и сега бебето беше едро и пак щеше да се наложи много време да го израждат. Но Йоахим беше решил да остане и да помага, докато е необходимо. Най-после почти на зазоряване главичката на бебето излезе. Показа се малко, сбръчкано личице, ала за разлика от Филип това бебе не си пое въздух и стаята се изпълни с тишина. Еманюел вдигна очи към Йоахим, като се питаше какво ли означава това. Той огледа детето и бързо се обърна към Сара:

— Сара, трябва да тласкаш бебето навън — каза напрегнато, като се взираше в леко посинялото личице. — Хайде, Сара, сега… давай — нареди й Йоахим повече като войник, отколкото като лекар или съпруг. Заповядваше й да събере сили, като сега той направи онова, което Еманюел бе направила миналия път, а именно започна да я натиска силно по корема, за да й помогне. Така малко по малко бебето започна да излиза, докато накрая се измъкна цялото и остана да лежи безжизнено между краката й. Сара погледна надолу и проплака от мъка.

— Мъртво е! Божичко, господи, бебето ми е мъртво! — зарида тя, а той го взе на ръце, макар че още беше свързано с майката. Беше момиченце, но в него нямаше живот и Йоахим започна да масажира гръбчето и да го потупва. Плесна го по петичките, разтърси го силно, обърна го с главата надолу и изведнъж, докато правеше това, от устата на бебето буквално изхвърча огромна тапа слуз, то пое въздух и нададе първия си писък, след което продължи възможно най-гръмогласно. Целият опръскан в кръв, Йоахим плачеше наравно със Сара и Еманюел от облекчение и преклонение пред красотата на живота. След това сряза пъпната връв и с нежна усмивка връчи бебето на майка му. Едва ли щеше да обича Сара повече, дори ако той беше бащата на това дете.

— Ето я дъщеричката — каза и внимателно положи до нея увитото в чисто одеяло момиченце. След това отиде да си измие ръцете и, доколкото можеше, да позачисти петната по ризата си. Само след минути отново беше до леглото на Сара. Без да се опитва да удържи сълзите си, тя взе ръката му в своята и я целуна.

— Йоахим, ти я спаси. — Очите им се срещнаха и останаха така един дълъг миг. Той се почувствува безкрайно щастлив, че бе имал възможността да сподели с нея радостта от появата на живота.

— Не, не аз — възрази Йоахим. — Аз направих само това, което беше по силите ми. Бог реши така. Той разполага. — И премести поглед към успокоеното вече бебе с толкова розово и кръгло личице, сякаш изваяно. Красиво малко момиченце, което, с изключение на лекия рус мъх по главицата, беше пълно копие на Сара. — Хубавица е.

— Нали?

— Как ще я кръстиш?

— Елизабет Анабел Уитфийлд. — Така бяха решили с Уилям още преди време и сега й се видя, че името чудесно подхожда на безгрижно спящото бебче.

Йоахим дойде да я посети отново в късния следобед. Гушейки се плътно до майка си, Филип, сякаш омагьосан, не откъсваше очи от бебето.

Йоахим донесе цветя, голямо парче шоколадова торта, пакет захар и още един скъпоценен килограм кафе. Сара седеше в леглото и изглеждаше учудващо добре след всичко, което преживя. Но този път й беше по-лесно от първия, а и бебето се беше оказало „само четири“ килограма, както съобщи Еманюел, което ги разсмя. Раждането, което за малко да се превърне в трагедия, завърши с щастлив край благодарение на Йоахим. Дори Еманюел беше започнала да се отнася любезно с него. Когато момичето излезе, Сара го погледна и разбра, че каквото и да им се случи по-нататък в живота, тя винаги ще му е благодарна и никога няма да забрави, че той бе спасил бебето й.

— Никога няма да забравя какво направи за мен — прошепна Сара, докато Йоахим я държеше за ръката. Тази сутрин между тях се беше появило нещо, което несъмнено ги свързваше.

— Нали ти казах. Божията десница я докосна.

— Но ти дойде… А аз бях толкова уплашена. — Сълзи изпълниха очите й, когато си спомни. Нямаше да го преживее, ако бебето беше умряло. Ала той го спаси.

— И аз се уплаших — призна й Йоахим. — Имахме голям късмет. — При тези думи й се усмихна — Много странно, но тя прилича малко на сестра ми.

— Също и на моята — позасмя се Сара.

Пиха чай, след което той извади бутилката шампанско, донесена специално за случая, и вдигна тост за здраве и дълъг живот на лейди Елизабет Анабел Уитфийлд.

След известно време Йоахим стана да си ходи.

— Трябва да поспиш — заяви той и без да каже нищо повече, се наведе да я целуне по челото. Устните му леко докоснаха косата й, при което за миг той притвори очи. — Спи, скъпа — прошепна, но преди още да е излязъл от стаята, тя се унесе в дълбок сън. Бе чула думите смътно, някак отдалеч, ала вече сънуваше Уилям.