Даниел Стийл
Скъпоценности (19)

19

Сара се смръщи, разглеждайки с Еманюел новите изделия в кабинета си. Току-що ги бяха докарали от ателието, чиито услуги бе ползувал и Шоме, но Сара не беше съвсем сигурна, че ги харесва.

— Ти какво мислиш?

Еманюел взе една от тежките гривни в ръка. Представляваше розово-златен обръч, инкрустиран с диаманти и рубини.

— Мисля, че са много шик и са изработени чудесно — заяви тя накрая. Самата Еманюел изглеждаше изключително стилна в последно време, с прибраната си на кок червеникава коса и с черния костюм на „Шанел“, който й придаваше изискан вид.

— Ала ще бъдат и невероятно скъпи — каза й Сара откровено. Фактът, че цените при нея са много високи, я тормозеше, но прецизната изработка го налагаше. Следеше зорко да не се претупва работата, отказваше да използува слаби майстори и некачествени камъни. В „Уитфийлдс“ се продава само най-доброто — това беше нейният девиз.

— Не мисля, че ще направи впечатление на някого — отвърна й Еманюел и се усмихна, докато я наблюдаваше как се заклати към огледалото, за да огледа една от гривните. — Хората обичат да плащат за това, което получават при нас. Оценяват качеството, моделите. Харесват старинните изработки, но и вашите много им допадат, госпожо. — След всичко, преживяно заедно, тя продължаваше да се обръща към нея по този начин. Познаваха се добре вече от единадесет години, от деня, когато Еманюел дойде да помогне при раждането на Филип.

— Вероятно имаш право — реши Сара накрая. — Красиви са. Ще им кажа, че ги взимаме.

— Чудесно — възкликна Еманюел.

Цялата сутрин бяха прекарали в обсъждане на различни неща. Това беше последното пътуване на Сара до Париж преди раждането. Беше краят на юни, а бебето се очакваше до две седмици, но този път Уилям нямаше намерение да поема и най-нищожния риск. Беше й казал още преди месеци, че вече е дал последното си представление в ролята на акушерка и че няма да й позволи да му скрои пак някой номер, особено след онова, което бе чул за второто й раждане.

— Но аз искам бебето да се роди тук — отново му беше заявила тя, преди да напуснат замъка. Уилям обаче беше непреклонен.

И така, установиха се в Париж в апартамента, който най-после бяха купили през пролетта. Разполагаха с три чудесни спални, две стаи за прислугата, изискан хол, чудесен кабинет, малък будоар, както и много приятни кухня и трапезария. Сара беше успяла някак да намери време сама да го обзаведе и подреди. От спалнята им се откриваше чудесен изглед към градините на Тюйлери и виещата се зад тях Сена.

Намираше се съвсем близо до „Уитфийлдс“ и до някои от предпочитаните й магазини. Освен това този път бяха взели и Филип при себе си. Той беше бесен, че не е в замъка или някъде другаде, и настояваше, че е много досадно да стои вързан в Париж. Сара му взе частен учител, едно младо момче, което да го развежда из Лувъра, Айфеловата кула, зоологическата градина, когато тя е заета. Последните две седмици, фактически откакто той си беше дошъл, бе принудена да признае пред себе си, че едва се движеше. Бебето сякаш поглъщаше всичките й сили.

Това също много дразнеше Филип. Бяха му съобщили новината през пролетната ваканция, а той ги бе изгледал с изумление и ужас. По-късно Сара го чу да казва на Еманюел, че намира това доста противно.

Двамата с Еманюел бяха много близки и ако имаше нещо, което да му допада, то беше да я посещава в магазина и да разглежда бижутата. Един следобед Сара го остави при Еманюел, за да наобиколи ателиетата. Филип призна, че някои от накитите са много хубави. Тогава Еманюел се опитала му каже, че и бебетата са хубаво нещо, ала той й отговори, че според него бебетата са глупави. Елизабет, разбира се, не била глупава, тъжно отбеляза Филип, но това било друго.

— Ти също не беше глупав — подхвърли му Еманюел, докато си хапваха сладки и пиеха топъл шоколад в кабинета й, след като Сара беше тръгнала по задачите си, преди да отиде в клиниката. — Ти беше едно чудесно малко момченце — тактично продължи тя, искаше й се да го накара да поомекне. Беше станал някак груб и рязък. — Както и сестра ти. — При тези думи нещо прекоси лицето му и Еманюел реши да промени темата. — Може би ще бъде някое малко момиченце.

— Мразя момичетата. — След което допълни: — С изключение на тебе. — А после направо я слиса: — Мислиш ли, че би могла да се омъжиш за мене някой ден? Искам да кажа, ако дотогава още не си се омъжила? — Знаеше, че тя е доста по-възрастна. Сега бе на двадесет и осем години, а докато той пораснеше достатъчно, за да може да се ожени за нея, щеше да бъде вече към четиридесет, но тя бе най-красивата жена, която някога бе виждал, дори по-красива от майка му. И майка му изглеждаше доста добре, преди да стане огромна и дебела заради тъпото си бебе. Еманюел му беше казала, че вече е прекалено голям, за да изпитва подобни чувства, и че не би трябвало да я ревнува от някакво си бебе. Би трябвало това да го вълнува и да се радва, че ще става батко. Ала той очевидно не се радваше ни най-малко, Еманюел разбираше, че всъщност той се дразни.

— Ще се радвам да се омъжа за теб, Филип. Означава ли това, че сме сгодени? — усмихна се тя и му предложи още една сладка.

— Предполагам, че да. Но не мога да ти купя пръстен. Татко никога не ми дава пари.

— Няма нищо. Междувременно ще заема един от магазина.

Той кимна с глава и хвърли поглед към бижутата, след което отново я изненада със следващите си думи, които направо биха поразили Сара.

— Бих искал да работя тук с тебе някой ден, Еманюел… когато се оженим.

— Наистина ли? — Това я развесели и тя реши да го подразни. — Мислех си, че искаш да живееш в Англия. — Може би беше открил, че в крайна сметка Париж не е чак толкова лош. Ала не беше много сигурна.

— Бихме могли да открием магазин и там. В Лондон. Това много ще ме зарадва.

— Ще трябва някой ден да се посъветваме с родителите ти — каза Еманюел и постави чашата си на масата. В този момент в стаята влезе Сара. Изглеждаше огромна, но все така хубава, особено в роклята, изработена от „Диор“ по специална поръчка.

— За какво ще се посъветвате? — сядайки, попита.

Като я гледаше, Еманюел си помисли, че състоянието й е страшно неприятно, и искрено се надяваше никога да няма деца, за което взимаше всички предпазни мерки. Беше видяла достатъчно покрай ражданията на Сара, за да разбере, че децата не са от нещата, които желае. Дори се чудеше как Сара продължаваше да ги иска.

— Филип възнамерява да отвори магазин в Лондон. Още един „Уитфийлдс“ — тържествено каза Еманюел и тутакси усети, че той не би искал майка му да чуе за годежа им, затова съзаклятнически премълча.

— Добра идея — усмихна му се тя. — Сигурна съм, че баща ти ще бъде доволен. Но не съм сигурна, че аз самата ще го преживея. — Изтеклата година, от откриването на магазина насам, се беше оказала абсолютно изтощителна.

— Ще трябва да почакаме, докато Филип порасне, за да го ръководи.

— Така и ще стане — натърти той с упорито изражение, което Сара добре познаваше. Тя му предложи да отидат с кола до Болонския лес да се поразходят и той неохотно се раздели с Еманюел, като я целуна по двете бузи и стисна ръката й, за да й напомни за годежа им.

След това майка и син се отправиха към парка. Той беше по-разговорлив от обикновено, бъбреше за Еманюел и магазина, за Итън и Уитфийлд. Нещо повече, проявяваше търпение към бавната тромава походка на Сара. Изпитваше съжаление към нея, тя непрекъснато изглеждаше толкова не красива.

Когато се прибраха в апартамента, Уилям ги очакваше. Отидоха да вечерят в „Брасри Лил“, място, което Филип много харесваше. Сара посвети следващите две седмици на сина си, защото знаеше, че почти няма да има време за него, след като се появи бебето. Веднага след раждането, планираха да се приберат в замъка, а и лекарите потвърдиха, че би могла да пътува. Те дори предложиха да я приемат в клиниката една седмица по-рано, но тя твърдо отказа, като заяви на Уилям, че хората в Щатите просто не правят това. Във Франция жените влизаха в болница седмица-две преди раждането, за да ги глезят, а после оставаха там още петнадесетина дни. Ала Сара нямаше намерение да седи ей така в някаква си клиника, със скръстени ръце, колкото и привлекателно да беше това за някои.

Всеки ден се отбиваха в магазина и Филип много се развълнува, когато получиха нова смарагдова гривна, както и един следобед, когато Еманюел им каза, че са продали два огромни пръстена само за няколко часа. Още по-смайващо беше, че единият от пръстените беше купил самият Жан Шарл дьо Мартен, нейният любовник. Беше го взел за нея, но докато го избираше, я раздразни ужасно, като упорито твърдеше, че ще бъде за жена му. И когато тя бе почти вбесена, той извади пръстена от кутийката и го пъхна на пръста й, където се намираше и в момента. Щом го видя, Сара въпросително повдигна вежди.

— Означава ли това нещо по-сериозно? — попита тя, макар че й беше добре известно колко много бижута купува този господин за жена си и за приятелките си и от други бижутери.

— Единствено, че имам нов, красив пръстен — отговори й практичната Еманюел. Не си правеше никакви илюзии. Сред клиентите им имаше някои много интересни личности. Повечето мъже купуваха както за съпругите, така и за любовниците си. Водеха сложен и объркан живот, но всички те бяха разбрали, че Еманюел Буржоа е самата дискретност.

Прибраха се в апартамента в късния следобед, а вечерта Филип отиде на кино с частния си учител. Беше приятен младеж, студент в Сорбоната, владееше перфектно английски и френски и за щастие Филип го беше харесал.

Беше юли, разгарът на лятото, и Париж беше горещ и задушен. Бяха тук вече от две седмици и Сара с нетърпение очакваше да се прибере у дома. По това време на годината в замъка беше прекрасно. Лятото в Париж й се струваше непростима загуба на време.

— Аз не бих го нарекъл точно „загуба“ — разсъждаваше Уилям вечерта, като я наблюдаваше. Така, както се беше излегнала в огромната си розова нощница, му приличаше на кит, измъкнат на брега. — Не ти ли е топло в това нещо? — Само като я гледаше, и започваше да се чувствува притеснен. — Защо не го съблечеш?

— Не искам да ти стане лошо, като ме гледаш в това състояние. — Още докато му отговаряше, той бавно се отправи към нея.

— Не може да ми стане лошо от нещо, свързано с теб. — Този път изпитваше лека тъга, че няма да присъствува при раждането. Всички тези доктори и клиники го караха да се чувствува изолиран, макар че той самият беше настоял да дойдат тук за по-голяма сигурност.

Тази нощ Сара спа дълбоко, а Уилям се унасяше на пресекулки заради жегата. В четири часа сутринта тя го събуди, защото болките бяха започнали. Той се облече грижливо и повика прислужницата, за да помогне, след което откара Сара в Ньой, в клиниката, която бяха избрали. Когато тръгваха, тя вече изпитваше силни болки и по време на краткия път почти не продума. Щом пристигнаха, веднага му я отнеха и Уилям остана да чака нервно до обяд, като се тревожеше да не се повтори историята с първото раждане. Бяха обещали за обезболяване да й подават слаба упойка и го бяха уверили, че всичко ще мине леко с модерните методи. Разбира се, дотолкова леко, доколкото може да бъде раждането на четирикилограмово бебе. Най-после, в един и половина, докторът се отправи към него, много чистичък и спретнат и широко усмихнат.

— Имате чудесен син, господине.

— А жена ми? — тревожно попита Уилям.

— Доста се поизмъчи — погледна го лекарят, станал за миг сериозен, — но всичко мина добре. Дадохме й нещичко, за да може да поспи. Ще я видите след малко. — Когато влезе при нея, Сара беше опакована в бели чаршафи, изглеждаше много бледа и изтощена и сякаш нямаше никаква представа къде се намира и защо. Непрекъснато му повтаряше, че следобед трябва да отидат до магазина, както и да не забравят да пишат на Филип в Итън.

— Да, да, скъпа. Не се безпокой. — В продължение на няколко часа седя тихо до леглото й. Към четири и половина тя се размърда, погледна го, след което се озърна с блуждаещ поглед. Уилям се приближи, целуна я по бузата и й каза за бебето. Все още не го беше виждал, но всички сестри го уверяваха, че е чудесно. Синът им тежал пет килограма и двеста грама, почти колкото Филип, и само по вида на Сара Уилям можеше да си представи, че никак не е било лесно.

— Къде е? — попита тя и пак се огледа наоколо.

— При другите бебета. Скоро ще го донесат. Оставиха те да поспиш. — След това я целуна отново. — Ужасно ли беше?

— Беше някак странно… — Погледна го унесено, като го държеше за ръката и се опитваше да фокусира погледа си. — Непрекъснато ми пускаха да дишам някакъв газ, от което ми се гадеше… и фактически цялата му функция беше да ме накара да се чувствувам замаяна и всичко да ми се струва някак далечно. Продължавах обаче да усещам болката, само дето не можех да им го кажа.

— Може би точно затова да го използуват. — Все пак нали и двамата бяха добре и нищо лошо не се беше случило.

— Повече ми хареса, когато ти свърши работата — тъжно отбеляза тя. Това тук бе така странно, чуждо и толкова стерилно. Дори не й показаха собственото й бебе.

— Благодаря, но ми се струва, че не съм много добър акушер.

В същия момент им донесоха бебето и изведнъж цялата болка бе забравена. Беше пълничко и красиво, с тъмна коса и големи сини очи, точно копие на Уилям. Сара го прегърна и се разплака. Синът им беше съвършен, едно чудесно малко момченце. Мечтаеше за момиченце, ала вече й беше все едно. Сега имаше значение само това, че бебето се роди и че е добре. Бяха решили да го кръстят Джулиън, на един далечен братовчед на Уилям. Тя беше настояла второто му име да бъде Уилям, което според бащата беше глупаво, но макар и неохотно, той се съгласи. Когато й го взеха, Сара се разплака. Не можеше да разбере защо трябваше да го правят. Разполагаше със собствена стая и собствена медицинска сестра. Към стаята имаше дори дневна и баня, ала й казаха, че не било хигиенично да го оставят дълго там. Трябвало да бъде в отделението за кърмачета при другите бебета, където имало пълна стерилност. След като Джулиън й беше отнет, Сара си издуха носа, погледна към Уилям и на лицето й се изписа пълно изтощение от преживяното през деня. Изведнъж той се почувствува виновен, че я беше докарал тук, и затова й обеща час по-скоро да си я прибере.

На следващия ден доведе Филип и Еманюел да я видят. Еманюел обяви бебето за много красиво, след като отиде да го зърне през остъклената стена на отделението. Не се разрешаваше бебетата да се носят по време на свижданията и Сара бе започнала вече да мрази цялата клиника. Филип огледа братчето си през стъклото, след което сви рамене и обърна гръб, видимо безразличен, а Сара го наблюдаваше разочаровано. Изглеждаше ядосан на бебето и не беше особено мил и с майка си.

— Не намираш ли, че е сладко? — попита го Сара с надежда.

— Наред е, само дето е ужасно малко — отговори й той презрително. Баща му само мрачно се засмя, като знаеше през какво беше минала Сара за това бебе.

— Не и за нас, млади момко. Пет килограма и двеста грама — истинско чудовище! — Но иначе в него нямаше нищо чудовищно. Когато й го носеха да го кърми, Сара виждаше, че е изключително кротичко и мило бебе. След като го нахранеше, тя го оставяше за миг до себе си и изведнъж като по часовник се явяваше някоя сестра и й го взимаше.

На осмия ден Сара очакваше Уилям във всекидневната, а очите й хвърляха мълнии. Той пристигна с букет свежи цветя.

— Ако до един час не ме измъкнеш оттук, ще са взема Джулиън и ще си тръгна по нощница. Чувствувам се отлично, не съм болна от нищо, а те не ми дават да припаря до бебето си.

— Добре, скъпа — примирително й отговори Уилям, който беше подготвен за такава реакция от нейна страна. — Утре, обещавам ти.

На следващия ден той ги закара в апартамента, а два дни по-късно отпътуваха за замъка. Сара притискаше Джулиън до гърдите си, а той щастливо спеше, сгушен в топлата майчина прегръдка.

До рождения си ден през август Сара възстанови формата си — отново бе слаба, силна и здрава. Беше като омагьосана от новото си бебе. Затвориха магазина за един месец. Еманюел замина на някаква яхта в Южна Франция и на Сара не й се налагаше и да помисли за бизнес. През септември, когато Филип трябваше да се върне в училището, прекараха няколко дни в Париж и Сара взе и бебето. Водеха го навсякъде със себе си, а понякога то кротко си заспиваше в малкото портативно кошче в кабинета й.

— Той е такова добро момче — коментираха всички, тъй като само се смееше и гукаше, а на Бъдни вечер, когато го сложиха да седне, всички присъствуващи заявиха, че са влюбени в него. Всички, с изключение на Филип. Лицето му се изкривяваше от яд още щом го зърнеше. И винаги намираше да каже нещо неприятно за него. Това дълбоко нараняваше Сара. Тя се беше надявала, че постепенно ще започне да го харесва. Ала братската любов, на която се беше надявала, така и не се пробуждаше и Филип си оставаше далечен и чужд.

— Просто ревнува — заяви Уилям, който приемаше нещата такива, каквито са, за разлика от Сара, която се измъчваше, че не може да ги промени. — Това е положението.

— Но не е честно. Той е такова сладко бебе и не го заслужава. Всички го обичат, с изключение на Филип.

— Ако само един човек не го харесва до края на живота му, той ще бъде голям щастливец — трезво отбеляза Уилям.

— Но не и ако този единствен човек е родният му брат.

— Понякога в живота става така. Никой не е казал, че братята трябва да са приятели. Виж Каин и Авел.

— Не разбирам. Той беше луд по Лизи — въздъхна тя. — Джейн и аз се обожавахме, когато бяхме малки. — И продължаваха да се обожават, макар че не се бяха виждали от цяла вечност. След войната Джейн се омъжи повторно и се премести в Чикаго, а по-късно в Лос Анжелос, но така и не дойдоха до Европа, а пък Сара изобщо не се беше връщала в Щатите, камо ли да отиде до Калифорния. Трудно й беше да повярва, че сега Джейн е омъжена за човек, когото тя дори не познава. Беше просто едно от нещата от живота. Колкото и да бяха близки, постепенно се бяха отдалечили. Но Сара продължаваше да я обича и те често си пишеха. Сара непрестанно я канеше да им погостува.

Независимо от желанието на родителите си чувствата на Филип към брат му така и не се промениха. И когато Сара се опита да поговори с него за това, той започна да увърта и понеже тя продължи да настоява, момчето неочаквано избухна:

— Виж какво, нямам нужда от друго бебе в живота си. Вече имах едно. — Държеше се така, сякаш просто не искаше да опита още веднъж, да поеме риск, да отвори сърцето си за евентуална загуба, но и за любов. Беше обичал Лизи, може би прекалено силно, и я беше загубил. И като последица от сполетялото го нещастие беше решил никога да не обиква Джулиън. Това беше тъжно решение и за двете деца.

Няколко месеца след раждането му Сара и Уилям заведоха Джулиън да се запознае с единствената си баба в Уитфийлд и на Коледа отново бяха там всички заедно. Старата херцогиня също беше пленена от него. Каза, че никога не е виждала такова лъчезарно бебе. Той сякаш излъчваше слънчева светлина и караше всеки, който го погледне, да се смее.

Тази година Коледа в Уитфийлд беше особено хубава. Майката на Уилям, деветдесет и шест годишна вече, се придвижваше в количка, но беше винаги в забележително добро настроение. За Сара тя беше най-приятната, „най-навита“ жена, която познаваше, а и все така продължаваше да залага на Уилям. Този път той й донесе красива диамантена гривна, а тя лекичко промърмори, че е прекалено стара за такова красиво нещо, ала очевидно много я хареса и въобще не я свали през цялото време на престоя им. Когато си тръгваха след Нова година, херцогинята силно притисна Уилям до гърдите си и му каза, че винаги е бил добър син и че я е направил неописуемо щастлива.

— Защо, мислиш, ми каза всичко това? — попита Уилям със сълзи на очи. — Винаги е била невероятно добра с мен — рече той и се извърна настрани, беше му неудобно да плаче пред Сара, но майка му го беше силно развълнувала. Беше целунала и Джулиън по пухкавата бузка, след него и Сара, при което й беше благодарила за всички прекрасни подаръци от Париж. Две седмици по-късно кротко почина в съня си. Отиде при своя съпруг и при своя създател след дълъг и щастлив живот в Уитфийлд.

Уилям беше разтърсен от загубата, но дори той не можеше да не признае, че беше живяла честито и доста дълго.

Щеше да навърши деветдесет и седем тази година и през целия си живот се беше радвала на добро здраве. Докато стояха на гроба й, всички бяха изпълнени с чувство на благодарност и почит към нея. Присъствуваха също крал Джордж и кралица Елизабет, роднините й и въобще всички, които я познаваха.

Филип, изглежда, най-остро усещаше отсъствието й.

— Означава ли това, че няма да мога повече да идвам тук? — попита той със сълзи в очите.

— Поне известно време — отговори му Уилям тъжно. — Но имението ще си остане непокътнато. Един ден ти ще го притежаваш. Ще се опитаме да прескачаме за малко всяко лято. Ала ти не ще можеш да идваш за ваканциите и уикендите както преди, когато баба ти беше жива. Няма да е редно да оставаш тук сам с прислугата. Ще можеш да се връщаш в Ла Марол или в Париж или пък да гостуваш на братовчедите си.

— Нямам и намерение да го правя — сприхаво каза Филип. — Искам да остана тук.

Но Уилям беше непреклонен. След време можеше и сам да идва, когато започнеше да учи в Кеймбридж. Ала това щеше да стане след седем години, междувременно трябваше да се задоволи с кратки посещения през лятото.

През пролетта Уилям започна да си дава сметка, че не е възможно да се откъсне от Уитфийлд за по-дълго време. Това, че никой от семейството не живее там означаваше, че няма кой да наглежда имението и да взима незабавни решения. Беше изненадан от откритието, че майка му се е справяла със страшно много неща, и изведнъж стопанисването на Уитфийлд без нея се беше оказало много трудна работа.

— Колкото и да ми е неприятно, но изглежда, наистина ще трябва да прекарвам повече време там — сподели той със Сара една вечер, докато прелистваше многобройните оплаквания на управителите на имението. — Ще имаш ли нещо против?

— Не, ни най-малко — усмихна се тя. — Мога да взимам Джулиън навсякъде. — На осем месеца той продължаваше да е леснопреносим. — Еманюел се справя идеално с магазина — беше си назначила още две момичета, така че общо бяха станали четири, и бизнесът процъфтяваше. — Нямам нищо против да прекарвам повече време в Лондон. — Градът винаги й беше харесвал. А и така Филип щеше да си идва за уикендите при тях в Уитфийлд, което щеше да й достави голяма радост.

Целият април прекараха в Англия, с изключение на краткото пътуване до Кап д’Антиб за Великден. Видяха се с херцозите Уиндзор на една вечеря и Уолис изрично наблегна, че наскоро си е купила някакви много изящни накити от магазина на Сара в Париж. Изглеждаше силно впечатлена от новите им изделия, особено от новите модели. Из цял Лондон хората бяха започнали да говорят за „Уитфийлдс“.

— Защо не отвориш един магазин тук? — попита я Уилям една вечер, докато се прибираха от прием, на който три жени буквално бяха залели Сара с лавина от въпроси.

— В Лондон? Толкова скоро? — Магазинът в Париж съществуваше само от две години и на нея не й се искаше да разширява бизнеса, преди да е натрупала достатъчно опит, нито пък да бъде ангажирана в Лондон за по-дълго. Едно беше да е тук с Уилям и съвсем друго, ако трябваше непрестанно да пътува през Ламанша. Освен това предпочиташе да прекарва повече време с бебето си, преди то да порасне и да си тръгне от живота й като Филип. Вече добре познаваше преходността на детството.

— Ще трябва да намериш добър специалист, който да го ръководи. Всъщност… — Уилям се замисли, сякаш се опитваше да извика в съзнанието си някой далечен спомен. — Имаше един чудесен специалист в „Гарадс“. Много дискретен и голям познавач. Млад, но някак старомоден, от онези хора, които англичаните обичат — олицетворение на добри обноски и стари традиции.

— Защо мислиш, че ще се ги напусне? Та те са най-престижната бижутерийна къща тук, едно ново начинание като „Уитфийлдс“ може да го стресне.

— Имам впечатлението, че малко го подценяват, той е от типа „забравени служители“ макар и много добър. Идната седмица ще се отбия там и ще се помъча да се срещна с него. Ако искаш, бихме могли да го поканим на обяд.

Сара се засмя насреща му, като сама не можеше да повярва на всичко ново, което правеха.

— Винаги се опитваш да ми навлечеш още някоя беля. — Но фактически това й харесваше. Харесваше й начинът, по който я насърчаваше и спомагаше да се занимава с неща, които й допадат. Знаеше, че без него никога не би се справила.

Верен на думата си, на другия ден Уилям се отби в „Гарадс“ и й купи прекрасен, много стар пръстен с диамант. Междувременно се беше видял и с набелязания човек. Найджъл Холбрук. Бяха се уговорили да обядват заедно в грил ресторанта на хотел „Савой“ следващия вторник.

В момента, в който влязоха в ресторанта, Сара веднага разпозна Холбрук само по описанието на Уилям. Беше висок, слаб и много блед, със сивкаворуса коса и тънки мустачки. Носеше добре ушит костюм на тънки райета и приличаше на банкер или адвокат. Бе много елегантен, изискан и дискретен и когато Сара и Уилям споделиха плана си, той реагира крайно резервирано. Каза, че работи в „Гарадс“ вече седемнадесет години, откакто навършил двадесет и две, и че щяло да му бъде трудно да напусне, но не можел да не признае, че проектът им бил интригуващ.

— Особено — беше продължил тихо — като се има предвид репутацията на магазина ви в Париж. Видях някои от личните ви модели, Ваша светлост — обърна се той към Сара, — те действително са много добри. Фактически бях приятно изненадан. Французите понякога работят — поколеба се за миг, след което продължи — доста „калпаво“, ако човек не ги държи изкъсо… — Сара се засмя на шовинизма му, но разбра какво имаше предвид. Ако не следеше зорко работниците, те вероятно щяха да я карат през пръсти, нещо, което тя не можеше да допусне. Така че Сара остана доволна от думите му, както и от това, че очевидно вече си бяха спечелили престиж в бижутерийния бизнес.

— Смятаме сериозно да се настаним на пазара, затова искаме всичко да бъде както трябва.

Найджъл Хобрук беше втори син в семейството на британски генерал и беше израснал в Индия и Китай. Роден в Сингапур, той бил за първи път запленен от скъпоценните камъни още като дете в Индия. Като юноша работил с диаманти за кратко време в Южна Африка. Познаваше работата си отлично. И Сара напълно се съгласи с Уилям — това беше точно човекът, от когото се нуждаеха за бизнеса си в Лондон. Атмосферата в Англия беше коренно различна и тя инстинктивно усети, че тук трябваше да се действува с по-голям финес и с по-малко перчене, с достопочтеност и тежест, качества, които безспорно притежаваше Найджъл Холбрук. Помолиха го да им позвъни, след като обмисли предложението им. Но мина една седмица, а той не се обаждаше и Сара загуби надежда.

— Дай му време, Сара. Може да не позвъни и цял месец. Но бъди сигурна, че обмисля нещата. — Офертата им беше твърде щедра и независимо от лоялността му към „Гарадс“ беше трудно да се повярва, че няма да се изкуши. В противен случай Уилям просто трябваше да се възхити на верността му към неговите настоящи работодатели, тъй като беше сигурен, че при тях в никой случай не получаваше по-голяма заплата от тази, която те със Сара му бяха предложили.

Случи се така, че Холбрук им позвъни в Уитфийлд вечерта преди отпътуването им за Франция. Сара наблюдаваше нетърпеливо изражението на мъжа си. След малко Уилям затвори с усмивка.

— Приема — съобщи той. — Иска да даде двумесечно предупреждение на „Гарадс“, което е изключително почтено от негова страна, и след това е твой. Кога смяташ да направиш откриването?

— За бога, Уилям… Дори не съм мислила още… Ами не знам. Края на годината… Коледа? Сигурен ли си, че трябва да се захванем с това?

— Разбира се, че трябва да се захванеш. — Той винаги настояваше тя да обира лаврите. — Аз и без това ще идвам пак след няколко седмици, тогава ще се поогледаме за някое място и ще разговаряме с архитект. Познавам един много способен.

— А пък аз по-добре да започна да купувам някои неща. — Сара използуваше парите, които печелеха от парижкия магазин, за закупуване на нови изделия, както и за изработването на бижутата по нейни проекти. Но сега щеше да й е необходим по-голям капитал и тя реши да вложи парите, които беше получила след продажбата на къщата на Лонг Айлънд. И ако в Лондон нещата потръгнеха както в Париж, беше сигурна, че парите скоро ще се умножат.

И тогава Уилям каза нещо, за което Сара изобщо не се беше сетила:

— Е, както изглежда, Филип все пак ще се сдобие с магазина си.

— Да, наистина. Смяташ ли, че той ще се заеме с това?

— Предполагам.

— Някак не мога да си представя, че ще се присъедини към нашия бизнес. Филип е толкова независим. — И толкова хладен и резервиран, и така озлобен спрямо Джулиън.

— Може да те изненада един ден. Децата са непредвидими. Да не мислиш, че някой си е представял, че аз ще стана бижутер — разсмя се той и тя го целуна.

На другия ден отпътуваха за Франция. През следващите месеци Найджъл идва на няколко пъти до Париж, за да разговаря с тях, да обмени опит с Еманюел и да види как действува магазинът им там. Всъщност те вече обсъждаха идеята да се преместят в друго помещение, така добре вървеше бизнесът, но на Сара не й се искаше да пресилва шанса си, особено сега, когато откриваха магазин в Лондон.

Найджъл беше поразен от работата им в Париж. Той дори бе започнал да харесва Еманюел, която много бързо отгатна, че жените не са истинската му страст. Струваше й се, че те фактически изобщо не го интересуват, и беше напълно права, но ценеше безупречния му вкус, тънкия усет в професията и чудесното му възпитание. Тя самата беше прекарала последните няколко години в придобиване на лустро и затова дискретната елегантност и невероятно добрите обноски на Найджъл предизвикваха възхищението й. Винаги когато дойдеше в Париж, двамата излизаха на вечеря и Еманюел го представи на някои от приятелите си, в това число и на един известен дизайнер, който стана важна фигура в живота на англичанина. Ала основната част от времето си посвещаваха на бизнеса.

Бяха се спрели на един чудесен малък магазин на улица Ню Бонд в Лондон, а архитектът на Уилям им предложи няколко великолепни идеи. Всичко щеше да бъде изработено от морскосин плюш и бял мрамор.

Искаха да го открият на първи декември и затова трябваше да работят като луди. Еманюел дойде от Париж, за да помогне, като остави най-добрите си момичета да ръководят магазина там. Но за него вече спокойно можеше да се каже, че сам се грижи за себе си. Магазинът в Лондон бе новото бебе.

Седмицата преди откриването работеха всеки ден до полунощ заедно с неуморната бригада от работници — поставяха мрамора, свързваха осветителните тела, окачваха огледалата и четкаха плюша. Времето им беше много натоварено и Сара никога не се беше чувствувала толкова уморена, но пък и никога не бе изпитвала такова удовлетворение.

Бяха взели и Джулиън със себе си. Оставяха го на бавачка в „Клариджис“, хотела, където бяха отседнали, тъй като вечер бяха направо капнали, за да пътуват до Уитфийлд.

Много хора искаха да дадат прием в тяхна чест, ала те нямаха време за такива неща. Не се спряха нито за миг, докато не отвориха вратите на магазина. Бяха поканили четиристотин души роднини и приятели и още стотина от най-добрите клиенти на Найджъл. Беше същинско стълпотворение на лондонския хайлайф, в сравнение с него откриването в Париж преди две години и половина направо бледнееше. Блясъкът тук трудно можеше да се предаде с думи, а бижутата, които Сара беше купила за случая, смайваха всеки, който ги видеше. Тя даже се беше притеснила, че може би са прекалено тежки и прекалено скъпи. Докато в Париж все пак излагаха и по-фриволни неща, които човек можеше да притежава, без да е необходимо да си наема охрана, тук Сара беше преминала всички граници, не се бе спряла пред нищо. Парите от къщата на Лонг Айлънд бяха отишли до стотинка, но щом видя реакцията на първите гости, се увери, че си беше струвало разходите.

На следващия ден, когато Найджъл застана пред нея пребледнял и някак смаян, тя си помисли, че се е случило нещо ужасно.

— Какво има?

— Току-що тук беше секретарят на кралицата. — Сара се зачуди дали не са допуснали някаква груба грешка и погледна Уилям тревожно намръщена, докато Найджъл продължи да обяснява: — Нейно Кралско Величество желае да закупи нещо, което една от придворните й дами видяла снощи. Тази сутрин й го изпратихме в двореца и тя много го е харесала. — Сара слушаше втрещена. Бяха направили пробива. — Иска да купи голямата брошка с диамантените пера. — Приличаше много на герба на Уелския принц, Сара я беше купила от един търговец в Париж за цяло състояние. Дори етикетчето с цената, което лично бе поставила върху иглата, я бе накарало сама да се смути.

— Боже мой! — възкликна тя, смаяна от размера на продажбата, ала онова, което беше поразило Найджъл, бе много по-важно.

— Това означава, Ваша светлост, че още първия ден ние станахме бижутери на короната. — Тоест, че са продали нещо на кралицата. Кралски бижутери, бяха „Гарадс“ официалните бижутери на кралицата, и всяка година реставрираха кралските накити в Лондон Тауър. Така че това беше голям скок в дейността им в Лондон. — Ако кралицата пожелае, след три години може да ни удостои с кралски указ. — Той беше направо зашеметен, но дори и Уилям не остана равнодушен. Бяха направили голям удар, без дори да се прицелват.

Кралската покупка им откри кралски възможности и другите неща, които продадоха през първия месец, им осигуриха добри позиции в бизнеса за цяла година напред. Сара беше доволна, че може да се върне в Париж и да повери работата във вещите ръце на Найджъл. Трудно й бе да повярва, когато след Нова година се прибраха във Франция. Еманюел се беше върнала веднага след лондонското откриване и финансовите й резултати към Коледа бяха направо зашеметяващи.

Сара беше забелязала, че между двата магазина се бе появило едно приятелско съперничество, като всеки се опитваше да спечели надмощие. Но в това нямаше нищо лошо. Найджъл и Еманюел истински си допадаха. А и самата Сара искаше двата магазина хем да си приличат, хем да се различават. В Лондон продаваха приказни антични бижута, много от които бяха принадлежали на някои от европейските кралски особи, и по-малко от новите модели. В Париж също предлагаха стари накити, ала по-голямата част бяха нови модели и изработки — шикозни и впечатляващи.

— А сега накъде? — подразни я Уилям, докато се прибираха към замъка. — Буенос Айрес? Ню Йорк? Кап д’Антиб? — Имаха неограничен избор, но Сара беше удовлетворена за момента. Бизнесът им беше хем лесно управляем, хем интересен. Чувствуваше се ангажирана, ала едновременно с това можеше да се радва и на децата си. Джулиън беше вече на годинка и половина и държеше всички около себе си нащрек с катеренето си по масите, люлеенето по столовете, паданията по стълбите и неочакваните си изчезвания в градината. Сара непрекъснато вървеше по петите му, а местното момиче, което й помагаше, не можеше дъх да си поеме. Те винаги я взимаха с тях в Париж, а в Лондон наемаха временни бавачки. Но през повечето време на Сара й доставяше удоволствие сама да се грижи за сина си, а той обожаваше да се настани в скута на Уилям и да обикаля с него насам-натам в инвалидната му количка.

— Vite. Vite!^[1] — цвъркаше Джулиън, подканяйки баща си да се движи по-бързо. Това беше една от малкото му първи думи, но му вършеше добра работа и той обичаше да я използува често. За всички тях това беше щастливо време. Мечтите им се бяха сбъднали. Животът им бе пълноценен и весел.