Даниел Стийл
Скъпоценности (1)

1

Сара седеше спокойно и гледаше през прозореца, а въздухът беше толкова неподвижен под яркото лятно слънце, че човек можеше да чуе птиците, а и всеки друг звук на километри разстояние. Земите бяха идеално парцелирани и съвършено оформени, градините бяха проектирани от Льо Нотр, дизайнера на градините във Версай, а дърветата, като островърхи балдахини от зеленина, ограждаха парка на замъка Мьоз. Самата сграда беше на четиристотин години, а Сара, херцогиня Уитфийлд, живееше тук вече петдесет и пет години. Бе дошла заедно с Уилям, още момиче. Тя се усмихна при този спомен, наблюдавайки как кучетата на портиера се гонят в далечината. Усмивката й стана още по-доволна, когато си помисли колко много ще се зарадва Макс на двете млади животни овчарска порода.

Винаги когато седеше тук и наблюдаваше имението, върху което толкова много се бяха трудили, изпитваше някакво особено чувство на удовлетворение. С лекота можеше да извика спомена за отчаянието през войната, за непрестанния глад, за нивите, оголени от всичко, което можеха да родят. Беше трудно време, съвсем различно, а колко странно — съвсем не изглеждаше да е било толкова отдавна… петдесет години… половин век. Тя сведе поглед към ръцете си и към двата огромни, съвършено квадратни смарагда на пръстените, които носеше почти непрекъснато, и за кой ли път се изненада, като видя пред себе си ръцете на една стара жена. Все още бяха хубави, грациозни и полезни ръце и, слава богу, но ръце на една седемдесет и пет годишна жена. Бе живяла добре и дълго, прекалено дълго, както си мислеше понякога… прекалено дълго без Уилям, и все пак винаги оставаше още нещо — още нещо да види, да направи, да премисли, да планира, да предвиди за децата им. Беше благодарна за преживените години и дори и сега нямаше усещането, че всичко е приключило. Винаги оставаше по някой неочакван завой по пътя, някое събитие, което не можеше да се предвиди и с което тя трябваше да се справи. Като се замислеше, струваше й се странно, че те все още се нуждаят от нея, макар и по-малко, отколкото сами съзнаваха, но тъй като доста често се обръщаха към нея, тя продължаваше да се чувствува полезна и необходима. Освен това трябваше да мисли и за техните деца. Мисълта за тях я накара да се усмихне. Като продължи да гледа през прозореца, тя се изправи от стола.

От мястото, където беше застанала, можеше да ги види, когато пристигнат… да зърне лицата им, докато слизат от колите — ведри, засмени или ядосани, и поглеждат към прозорците й с копнеж. Сякаш винаги бяха сигурни, че тя ще бъде там и ще я зърнат. Каквото и друго да имаше да прави, следобедите, когато те трябваше да дойдат, тя винаги си намираше някаква работа в елегантната си всекидневна на горния етаж, докато ги очакваше. Независимо от всичките тези години, дори и след като те бяха вече пораснали, тя продължаваше да усеща гъдела на вълнението, преди да види лицата им, да чуе разказите им, да сподели проблемите им. Все така се тревожеше и милееше за тях. По някакъв начин всяко едно представляваше частица от огромната любов, която я свързваше с Уилям. Какъв забележителен мъж беше той, надминаваше всяка фантазия, всяка мечта. Дори след войната той продължи да бъде сила, с която всеки трябваше да се съобразява, човек, който никога нямаше да бъде забравен от онези, които го познаваха.

Сара бавно се отдалечи от прозореца, минавайки покрай камината от бял мрамор, където често седеше през студените зимни следобеди и размишляваше или пишеше бележки, често и писма, на някое от децата си.

Редовно говореше с тях по телефона — в Париж, Лондон, Рим, Мюнхен, Мадрид, но си имаше слабост към писмата.

Остана права и се загледа в масата, застлана със старинна покривка от излинял брокат, едно прекрасно произведение на антични майстори, което беше открила преди години във Венеция, после нежно докосна снимките, подредени в рамки, вдигайки ги безразборно, за да ги види по-добре. И докато ги разглеждаше, изведнъж й се стори невероятно лесно да извика конкретния момент… деня на сватбата й и Уилям, който се смее на нещо, казано от някой, а тя го гледа смутено усмихната. Беше ден, изпълнен с такова очевидно щастие, с толкова радост, та чак й се струваше, че сърцето й няма да го понесе. Носеше бежова рокля от дантела и атлаз и елегантна шапка от бежова дантела с къса воалетка, а в ръцете си държеше цял облак от дребни орхидеи с цвят на чай.

Венчаха се в родната й къща, със скромна церемония, заобиколени единствено от приятели на родителите й. Още около стотина човека се присъединиха към тях за малкия, но изискан прием. Този път нямаше шаферки, нито пищно сватбено тържество или младежко разточителство, само сестра й й асистираше в прекрасна рокля от син крепдешин и страхотна шапка, специална изработка на Лили Даше. Майка й беше с къса, смарагдовозелена рокля. Сара се усмихна при спомена — роклята на майка й имаше почти същия цвят като двата изключителни смарагда на пръстените й. Колко доволна от живота й щеше да бъде майка й, ако само беше доживяла да я види.

Имаше и други снимки, на децата като малки… една прекрасна снимка на Джулиън с първото му куче… на Филип, така невероятно зрял за своите осем-девет години, от първото му посещение в Итън^[1]. На Изабел — някъде в Южна Франция, още в пубертета. И всяко от тях в ръцете на Сара, непосредствено след раждането им. Уилям винаги правеше тези снимки сам, като се опитваше да скрие сълзите в очите си, докато гледаше към Сара, прегърнала поредното мъничко бебенце. И Елизабет — така крехка, застанала до Филип на една толкова пожълтяла снимка, че едва се различаваше. Както винаги сълзи изпълнила очите на Сара, докато я гледаше и си спомняше. Животът й дотук беше добър и пълноценен, но далеч невинаги лек.

Дълго разглежда снимките, връщаше се към свидни митове, потапяше се във всеки от тях и нежно прехвърляше спомените, като се опитваше все пак да избегне онези, които бяха прекалено болезнени. Накрая въздъхна и тръгна обратно към големите френски прозорци.

Сара беше грациозна и висока, с изправен гръб и гордо и елегантно вдигната глава, подобно на танцьорка. Косата й беше снежнобяла, макар че някога блестеше като абанос, огромните й зелени очи имаха тъмния, наситен цвят на смарагдите, които носеше. От децата й само Изабел имаше същите очи, но дори и те не бяха толкова тъмни. Никое от тях обаче не притежаваше нейната сила и характер, нито нейната духовна издръжливост, решимост и воля за оцеляване пред всичко, което съдбата й поднасяше. Техният живот беше по-лек от нейния и в известно отношение тя беше благодарна за това. От друга страна, понякога се питаше дали непрестанното й внимание към тях не ги бе изнежило, дали не ги бе глезила много и в резултат направила по-слаби. Не че някой би нарекъл Филип слаб… или Джулиън… Ксавие… та дори и Изабел… и все пак Сара притежаваше нещо, което го нямаше в никое от тях — една сила на духа, която сякаш струеше от нея, дори само при наблюдение отстрани. Това беше сила, която човек усещаше в момента, в който видеше Сара, и независимо дали тя самата му харесваше, или не, не можеше да не изпита уважение към нея. Уилям също беше такъв човек, макар и по-излиятелен, по-открит в радостта си от живота и в благоразположението си. Сара винаги беше по-тиха от него, с изключение на моментите, когато бяха само двамата. Той бе пробудил най-доброто у нея. Както тя често повтаряше, той й бе дал всичко, всичко, от което някога се бе интересувала, всичко, което бе обичала и от което истински се бе нуждала. Сара се усмихна, поглеждайки към зелените ливади, и си спомни как започна всичко това. Имаше чувството, че е било само преди няколко часа… няколко дни. Просто не можеше да повярва, че утре е седемдесет и петият й рожден ден. Децата и внуците й щяха да дойдат, за да го отпразнуват заедно, а на следващия ден щяха да пристигнат стотици известни и уважавани личности. Чествуването все още й се струваше голяма глупост, но децата бяха настояли безпрекословно. Джулиън се нагърби с организацията и дори Филип на няколко пъти телефонира от Лондон, за да се увери, че всичко върви както трябва. Ксавие от своя страна се закле, че където и да се намира — Ботсвана, Бразилия или господ знае къде, ще прелети оттам, за да присъствува. И ето сега тя ги очакваше, изправена до прозореца, почти без дъх, тръпнеща от вълнение. Носеше стара, но великолепно ушита, съвсем семпла черна рокля „Шанел“ и едрите, съвършени по форма перли, които почти не сваляше и които караха хората да затаят дъх, когато ги видеха за първи път. Беше се сдобила с тях след войната и ако сега решеше да ги продаде, със сигурност щяха да й донесат два милиона долара. Но Сара никога не бе и помисляла за това. Тя ги носеше просто защото ги обичаше, защото бяха нейни и защото Уилям бе настоял тя да ги задържи.

„Херцогинята на Уитфийлд трябва да притежава такива перли, любов моя“ — беше се пошегувал той, когато тя за пръв път ги премери върху един стар негов пуловер, който беше облякла, за да работи в градината.

„Какъв срам, че перлите на майка ми са толкова невзрачни в сравнение с тези“ — беше отбелязал той, при което тя се разсмя, а той я прегърна и целуна. Сара Уитфийлд притежаваше красиви неща и бе имала прекрасен живот. А и самата тя беше изключителна личност.

И точно когато отвръщаше глава от прозореца, вече нетърпелива да ги посрещне, тя чу първата кола да взема последния завой по алеята. Беше дълга черна лимузина ролс-ройс с толкова тъмни стъкла, че Сара не би могла да види кой е вътре. Тя обаче знаеше, тъй като отлично познаваше всяко от децата си. Колата спря директно пред централния вход на замъка, почти под прозореца й, и докато шофьорът слизаше, бързайки да отвори вратата, тя развеселено поклати глава. Най-големият й син изглеждаше както винаги твърде изискан, истински завършен англичанин, опитвайки се да прикрие безпокойството си в близост до жената, която слезе от колата веднага след него. Тя беше с бяла копринена рокля и обувки на „Шанел“, косата й бе много стилно късо подстригана, а диамантите й, поставени на абсолютно всички възможни места, блестяха на лятното слънце. Сара отново се усмихна на себе си, обръщайки гръб на гледката под прозореца. Това бе само началото на няколко безразсъдни, интересни дни… Трудно бе за вярване… Тя не можеше да не се запита какво ли би си помислил Уилям за всичко това… целия този шум около седемдесет и петия й юбилей… седемдесет и пет години… толкова много и така скоро… Струваше й се, че само мигове я делят от началото…