Даниел Стийл
Скъпоценности (21)

21

Когато Филип завърши Кеймбридж през лятото на 1962 година, никой в семейството не се изненада на изявлението му, че иска да започне да работи в лондонския „Уитфийлдс“. Единственото смущаващо нещо беше, че той просто заяви пред всички, че смята да управлява магазина.

— Не съм съгласна, скъпи — тихо възрази Сара. — Първо ще трябва да навлезеш в бизнеса. — През летните ваканции беше изкарал курсове върху скъпоценните камъни, както и по икономика, и смяташе, че това му е достатъчно, за да оглави „Уитфийлдс“.

— Ще трябва в началото да оставиш Найджъл да ти покаже как се управлява корабът. — Думите на Уилям прозвучаха в подкрепа на Сара и Филип посиня от яд.

— В момента аз знам толкова, колкото тази изсушена стара кайсия няма да научи и до края на живота си — изсъска той насреща им и Сара много се ядоса.

— Не съм съгласна. И ако не приемеш старшинството му и не се отнасяш към него с най-голямо уважение, въобще няма да ти разреша да работиш в „Уитфийлдс“, ясно ли ти е? С това си държане, Филип, едва ли ще бъдеш голяма придобивка за бизнеса. — Той продължи да й се муси дни наред, ала се съгласи да работи под ръководството на Найджъл. Поне за известно време, след което щеше да иска преразглеждане на положението си.

— Но това е абсурдно — беснееше Сара. — Той е само един хлапак на двадесет и две години, добре де, кажи го почти на двадесет и три. Как смее да си въобразява, че знае повече от Найджъл? Би трябвало да целува земята под краката му.

— Филип никога не е целувал каквото и да е — каза й Уилям директно. — Освен ако би имал някаква изгода от това. От Найджъл обаче смята, че няма да има никаква полза. Страхувам се, че той трудно ще се справи с него. — Преди Филип да започне работа в магазина през юли, те предупредиха Найджъл, че той е този, който контролира нещата, и ако види, че синът им е неуправляем, има разрешението им да го уволни. Той високо оцени доверието им.

През следващата година отношенията му с Филип определено бяха крайно обтегнати, а на моменти беше готов с удоволствие да го убие. Ала трябваше да признае, че момчето притежава отличен усет към професията, някои от идеите му бяха добри и макар че мнението му за него като човешко същество беше много ниско, смяташе, че след време ще бъде твърде полезен за бизнеса. Нямаше онова въображение и нюх към дизайна, които притежаваше майка му, но пък имаше бизнес усета на баща си, който вече проявяваше при съвместната им работа в „Уитфийлдс“.

Здравето на Уилям през последните шест-седем години непрестанно се влошаваше. На местата на старите рани беше развил ревматичен артрит, макар не цялостен. Но те почти не бяха в състояние да му помогнат. Беше изстрадал толкова много, беше измъчван толкова дълго време, че сега нищо не можеше да се поправи. Уилям обаче се държеше трогателно храбро. Само дето на шестдесетия си рожден ден през 1963 година изглеждаше десет години по-възрастен, което тревожеше Сара. По това време Изабел беше на седем години — едно малко огнено кълбо. Беше наследила тъмната коса и зелените очи на Сара, но имаше свой собствен характер, който отричаше всякакво противопоставяне на желанията й. Това, което Изабел искаше, беше закон, поне що се отнасяше до нея самата, и никой не можеше да я убеди в противното. Единственият, който понякога успяваше да промени решенията й, беше брат й Джулиън, който я обожаваше. Тя го обичаше със същата неподлежаща на квалификации страст, ала обикновено правеше точно това, което сама си беше наумила.

На тринадесет години Джулиън имаше същия лек характер, както и когато беше бебе. Каквото и да стореше Изабел, на него или пък на някой друг, той го намираше забавно. Когато го дърпаше за косата, когато му крещеше или взимаше нещата, които му бяха най-скъпи, и ги чупеше в пристъп на яд, той я целуваше и приласкаваше, казваше й колко я обича и в крайна сметка успяваше да я успокои. Сара се възхищаваше на търпението му. Имаше случаи, когато тя лично си мислеше, че може да удуши дъщеря си. Беше красива и пленителна на моменти, но определено не беше лесен характер.

— С какво съгреших, та заслужих това? — често се оплакваше Сара на Уилям. — Защо ми се паднаха такива трудни деца? — От години Филип я пробождаше с острите си шипове, а Изабел направо я вбесяваше понякога. Джулиън обаче оправяше всичко, в неговите ръце беше балсамът, който успокояваше настръхналата перушина, той обичаше и целуваше, грижеше се за всички и вършеше това, което трябваше. Той беше точно като Уилям.

Бизнесът им продължаваше да процъфтява. Сара се занимаваше с магазините, но успяваше да отдели време и за децата, докато работеше върху моделите си, кръстосваше из пазара за хубави скъпоценни камъни и продължаваше от време на време да купува по някое и друго ценно антично бижу. Бяха захвърлили положението си на предпочитани бижутери на кралицата, както и на още много други важни и известни хора и в Париж, и в Лондон. Особено я забавляваше интересът, с който Джулиън изучаваше скиците й и нанасяше малки поправки тук и там, поправки, които фактически се оказваха много уместни. От време на време и сам изготвяше по някой модел, коренно различен от нейните, и все пак чудесен. Наскоро Сара поръча да се изработи бижу по един от тези проекти, а когато си го сложи, Джулиън много се развълнува. Колкото Филип не проявяваше никакъв интерес към дизайна и се концентрираше главно върху търговската страна на бизнеса, толкова Джулиън питаеше истинска страст към самите скъпоценни украшения. Един ден биха могли да образуват интересна комбинация, често казваше Уилям, ако не се избият преди това, добавяше Сара. Нямаше обаче никаква представа къде ще бъде мястото на Изабел, освен че ще трябва да си намери много богат и търпелив съпруг, който да я оставя да прекарва част от времето си във внезапни изблици на гняв. Сара винаги се опитваше да бъде твърда с нея и да й обяснява защо не може да прави всичко, което си поиска, но в крайна сметка само Джулиън успяваше да постигне някакъв резултат, тъй като умееше да я успокои и да я накара да се вслуша в думите му.

— Как е възможно да имам само едно разумно дете? — оплака се Сара на Уилям един късно ноемврийски следобед.

— Може би си имала недостиг на някой витамин по време на бременността — закачи я той, докато тя си играеше с радиото в кухнята. Точно се бяха върнали от поредното си посещение при един специалист по неговите заболявания в Париж. Той му препоръча топъл климат и много нежни, любящи грижи. Във връзка с това Сара възнамеряваше да предложи пътуване до Карибските острови или даже до Калифорния, тъкмо да се види и със сестра си.

Но вестта, която чуха по радиото, ги смая. Президентът Кенеди беше застрелян. Подобно на цялата планета и те продължиха да следят новините през следващите няколко дни и всичко това им подействува доста угнетяващо. Изглеждаше невероятно. Ами горката му съпруга с двете им малки дечица… Сара се разплака за тях, когато ги гледаха по новините по-късно. Питаха се какъв е този свят, в който може да се случи такова нещо. Вярно, че в живота си бяха видели какво ли не — войната, мъченията по лагерите, но въпреки това те оплакаха смъртта на този човек и тя сякаш хвърли тъмната си сянка върху двамата, а и върху целия свят, чак до Коледа.

По празниците посетиха магазина в Лондон да видят как се справя Филип и останаха много доволни, че двамата с Найджъл се разбират. Филип беше достатъчно умен, за да прозре колко ценен е англичанинът за тях, и вече по-рядко спореше с него. Сякаш си беше намерил мястото в „Уитфийлдс“. Все още не можеше да се каже, че го ръководи, но се доближаваше до това. Коледният им финансов резултат беше повече от отличен, точно както и този в Париж.

Най-после през февруари Сара и Уилям заминаха на планираното пътуване. Отсъствуваха около месец. Посетиха Южна Франция, където в началото беше хладно, оттам се отправиха към Мароко. На връщане минаха през Испания, за да се видят с приятели. Където и да отидеха, Сара все подкачаше Уилям за нов „Уитфийлдс“. Но през по-голямата част от времето доста се тревожеше за него. Изглеждаше блед и уморен и често го налягаха силни болки. Две седмици след като се прибраха, независимо от приятната ваканция, Уилям се чувствуваше уморен и без сили, което направо ужаси Сара.

Бяха си в замъка, когато той получи слаб сърдечен удар. След вечеря сподели, че не му е добре, като си мислеше, че вероятно е нещо, свързано с храносмилането, но тогава започнаха болките в гърдите и Сара извика лекар. Той дойде незабавно, доста по-бързо, отколкото при раждането на Изабел, ала Уилям се беше почувствувал по-добре. След като го прегледаха на другия ден, заявиха, че е прекарал лек сърдечен инфаркт или както го нарече докторът един вид предупреждение. Обясни на Сара, че преживяното от Уилям през войната е съсипало целия организъм. А болката, която изпитва в момента, още повече го натоварва. Затова трябвало много да внимава, да води спокоен живот и добре да се грижи за себе си. Сара се съгласи с него без колебание, но не и Уилям.

— Ама че глупости! Едва ли смятате, че съм оцелял след всичко това само за да прекарам остатъка от живота си сврян в някой ъгъл под топличко одеяло. За бога, Сара, нищо особено не е ставало. Хората получават сърдечни пристъпи като този всеки ден.

— Но не и ти. Няма да ти позволя сам да се погубиш. Имам нужда от теб за следващите четиридесет години, така че опичай си ума и започвай да изпълняваш предписанията на доктора.

— Щуротии! — сопна се той обидено и тя се разсмя с облекчение. Явно се чувствуваше по-добре, но Сара нямаше да го остави да се претоварва. Накара го да си стои вкъщи целия април и през повечето време така се тревожеше за него, че чак на нея й признаваше. Лошо й ставаше и от отношението на Филип към баща му. Другите им две деца душата си даваха за него, а Изабел буквално го боготвореше. Всеки ден след училище сядаше край него, за да му чете, а Джулиън правеше всичко възможно да го развлича. Филип прелетя от Лондон да го види за броени часове и след това се обади веднъж по телефона. Ако се съдеше по вестниците, беше прекалено заангажиран да гони младите дебютантки в обществото, та да се обременява със здравословното състояние на баща си.

— Той е най-егоистичното човешко същество, което познавам — беснееше Сара по негов адрес пред Еманюел, която винаги го защитаваше. Толкова силно го бе обичала, докато бе малък, че не бе в състояние като околните да види ясно слабостите му. Найджъл спокойно можеше да изготви каталог от тях, но въпреки това беше успял да изгради някакви отношения с него и двамата добре работеха заедно. Сара бе благодарна за това, но липсата у Филип на внимание към баща му я тормозеше. А когато все пак дойде да го види, погледна майка си смаяно, като отбеляза, че изглежда дори по-зле от него.

— Изглеждаш ужасно, скъпа мамо — студено й каза той.

— Благодаря ти. — Забележката му я нарани дълбоко.

Но следващия път, когато отиде в Париж, Еманюел й каза същото. Толкова беше бледа, че кожата й зеленееше. Като я видя, Еманюел истински се разтревожи. Явно сърдечният пристъп на Уилям я беше уплашил. Едно нещо й беше ясно — не би могла да живее без него.

През юни, поне външно, нещата сякаш възстановиха нормалното си състояние. Уилям, разбира се, все още имаше болки, но той беше свикнал с това и рядко се оплакваше. Все пак изглеждаше по-здрав от преди и сам наричаше сегашното си положение „малкия ми проблем“.

По това време проблемите на Сара изглеждаха по-големи. Беше един от онези периоди в живота, когато нищо не върви, в това число и здравето. Болеше я ту гърбът, ту коремът, а за първи път в живота й се появи и ужасно главоболие. Явно стресът, натрупан през изминалите месеци, се стоварваше и даваше своето отражение.

— Имаш нужда от почивка — каза й Еманюел. Това, за което Сара копнееше, беше да отиде до Бразилия и Колумбия и да огледа някои смарагди там, но не мислеше, че Уилям е достатъчно добре, за да си го позволят. Нито пък й се искаше да го остави сам.

Спомена му за идеята си на следващия ден, но отговорът му й прозвуча някак уклончиво. Никак не му харесваше видът й и смяташе, че и за нея натоварването ще е прекалено.

— Защо вместо това не отидем до Италия? Този път за разнообразие можем да купим нечии чужди бижута. — Тя се засмя, ала трябваше да признае, че предложението му й допадна. Във всеки случай нуждаеше се от нещо ново, тъй като в последно време беше някак потисната. Бяха започнали аномалиите във връзка с критическата възраст, които й създаваха усещането, че е стара и непривлекателна.

Пътуването из Италия я накара отново да се почувствува млада и те прекараха чудесно, като си припомняха ония мигове във Венеция, когато й беше предложил да се оженят. Сякаш се беше случило много, много отдавна. Имаха хубав живот, поне през повечето години, и времето беше отлетяло неусетно. Родителите й си бяха отишли, сестра й бе започнала нов живот, а още преди години Сара беше чула, че Фреди загинал при автомобилна катастрофа на Палм Бийч, след като се завърнал от Тихия океан. Ала всичко това беше част от някакъв друг живот, напомнящ отдавна прочетена и позабравена книга. От години светът за нея се съсредоточаваше в Уилям… децата и магазините. Когато се върнаха от пътуването, тя се чувствуваше нов човек, но я дразнеха килограмите, които беше сложила през тези седмици, тъпчейки се с тестени изделия.

През следващия месец продължи да пълнее. Смяташе да отиде да се прегледа, но все не й оставаше време за това. Иначе се чувствуваше добре, много по-добре, отколкото преди два месеца. Ала една вечер, докато си лежеше в леглото с Уилям, изведнъж я прониза едно малко особено, но добре познато чувство.

— Какво беше това? — попита го тя, сякаш той можеше да го долови.

— Кое?

— Нещо мръдна.

— Аз бях. — След това се обърна и й се усмихна. — Защо си толкова нервна тази вечер? Мисля, че се погрижихме за това сутринта. — Поне това не се беше променило, независимо от промените в нея. Но и по този въпрос вече се беше поуспокоила. Благодарение на Уилям бяха прекарали много романтично в Италия.

Не му каза нищо повече, ала още на другата сутрин отиде на преглед в Ла Марол. Описа всичките си симптоми — беше сигурна, че е влязла в критическата още преди четири месеца — а след това наблегна на усещането, което беше изпитала предишната вечер.

— Знам, че звучи невероятно — обясни тя, — но се почувствувах точно като че ли нося бебе… — Струваше й се, че е като някой от онези възрастни мъже с ампутирани крака, които усещат, че коляното ги сърби.

— Не е невъзможно. Миналата седмица израждах една петдесет и три годишна жена. Беше осемнадесетото й дете — каза й лекарят окуражително, но Сара изстена пред тази перспектива. Обичаше децата си и имаше период в живота й, когато беше искала да са повече, ала това беше отминало. Скоро щеше да навърши четиридесет и осем години, а и Уилям се нуждаеше от нея. Беше много възрастна за още едно бебе. Изабел щеше да навърши осем през лятото и тя си оставаше нейното бебе.

— Госпожо херцогиньо — обърна се почтително към нея докторът след прегледа, — имам удоволствието да ви съобщя, че вие действително очаквате бебе. — За миг дори му се бе сторило, че може да са близнаци, но се бе уверил, че греши. Беше само едно, ала доста едричко. — Вероятно към Коледа.

— Шегувате ли се? — Беше потресена, за миг пребледня и се олюля.

— Ни най-малко, напълно сериозен съм и съвсем сигурен — усмихна й се той. — Господин херцогът ще бъде много доволен. — Но този път тя самата не беше сигурна в това. Вероятно след инфаркта щеше да посрещне вестта не особено възторжено. Колкото до нея, тя дори не можеше да си го представи. Когато това дете трябваше да се роди, тя щеше да е на четиридесет и осем години, а Уилям на шестдесет и едва. Ама че глупава история! И изведнъж Сара разбра с абсолютна сигурност, че не може да роди това бебе.

Благодари на доктора и подкара към замъка, като си мислеше как да постъпи и какво да каже на Уилям. Цялата тази работа ужасно я потисна, дори повече от мисълта, че кара критическата. Направо абсурд. Не бе редно на нейните години. Не може отново да го направи. А вероятно и Уилям ще се почувствува по същия начин. Детето може дори да не е нормално — та тя е толкова стара, въртеше се в съзнанието на Сара. За първи път през живота си помисли за аборт.

Съобщи на Уилям след вечеря и той спокойно изслуша всичките й опасения. Напомни й, че неговите родители са били точно на същите години, когато той се е родил, и това не е навредило нито на тях, нито на него. Иначе разбираше, че тя е разстроена. Но най-вече е объркана. Беше родила четири деца, от които едно бе починало, друго дойде като закъсняла изненада и сега това, така неочаквано, толкова късно и все пак според него като дар божи, така че не виждаше как биха могли да се откажат от него. Въпреки това внимателно я изслуша, а когато си легнаха нежно я притегли към себе си. Беше изненадан от реакцията й и се питаше дали е само уплашена. Беше преминала през много перипетии, а сега можеше да се окаже още по-сериозна.

— Наистина ли не искаш това дете? — тъжно попита той докато лежеше до нея и я притискаше в прегръдките си, както обикновено, преди да заспят. Тъжно му беше, че тя очевидно не желаеше бебето, но нямаше намерение да й се налага.

— А ти? — отговори Сара на въпроса му с въпрос, защото все пак дълбоко в себе си тя се колебаеше.

— Искам това, което е добро за теб, любов моя. Ще те подкрепя, каквото и да е решението ти.

Като го чу да изрича тези думи, очите й се насълзиха — винаги беше така добър с нея, винаги заставаше зад нея като опора и това го правеше още по-безценен.

— Не знам какво да сторя… кое е правилно… част от мен го иска, друга част — не.

— Така се чувствуваше и предишния път — напомни й той.

— Да, но тогава бях на четиридесет, а сега съм на двеста. — Уилям се засмя меко и тя му се усмихна през сълзи.

— Ти си виновен за това. Ти си направо заплаха за цялата околност — подсмръкна Сара и той се разхили. — Чудя се как изобщо ти разрешават да се движиш по улиците. — Но да го чуе от устата й, му доставяше удоволствие и тя го знаеше.

На следващия ден излязоха на дълга разходка из имението и по едно време неусетно се озоваха на гроба на Лизи. Спряха се и Сара го почисти от листата. Коленичи за миг да пооправи едно друго и изведнъж усети, че Уилям се е доближил плътно до нея. Вдигна очи нагоре, а той се бе взрял в нея с тъжен поглед.

— След мъничката Лизи… можем ли действително да отнемем един живот, Сара? Имаме ли право да го направим? — Изведнъж тя отново усети Лизи в ръцете си, преди двадесет години… детето, което бог им отне тогава, и ето сега им дава друго. Има ли право да оспорва този дар? И след като едва не загуби Уилям, коя е тя, та да решава кой да живее и кой да умре? Изведнъж под прилива на чувствата си Сара разбра какво иска. Омекна в ръцете му и започна да плаче за Лизи, за него, за себе си, не можеше да убие, само дето дълбоко в себе си знаеше, че не бе в състояние да го стори. — Съжалявам… Съжалявам, скъпи.

— Шшт, тихо… всичко е наред, вече всичко е наред. — Поседяха така дълго време, като разговаряха за Лизи и за очакваното дете и за децата, които имат, и колко са честити. След това бавно се отправиха към замъка, тя до него, а той в количката си. Бяха спокойни и изпълнени с надежда за бъдещето.

— Кога каза да го очакваме? — попита Уилям с усмивка, като изведнъж се бе почувствувал много горд и изключително доволен.

— Докторът спомена за Коледа.

— Добре — каза той щастливо. След което цъкна с език. — Горя от нетърпение да съобщя на Филип. — При което и двамата се разсмяха. Прибраха се в замъка като разговаряха, смееха се и се закачаха, нещо, което правеха вече от двадесет и пет години.