Даниел Стийл
Скъпоценности (22)

22

Този път през по-голямата част от бременността си Сара гледаше да се застоява в замъка — можеше да си върши работата и оттам, пък и нямаше никакво желание да става повод за приказки в Париж или в Лондон. Независимо от думите на Уилям за възрастта на родителите му, тя изпитваше неудобство от бременността си на тези години, макар да не можеше да не признае, че й беше и приятно.

Както и предполагаха, Филип побесня, когато му съобщиха. Каза, че това е най-вулгарното нещо, което някога е чувал, но баща му само се изсмя. Другите две деца бяха много доволни. Джулиън искрено вярваше, че това е чудесна вест, а Изабел очакваше с нетърпение момента, когато ще може да си играе с бебето, което се отнасяше и за Сара.

Тя подготви нови проекти за специални бижута преди Коледа и остана много доволна от изработката им, а Найджъл и Филип купиха няколко чудесни нови камъка, чийто избор й направи силно впечатление.

Този път изобщо не спори с Уилям, когато два дни преди очакваната дата заминаха за Париж и тя постъпи в клиниката в Ньой. След десетминутния сеанс при раждането на Изабел Уилям отбеляза, че трябва да му бъде благодарна, задето този път я е оставил да чака толкова дълго. Сара страшно се отегчи от престоя си в клиниката и непрекъснато твърдеше, че е поне два пъти по-възрастна от всички други бъдещи майки. Но по някакъв странен начин това забавляваше и двамата и той прекарваше при нея дълги часове, в които играеха на карти и разговаряха за бизнеса. Джулиън и Изабел бяха останали в замъка с прислугата. Коледа мина, а и цяла седмица след нея.

Навръх Нова година Сара и Уилям пиха по чаша шампанско, тя беше в Ньой от пет дни и това така я беше изтормозило, че възнамеряваше, ако не роди на следващия ден, да отиде до магазина. Той не беше убеден, че това ще навреди. Но следобеда водите й изтекоха и до вечерта я разтърсиха силни контракции. Точно преди да я откарат в родилното, тя се пресегна, хвана го за ръката и го погледна в очите.

— Благодаря ти, че… настоя да родя това бебе.

Уилям имаше голямо желание да остане при нея, ала докторите му отказаха. В болницата нямало такава практика, пък и възрастта на госпожата, рискът бил доста висок, те смятали, че е по-добре той да изчака другаде.

До полунощ не получи никаква информация, а към четири сутринта започна да се паникьосва. Бяха минали вече шест часа, което му се струваше странно след бързото раждане на Изабел, макар че с всяко бебе нещата стояха различно.

Отиде до регистратурата и отново попита сестрата дали има някакви новини, искаше му се да намери Сара и сам да провери. Отговориха му, че няма нищо ново и че ще го информират веднага щом бебето се роди.

В седем часа, когато докторът се появи най-после, Уилям беше почти обезумял. За да му минава времето по-бързо, беше се занимавал с какво ли не, дори се беше помолил. И в един момент се беше запитал дали не е било лудост да я остави да ражда това бебе. Може би щеше да се окаже свръх силите й? Ами ако я убиеше?

Когато влезе в стаята, докторът изглеждаше много сериозен и сърцето на Уилям замря.

— Някакви проблеми?

— Няма — рязко поклати глава той. — Госпожа херцогинята е по-добре, отколкото би могло да се очаква. Имате чудесен син, господине. Едно едро момче, близо пет килограма. Съжалявам, но трябваше да извършим цезарово сечение. Жена ви направи всичко възможно да роди сама, ала просто не успя. — Значи точно както при раждането на Филип, веднага си спомни колко ужасно беше. Още тогава докторът й бе споменал за цезарово сечение, но тя не пожела и роди пет деца. И сега най-накрая, на четиридесет и осем години, Сара приключи с възможността да има още бебета. Кариера, достойна за уважение. Уилям се усмихна с облекчение и погледна доктора.

— Добре ли е тя?

— Много е уморена. Ще има болки от операцията, но, разбира се, ние ще направим всичко възможно да облекчим състоянието й… Ще може да се прибере у дома не по-рано от седмица-две. — След тези думи лекарят си тръгна, а Уилям се замисли за Сара, за това колко скъпа му е тя, за децата, които му роди, и за новото им бебе.

Разрешиха му да я види чак привечер, Сара беше полубудна, ала успя да му се усмихне. Знаеше за бебето.

— Момче е — прошепна. Той кимна с глава, усмихна се и я целуна. — Добре ли е това?

— Чудесно е — увери я Уилям и тя започна отново да се унася. Изведнъж отвори очи.

— Може ли да го кръстим Ксавие? — попита едва чуто.

— Разбира се — съгласи се той. Впоследствие се оказа, че тя изобщо не си спомня за това, но че действително винаги е харесвала името. И така, нарекоха го Ксавие Албърт, на името на починалия крал на Англия, баща на кралица Елизабет и братовчед на Уилям, когото съпругът й много бе харесвал.

Сара остана в болницата три седмици, след което триумфално закараха бебето вкъщи, а Уилям безпощадно я задяваше за това, че няма да може да има повече бебета. Каза й, че тази вест ужасно го разстроила, защото се надявал на петдесетия си рожден ден да роди шестото им дете.

— Разбира се, бихме могли да си осиновим едно — сподели той на връщане към замъка и тя го заплаши с развод.

Джулиън и Изабел бяха омагьосани от Ксавие. Той беше едро, засмяно дете с лек характер. Нищо не го притесняваше и харесваше всички, ала все пак не притежаваше магическия чар на брат си Джулиън. Но пък по природа беше открит и весел. Изглежда, също имаше свое мнение по всички въпроси, макар и не в такава крайна степен като сестра си.

През лятото вече непрекъснато го разнасяха насам-натам. Постоянно някой се занимаваше с него — я Джулиън, я Изабел, я родителите му.

Но Сара беше по-малко концентрирана върху бебето, отколкото й се искаше. Уилям не беше добре и към края на лятото той погълна цялото й внимание. Сърцето му отново ги тревожеше и лекарят в Ла Марол й каза, че никак не му харесва видът му. Освен това артритът направо го смазваше.

— Толкова ми е неприятно да съм ти в тежест — оплакваше й се той и когато можеше, взимаше Ксавие в леглото при себе си, но истината беше, че през по-голямата част от времето имаше прекалено силни болки, за да може да му се радва.

Тази година Коледа беше тъжна и напрегната. Сара не беше ходила до Париж от два месеца, а до Лондон още от преди пролетта. Просто не бе в състояние да се занимава с бизнеса в такъв момент и трябваше да го повери на Еманюел, Найджъл и Филип. Единственото, което я интересуваше, беше да отдаде цялото си внимание на Уилям.

Джулиън посвещаваше всеки свободен миг от ваканцията на баща си. Дори Филип долетя при тях от Лондон за Бъдни вечер и те отпразнуваха Рождество Христово всички заедно в трапезарията. Успяха даже да отидат на църква, макар че Уилям не се чувствуваше достатъчно добре, за да се присъедини към тях. Филип забеляза, че баща му някак се е смалил, видя му се крехък и изнемощял, но духът му не го беше напуснал, нито вътрешната сила, изтънчеността му и чувството му за хумор. По свой собствен начин той беше голяма фигура и за един кратък миг този ден Филип усети това.

Еманюел пристигна от Париж за Коледа и макар че прикри пред Сара дълбоката си покруса от вида на Уилям, плака през целия път обратно.

Филип си замина на следващия ден. Джулиън щеше да ходи на ски в Куршвел, но нямаше никакво желание и на тръгване каза на майка си, че ако има нужда от него, ще се върне незабавно. Тя само трябва да му се обади. Изабел замина да прекара останалата част от ваканцията при една приятелка в Лион, с която се беше запознала миналото лято. Това беше голямо приключение за нея, тъй като за първи път щеше да отсъствува от дома за толкова дълго време. Сара смяташе, че на девет години тя е достатъчно голяма, за да й го позволи. Трябваше да се върне след седмица и се надяваше дотогава баща й да е вече по-добре.

Но от ден на ден състоянието му се влошаваше. На първи януари беше прекалено изтощен, за да отпразнува първия рожден ден на Ксавие. Приготвиха му една малка торта, Сара му изпя песничката „Честит рожден ден“ и побърза да се върне горе при Уилям.

През последните няколко дни той повече спеше, ала когато тя влизаше в стаята, винаги отваряше очи въпреки опитите й да стъпва съвсем безшумно. Просто обичаше да знае, че Сара е някъде край него. По едно време тя мислеше да го закара в болницата, но лекарят й каза, че няма смисъл, тъй като с нищо не биха могли да му помогнат. Тялото му, подложено на такъв жесток тормоз преди двадесет и пет години, вече бе съсипано. Органите му, разрушени някога без възможност за цялостно възстановяване, бяха само позакърпени за известно време, което вече безмилостно изтичаше. Ала Сара не можеше да понесе тази мисъл. Тя познаваше несломимия му дух и вярваше, че постепенно ще се оправи.

Нощта след рождения ден на Ксавие тя си легна тихо до него и го взе в прегръдките си. Почувствува, че той се вкопчи в нея като дете, точно както Лизи някога, и тогава разбра. Притисна го още по-силно, зави го с одеялата и се опита да му вдъхне цялата любов и сила, на която беше способна. Малко преди зазоряване Уилям отвори очи и я погледна, целуна я по устните и въздъхна. Тя нежно го целуна по челото, а той си пое въздух за последен път и тихо издъхна в прегръдките на жената, която го обичаше.

Притиснала го до гърдите си, Сара лежа така дълго време, а сълзите се стичаха по лицето й. Не искаше да го остави да си отиде, не искаше да живее без него. За един дълъг момент й мина мисълта да тръгне с него и тогава чу плача на Ксавие и разбра, че не може да го направи. Сякаш и той беше усетил, че баща му си беше отишъл, както и каква ужасна загуба е това за него и за всички тях.

Сара нежно положи Уилям на леглото, целуна го отново и когато първите слънчеви лъчи обходиха стаята, излезе и тихо затвори вратата след себе си, разтърсвана от горчиви ридания. Херцог Уитфийлд си беше отишъл. Тя бе останала вдовица.