Даниел Стийл
Скъпоценности (11)

11

Веднага щом се прибраха в Лондон, Уилям настоя Сара да посети личния му доктор на улица Харли, който потвърди предположението й. Беше влязла във втория месец и той й каза, че бебето ще се роди вероятно в края на август или началото на септември. Освен това й препоръча да бъде внимателна през първите няколко месеца заради аборта първия път. Иначе според него бе в отлично състояние и когато Уилям дойде да я вземе, го поздрави с очаквания наследник. Очевидно херцогът бе много доволен от себе си и от Сара и те с радост споделиха новината с майка му по време на посещението им за уикенда.

— Скъпи деца, но това е чудесно! — Тя беше направо във възторг и се държа така, сякаш след Дева Мария с Исус никой не беше успял да постигне такова нещо. — Искам да ви обърна внимание, че на вас ви трябваха само тридесет дни за нещо, което отне тридесет години на мен и бащата на Уилям. Поздравявам ви за скоростта и късмета. Какви умни деца сте само! — Тя вдигна наздравица в тяхна чест и те щастливо се засмяха. Очевидно старата херцогиня също беше много доволна от тях и отново сподели със Сара, че раждането на Уилям било и до ден-днешен най-щастливият миг в живота й. И тя като доктора я предупреди да не се претоварва, за да не навреди на себе си или на бебето.

— Но аз се чувствувам отлично! — И наистина се чувствуваше неочаквано добре, а и лекарят им беше позволил да се любят „в границите на разумното“, намеквайки, че не е необходимо да се катерят по полилея или да се опитват да поставят олимпийски рекорди, нещо, което Сара побърза да предаде на Уилям. Той ужасно се беше уплашил, че сексът, в каквато и да е форма, би навредил или на нея, или на бебето.

— Честна дума, нищо няма да ни стане. Докторът така каза.

— А той откъде знае?

— Та нали е доктор — успокои го тя.

— Може би не е достатъчно добър. Може би трябва да се консултираш с някой друг.

— Уилям, та той е бил лекар на майка ти още преди ти да се родиш.

— Точно затова. Много е стар. Трябва да отидем при някой по-млад.

Всъщност той така се беше притеснил, че намери специалист гинеколог, и Сара, само за да му угоди, отиде на преглед и при него. Той й каза абсолютно същите неща, както и любезният, възрастен лорд Олторп, когото тя многократно предпочиташе. Вторият месец на бременността й течеше без никакви проблеми.

— Едно нещо искам да знам — кога ще се върнем в Европа? — запита го тя, след като бяха изкарали един месец в Лондон. Умираше от желание да започнат работата по новия си дом.

— Сериозно ли говориш? — Уилям беше ужасен. — Искаш да заминем сега? Не предпочиташ ли да изчакаш раждането на бебето?

— Разбира се, че не. Защо да стоим със скръстени ръце всичките тези месеци, след като можем да започнем работа още сега? За бога, скъпи, аз не съм болна. Бременна съм.

— Зная. Но ако се случи нещо? — Изглеждаше много разтревожен и му се искаше да не е толкова упорита. Ала дори старият лорд Олторп се съгласи, че няма сериозна причина да си стои у дома, стига да не се преуморява или да вдига прекалено тежко, и според него плановете им за Франция бяха чудесни.

— За нея ще бъде най-добре да се чувствува ангажирана — увери ги той, след което им предложи да изчакат до март, та да е минал третият. Това беше единственият компромис, който Сара прие. Щеше да остане в Лондон до март и нито ден повече. Изгаряше от желание да започнат реконструкцията на замъка.

Уилям я заведе в Уитфийлд и се опита там да я отклони от намеренията й, а майка му непрекъснато му повтаряше да й каже, че трябва да е много внимателна.

— Мамо, опитвам се да го направя, но тя не иска и да чуе — сподели той най-накрая в момент на отчаяние.

— Та тя самата е все още дете. Не може да разбере, че трябва да се пази. Не би искала да загуби бебето, нали? — Но Сара вече бе научила този урок, и то по най-болезнения начин. Затова се пазеше много повече, отколкото Уилям предполагаше — подремваше или сядаше да си почине, вдигнала крака веднага щом усетеше умора. Нямаше никакво намерение да загуби това бебе. Ала не мислеше и да мързелува. Затова продължи да настоява да се върнат във Франция, докато накрая той се предаде. Към средата на март тя почти го бе заплашила, че ще тръгне без него.

Пътуваха до Париж с кралската яхта, тъй като лорд Маунтбатън потегли по същото време на посещение при херцог Уиндзор и се съгласи — като специална привилегия — да ги вземе със себе си. „Дики“, както Уилям, а и повечето от приятелите му го наричаха, беше много приятен мъж и Сара го забавлява през цялото време, разказвайки му за замъка и за предстоящата работа по него.

— Уилям, стари приятелю, изглежда задълженията ти по реконструкцията са вече строго фиксирани. — Но той също смяташе, че това би било от полза и за двама им. Очевидно бяха силно влюбени един в друг и много въодушевени от проекта.

Уилям се беше обадил в регистрацията на „Риц“ да им наемат кола и беше успял да открие един малък хотел на два-три часа път от Париж и недалеч от порутения замък. Наеха последния етаж от хотелчето, като планираха да живеят там докато замъкът стане отново обитаем, нещо, за което и двамата бяха наясно, че няма да е скоро.

— Знаеш ли, това може да ни отнеме години — промърмори той, когато отново посетиха имението.

Следващите две седмици прекара в набиране на работници. Накрая нае доста хора и започнаха работа. На първо време свалиха всички капаци, решетки и дъски от прозорците и вратите, за да видят какво има вътре. Очакваха ги многобройни изненади, някои — приятни, други — не чак дотам. Централната дневна беше прекрасно помещение, освен това откриха още три салона с красива дървена ламперия, потъмняла позлата по някои от корнизите, мраморни камини и запазен под. На места обаче дървото бе разядено от плесен и дългогодишна влага, както и от плъхове, които се бяха промъквали през преградните дъски и бяха наяли тук-таме красивите орнаменти.

Имаше огромна и много приятна трапезария, серия от по-малки стаи, изключителна библиотека, облицована цялата в дърво, и пищно преддверие, характерно за всеки английски замък, както и кухня, толкова древна, но веднага напомни на Сара за някои от музеите, които беше посетила с родителите си предишната година. Намериха прибори, които със сигурност не бяха употребявани поне двеста години, и Сара грижливо ги събра с намерението да ги запази. Освен това много внимателно прибраха двете карети, които бяха открили в плевнята още при първото си посещение.

След беглия оглед на първия етаж Уилям предпазливо се отправи към втория. Твърдо забрани на Сара да го придружи, тъй като се страхуваше, че стълбите могат да рухнат. За негова изненада обаче те се оказаха много стабилни и чак тогава той позволи на жена си да се качи горе и да види какво беше открил там. Имаше поне дузина просторни и слънчеви стаи, и те с прекрасна ламперия и красиво оформени прозорци, както и чудесна дневна с мраморна камина, разположена точно над централния вход, с изглед към онова, което някога е било градини. Изведнъж, както обикаляше от стая в стая, Сара се сети, че не беше видяла тоалетни и бани. Разбира се, засмя се тя сама на себе си, няма и да има. Едно време хората са се къпели в дървени корита в собствените си стаи, а вместо тоалетни са ползували гърнета.

Очакваше ги много работа, но очевидно нямаше да е напразно. Дори Уилям гореше вече от нетърпение. Направи чертежи за работниците, изработи часови график и от ранна утрин до късна вечер ръководеше цялата дейност. Сара беше винаги край него — почистваше подовете и ламперията, възстановяваше позлатата, лъскаше месинга и бронза до блясък, боядисваше. Докато работеха по централната сграда, Уилям нае няколко млади момчета, които да се заемат с къщата на пазача, така че двамата със Сара да могат евентуално да се нанесат в нея, за да бъдат през цялото време на работната площадка и да наблюдават реализацията на грандиозния им проект.

Къщата на пазача беше доста малка. Имаше тясна дневна, още по-тясна спалня и в съседство с нея голяма и уютна кухня. На горния етаж се намираха две просторни и слънчеви спални. Помещенията отговаряха напълно на нуждите им за момента, дори можеха да настанят и прислужница на долния етаж, ако Сара почувствуваше, че се налага. Разполагаха със собствена спалня, както и със стая за очакваното бебе.

Бъдещата майка вече го усещаше и всеки път, когато то помръднеше, тя се усмихваше, сигурна, че ще е момче и ще бъде копие на Уилям. От време на време му го казваше, а той й отговаряше, че няма нищо против да бъде и момиче.

— В крайна сметка не е като да осигуряваме наследник за трона, нали? — дразнеше я Уилям, но все пак съществуваше титлата, а и Уитфийлд заедно с прилежащите му земи.

Напоследък обаче Уитфийлд, та дори и новият замък бяха изместени на заден план в мислите им. През март Хитлер пак надигна хищната си глава. Вече беше „налапал“ Чехословакия, заявявайки открито, че тя повече не съществува като отделна единица. Така че всъщност той бе погълнал и десет милиона души, които не бяха германци. Не преглътнал още тази плячка, обърна поглед към Полша и започна да я заплашва. Седмица по-късно приключи Гражданската война в Испания, като взе повече от един милион жертви и разруши изцяло икономиката на страната.

Но април беше още по-зловещ. По примера на германския си приятел Мусолини завзе Албания, а английското и френското правителство започнаха да негодуват и предложиха на Гърция и Румъния помощта си в случай на нужда. Седмици преди това бяха предложили същото и на Полша, като този път обещаха да се намесят, ако Хитлер ги застраши.

През май Хитлер и Мусолини подписаха договор, с който двете страни се задължаваха да действуват съвместно при обявяване на война, а Франция, Англия и Русия ту прекратяваха, ту подновяваха преговорите помежду си и, общо взето, бяха стигнали доникъде. Беше тежка пролет за света и това живо интересуваше семейство Уитфийлд, докато междувременно напредваха с работата по замъка Мьоз, а Сара постоянно мислеше и за бебето. Беше вече в шестия месец и макар Уилям да не й го казваше, смяташе, че е станала огромна. Но тъй като и двамата бяха високи, логично беше и детето им да е едро. Нощем в леглото го усещаше как мърда в нея, дори и как рита, колчем боязливо докоснеше корема й.

— Не те ли боли? — Беше като омагьосан от това тайнство на живота, което чувствуваше вътре в нея, от наедряващите й форми и от бебето, което скоро щеше да се появи като плод на любовта им.

Чудото на всичко това продължаваше да го поразява. От време на време все още се любеха, но той се страхуваше да не я нарани, а и тя проявяваше все по-малък интерес. По цял ден двамата работеха в замъка и вечер си лягаха напълно изтощени. Сутрин работниците идваха в шест часа и започваха да чукат и тряскат.

Към края на юни вече можеха да напуснат хотела и да се преместят в къщичката на пазача, което много ги зарадва. Заживяха на собствената си земя, а и цялото имение започваше да придобива цивилизован вид. Уилям доведе цяла армия градинари от Париж, които да подрязват, изкореняват и засаждат, с една дума, да превърнат джунглата в градина. Паркът им отне повече време, но през август и за него вече имаше надежда. А и ремонтът на къщата вървеше направо с невероятни темпове. Уилям вече смяташе, че ще могат да се нанесат към края на месеца, точно навреме за раждането на бебето. Наблягаше най-много на техните стаи, така че Сара да се чувствува по-комфортно. А работата по останалата част от къщата щеше да продължи, след като се преместят. Трябваха им години, за да приключат всичко до най-малката подробност, но иначе бяха успели да се справят с неимоверно много неща за забележително кратко време.

Джордж и Белинда ги посетиха през юли и останаха направо изумени от работата, която бяха свършили. Джейн и Питър също ги навестиха, ала това гостуване беше прекалено кратко за двете сестри. Джейн беше луда по Уилям и страшно въодушевена от мисълта за бебето. Обеща да дойде пак след раждането, за да го види, макар че тя самата беше бременна и състоянието й едва ли би й позволило да пътува до Европа. Родителите им, както спомена на Сара, също имали желание да им погостуват, но баща им не се чувствувал особено добре, макар че Джейн тутакси я увери, че нямало нищо сериозно. Освен това били адски заети с възстановяването на Саутхамптън. Майка им обаче имала твърдото намерение да дойде през есента, когато се роди бебето.

Първите дни след заминаването на Питър и Джейн Сара се почувствува много самотна и побърза да се потопи отново в работа за повдигане на духа. Работеше като луда по завършването на собствената си стая, особени усилия обаче полагаше за прекрасната стая в съседство, която си беше нарекла за бебето.

— Как върви? — попита я Уилям един следобед, поднасяйки й филия хляб с малко сирене и димяща чаша кафе. Беше както винаги изключително внимателен — към семейството й, към нея самата, въобще към всички. И заради това Сара все повече и по-дълбоко го обикваше.

— Справям се — гордо отговори тя. Търпеливо и внимателно лъскаше някакви месингови орнаменти и под сръчните й пръсти те ставаха по-красиви от онези, които бяха видели във Версай.

— Много си добра — с нежна усмивка изказа той възхищението си. — При други обстоятелства щях лично да те наема — продължи, докато се навеждаше да я целуне. — Как се чувствуваш?

— Отлично. — Болките в гърба направо я разкъсваха, но не би му казала за нищо на света. Обожаваше работата, която вършеше, пък и нямаше вечно да е бременна. Само още три-четири седмици. Бяха се спрели на една спретната и чиста малка болница в Шомон, където да роди. Лекарят беше приветлив и спокоен човек и тя го посещаваше на няколко седмици. Според него нещата се развиваха добре, но я предупреди, че вероятно ще роди много едро бебе.

— Какво ще рече това? — попита го тя уж небрежно. Напоследък бе започнала леко да се поизнервя във връзка с раждането, ала не искаше да плаши Уилям с тревогите си, струваха й се глупави и излишни.

— Ами цезарово сечение — не скри докторът. — Понякога е доста неприятно, но е много по-сигурно за майката и за детето, особено ако е по-едричко, каквото по всяка вероятност ще бъде вашето.

— Ще мога ли да имам още деца след това?

Той се поколеба за миг, след което поклати глава, убеден, че трябва да й каже истината:

— Не, няма да можете.

— Тогава не искам цезарово сечение.

— В такъв случай трябва да се движите много — разхождайте се, правете гимнастика, плувайте, ако има река наблизо. Всичко това ще ви помогне при раждането, госпожо херцогиньо. — Той винаги й се покланяше вежливо, когато тя си тръгваше, и въпреки предупреждението за тежко раждане Сара го харесваше. На Уилям не спомена нищо за големината на бебето, нито пък за опасността от цезарово сечение. Беше твърдо уверена, че иска да има още деца. И беше готова на всичко, за да избегне риска.

Оставаха още седмица-две до раждането, когато Германия и Русия сключиха пакт за ненападение, при което Франция и Великобритания попаднаха в изолация с единствената възможност за потенциално съюзничество, тъй като Хитлер вече имаше договор с Италия, а Испания беше почти напълно разрушена и не можеше да бъде полезна никому.

— Положението става много сериозно, нали? — тихо попита Сара една нощ. Наскоро се бяха нанесли в замъка и независимо от многобройните дреболии за доизкусуряване на Сара й се струваше, че никога досега не беше виждала нещо толкова красиво. Уилям изпитваше абсолютно същите чувства в момента, в който я погледнеше.

— Да, никак не е розово. Вероятно ще трябва по някое време да се върна в Англия, дори само за да проверя какво е настроението на улица Даунинг 10^[1]. — Ала никак не му се искаше да я тревожи с това. — Може би заедно ще можем да отидем за няколко дни, след като се появи бебето. — И без това искаха да го покажат на майка му, така че Сара нямаше нищо против това предложение.

— Трудно ми е да повярвам, че ще влезем във война, имам предвид Англия. — Вече се смяташе англичанка, макар че след сватбата беше запазила американското си поданство, пък и не виждаше причина да го променя. Единственото й желание бе светът да се поуспокои, поне докато се родеше бебето й. Не искаше да я терзаят мисли за война в момент, в който се опитваше да свие тихо гнездо за детето. — Уилям, нали няма да заминеш, ако нещо се случи? — Тя го погледна паникьосана, като прехвърляше всички възможности в ума си.

— Няма да замина, преди да се роди бебето. Това мога да ти обещая.

— А после? — Очите й се разшириха от ужас.

— Само ако избухне война. А сега престани да се тревожиш. Никак не е здравословно в твоето състояние. Никъде няма да вървя, като не броим ходенето до болницата с тебе, така че не ставай глупава.

Тази нощ, докато лежеше до него в новата им спалня, усети леки болки, но на сутринта отново се чувствуваше добре. Глупаво бе да мисли за евентуална война и точно сега да се кахъри, не биваше да се изнервя заради бебето, каза си тя, когато ставаше на сутринта.

Но на първи септември, докато забиваше пирони в един шкаф, за да го прикове към пода в едно от малките помещения на горния етаж, които един ден можеха да станат чудесни детски стаи, Сара чу долу тревожни викове и тропот на крака. Помисли си, че може някой да се е наранил и забърза към кухнята с желанието да помогне. Там завари всички, наострили уши пред радиоапарата.

Германия току-що бе нападнала Полша — по суша и по въздух. Уилям, както и останалите мъже в замъка, беше тук и слушаше информационния бюлетин. После се започна спор дали Франция щеше да се намеси, за да опита да спаси Полша. Неколцина мислеха, че би трябвало да го направи, но повечето изобщо не се интересуваха. Имаха си достатъчно грижи у дома. Някои смятаха, че Хитлер трябва да бъде спрян, преди да е станало прекалено късно, а Сара, скована от ужас, не откъсваше очи от Уилям и другите.

— Какво значи това?

— Нищо добро — честно й отговори Уилям. — Ще изчакаме и ще видим. — Току-що бяха завършили покрива, прозорците и подовете бяха готови, инсталацията на баните свързана, но оставаха още множество дребни неща. Все пак бяха приключили с къртовската работа, имаха покрив и убежище, точно навреме за бебето. Ала сега целият свят кипеше от напрежение и вече нямаше сигурно и защитено място и това положение трудно можеше да бъде променено. — Сега от тебе се иска да не мислиш за нищо — настоя Уилям. Беше забелязал, че от два дни спи много неспокойно, и предполагаше, че моментът наближава. Искаше му се да не бъде обременена с тревоги и грижи, когато настъпи. Съществуваше реална заплаха Хитлер да не се задоволи с Полша. Рано или късно Великобритания трябваше да предприеме някакви стъпки, за да го възпре. Уилям знаеше това, но не го сподели със Сара.

Тази вечер седнаха мълчаливо да похапнат в кухнята. Както обикновено, мислите й се насочиха към сериозните неща, ала Уилям се опита да я разсее. Не биваше да обсъждат новините, тя трябваше да мисли за нещо приятно. Помъчи се да задържи вниманието й далеч от международната политика, като я заприказва за къщата, но не му се удаваше лесно.

— Как искаш да постъпим с трапезарията? Да възстановим оригиналната ламперия, или да я подменим с плоскостите, които открихме в конюшните?

— Не зная — неопределено му отговори Сара, като се опитваше да се съсредоточи върху въпросите му. — Ти как мислиш?

— Ами според мен плоскостите ще й придадат някак по-свеж вид. Ламперията в библиотеката ни е напълно достатъчна.

— И на мен така ми се струва. — Ровеше из чинията си и очевидно не беше гладна. Уилям се зачуди дали не й се повдига, но се въздържа да я попита. Изглеждаше доста уморена тази вечер и много разтревожена. Впрочем и той, както и всички наоколо, се чувствуваше по същия начин.

— А кухнята? — Бяха разкрили оригиналната каменна зидария от преди четиристотин години, която много му беше харесала. — На мен ми допада така, но ти може би искаш нещо по-модерно?

— Знаеш ли, въобще не ме интересува. — Изведнъж тя го погледна отчаяно. — Просто сърцето ми се свива, щом си помисля за всички тези нещастни хорица в Полша.

— Сега не бива да мислиш за това, Сара. — Нежно я погали той.

— Защо?

— Защото не е хубаво нито за теб, нито за бебето — строго й отвърна Уилям, а тя стана от масата и се разплака, след което започна да крачи из стаята. С наближаването на термина й, все по-често изпадаше в подобни състояния.

— А какво би казал на жените в Полша, които също като мен са бременни? Те не биха могли да сменят темата просто ей така.

— Да, това наистина е ужасно — съгласи се той. — Но точно сега, точно в този момент не бихме могли с нищо да променим положението им.

— Защо не, по дяволите? Защо? Защо онзи маниак върши всичко това? — изрече тя на един дъх, след което седна отново, за да си поеме въздух, а и да потисне пронизалата я болка.

— Сара, престани. Недей да се разстройваш. — Накара я да се качи горе и да си легне, но тя и в леглото продължи да плаче. — Не можеш да поемеш на плещите си всички болки на света.

— Тук не става дума нито за моите плещи, нито за света, ами за твоя син — усмихна му се Сара през сълзи, като си мислеше колко го обича. Беше винаги така добър с нея, работеше неуморно от сутрин до вечер в замъка, и то само защото тя беше обикнала това място. Разбира се, постепенно и той го заобича, което също много я трогваше.

— Мислиш ли, че това малко чудовище все пак ще излезе някой ден? — попита Сара уморено, докато Уилям й разтриваше гърба. Трябваше да се върне долу и да разчисти остатъците от вечерята, но не му се искаше да я остави сама, докато не се успокои, а усещаше, че скоро няма да стане.

— Разбира се, някой ден. Засега спазва графика много точно. Какво ти беше казал лорд Олторп? Първи септември? Значи днес. От утре ще започнем да му пишем закъснение.

— Толкова е едро. — Тревожеше се дали ще има сили да го роди. Последните няколко седмици беше станала направо огромна. А и добре помнеше думите на местния лекар, който й каза, че бебето е прекалено едро.

— Ще излезе. Когато се почувствуваш готова за това. — Уилям се наведе и нежно я целуна по устните. — Почини си малко. А аз ще ти донеса чаша чай. — Но когато се върна с димяща чаша ментов чай, тя вече спеше дълбоко, както беше легнала с дрехите, и той не се реши да я разбуди.

На сутринта Сара стреснато отвори очи и с изненада откри, че е спала непробудно през цялата нощ, ала в същия миг усети да я пронизва остра болка, от която всъщност се бе и събудила. Но понеже и друг път беше имала такива болки, които отзвучаваха след малко, тя не й обърна особено внимание. За първи път от дълго време насам усещаше необикновен прилив на сили, пък и си беше набелязала доста неща, които трябваше да свърши в детската стая. Цял ден усилено работи там, забравяйки тревогите си, и дори отказа да слезе за обяд, когато Уилям я повика. Принуди се да й занесе храната горе, при което й се скара, че се трепе прекалено много. Но когато го погледна и се засмя, той облекчено си отдъхна, тъй като не бе изглеждала толкова добре и радостна от седмици наред.

— Поне знаем със сигурност, че няма да загубя това бебе. — Тя се потупа по огромния корем, при което то я ритна здраво, после отхапа парче от франзелата и малко ябълка и продължи работата си. Дори дрешките на бебето и пеленките му вече бяха подредени в чекмеджетата. В края на деня със задоволство отбеляза, че е свършила всичко, което си беше наумила, и стаята изглеждаше чудесно. Беше цялата украсена с бяла дантела и блестящи копринени панделки. Имаше старинно плетено кошче, красиво гардеробче, както и една ракла, която бе открила в къщата и която лично бе изтъркала и освежила. Подът, с цвят на горски мед, беше застлан с тънък килим. Стаята беше пълна с любов и топлина и единственото, което липсваше, беше самото бебе. Долу слезе чак за вечеря и набързо сервира за двамата по малко салата, макарони и студено пиле. Затопли супа, наряза хляб и тогава повика Уилям. Сипа му чаша вино, но тя се въздържа. Вече не можеше да пие, получаваше ужасно сърцебиене.

— Свършила си чудесна работа. — Беше ходил в детската стая и бе просто поразен от огромната й енергия, не я беше виждал толкова жизнена от седмици. След вечеря тя дори му предложи да се поразходят из градината. — Не мислиш ли, че трябва да си почиваш? — Тревожеше се за нея, струваше му се, че прекалява. Въпреки че беше само на двадесет и три години, предстоеше й изпитание, за което беше чувал, че не е никак леко.

— Защо? Бебето може да се появи след седмици. Започвам да си мисля, че това състояние ще продължи вечно.

— Наистина, държиш се точно така. Добре ли си? — Втренчено се вгледа в нея и всичко му се стори наред. Очите й бяха ясни и бляскави, бузите й розовееха, а тя непрекъснато се смееше и закачаше с него.

— Добре съм, Уилям. Честна дума.

Тази вечер разговаряха за родителите й, за Джейн, за майка му, както и за къщата на Лонг Айлънд. Родителите й също бяха свършили много работа по нея и баща й беше казал, че до следващото лято вече ще е добила нормален вид. Доста време им отне, но и щетите бяха големи. Чарлс продължаваше да им липсва, макар че си бяха назначили нов иконом. Някакъв японец заедно със съпругата му.

Докато се разхождаха, Уилям усети, че е изпълнена с доста носталгия. Тук-таме бяха поникнали малки храсти, все още нежни и крехки, и цялата градина изглеждаше някак изпълнена с надежда и обещание за нов живот, точно както и Сара.

Когато най-накрая се прибраха, тя с удоволствие легна да си почине. Почете книга, след което стана, протегна се и се изправи до прозореца, загледана в лунната нощ. Новият им дом беше прекрасен и Сара го обичаше до най-малкото пиронче. Това беше мечтата на нейния живот.

— Благодаря ти за всичко, Уилям — каза тя все още с гръб към него, а той я наблюдаваше от леглото и с умиление си мислеше колко е сладка в това си състояние. Бе толкова млада и така огромна. Когато се приближи до леглото, Сара с недоумение се загледа в пода, след което вдигна очи към тавана. — По дяволите, тук ужасно тече отнякъде, изглежда, се е спукала някоя тръба. — Не можа да открие точно откъде, но на пода имаше цяла локва вода.

Той намръщено стана и взе да изучава тавана.

— Нищо не виждам. Сигурна ли си?

Тя посочи локвата и Уилям внимателно заоглежда пода наоколо, след което впери очи в Сара. Беше разбрал каква е работата преди нея.

— Мисля, че при тебе има спукани тръби, любов моя — меко отбеляза той, без да е съвсем наясно как би могъл да й помогне.

— Моля!? — изгледа го Сара с възмущение, докато той носеше кърпи от банята, в каквато бяха превърнали съседната стая, и изведнъж разбра. Изтекли й бяха водите.

— Мислиш ли, че е това? — Пак се огледа наоколо, докато Уилям попиваше с кърпите, и усети, че цялата й нощница е мокра. Да, той бе прав — това бяха околоплодните й води.

— Ще повикам доктора — каза Уилям и се изправи.

— Мисля, че не е необходимо. Той ми обясни, че може да мине цял ден, преди да започне сериозната част.

— Въпреки това ще се почувствувам по-добре, ако му се обадя. — А в действителност се почувствува много по-зле, след като позвъни в болницата в Шомон. Професор Винокор, както се обръщаха към лекарите във Франция, заминал с трима свои колеги за Варшава. За да бъдат на разположение и да помагат, с каквото могат. Освен това през нощта избухнал страхотен пожар в съседното селце и всички сестри били там. Колкото до лекари, тъй да се каже, такива вече нямало. В момента страдали от ужасен недостиг на хора и последното, с което биха могли да се занимават, било едно нищо и никакво раждане, дори да ставало дума за госпожа херцогинята. За първи път титлата му не правеше абсолютно никакво впечатление. „Не е толкова трудно да се изроди едно бебе“, му казаха оттам. Посъветваха го да повика някоя жена от съседните ферми или някого от хотела, тъй като те просто нямали възможност да помогнат в момента. Той дори не знаеше какво да каже на Сара, докато бавно се качваше обратно по стълбите. Призляваше му при мисълта, че не се върнаха в Англия, или поне да бяха отишли в Париж. Сега вече беше много късно за това. Веднъж беше израждал кученца, ала със сигурност нямаше и най-малка представа как става това при хората, както впрочем и Сара. Ако не се смяташе спонтанният аборт, тя беше по-неосведомена и от него, но дори и тогава й бяха поставили пълна упойка. Той не разполагаше с нищо, с което да облекчи болките й или пък евентуално да помогне за излизането на бебето. И изведнъж се сети какво му беше казала Сара, а именно, че понякога минава цял ден, преди да започне същинската част. Ще може да я закара в Париж. Само два часа и половина път ги деляха оттам и това наистина бе идеалното решение, заключи Уилям и забърза нагоре. Но когато влезе в спалнята, лицето й го потресе. Контракциите бяха започнали с неподозирана сила.

— Сара — изтича той до леглото, където тя сякаш се бореше за глътка въздух между разкъсващите я болезнени пристъпи. — Доктора го няма. Ще имаш ли сили да те откарам в Париж? — Ала ужасена от предложението му, тя впери очи в него.

— Не бих могла… Не зная какво стана… Но не мога да помръдна. Те просто не спират… и са толкова ужасни.

— Веднага се връщам — потупа я по ръката и се втурна надолу. Реши да последва съвета на жената от болницата. Обади се в хотела и попита дали някой би могъл с нещо да му помогне. Момичето, което вдигна телефона, беше дъщерята на собственика, едва седемнадесетгодишно и ужасно срамежливо, затова надали щеше да му бъде от някаква полза. Отговори му, че всички, включително и родителите й, са отишли да помагат в опожареното село.

— Разбирам. Но ако някой се върне, някоя жена, която мисли, че би могла да помогне, изпратете я в замъка. Жена ми започна да ражда. — След тези думи тръшна слушалката и се втурна обратно при Сара, която лежеше на леглото, потънала в пот, стенеше и едва си поемаше дъх.

— Всичко е наред, скъпа. Двамата с теб ще се справим. — Отиде да си измие ръцете и се върна с цял куп чисти пешкири, като буквално я огради с тях. Сложи на челото й студена кърпа и тя понечи да му благодари, но болките й бяха толкова силни, че не можа да продума. Уилям несъзнателно погледна часовника си, беше почти полунощ. — Е, тази нощ ще си имаме бебе. — Помъчи се думите му да прозвучат весело, като междувременно държеше ръката й, а тя храбро се бореше с болката. Нямаше никаква представа как може да й помогне, а всеки път, когато някой особено болезнен пристъп я разтърсваше, тя го молеше да направи нещо. — Опитай се да събереш сили, скъпа. Мисли си, че това е нещо, чрез което при нас ще дойде бебето ни.

— Толкова е ужасно… Уилям… Накарай го да спре… Направи нещо! — стенеше Сара, а той безпомощно седеше до нея, искаше да й помогне, ала не знаеше как. А и се съмняваше, че изобщо някой би могъл да го стори. Беше като смазана от ужасните болки. И спонтанният аборт не бе лек, но не можеше да става и дума за сравнение. Това беше по-лошо от най-кошмарните й представи за раждане. — За бога, Уилям… ох… Чувствувам го… идва. — Той изпита облекчение, че става толкова скоро. Дано поне целият този ужас да трае по-кратко. Така Сара ще се отърве от мъките. Започна да се моли всичко да свърши час по-скоро.

— Може ли да погледна? — колебливо я попита и тя кимна. Той разтвори краката й по-широко, сякаш да направи място за бебето, и успя да види главичката му, макар съвсем малка част, цялата покрита с кръв и руса косица. Разкритието беше около пет сантиметра и му се стори, че бебето всеки момент ще излезе. Силно развълнуван, той й извика: — Виждам го, скъпа. Излиза. Хайде, напъни се… Давай още малко, за да се измъкне… — Той продължи да я насърчава и видя, че от думите му има резултат. За момент бебето сякаш се поизмъкваше, след което отново се прибираше навътре. Приличаше на бавен танц и за известно време нямаше никакъв напредък. Но накрая онази част от главата, която се виждаше, изведнъж някак порасна пред очите му, макар и съвсем лекичко. Той опря свитите й крака в гърдите си, за да й даде възможност да се напъва още по-силно, ала бебето не помръдваше, а Сара само отчаяно крещеше при всяка контракция, спомняйки си думите на доктора, който я беше предупредил, че бебето може да се окаже прекалено едро за нормално раждане.

— Сара, опитай се да се напънеш малко по-силно? — молеше я Уилям. Бебето сякаш се беше заклещило. Стоеше си така едва ли не от часове. Вече минаваше четири часът, а раждането бе започнало малко след полунощ. Нямаше почти никаква пауза между контракциите, Сара едва успяваше да си поеме дъх и отново започваше да се напъва. Уилям усещаше, че тя вече изпада в паника и губи контрол над себе си. Затова сграбчи пак краката й и твърдо заговори: — Давай сега… хайде пак… давай… точно така… още! Сара! По-силно, по-силно! — Направо й викаше, съжаляваше за това, ала разбираше, че друг начин няма. Бебето не беше излязло достатъчно, за да може да го подхване и издърпа. Докато й крещеше, видя как главичката се показа още малко. Постепенно напредваха, но вече минаваше шест часът. Слънцето изгряваше, а те все още не бяха свършили.

Сара продължи да се напъва, но към осем бе загубила много кръв. Беше мъртвешки бледа, а бебето си стоеше ни напред, ни назад. Тогава той дочу някакво раздвижване долу и извика напосоки. Сара едва се държеше да не изпадне в безсъзнание, а силите й почти я бяха напуснали. Уилям чу бързи стъпки по стълбите и само след миг в стаята влезе Еманюел, момичето от хотела, с широко отворени очи, облечено в евтина памучна рокля и престилка.

— Дойдох да видя дали мога с нещо да помогна на госпожа херцогинята. — Но Уилям вече се страхуваше, че госпожа херцогинята умира, а бебе изобщо няма да има. Кървеше доста, макар че това не беше кръвоизлив, бебето не помръдваше, а и тя вече нямаше сила да се напъва при контракциите. Просто лежеше отпусната и стенания накъсваха виковете й. Ако не направеха нещо веднага, щеше да загуби и нея, и бебето. Девет часа продължаваха тези жестоки мъки, а раждането все още не бе приключило.

— Ела бързо и ми помогни — насърчи той момичето и то се приближи до леглото без колебание. — Била ли си някога на раждане? — попита, без да откъсва очи от Сара. Лицето й беше придобило сивкав оттенък, а устните започваха да посиняват. Вече подбелваше очи. Уилям обаче продължаваше да й говори, като се опитваше да я накара да го чуе:

— Сара, чуй ме, трябва да се напънеш, трябва да го направиш, и то колкото се може по-силно. Чуй ме, Сара! Давай! Сега! — Вече беше започнал да усеща настъпването на контракциите, като държеше ръката си на корема й.

Тогава отново се обърна към момичето от хотела:

— Знаеш ли какво трябва да се прави?

— Не — призна Еманюел. — Виждала съм как става само при животни. — Имаше силен френски акцент, но английският й беше добър. — Мисля, че сега трябва да го избутаме вместо нея или… или… — Не искаше да му каже, че е възможно жена му да умре, ала и за двамата това беше напълно ясно.

— Зная. Искам ти да избуташ бебето колкото се може по-силно надолу, към мен. Ще започнеш, щом ти кажа… — Сложи ръка, за да долови следващата контракция, и когато усети, че настъпва, бързо даде знак на момичето и започна отново да вика на Сара. Този път бебето се придвижи повече, отколкото през последните няколко часа. Еманюел натискаше с всички сили, дори се уплаши да не убие херцогинята, но знаеше, че друг начин няма. Уилям също натискаше и избутваше, като се опитваше да подхване бебето и да го изтегли, преди да загубят както него, така и майката.

— Излиза ли? — попита Еманюел и той кимна с глава. Сара отвори очи, изглежда съзнаваше, че са край нея, но това трая само миг, после отново потъна в морето от болка.

— Хайде, скъпа. Напъни се отново. Опитай да ни помогнеш този път — каза й той тихичко, като се бореше със сълзите си при всеки неин вик. Еманюел отправи безмълвна молитва и бавно… много бавно… главата на бебето се измъкна навън и то нададе дълъг писък. Сара се размърда, когато го чу, и се огледа, сякаш не разбираше какво става.

— Какво беше това? — с отпаднал глас попита тя, като впери очи в Уилям.

— Нашето бебе. — Сълзи се стичаха по бузите му, а Сара изпадна в паника, като усети, че болките започват отново и тя трябва отново да се напъва. Оставаше им да освободят рамената, но този път Уилям помагаше. Майката и бебето плачеха, а потта на бащата се смесваше със сълзите му. Сара просто не беше в състояние да им помага повече. Беше останала без сили, а бебето беше прекалено едро. Докторът от Шомон излезе прав. Тя изобщо не трябваше да се опитва да роди това дете по нормален път, ала сега вече беше късно. Беше почти родено и трябваше най-после да го освободят от майка му.

— Сара! Давай отново! — крещеше й Уилям, а Еманюел натискаше толкова силно корема й, че сякаш щеше да го пробие. Бебето отново напредна и Уилям успя да измъкне едната му ръчичка, другата обаче не излизаше. Тогава той си спомни как преди години беше израждал кученца. С едно от тях се случи нещо подобно, майката ужасно страдаше, но той беше успял да ги спаси. Онова кученце беше необикновено едро, точно както неговото бебе.

Затова този път, когато болката започна, той вкара едната си ръка и се помъчи лекичко да обърне бебето под друг ъгъл. Сара подскочи от болка и понечи да се бори с него, за да го отблъсне.

— Дръж я да не става! — каза той на момичето. — Не бива да мърда! Или ще убие бебето. — Еманюел я държеше здраво, а Уилям отново притисна краката й надолу и продължи да се опитва да освободи бебето. Изведнъж със странен звук и другата ръка изскочи навън. Само след миг Уилям измъкна цялото бебе. Беше момче — красиво и огромно.

Уилям го вдигна високо срещу утринното слънце, за да го огледа в цялата му красота, и чак тогава разбра какво е искала да каже майка му, като говореше за чудо. Това дете бе наистина чудесно.

После внимателно отряза пъпната връв и подаде бебето на Еманюел. Взе мокра кърпа, избърса лицето на Сара и започна да попива кръвта.

Сега вече Еманюел знаеше какво трябва да се прави. Тя нежно постави бебето в малкото гнездо от одеяла на пода и се върна, за да покаже на Уилям.

— Трябва много силно да я натиснем под стомаха, ето така… за да спре да кърви. Чувала съм мама да казва това за жени, които са родили не едно и две деца. — И тя започна да я натиска под стомаха, дори още по-силно от преди, и да мачка корема й като тесто, а Сара стенеше и ги молеше да спрат. Момичето се оказа право. Кървенето намаля и постепенно почти спря, като се изключи онова, което си беше нормално.

Наближаваше пладне и Уилям не можеше да повярва, че са минали дванадесет часа, докато се роди синът им. Дванадесет часа, през които животът на Сара и на бебето висяха на косъм. Тя беше все още мъртвешки бледа, но устните й вече не бяха сини и той й поднесе бебето да го види. Тя се усмихна, ала никакви сили не й бяха останали, за да го поеме. Погледна Уилям с благодарност, инстинктивно разбирайки, че той ги беше спасил.

— Благодаря ти — прошепна Сара, а по бузите й се стичаха сълзи.

Той се наведе да я целуне, след което подаде бебето на Еманюел, която го отнесе долу, за да го изкъпе и да го върне на майка му чисто. Уилям изми Сара, доколкото можа, смени чаршафите, подложи й чисти кърпи и я уви с одеяла. Тя беше прекалено слаба, за да се движи сама, ала погледът й бе изпълнен с благодарност. Най-после отпусна глава на възглавницата и се унесе. За Уилям това беше най-ужасното нещо, което някога беше преживявал, но и най-прекрасното. Усещаше се смазан от собствените си чувства. Когато слезе долу да й направи чаша чай, към който прибави голяма доза бренди, не можа да се сдържи и отпи солидна глътка.

— Много красиво момченце — каза му Еманюел. — И тежи цели пет килограма — съобщи тя смаяно, което всъщност обясняваше всичките страдания на Сара.

— Благодаря ти — погледна я той с признателност. — Без твоята помощ нямаше да мога да ги спася. — Еманюел само се усмихна и двамата се качиха отново при Сара. Тя отпи глътка от чая и се усмихна на бебето. Всичко я болеше, чувствуваше се напълно изтощена, но знаеше, че брендито ще я поободри. Въпреки че беше толкова отпаднала, мисълта за бебето я изпълваше с трепет.

Уилям й каза, че тежи пет килограма, и поиска да й се извини за всичко, което я беше накарал да изстрада и преживее, но така и не успя. Беше потънала в дълбок сън още щом главата й бе докоснала възглавницата. Спа така в продължени на часове, а той остана кротко да бди над съня й на един стол край леглото. Когато привечер се събуди, бе повъзвърнала вида си и помоли Уилям да я отведе до банята. Той беше направо възхитен от женската й издръжливост.

— Ужасно се уплаших за теб — призна й. — Нямах никаква представа, че бебето ще бъде толкова голямо. Пет килограма — та то е направо великан.

— Докторът смяташе, че това е твърде вероятно — каза му тя, но така и не спомена, че не бе поискала цезарово сечение от страх, че няма да има повече деца. Знаеше, че ако Уилям дори само за миг бе заподозрял такова нещо, тутакси щеше да я върне обратно в Лондон. Радваше се, че не беше споделила с него. Радваше се, че се бе проявила като смела, макар и малко неразумна жена. При това положение щеше да има още деца, а и вече имаше един прекрасен син. Бяха решили да го кръстят Филип Едуард, на дядото на Уилям и на нейния баща. Когато го пое за първи път, тя си помисли, че никога не е виждала по-хубаво дете от собствения си син.

Еманюел си тръгна по здрач и докато я изпращаше на вратата, Уилям забеляза някои от работниците да му махат отдалече. Той им махна и се усмихна в отговор, като си мислеше, че го поздравяват за бебето, ала когато се позагледа разбра, че му викат нещо. Отначало не можа да схване какво, но после дочу една дума, която смрази кръвта му. И веднага хукна към тях.

— C’est la guerre, Monsieur le Duc… C’est la guerre…^[2] — Съобщаваха му, че войната е започнала Великобритания и Франция бяха обявили война на Германия този следобед… Току-що му се роди бебе, жена му едва не умря, а той трябва да ги напусне. Остана дълго, заслушан в приказките на хората, съзнавайки ясно, че се налага час по-скоро да замине за Англия. Трябваше незабавно да изпрати телеграма, стига да имаше такава възможност. Ами какво щеше да каже на Сара? Нищо засега. Прекалено изтощена бе за такава вест. Но твърде скоро щеше да се наложи да я чуе. Той в никакъв случай не можеше да остане за дълго тук.

Докато тичаше обратно към стаята, за да провери как са тя и спящото бебе, по бузите му потекоха сълзи. Беше толкова несправедливо… Защо точно сега?

Сара го погледна така, сякаш знаеше, сякаш усещаше нещо.

— Каква беше тази врява навън? — попита с отпаднал глас.

— Някои от работниците дойдоха да те поздравят с раждането на това толкова красиво бебе.

— Колко мило — усмихна се тя и пак задряма.

Той полегна до нея и продължи да я наблюдава, изпълнен със страх от бъдещето.