Даниел Стийл
Скъпоценности (23)

23

Погребението в църквата на Ла Марол беше тържествено и камерно. Хорът изпя „Аве Мария“, а Сара седеше между децата си. Бяха дошли и някои от по-близките им приятели от Париж, въпреки че основната заупокойна служба щеше да се състои в Лондон след пет дни.

Сара погреба Уилям до Лизи в замъка Мьоз, макар че цяла нощ бяха спорили с Филип по този въпрос. Той настояваше, че от седем века всички херцози на Уитфийлд са били погребвани в имението си. Но тя не можеше да се съгласи с това. Искаше той да остане тук, при нея и при дъщеричката им, в мястото, което беше обичал, където бяха живели и работили заедно.

След службата се изнизаха тихо от църквата. Сара водеше Изабел за ръка, а Джулиън беше прегърнал майка си. Еманюел, която бе пристигнала от Париж, се бе облегнала на ръката на Филип. Бяха малка групичка и Сара сервира обяд за всички в замъка. Местните жители също бяха дошли да изкажат съболезнованията си и Сара покани и тях на обяда, все хора, които му бяха служили, бяха го познавали и обичали. Колкото до нея — тя дори не можеше да си представи живота без него.

Напълно безчувствена се движеше из всекидневната, предлагаше вино, ръкуваше се с хората или изслушваше спомените им за господин херцога. Ала докато за тях това бяха само разни случки, за нея то бе целият й живот, който беше градила и делила с него повече от двадесет и шест години.

Найджъл също беше пристигнал от Лондон. Когато заравяха ковчега, той плачеше редом със Сара, която се бе сгушила в прегръдките на Джулиън. Да го види положен до Лизи беше повече, отколкото можеше да понесе. Сякаш вчера идваха на гробчето й и разговаряха за нея и за запазването на Ксавие, който сега й доставяше такава радост. Но неговата трагедия щеше да бъде, че нямаше дори да запомни баща си. Щеше да има двама братя, които да го обичат, майка и сестра, които да го обожават, ала никога нямаше да може да разбере какъв човек беше Уилям и този факт късаше сърцето й.

Два дни след това пристигнаха в Лондон за службата там. Беше пищна и строго церемониална. Всичките му роднини присъствуваха, както и кралицата заедно с децата си. След това се отправиха към Уитфийлд, където бяха поканили четиристотин души на чай. Подобно автомат Сара се ръкуваше с всеки. Изведнъж се обърна като попарена, когато чу зад себе си „Ваша светлост“ и в отговор — някакъв мъжки глас. За един лудешки миг тя си помисли, че Уилям е влязъл в стаята, и когато видя, че е Филип, трепна стреснато. Тогава за първи път осъзна, че синът й е вече херцог.

Беше тежък период за всички тях, период, който никога нямаше да забрави. Не знаеше къде да отиде и какво да прави, за да избяга от мъката, която я смазваше. Ако отидеше в Уитфийлд, той щеше да е там, в замъка пък присъствието му щеше да е още по-осезаемо. Ако отседнеше в хотела в Лондон, нямаше да може да мисли за друго, освен за него, а апартаментът в Париж я изпълваше с ужас, бяха толкова щастливи там, медения си месец пък бяха прекарали в „Риц“… нямаше къде да отиде, нямаше къде да избяга. Той беше навсякъде, в сърцето й, в душата й, в ума й и във всяко от децата им.

— Какво ще правиш сега? — тихо я запита Филип един следобед в Уитфийлд, когато беше седнала до прозореца и рееше поглед навън. Нямаше никаква представа и изведнъж разбра, че бизнесът й вече изобщо не я интересува и че с удоволствие би му го преотстъпила. Но той беше едва на двадесет и шест години, имаше да учи още много. Джулиън пък беше само на петнадесет, дори и един ден да пожелаеше да ръководи магазина в Париж.

— Не зная — призна Сара. От смъртта на Уилям беше изминал около месец, ала тя още не можеше да събере мислите си. — Опитвам се да се организирам, но не мога. Не зная къде да отида и какво да правя. Непрекъснато се питам какво би поискал той да направя.

— Мисля, че би поискал да продължиш — отвърна й Филип честно — с всичко, с което се занимаваше и преди. Имам предвид бизнеса, както и всичко друго, което правехте по-рано заедно. Не можеш просто да спреш да живееш. — Но имаше моменти, когато тази мисъл я изкушаваше.

— Понякога точно това ми се иска.

— Зная, ала не можеш да постъпиш така — тихо каза той. — Ние всички имаме задължения. — А неговите бяха по-тежки от тези на другите. Той бе наследил Уитфийлд, Джулиън никога нямаше да притежава каквато и да е част от него. Щеше да има дял от замъка заедно с Изабел и Ксавие, но… несправедлива бе английската система. Освен това сега Филип пое върху раменете си и тежестта на титлата, както и всичко, свързано с нея. Баща му я бе носил с чест и достойнство, но Сара не беше съвсем сигурна за Филип.

— Ами ти? — нежно го попита тя тогава. — Ти какво ще правиш сега?

— Същото, както и преди — отговори той колебливо, след което реши да й каже нещо, което още не беше споделял. — Тези дни бих искал да те запозная с един човек. — Моментът му се струваше неподходящ да я занимава с такива неща, затова и не го беше направил по-рано. Готвеше се да й каже за Сесили още на Коледа, но баща му беше толкова зле, че така и не спомена нищо.

— Някой по-специален?

— В известен смисъл, да — уклончиво отвърна Филип, като се изчерви.

— Може да вечеряме заедно, преди да напусна Англия.

— Бих се радвал — скромно рече Филип. Беше по-различен от другите членове на фамилията, ала тя си оставаше негова майка.

Напомни му за разговора след две седмици, когато обмисляше заминаването си за Париж. Еманюел имаше някакви проблеми с магазина, а и Изабел трябваше да се върне заради училището. Сара я задържа със себе си в Уитфийлд, макар че Джулиън си беше заминал още преди седмици.

— Какво стана с човека, с когото искаше да ме запознаеш? — деликатно го подпита тя, но той колебливо отговори:

— О, това ли… ами ти сигурно няма да имаш време преди заминаването?

— Напротив, имам — заяви Сара. — Винаги имам време за тебе. Кога искаш да го направим?

Филип съжаляваше, че изобщо беше споменал за това, ала тя го предразположи да се отпусне, доколкото можеше, докато уговаряха часа и мястото на вечерята. Момичето, с което се запозна на следващата вечер, не я изненада ни най-малко. За нейно искрено съжаление. Беше типична англичанка — висока, бледа и мършава и почти не говореше. Едно изключително добре възпитано и порядъчно момиче, но и най-скучното същество, което Сара беше срещала. Лейди Сесили Хотърн. Баща й беше важен министър в кабинета, а тя бе добро момиче, невероятно почтено и възпитано, но Сара не можеше да не се зачуди как изобщо Филип я понасяше. Нямаше абсолютно никакъв сексапил, никаква топлинка и живец в нея и със сигурност не беше човек, с когото можеш да се засмееш за нещо. Сара деликатно се опита да му обърне внимание на това на следващата сутрин, преди да отпътува.

— Приятно момиче — отбеляза тя по време на закуската.

— Радвам се, че ти харесва. — Изглеждаше много доволен, а Сара взе да се пита доколко сериозно е всичко това и дали трябва да се тревожи. Ето на, тя бе още с пеленаче на ръце, а трябваше да мисли и за снахи, и то сега, когато Уилям вече го нямаше. Колко несправедлив е този свят, простена Сара безмълвно, и се помъчи да си придаде равнодушен вид.

— Сериозно ли е? — попита го тя и едва не се задави с парчето препечена филийка, когато той кимна с глава. — Много сериозно?

— Би могло да стане. Тя със сигурност е типът момиче, за което човек би пожелал да се ожени.

— Мога да разбера защо смяташ така, скъпи — внимателно подбираше думите Сара. Мъчеше се гласът й да звучи спокойно и се зачуди, дали Филип й вярва. — Тя е приятно момиче, но… достатъчно ли е забавна? Това е нещо, което трябва да се има предвид. Аз и баща ти винаги чудесно се забавлявахме заедно. Това е много важно в брака.

— Забавна ли? — с изненада я погледна той. — Дали е достатъчно забавна? Какво значение би могло да има това? Не те разбирам, мамо.

— Филип — реши да бъде откровена, с надеждата, че няма да съжалява по-късно, — доброто потекло не е достатъчно. Човек се нуждае от нещо повече… малко темперамент, някой, с когото да искаш както да се покажеш в обществото, така и да скочиш в леглото. — Беше достатъчно голям, за да чуе такива думи от устата й, пък и в крайна сметка беше 1966 година, не 1923-та. Млади хора пътуваха на автостоп чак до Сан Франсиско, увити във всевъзможни покривала и с цветя, вплетени в косите, така че той едва ли можеше да е абсолютен сухар. Но колкото и смайващо да беше, Филип се оказа точно такъв. Когато погледна майка си, изглеждаше ужасен.

— Да, мога със сигурност да отбележа, че вие с татко сте отделили доста време за тези неща, ала това не означава, че аз имам намерение да си избера съпруга по същите стандарти. — В този момент Сара разбра, че ако синът й се ожени за това момиче, ще извърши голяма грешка, но от друга страна, съзнаваше, че ако тя му го каже, той в никакъв случай няма да я послуша.

— Нима още вярваш в двойствения стандарт, Филип? Че можеш да се развличаш с един тип момичета, а да се жениш за друг? Или пък действително харесваш сериозни и добре възпитани млади създания? Защото ако обичаш да се забавляваш със сексапилните, весели девойчета, а се ожениш за благоприлично момиче ще си навлечеш множество неприятности. — При създалото се положение това беше най-доброто, което можеше да направи, и усети, че той я разбра.

— Трябва да мисля за положението си — рече Филип, като явно беше доста раздразнен от думите на майка си.

— Същото се отнасяше и за баща ти, Филип. Но той се ожени за мен и не мисля, че някога е съжалявал за това. Поне се надявам, че не е — тъжно се усмихна тя на най-големия си син, чувствувайки се така, сякаш той бе някой абсолютно непознат.

— Произхождала си от много добро семейство, макар че си била разведена. — Беше им разказала това преди много време, за да не го научат от другиго. — В такъв случай да разбирам ли, че Сесили не ти е харесала? — с леден глас попита той, ставайки от масата.

— Напротив, хареса ми. Просто мисля, че ако възнамеряваш да се жениш за нея, трябва сериозно да си помислиш каква съпруга би искал да имаш. Тя е добро момиче, но е много сериозна и малко затворена. — Сара отдавна знаеше, че Филип предпочита по-буйните дами, беше чула различни историйки за него и в Лондон, и в Париж. Обичаше да го снимат с „подходящия“ тип момиче, като същевременно се наслаждаваше на другия тип. Без съмнение Сесили беше от „подходящите“. Ала иначе бе съвсем безцветна и скучна.

— От нея ще излезе отлична херцогиня Уитфийлд — сурово отбеляза Филип.

— Предполагам, че това е важно. Но дали е достатъчно? — Чувствуваше се длъжна да го попита.

— Смятам, че аз най-добре мога да преценя — заяви той и тя кимна, молейки се да е прав, макар да беше сигурна в обратното.

— Искам само това, което е най-добро за тебе — каза му Сара и го целуна, след което Филип тръгна за работа, а тя замина за Париж с двете по-малки деца. Заведе ги в замъка и ги остави на Джулиън, след което се върна в Париж за няколко дни, за да се погрижи за бизнеса, но сърцето й вече не беше в него. Единственото, което искаше, беше да се прибере в замъка и да отиде на гроба на Уилям, което според Еманюел бе прекалено мрачно.

Доста време й беше необходимо, за да се възстанови, и чак през лятото се почувствува горе-долу нормално. Тогава Филип съобщи, че ще се жени за Сесили Хотърн. Сара изпита съжаление към него, макар че никога не би му го казала. Те възнамеряваха да живеят в лондонския му апартамент и да прекарват повечето време в Уитфийлд. Там жена му щеше да държи конете си, при което Филип увери майка си, че би могла да използува ловната хижа, когато пожелае. А той и Сесили, естествено, щели да се настанят в централната сграда. За братята и сестра си не спомена нито дума.

На Сара не й се наложи да се занимава с приготовления по сватбата, тъй като семейство Хотърн свършиха цялата работа. Церемонията се състоя във фамилното им имение в Стафърдшър. Уитфийлдови пристигнаха в пълен състав. Беше коледна сватба и за сватбената закуска Сара беше облякла вълнен бежов костюм от „Шанел“.

Изабел бе пременена с изящна рокля от бяло кадифе и палтенце, подплатено с хермелин, а Ксавие — с прелестно костюмче от черен плюш, закупено от „Ла Шатлен“ в Париж. Джулиън беше невероятно красив с фрака си, както и Филип. Булката не бе особено пленителна в дантелената рокля на баба си. Беше малко висока за нея, а булото бе кацнало доста странно на главата й и ако имаше с кого да си поклюкарствува, като Еманюел например, която обаче не присъствуваше, Сара щеше да признае, че младоженката изглежда ужасно и че излъчва толкова очарование и сексапил, колкото една суха върлина. Дори не си беше направила труда да се гримира. Сватбата се състоя в навечерието на Коледа. Меденият си месец щяха да прекарат на Бахамските острови.

Сара не можеше да не се пита как ли би приел Уилям всичко това. Когато вечерта се прибра в хотел „Клариджис“, мисълта, че не бе харесала първата си снаха, много я потисна. Дано поне имаше по-добър късмет със следващите.

Странен живот. И тези деца, които вършеха такива странни работи. Които водеха свой собствен живот, по свой собствен начин с хора, които не допадаха на никой друг, освен на самите себе си. Докато летяха към Париж, а и после по пътя към замъка, тази мисъл я караше да се чувствува още по-самотна без Уилям. Беше първата Коледа, която посрещаха без него, една година след смъртта му. Ксавие навършваше две годинки на първи януари. Съзнанието й бе заето със спомени, докато бавно приближаваха къщата, и когато спря пред вратата, Сара видя в здрача някакъв мъж, чийто силует й се стори странно познат и все пак някак доста различен. Вгледа се в него по-внимателно и се запита дали не сънува. Ала не сънуваше. Това беше той… и за миг й се стори, че сякаш почти не се беше променил. Бавно тръгна към нея с нежна усмивка, а тя остана на мястото си, вперила очи в него.