Даниел Стийл
Скъпоценности (26)

26

Изабел им пишеше колкото се може по-рядко, фактически само когато възпитателките я принудеха да го направи. В писмата си винаги горчиво се оплакваше от пансиона. Но всъщност след първите няколко седмици тя направо го обикна. Хареса й финесът на момичетата, с които се запозна там, местата, които посещаваха, както и ски пистите в Кортина. Срещна дори по-интересни хора, отколкото във Франция, и макар че в пансиона ги държаха доста стегнато, тя успя да се сприятели с мнозина от буйния латински тип и непрекъснато получаваше писма от мъже или пък я търсеха по телефона. Въпреки че пансионът издигаше всевъзможни бариери, за да не поощрява такива прояви, все пак не можеше изцяло да ги забрани.

Но в края на първата година Сара забеляза подчертана промяна в нея. Еманюел също го долови. Не че Изабел непременно се държеше по-прилично, но поне беше малко по-разумна и много по-изискана. Имаше вече по-добра представа за това, какво може и какво не може да прави и как да се държи с мъжете, без да ги подканя открито. В някои отношения Сара изпита облекчение, ала донякъде се и разтревожи.

— Изабел е опасно момиче — сподели тя с Джулиън един ден и той не можеше да не се съгласи. — Винаги ми е приличала на бомба със закъснител, която всеки миг ще се взриви. Но сега е станала някак по-сложна… като съветска бомба или като… ракета с електронно насочване.

Джулиън се разсмя при това описание.

— Не съм сигурен, че някога изобщо ще успееш да я промениш.

— Нито пък аз. Това ме плаши — призна Сара. — А ти как си? — От седмици чакаше да го види. — Чувам, че въртиш голям бизнес с една от най-добрите ни клиентки. — И двамата знаеха за кого ставаше дума и той се запита дали Еманюел й беше казала. — Графиня Дьо Бриз е много интересна жена, Джулиън, и много по-опасна от сестра ти.

— Зная — кимна той ухилен. — Плаши ме до смърт, но я обожавам. — Починалият й съпруг, графът, беше нейният трети мъж за петнадесет от всичките й тридесет и четири години — направо поглъщаше мъжете. А това, което искаше в момента беше Джулиън. През последния месец беше купила бижута за половин милион долара, което можеше да си позволи без проблем, и въпреки това продължаваше да идва отново и отново за още, а най-голямото бижу, което желаеше, беше Джулиън в ролята на нейна играчка.

— Мислиш ли, че си в състояние да се справиш с това? — запита го Сара откровено. Страхуваше се, че може да бъде наранен, но той също го знаеше, затова гледаше да се пази.

— За известно време. Играя много внимателно, мамо, уверявам те.

— Добре — усмихна му се тя. Ах, тези деца, вечно заангажирани със своите лудешки игри и пакости, любовни истории и приятелства.

Сара много разчиташе, че Изабел ще успее да се справи и с втората година в пансиона. И действително така и стана — момичето завърши успешно и отлетя за дома точно за двадесет и петата годишнина на „Уитфийлдс“. Сара даваше огромен прием в замъка за седемстотин човека от цяла Европа. Щеше да има журналисти от световната преса, фойерверки, щяха да присъствуват европейски короновани глави, изобщо всеки, който беше „някой“ в обществото. Еманюел и Джулиън й помогнаха да организира всичко това. Филип, Сесили и Найджъл щяха да пристигнат от Лондон специално за приема.

Беше главозамайващо. Всички поканени дойдоха, храната беше превъзходна, фойерверките фантастични, бижутата прекрасни, повечето бяха от техните експонати. Беше изключителна вечер и абсолютна победа за „Уитфийлдс“. Журналистите бяха във възторг и дори преди да си тръгнат, специално поздравиха Сара за големия удар, а тя от своя страна благодари на всички, които й бяха оказали честта да присъствуват.

— Някой да е виждал Изабел? — попита по едно време късно през нощта. Не бе имала възможност да отиде лично да я вземе от летището, но беше изпратила човек да я посрещне и да я докара. Когато пристигна я разцелува, преди тя да отиде да се преоблече, но след това изобщо не бе се мяркала пред очите й. Тълпата беше направо огромна, а и Сара имаше прекалено много задължения, за да тръгне да я търси. От време на време успяваше да зърне само Филип и Джулиън. Филип бе зарязал жена си и прекара доста време в компанията на една манекенка, която се беше снимала в няколко от рекламните им клипове. Докато танцуваше с нея, той й обясняваше колко много му харесали. Джулиън пък беше зает да флиртува с някои от последните си завоевания — една от тях омъжена, други две леко разядосани заради непрестанните му похождения, както и с всички останали блестящи момичета, за които всички му завиждаха и най-вече по-големият му брат.

Бяха изпратили Ксавие да преспи при едни приятели, така че да не изненада гостите със своите бели, макар че на девет години и половина той определено се държеше по-добре. Дейви Крокет вече не го интересуваше. На дневен ред беше Джеймс Бонд. Джулиън му купуваше всяка възможна джунджурия с неговия образ и даже го беше завел тайно на два от филмите за легендарния агент.

Сара специално беше оставила рокля за Изабел. Ефирна фантазия от розов муселин, купена от модна къща „Емануелс“ в Лондон, в която предполагаше, че ще прилича на принцеса от приказките. Надяваше се все пак, че Изабел не се въргаля зад някой храст, издокарана с тази рокля. При мисълта за това сама се разсмя на глас. Когато най-после откри дъщеря си в близост нямаше никакъв храст. Танцуваше спокойно с един по-възрастен мъж и беше потънала в разговор с него. Сара й махна с ръка и продължи нататък. Цялото й семейство изглеждаше чудесно тази вечер, дори и снаха й, която беше в тоалет на „Харди Еймис“ и с прическа на Алекзандър. Замъкът Мьоз беше заприличал на някакъв приказен свят. Повече от всякога на Сара й се прииска Уилям да можеше да го види. Щеше да бъде толкова горд с тях, а може би и с нея… бяха работили дълго и усърдно по реставрацията на замъка. Беше невъзможно да се повярва, че някога е бил далеч от сегашното съвършенство, камо ли разнебитен и порутен, когато го бяха открили. Но това беше много, много отдавна. Двадесет и пет години бяха минали само от откриването на първия „Уитфийлдс“… и тридесет и пет, откакто за първи път го бяха видели по време на сватбеното си пътешествие. Къде беше отлетяло времето?

На другия ден отзивите в пресата за приема бяха повече от суперлативни. Всички единодушно признаваха, че това е бил най-блестящият прием на века и пожелаваха на „Уитфийлдс“ още сто години, с уговорката да бъдат поканени и на следващия прием. Така в продължение на няколко дни Сара се къпа в лъчите на славата. Почти не можа да се види с Изабел, която наваксваше пропуснатото време със старите си приятели. На осемнадесет години вече можеше да шофира и се радваше на по-голяма свобода от преди. Сара обаче все още се стремеше да я наглежда и затова се разтревожи, когато не успя да я открие един следобед.

— Излезе с ролс-ройса — обясни й Ксавие.

— Така ли? — Сара беше озадачена. От Изабел се очакваше да кара само пежото комби, което държаха за нея и за някои от работещите в замъка. — Знаеш ли къде отиде, съкровище? — попита го тя, като си мислеше, че става дума вероятно за селото.

— Май до Париж — отговори й той и се измъкна. Имаше нов кон в конюшните, който искаше да навести. Все още обичаше да се прави на каубой от време на време, когато му скимнеше. Иначе беше изследовател и пътешественик.

Сара позвъни на Джулиън в магазина и го помоли да не я изпуска от очи в случай, че му се обади. Точно така и стана — един час по-късно Изабел влезе в магазина, сякаш беше някоя клиентка. Носеше много красива смарагдовозелена рокля и тъмни очила.

Джулиън я видя на монитора в кабинета си на горния етаж и веднага слезе.

— С какво мога да ви бъда полезен, Mademoiselle? — попита я той с най-очарователния си глас и тя се разсмя. — Диамантена гривна може би? Годежен пръстен? Една малка диадема?

— Корона ще бъде най-добре.

— Но, разбира се — продължи играта Джулиън. — Със смарагди, за да подхожда на роклята ви, или с диаманти?

— Ами ще взема и двете — захили му се тя и тогава съвсем небрежно той я попита какво прави в града.

— Дойдох за по едно питие с един приятел.

— Шофирала си два часа и десет минути за едно питие? — учуди се Джулиън. — Трябва да си страшно жадна.

— Много смешно. Няма какво да правя вкъщи, затова реших да дойда до града. В Италия го правехме непрекъснато. Нали разбираш, ходехме до Кортина да обядваме или по магазините. — Видя му се изключително изискана и много красива. Спокойно взимаше ума на човека.

— Много шик — закачи я той. — Какъв срам, че хората тук не са толкова изискани! — Знаеше, че след няколко седмици Изабел заминава за Южна Франция при своя приятелка от пансиона, по-точно в Кап Фера. Продължаваше да е много разглезена, но не можеше да се отрече, че вече беше пораснала. — И къде ще се срещнеш с този твой приятел?

— В „Риц“, за по едно питае.

— Я чакай — каза Джулиън, като заобиколи щанда. — Ще те закарам. Трябва да занеса диамантена огърлица на една графиня.

— Аз съм с колата — отвърна му тя студено. — По-точно с колата на мама. — Той не зададе повече въпроси.

— Тогава ти ще ме закараш. Аз и без това не мога, тъй като моята нещо не е в ред. Щях да взема такси — излъга я той, но искаше да види с кого щеше да се срещне. Отиде на щанда за опаковане и взе една впечатляваща кутия, постави я в плик, последва Изабел навън и се настани в колата, преди сестра му да може да възрази. Бъбреше с нея така, сякаш си беше съвсем в реда на нещата тя да дойде чак до Париж, за да се види с някой приятел, и я целуна, когато се разделиха пред регистрацията на „Риц“. Престори се, че отива при портиера, с когото се познаваха добре и който веднага поде играта.

— Може ли да се направиш, че взимаш тази кутия от мен, Рено? Спокойно можеш да я хвърлиш като си тръгна, но така, че никой да не те забележи.

— Ще я дам на съпругата — прошепна той в отговор, — макар че надали ще й хареса толкова, като види, че е празна. С какво сте се захванали днес?

— Следя сестра си — довери му Джулиън, като продължаваше да се прави, че му дава инструкции. — Има среща с някого на бара и аз искам да се уверя, че всичко е наред. Тя е много хубаво момиче.

— Виждам. На колко години е?

— Само на осемнадесет.

— Майчице мила… — подсвирна Рено съчувствено. — Радвам се, че не е моя дъщеря… о, извинявай… — смотолеви той бързо.

— Мислиш ли, че би могъл да отидеш дотам и да провериш дали е седнала вече с някого? След това ще вляза аз и ще се престоря, че случайно попадам на тях. Но не искам да пропусна шанса и да цъфна на масата, преди той да се е появил. — Предположи, че срещата й е с мъж, малко вероятно беше да пропътува толкова километра да се види с приятелка.

— Разбира се — съгласи се с готовност Рено, усещайки допира на банкнотата, която на мига попадна в ръката му, но и без това щеше да услужи с радост. Лорд Уитфийлд беше добро момче, а и бакшишите му винаги бяха щедри.

Джулиън се направи, че пише обстойна бележка на бюрото на портиера. Рено се върна почти веднага.

— Там е, но, драги приятелю, гответе се за неприятности.

— Merde!^[1] Кой е той? Познаваш ли го? — Уплаши се да не би пък да се окажеше някой мафиот.

— И още как. Често ни навестява, поне няколко пъти в годината, и винаги обработва някоя жена. Кога възрастни, кога млади.

— Познавам ли го?

— Възможно е. Минимум два пъти при всяко пътуване банката му връща чекове, защото са без покритие, и никога не дава бакшиш, освен ако някой не го гледа.

— Звучи очарователно — изръмжа Джулиън.

— Беден е като църковна мишка. Мисля, че търси пари.

— Страхотно. Точно каквото ни трябва. Как се казва?

— Ще ти допадне. Принчипе^[2] ди Венеция е Сан Тебалди. Твърди, че е един от принцовете на Венеция. Вероятно е така. Те са около десет хиляди. — Не като английските или френските. Италианците имаха повече принцове, отколкото зъболекари. — Изпечен мошеник, но изглежда добре, а тя е млада. Още не може да усети разликата. Струва ми се, че малкото му име е Лоренцо.

— Колко изискано! — Това, което току-що чу, никак не окуражи Джулиън.

— Само не очаквай почерпка — напомни му портиерът. Джулиън му благодари още веднъж и се отправи към бара, като си придаде нехаен делови вид, типичен аристократ. Това е то истинският аристократизъм с голяма буква, каза си Рено, наблюдавайки го, а той разбираше от тези работи. И имаше право, Джулиън изглеждаше точно такъв. А не като принца на спагетите, както портиерът беше нарекъл италианеца.

— А, ето те и теб, извинете — каза Джулиън с обезоръжаваща усмивка, като се направи, че случайно вижда сестра си. — Исках само да те целуна за довиждане. — Погледна към мъжа и се усмихна още по-широко, сякаш беше очарован да се запознае с него. — Здравейте… извинете, че прекъсвам разговора ви… Аз съм братът на Изабел, Джулиън Уитфийлд — непринудено рече той, подавайки ръка на високопоставената особа. Изглеждаше спокоен, държеше се естествено, докато в изражението на Изабел почти незабележимо се прокрадна напрежение. Но принцът не се притесни ни най-малко. Беше очарователен, излъскан и напомаден.

— Piacere… Лоренцо ди Сан Тебалди… Изключително се радвам да се запозная с вас. Имате най-обаятелната сестра.

— Благодаря. Напълно съм съгласен. — След това леко я целуна и се извини, че ги оставя, но имал среща в магазина. Тръгна си, без дори да се обърне, ала независимо от брилянтното му представление Изабел веднага разбра, че я очакват неприятности.

На излизане Джулиън смигна на портиера и побърза да се прибере в кабинета си. Незабавно се обади на майка си, но вестите му не бяха окуражаващи.

— Мамо, мисля, че имаме проблем.

— Какъв? Или може би направо да попитам кой е?

— Беше с един джентълмен на около, бих казал, петдесет години. Според портиера на „Риц“, който добре го познава, се мъчи да докопа голяма зестра. Хубавец е, но както се говори, бил въздух под налягане.

— Merde! — остро възкликна Сара на другия край на жицата. — Какво да направя с нея този път? Пак ли трябва да я заключа?

— Мисля, че вече е голяма за тези работи. И няма да е някак лесно.

— Зная — раздразнено въздъхна Сара. Изабел си беше у дома от два дни, а неприятностите бяха почнали. — Наистина не зная какво да предприема.

— Нито пък аз. Ала видът на този тип не ми хареса.

— Как се казва? — Сякаш имаше някакво значение.

— Принчипе Лоренцо ди Сан Тебалди. Мисля, че е от Венеция.

— За бога. Само това ни трябваше. Италиански принц. Боже мой, тя е пълна глупачка.

— Не мога да не се съглася с теб. Но пък Изабел наистина може да вземе ума на човек.

— Още по-жалко за нея — отчаяно възкликна Сара.

— Искаш ли нещо от мен? Да се върна ли там и да я извлека навън за косата?

— Вероятно би било най-добре да сториш точно това. Мисля обаче да не я закачаме в момента. Ще се прибере по някое време и тогава ще се опитам да поговоря разумно с нея.

— Страшна си.

— Ами — усмихна се Сара. — Уморена съм.

— Хайде, не се отчайвай. Според мен ти си върхът.

— Вижда се, че си познавач. — Но милите му думи я трогнаха, нуждаеше се от тях, за да позареди батериите си и да се подготви за битката, която знаеше, че я очаква, когато Изабел се прибере. Това стана към полунощ, което означаваше, че си беше тръгнала от Париж към десет часа, съвсем разумно време според нея. Въпреки това майка й не изглеждаше никак доволна, когато слезе да я посрещне долу в преддверието. Беше чула шума от колата, тъй като от часове слухтеше в очакване на дъщеря си.

— Добър вечер, Изабел. Добре ли прекара?

— Много, благодаря. — Беше нервна, но се овладя, като застана лице в лице с майка си.

— Как е колата ми?

— Чудесна, аз… извинявай, смятах да я поискам. Надявам се, че не ти е трябвала.

— Фактически — каза Сара спокойно — не ми е трябвала. Защо не дойдеш в кухнята да пием по чаша чай? Трябва да си доста уморена след такова кормуване. — Това дори повече уплаши Изабел. Прозвуча й направо фатално. Майка й не крещеше, но тонът й беше леден.

Седнаха край кухненската маса и Сара й направи запарка от мента, ала на Изабел съвсем не й беше до това.

— Брат ти Джулиън ми се обади днес следобед — поде Сара след малко и погледна дъщеря си в очите.

— Така си и мислех — нервно отбеляза Изабел, като си играеше с чашата. — Просто се видях с един стар приятел от Италия… един от учителите.

— Нима? — повдигна вежди майка й. — Много интересно. Само че аз проверих списъка на гостите. Оказа се, че е бил тук миналата вечер, като нечий гост. Принчипе ди Сан Тебалди. Видях те да танцуваш с него, нали? Много е хубав. — Изабел кимна, без да знае какво да отговори. Този път не смееше да спори с майка си, просто чакаше да чуе какво ще бъде наказанието й, но Сара явно имаше какво още да каже и агонията на очакването продължи.

— За съжаление — не спираше Сара, — репутацията му е доста непривлекателна. От време на време идва до Париж… да търси жени с пари. Понякога се справя отлично, понякога не толкова добре. Но във всички случаи, скъпа моя, той едва ли е някой, с когото би искала да излизаш. — Не я укори за възрастта му или за това че бе отишла до града без разрешение. Опита се да разговаря с нея разумно и да й обърне внимание, че приятелят й е зестрогонец, като се надяваше, че това ще направи впечатление на Изабел, ала се излъга.

— Хората винаги говорят такива неща за принцовете, защото им завиждат — наивно възрази тя, макар че все още беше прекалено уплашена, за да се впусне в открита битка с майка си. Още повече, инстинктивно усещаше, че ще я загуби.

— Какво те кара да мислиш така?

— Той ми каза.

— Той ти е казал това? — Сара изглеждаше ужасена. — Не ти ли хрумна, че ти го казва за прикритие в случай, че хората ти подшушнат нещо за него? Прах в очите, Изабел, нищо друго. За бога, та ти не си глупава. — Но спрямо мъжете се проявяваше като точно такава, и то винаги, а спрямо този още повече.

Джулиън се беше обадил още няколко пъти следобеда, всички повтаряли едно и също за новия приятел на Изабел. Можел да й навлече само неприятности.

— Той не е свестен човек, Изабел. Трябва да ми се довериш този път. Той те използува.

— Ти ревнуваш.

— Глупости.

— Ревнуваш — развика се тя. — Откакто татко почина ти си нямаш никого и това те кара да се чувствуваш стара и грозна и ти си… ти просто го искаш за себе си! — Беше неспирен водопад от думи. Сара смаяно я гледаше, но когато проговори, се опита да бъде спокойна.

— Надявам се, че не вярваш в това, което казваш, тъй като и двете знаем, че не е истина. Баща ти ми липсва ужасно, всяка секунда, всяка минута от денонощието — при мисълта за това очите й се напълниха със сълзи, — но дори за миг не бих го заменила с някакъв зестрогонец от Венеция.

— Сега живее в Рим — поправи я Изабел, като че ли имаше някакво значение, а майка й се замисли над изумителната глупост на младите хора. Понякога се смайваше от умението им да превърнат живота си в абсолютна каша. Но, от друга страна, на нейната възраст и тя не се беше представила по-добре с Фреди, напомни си сама, докато се опитваше да разговаря разумно с дъщеря си.

— Не ме интересува къде живее. — Започваше обаче да губи търпение. — Няма да се виждаш повече с него. Разбра ли? — Изабел не отговори. — И ако още веднъж вземеш колата ми, ще се обадя в полицията да те върнат тук незабавно. Изабел, дръж се разумно или сама ще си навлечеш неприятности. Чуваш ли ме?

— Вече не можеш да ми нареждаш какво да правя. Аз съм на осемнадесет години.

— Но си глупачка. Този мъж се интересува от парите ти, Изабел, и от твоето име, което е много по-престижно и подплатено от неговото. Защити се. Стой далеч от него.

— Ами ако не искам? — стрелна я тя предизвикателно.

Сара не намери какво да й отговори. Може би трябваше да я изпрати за известно време при Филип в Уитфийлд, при неговата невероятно скучна съпруга и безинтересни деца. Ала той едва ли щеше да окаже по-добро влияние на сестра си с вечните си секретарки, развратници и глупави играчки. Какво не им беше наред на всички тях? Филип беше женен за жена, която не го интересуваше и която вероятно никога не го е интересувала, само дето бе „достопочтена“. Джулиън спеше с абсолютно всяка жена, а нерядко и с майка й, стига да бе възможно, а сега и Изабел — подлудяла по този измамник от Венеция. Какво бяха съгрешили с Уилям, та създадоха такива неразумни деца, питаше се Сара.

— И втори път не го прави — предупреди тя Изабел. После се качи горе в стаята си и след малко чу дъщеря й да затръшва вратата на своята.

Изабел се държа прилично една седмица, след което отново изчезна, но този път с пежото. Твърдеше, че ходила да се види с една приятелка в Гарш, и макар че Сара нямаше как да го докаже, не й повярва. Атмосферата остана все така натегната до заминаването й за Кап Фера, след което Сара си отдъхна с облекчение, без да знае точно защо. Лазурният бряг не беше на друга планета, но там поне щеше да е сред приятели, а не с този кретен от Венеция.

Докато един ден Джулиън й изпрати вестници от Ница, Кан и Монте Карло, където беше ходил с компания за уикенда. Бяха пълни с писания за принц Сан Тебалди и лейди Изабел Уитфийлд.

— Какво ще правим с нея? — попита го Сара в изблик на отчаяние.

— Не зная — отвърна й той откровено. — Но най-добре е да отидем дотам.

Заминаха на следващата седмица, когато и двамата бяха свободни, и се опитаха да разговарят разумно с нея. Ала тя отказа да ги слуша, като директно им заяви, че е влюбена в него и той я обожава.

— Ами да, разбира се, малка глупачке — опита се да й обясни брат й. — Добре си е направил сметката този тип. Щом му паднеш в ръчичките, всичките му проблеми ще бъдат решени завинаги.

— Гади ми се от вас! — изкрещя им Изабел. — И от двама ви.

— Не бъди толкова глупава! — кресна й Джулиън на свой ред.

Взеха я със себе си в хотел „Мирамар“, но тя избяга. За една седмица буквално се изпари от лицето на земята, а когато пак се появи, Лоренцо беше с нея. Той се извини многословно и на двамата, че бил толкова недосетлив и че лично не им се обадил… докато очите на Сара хвърляха мълнии срещу него. Беше се поболяла от притеснение, ала не беше посмяла да се обади в полицията от страх да не се вдигне голям скандал. Знаеше, че Изабел е някъде с Лоренцо.

— Изабел беше толкова разстроена — продължи той… и сега покорно молел за прошка… Но Изабел го прекъсна и се обърна към майка си направо:

— Искаме да се оженим.

— Никога — отговори майка й остро.

— Тогава ще избягам отново. И отново. Докато ми разрешиш.

— Губиш си времето. Никога няма да стане. — След това прониза с поглед Лоренцо. — Нещо повече, ще я лиша от всеки цент, който притежава. — Но Изабел беше добре осведомена.

— Не можеш. Поне не от всичко. Знаеш, че онова, което татко ми е оставил, безусловно става мое притежание, когато навърша двадесет и една. — Сара съжали, че въобще й беше казала, а Лоренцо видимо се зарадва на новината. Джулиън се отврати. Беше абсолютно очевидно за всеки. Само не и за Изабел. Бе още много млада, за да го разбере. Едно осемнадесетгодишно момиче с нула житейски опит и врящо гърне в гащите — страхотна комбинация. — Ще се омъжа за него — заяви тя отново.

Сара се обезпокои още повече от това, че Лоренцо не обелва дума. Оставяше бъдещата си булка сама да води битките — лоша поличба за бъдещето. Искаше й се да можеше да го сподели с Изабел.

— Никога няма да ти разреша да се омъжиш за него.

— Не можеш да ме спреш.

— Ще направя всичко възможно — закле се Сара, а очите на Изабел заискриха от гняв и омраза.

— Не искаш да бъда щастлива. Никога не си искала. Мразиш ме. — Този път Джулиън беше този, който спука балона й.

— Опитай се да пробуташ това на някой друг. То е най-тъпото нещо, което някога съм чувал. — След това се обърна към кандидата за негов зет, апелирайки към разума или към чувството му за приличие, ако изобщо притежаваше подобни добродетели, но явно беше безнадеждно.

— Наистина ли искаш да се ожениш за нея по този начин, Тебалди? Какъв е смисълът?

— Разбира се, че не. Сърцето ми се къса, като ви гледам как се разправяте — подбели той театрално очи. Изглеждаше адски нелепо, ала Изабел не забелязваше това. — Но какво мога да кажа, та аз я обожавам. Тя говори от името и на двама ни… ние наистина ще се оженим. — Изглеждаше така, сякаш щеше да го подкара на песен, и Джулиън не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— Не се ли чувствуваш глупаво? Тя е на осемнадесет години. Би могъл да си й почти дядо.

— Тя е жената на моя живот — заяви той. И наистина, единственото забележително нещо у него бе, че никога не беше се женил. Не си бе струвало досега, ала този път облагите бяха прекалено големи. Само да можеше да пипне малката лейди Уитфийлд. Семейството й притежаваше най-големия бижутериен бизнес в цяла Европа, имаха земи, титли, имения. Истинска хазна. Не бе награда за аматьор, но Лоренцо явно не беше такъв.

— Защо не изчакате, след като и двамата сте толкова сигурни? — опита наново Джулиън, ала те само поклатиха отрицателно глави.

— Не можем… а и позорът… — Лоренцо изглеждаше така, сякаш щеше да се разплаче. — Прекарах само едно седмица с нея, но нейната репутация… ами ако забременее?

— Божичко господи! — Сара се отпусна тежко на един стол. Стана й лошо само при мисълта за това. Негово дете в нейното семейство щеше да е дори по-зле от двете безцветни отрочета на Сесили. — Бременна ли си в момента? — попита тя дъщеря си направо.

— Не зная. Не взехме никакви предпазни средства.

— Отлично. Очаквам с нетърпение да чуя резултата след няколко седмици. — Разбира се, винаги съществуваше и възможността за аборт, но не това обсъждаха в момента. Обсъждаха бъдещата сватба.

— Искаме да се оженим това лято, или най-късно по Коледа. В замъка — издекламира Изабел така, сякаш повтаряше чужда реплика, което беше абсолютно вярно. Той искаше голяма, разточителна сватба, та да не могат лесно да се отърват от него. Те и без това нямаше да могат. Веднъж оженеха ли се, щеше да е завинаги. Той беше католик и смяташе да се венчаят и в католическата църква в Рим, след сватбата в замъка. Беше й казал вече, че това е единственото му условие. Най-важното, което имало значение за него, било да сключат истински брак пред очите на бога и дори се беше разплакал. За щастие на Сара не й се бе наложило да чуе всичко това.

Бориха се, обсъждаха, спориха и викаха чак до полунощ, докато Джулиън прегракна, Сара получи смазващо главоболие, Изабел почти припадна, а Лоренцо позвъни за лед, благоухания и мокри кърпи. Накрая Сара склони. Нямаше друг избор. В противен случай те просто щяха да избягат, беше сигурна в това. А и Изабел се закле, че ще го направят. Опита се да ги предума да отложат за догодина, но и на това не бяха съгласни. Лоренцо настояваше, че най-добре било сега да се оженят, в случай че тя е забременяла.

— Защо не изчакаме да видим? — кротко предложи Сара. Ала към края на вечерта те вече не искаха да чуят дори и за Коледа. Лоренцо добре беше премерил силата на омразата им и разбираше, че ако не наложи изпълнението на замисъла си бързо, те ще намерят някакъв начин да се отърват от него, а това не биваше да става.

И така, преди да се зазори, постигнаха съгласие за края на август в замъка само с няколко най-близки приятели, никой друг и никакви журналисти. Лоренцо беше разочарован, че ги лишават от сватбата, която заслужавали, но обеща на Изабел приказно тържество в Италия, а майка й я увери, че той едва ли ще плати за такова нещо.

 

 

Сватбата беше скромна, но много изискана. Състоя се в замъка Мьоз в присъствието само на тесен кръг роднини и приятели. Изабел изглеждаше великолепно в прекрасната къса бяла рокля на Марк Боан от „Диор“ и голямата разноцветна шапка към нея. Сара изпитваше дълбока благодарност, че дъщеря й не беше бременна.

Филип и Сесили също дойдоха от Англия за сватбата, Джулиън предаде булката, а Ксавие носеше пръстените, които Сара отчаяно се надяваше той да загуби.

— Изглеждаш на седмото небе от щастие — приглушено отбеляза Еманюел, докато отпиваха от шампанското в градината.

— Дано само не се разпадна преди обяда — пророни Сара печално. Беше наблюдавала как ги бракосъчетават в собствената й градина един католически и един епископален свещеник, което правеше съюза им двойно по-здрав, а следователно и двойно катастрофален за Изабел. През целия ден Лоренцо се мазнеше на всички, хилеше се и се опитваше да ги очарова и непрестанно повтаряше колко много съжалявал, задето не бил имал възможност да се запознае с великия херцог, бащата на Изабел.

— Дали пък не попрекалява, а? — отбеляза Филип и по този начин за първи път накара майка си да се разсмее на отколешния му навик да омаловажава нещата. — Такъв един патетичен…

В сравнение с него Сесили беше направо Грета Гарбо. Ето вече ставаха двама тези, които Сара не харесваше. Но ако Сесили само я отегчаваше, към Лоренцо изпитваше омраза, което направо разбиваше сърцето й, тъй като означаваше, че докато дъщеря й е омъжена за него, те никога няма да бъдат близо една до друга. Чувствата на семейството към съпруга й не бяха тайна.

— Как е възможно дори да си помисли, че го обича? — запита я Еманюел отчаяно. — Толкова крещящо безвкусен, чак мазен.

— Много е млада. Още не познава този тип мъже — мъдро каза Сара. — За жалост сега ще й се наложи да научи много неща за кратко време. — Това отново й напомни нейните преживявания с Фреди Ван Диъринг. Искаше й се да спести разочарованието на Изабел и се бе опитала, ала не бе успяла. Дъщеря й беше направила своя избор, макар че сигурно нямаше човек, освен нея, който да не виждаше, че този избор е лош.

Сватбеното тържество продължи до следобед, след което Изабел и Лоренцо отпътуваха. Щяха да прекарат медения си месец в един нов курорт в Сардиния, където щяха да се видят с Ага Хан, добър приятел на Лоренцо, така поне беше заявил. Но Сара предполагаше, че доста хора, за които той претендира, че познава ще се разтопят като сапунени мехури във въздуха през следващите няколко години, ако бракът им продължи дотогава, в което тя определено се съмняваше.

След като те потеглиха към летището в наетия ролс-ройс с шофьор, Уитфийлдови мрачно седнаха в градината като си мислеха за това, което беше направила Изабел, с чувството, че я губят завинаги. Само Филип, както обикновено, не се разтревожи много-много. Той разговаряше тихо с една жена приятелка на Сара и Еманюел. Но за всички останали това беше повече погребение, отколкото сватба. Сара се чувствуваше така, сякаш беше предала не само дъщеря си, но в известен смисъл и съпруга си. Ако Уилям беше видял Лоренцо, щеше да бъде съсипан.

Когато младоженците се прибраха в Рим, Сара се чу с Изабел, при което и двете бяха съвсем лаконични, а после не получи никаква вест чак до Коледа. Търси я един-два пъти по телефона, писа й и няколко писма, но Изабел изобщо не отговори. Явно още им беше сърдита. Джулиън все пак разговаря с нея на няколко пъти, та Сара се успокои, че поне е жива и здрава. Никой от тях обаче нямаше представа дали е щастлива. На следващата година изобщо не си дойде у дома, а и не покани Сара да отиде при нея. Джулиън отлетя до Рим веднъж, за да я види. Каза, че изглеждала много сериозна, много красива, типична италианка, а според общата им банка харчела цяло състояние. Купила си малък дворец в Рим и вила в Умбрия. Лоренцо пък си купил яхта, нов ролс-ройс и ферари. Според Джулиън никакво бебе не се задавало на хоризонта.

Изабел и Лоренцо дойдоха отново в замъка на следващата година за Коледа, но някак с нежелание. Изабел не сподели нищо с никого, само подари на майка си много красива гривна с перли и злато от „Бучелати“. Двамата с Лоренцо отпътуваха още на втория ден на Коледа на ски в Кортина. Трудно беше да се отгатне как вървят нещата помежду им, а Изабел не се отпусна дори пред Джулиън. Еманюел беше тази, която в крайна сметка подуши истината. След една командировка в Лондон при Найджъл и Филип тя отлетя за Рим. Когато се върна осведоми Сара, че според нея Изабел изглеждала ужасно — с торбички под очите, слаба като скелет, а усмивката сякаш завинаги била изчезнала от лицето й. И нито веднъж, когато се срещали, Лоренцо не бил с нея.

— Мисля, че нещата не вървят никак добре, но не съм сигурна, че е готова да си го признае пред теб. Просто й покажи, че вратата е отворена и ти обещавам, че тя ще се върне.

— Надявам се да грешиш — каза Сара тъжно. Загубата й тежеше ужасно. Независимо от добрите си намерения и желания от две години вече без Изабел, единствената си оцеляла дъщеря.